Search

Любов Даскалова

Претоплен тюрлюгювеч за родното школо

Любов Даскалова в час по “Технологии и предприемачество”

 

Уважаеми читатели, искам да Ви запозная с тайните и тънкостите на вездесъщите иновации в българското образование, които можете да изрежете и подлепите в удобен за Вас формат на гланциран лист от албум в часовете по технологии и предприемачество.

Вие представяли ли сте си някога фантастичните преживявания на първолаците в часове, в които имат да осъществяват дейности, съобразени с техните компетенции в едно друго измерение, напред във времето?

Аз, като една обръгнала учителка, очукана от стотици разпределения, учебни програми и планове, които съм изписала в течение на моя трудов път, решавам, че не само животът, но и МОН няма с какво да стреснат дългогодишния ми учителски ступор. Наричам си шепнешком, че точно предмет като „труд и творчество“, който дори да го кръстят и на планинска верига в Монголия, не би могъл да ме затрудни. Имаме едно лепило, една ножица и с разни подръчни материали – конци (висящи от разбридана жилетка), изпопадали сухи листа от дърветата по двора или в класната стая, кестени, шишарки и шипки, разбира се, можем да откараме творчески поне един учебен срок.

Първи час

Тъкмо подписвам тетрадките по математика в междучасието, когато се сещам, че трябва да дам инструкции на учениците ми какво да подготвят за следващия час. Подготовката на първолаците по принцип трябва да протича дори един час още по-предварително. За децата училището все още не е толкова досадно и те с интерес си ровят в чантите и с удоволствие си разглеждат учебниците. Казвам им да си извадят комплектите по „технологии и предприемачество“ и си казвам само на пазвата, че на този предмет правописа ще го учим най-рано през седмата учебна седмица на 2020/2021 година. Нито едно дете не успява да уцели правилния учебник, четири вадят несесери, две показват мултифункционален комплект от 101 канцеларски принадлежности, едно се обажда на майка си да я пита какво е „технимачество“.

Аз съм на подиума, стъпила здраво на левия и десния си крак върху обувки на ниско токче и гледам с невярване в очите. Бързо отварям шкафа, изваждам учителския комплект, за да покажа картинка на учебника. В този момент децата започват да ме гледат с друг тип разбиране, не с този от преди малко и пак се втурват на творческо издирване из дебрите на ученическата чанта. Седем изваждат математиката, осем ми показват учебната тетрадка по български, две размахват музиката, останалите показват химикалки, молив и блок №4. Изчитам на пресекулки тех-но-ло-ги-и-и-пред-при-е-ма-чес-тво, две момиченца са се втренчили със зяпнали уста в моята и ме питат на коя песен рецитирам текста – на Алегро Вендидо или на предпоследната песен на Енрике Иглесиас. Накрая се налага да ги накарам да извадят всичко от раниците и аз сама да намеря комплектите. Родителите им са запомнили, че в първия час по предмета ще разкъсаме целофанените обвивки на тази трилогия от учебник, албум и пликче с материали. Започвам да се разхождам между чиновете, звънецът вече е избил и е време да работим. Първата тема на часа е да се запознаем. Аз запознавам децата с учебните пособия. Всички с небивал интерес разкъсват опаковки и гледат какво има вътре. Елементът на изненада ми е малко съмнителен, защото през найлона всичко се вижда. Никой не се мъчи да прочете два реда наименование на учебник. Започва да ме притеснява мисълта, че заглавието е било включено в някои от тестовете на PISA и това е довело до ниските ни резултати през годините.

В този първи учебен час децата откриват, че подарък в грижливо опакованата трилогия няма. Има конци, сламки, клечки и други неща, които майките им събират по пода на къщите им и изхвърлят в кошчетата за отпадъци. Като ги събират тези неща, обикновено крещят, че е мръсно и разхвърляно вкъщи.

Втори час

Проверявам тетрадките по математика, но съм задала още предното междучасие инструкция за изваждане на учебниците, албумите и материалите по технологии и предприемачество. Учебниците са грижливо подвързани, ламинирани с фолио, други са претапицирани с твърд картон, но всички са старателно модифицирани така, че трябва да разгърнеш чак средата на учебника, за да разбереш за кой предмет е. Всички родители са скрили надписа, съмнявам се, че четири майки дори са го задраскали, след пореден неуспешен опит да изчетат заглавието му.

Днес ще правим джоб за материали. Усещам, че подготовката ми за часа е трябвало да започне от двадесет и втори август, за да имам време да осмисля как дънков джоб от картон ще събира материали тип „по-малки картонени изрезки“, залепен на корица на учебник. Става ми ясно, че нищо не разбирам от съвременните технологии, а за предприемачество въобще не ми се мисли. Ето, хората вече лепят хартиени дънкови джобове по учебници, за да се събират материали вътре, а аз гадая и търся себе си, изгубена в съвременното образователно изкуство на МОН („е“ няма, не го търсете). Докато съзерцавам джоба, шест деца вече режат, две си търсят ножиците, едно ми показва албума и пита това ли е учебникът. Девет деца вдигат своите и казват, че имат. Двамата правят опит да надвикат голямата група, като по този начин валидират своето твърдение, че нямат ножици. Вече единадесет крещят, че имат. Три деца са изрязали картонените джобове и се оглеждат къде да ги лепят. Анабел се осмелява да прикачи дънковия-картонен джоб към роклята си посредством лепило. Опитвам се да накарам децата да работят в синхрон. В съзнанието ми идват стотици шивачки в голямо производствено хале как изкарват многохилядна продукция в този миг. Но моментално се завръщам в класната стая. Темата за кой носи или не носи ножица е преляла във въпроса „Госпожо, къде да лепим джобовете?“ . На по-голямата част от учениците учебниците, както описах вече, са подвързани така, че джоб не може да се лепи. А това в разпределението не го пише.

Разрешавам на децата да залепят този педагогически устрем на предприемачеството там, където се сетят точно в този момент. Две деца питат защо джобът е предвиден за залепване от двете страни, а третата – долна част няма място за подгъване и подлепяне. Обяснявам им, че когато стигнем до там да може да си прочетат и напишат без грешка името на предмета, тогава ще намерим отговор и на този въпрос.

Трети час

Този път съм се подготвила от неделя. Чета у дома и се чудя къде да сложа двадесет и пет саксии с цветя. Не, няма да мия прозорците, а ми трябват десет метра свободен перваз, за да може класът да се подреди и да съединява гирлянд. Ще лепим верижка от изрязани картончета, на които ще има залепени цветенце и дръжчица. Не съм намерила още къде е цветето в албумчето. Има го някъде из албума, но не е указано къде. Часът започва. Децата устно и с надвикване се самоосведомяват кой има ножица и лепило, кой има ножица и тиксо, кой няма лепило, но има ножица и кой има само тиксо. Вярвам, че този процес на информиране също трябва да залегне в методиката на преподаване на предмета и заглавието му да бъде променено – технологии, информационен и предприемачески обмен – ТИПО (ще звучи така, защото нямаме много думи, започващи с ер голям). Едно дете, което няма ножица, но има лепило и тиксо, заявява, че цветето се намира на друга страница някъде из албума. Учениците питат дали всичко до там да изрязват. Аз успявам да ги спра навреме без две. Първолаците трябва да си напишат имената в цветенцата. Хубавото е, че не трябва да напишат и името на предмета, по който са изработили този коледен повей. Първокласници, пишещи своите имена върху гланцирана хартия е една умилителна гледка, която предизвиква безпомощност и създава сърцераздирателна епистолярна картина в очите на средностатистическия учител. Три деца си написват името, шест успяват да нарисуват първа буква, три ме питат защо като пишат с флумастер и после могат да трият. Останалата част от класа ме питат кой ще им надпише цветето, защото те не знаят да пишат. Аз тръгвам между чиновете да надписвам цветенца, които учениците ще залепят върху картончета, ща залепят и дръжки и ще обединяват. Всички деца питат защо е толкова малко мястото за залепване на дръжката. Разрешавам им да слагат лепило и на по-голяма площ, нищо, че е есен и дръжките изсъхват бързо, което е обяснимо защо ще паднат скоро. Две деца вече лепят дръжките на паднали листа от стайните цветя по саксиите. Други осем се чудят къде да застанат, за да стигат до гирлянда и да си залепят техните творения. Аз съм спокойна, че и този час мина креативно.

Четвърти час

Ще показвам на учениците как се рециклира хартия. Подготовката ми е достатъчна, покрай нея научавам много нови неща. Изпадам в умиление дали няма някъде клубове по технологии и предприемачество за хора от третата възраст. Може да ни научат на по-интересната част от материала за втори и трети клас. Подготвила съм се старателно с миксер, кърпа, ютия и пластмасова купа, които съм донесла в една голяма пазарска чанта в класната стая. Децата ровят в чантите да търсят същото, ама не откриват, две звънят на майките си, за да питат къде са им ютиите. Шест деца крещят, че имат ножица и лепило, две викат по-силно, за да обявят, че нямат. Наляла съм вода в купата и започвам да късам малки парченца от хартията, във водата. Три деца започват да късат от учебника, едва ги спирам. Пускам миксера, за да спазя технологията, но в този момент връхлита заместник-директорката и прави успешен опит да извади десет децибела в повече от тези на миксера, нищо, че вече съм спряла работата с него. Пита ме как си позволявам и не съм ли запозната с всички правилници и инструктажи, които стоят в шест класьора по безопасни условия на труд и противопожарна безопасност, грижливо прибрани в хранилището в мазето. Аз не отговарям нищо, защото до сега повече пъти са ми отговаряли по същество от програма Хоризонт, отколкото заместник-директорката е успявала. Децата очакват с нетърпение да видят какво ще направя с миксера. Едно от тях пита защо не го насоча към заместник-директорката и да я деактивирам. Тя чува тази реплика и разярена изчезва от стаята, блъскайки вратата така, че гирляндът от миналата седмица пада на пода. Аз разливам гъстата каша на една дебела хартиена кърпа и започвам да я гладя, една лампа спира да свети. Щастлива съм, че ютията не издава звук, учениците също гледат какво ще се случи с притаен дъх. След дълго и упорито гладене изваждам нещо като хартия. Учениците гледат гланцираната хартия в учебника, гледат моя опит и установяват, че не е същото.

Знам, че не е същото.

Но пък часът свършва, звънецът чурулика в коридора, всички без мен тичат, вероятно бягайки от нещо. Иде ми и аз да се затичам, но не помня имаше ли изход.

Advertisements

Любов Даскалова и чистачките

Помните ли как предния път си мечтаех да разчиствам ежедневните си тегоби и да развивам трудовите си навици посредством метла и лопата? Е, вече не е така! Сега лопатата я виждам като чудесно оръдие за масов побой, а метлата – за нея древните кунг фу майстори са ме изпреварили малко, защото някой учител й е включил дръжката в разчистване на различни видове сметки с неуки личности.

В училището кипи денонощен труд в попълване на дневници, справки, разпределения, статистики от входни нива и декларации, чрез които нашето министерство развива широкообхватна книжовна дейност почти като Охридската школа едно време. Сигурно някой ден поколенията ще учат за Монската просветна дейност, чиято мащабна политика е влязла в корелативна връзка с изчезването на една трета от горските масиви на Балканите, за да има на какво да се напечата нужната документация на българските училища и детски градини. И докато в този електронен свят хората спряха да си купуват химикалки и вестници, дето се вика и пръстите останаха неоплюнчени днес, на писмата им викат имейли, чувала съм и емайли дори, Илон Мъск сигурно вече си е изпратил прахосмукачката в космоса, за да дръпне малко звезден прах, с който да поръси алеята пред къщата му, ние, обикновените даскалугери, ще продължаваме да изписваме и прошнуроваме, да търсим папки, които да тъпчем в кашони, които старателно да прибираме в шкафчета… където има шкафчета, де. От МОН ни обещаха пак, ама за учениците. За нашия архив са ни необходими нови постройки, не мебели…

Оня ден съм си преписала осем пъти списък на класа. Що осем ли? А сега като се почне отмятането на това кой ми е донесъл декларация за защита на лични данни, за раздадени учебници, за прибиране от възрастни, за запознати с правилника, за здравно-профилактични карти, за настоятелството… и вече се сещам, че поне още три списъка трябва да препиша.  Обаче чистачката минала в голямото междучасие и ми напъхала манифактурата, достойна за зората на Възраждането, в чувала с боклуците. Влизам аз в класната стая, летят разнообразни листи, предимно 80 гр. бяла хартия А4, тук-таме и някой кариран за кадем, обаче списъците ми липсват! Питам Цецка, чистачката, дали знае нещо по въпроса, а тя троснато ми отговаря, че не ми била ученичка, за да я изпитвам. Аз й казвам, че моите ученици ходят по престижни състезания като „Таралеж“ и „Кенгуру“, където мерят мозъчни клетки и естествен интелект въз основа на собствени знания и възможности, и леко съм унесла поглед с неопределена траектория, когато Цецка изсумтява вокализирано и се измита от стаята.

Ей, хвана ме яд, бе! Не може този къртовски труд да иде в металния казан за смет, в който дори няма как да издрънка, да даде нишан за съществуването си! Аз, когато наливам акъл в детските манер.. опс! главици, това винаги си личи по естествената логорея, с която учениците ми напускат учебната сграда и отиват по домовете си да рецитират пасажи от моя епичен труд. Как така аз ще преписвам във времето, когато размножителната техника, известна още и като копирна, присъства редом до телевизора и лаптопа в една къща? А Цецка да нахлуе неочаквано в моя тих пристан на трудовата хармония, за да ми затрие усилията с един замах!

Това се случва, защото в училището ни няма необходимата техника и всичко живее на принципа „Няма устройство, няма проблем“. И докато някакви училища ми се хвалят с три-де принтери, други – с виртуална реалност, трети – с облачни технологии и роботика, нашето си е задрямало някъде в периода между появата на парния локомотив и дъската за гладене.

Всеки обед чистачката трябва да хигиенизира класната стая. Тежката и отговорна задача се свежда само до това – да разходи метлата между редиците с чинове, да изсипе кошчето в един черен чувал с хладнокръвието на Декстър и да се огледа като агент на тайните служби за нещо ценно изпуснато, забравено под чина или паднало по земята.

Тази изследователска роля приключва моментално, когато цялата стая е сканирана, но не е намерено нищо интересно. Тогава се започва с монотонния танц на овехтялата метла, чийто работно-контактен край наподобява прическата на двамата от Роксет. Ако не се сещате кои са тези, вижте снимка на Борис Джонсън или на Тръмп по време на ураганен вятър.

Откакто се помня, в моята класна стая чистачките не са бърсали прах, не са мили врата, не са почиствали вълновидните натрупвания под ученическите шкафчета, а на повечето равни повърхности човек може не само да пише с пръст, но и да дълбае с длето, без да нарани лаковото покритие на конкретната мебел.

Съвсем отделна тема са прозорците. Светът напредва стремглаво с Windows. През моя скромен живот минаха версии като 3.11, 95, 98, XP, Vista, 7, 8  и 10, процесорите на компютрите станаха с повече ядра от апартаментите на нормален жилищен блок,  но в нашето училище чистачките все още не са се престрашили да измият друг прозорец, освен този на директора. Дето се вика – Microsoft ще се откажат от името Windows, нашите чистачки още ще ги е страх да стъпят на перваза и да изтъркат с препарат и гюдерия или стари вестници два прозореца.

Стъклата, през които се очаква малките любопитковци да гледат света, имат разнообразни двустранни наслоявания, които съставляват естествено матиране, за което иначе по магазините се продава фолио за облепване. Това от една страна е хубаво, защото от близкия блок всички жители следят зорко учебния процес и целият квартал знае учебната програма. Аз съм чувала преди години, когато през зимата на 2008 г. имах измити прозорци благодарение на три съвестни майки, кои деца от моя клас вдигат най-много ръка, аз как се разхождам между чиновете и как четири пъти съм закъсняла за час преди пролетната ваканция на същата година. Мръсните прозорци, разбира се, не позволяват да се обрисува толкова детайлно работния ми ден и трудовите ми навици, нито да се прави анализ на ангажираността на учениците в учебния процес. От друга страна, тази естествена завеса, полепнала исторически по гладката повърхност, не позволява да се визуализират в детайли някои обекти от учебния процес, които са неразделна част от урочната единица.

Цецка е с чепат характер и трудно приема нормите за чистота такива, каквито са при вас, примерно. За сметка на това е изключително компетентна по всички въпроси. Един ден влиза да чете съобщение от директора, а аз преподавам тънкостите на множественото число. Цецка винаги чете информацията, написана на дъската, а веднъж дори забрави да прочете това, заради което беше влязла.

Изчитам аз съобщението, защото сричането на Цецка дори самата нея я дразни. Докато се подписвам, чистачката ми заявява – „Тука си сбъркала, госпожа! Пише се ей така – с чертичка отгоре – ютий!“. Половината ми клас замълчава сковано с мисълта, че госпожата им е допуснала грешка и те са я пропуснали. Другата половина стрелят с погледи в мен и Цецка и чакат да видят дали няма нещо да гръмне или кой пръв ще извади револвера от кобура. Каня Цецка да седне на последния чин, за да изслуша докрай урока, па да поправим на късен етап този така важен пропуск в живота й. Казвам го бавно, но вътрешно едва се сдържам да не прихна да се смея пред учениците, защото няма да съм добър пример. Обаче децата започват да се смеят, при което Цецка си тръгва обидена, защото модернистичната й теория по правопис се оказа не особено вярна. За мен де. За стотици хиляди българи това си е точно така, както Цецка го казва.

Цецка обича да пренася информация из училището и живее като един същински рутер, един неповторим аксес пойнт от плът и кръв. Тя обожава да мие коридора на етажа предимно пред вратите на класните стаи. Ако не миеше с парцал, а с телена четка, то пред самите врати щяха да зеят естествени отвори за долните етажи.

Всяка дочута реплика от нея бива предадена на ръководството, на другите чистачки, на домакинката, на АСД-то и на племеницата й. На последната, защото е чистачка в съседното училище и обменът на всякаква конфиденциална информация по тази линия е двупосочен и носещ взаимен просперитет и задоволство.

Онзи ден Цецка ме спира във фоайето и ми вика „Даскалова, гледам, че си си купила препарат за прозорци от ония, скъпите. Ще мина да ми пресипеш малко, за да измия на директора прозорците.“

Тогава настъпи моментът да гледам за метла и или лопата.

И двете имат дръжки.

Любов Даскалова и училищната документация

Не зная някога дали експертите от МОН ще влязат в класната стая, а дано и в учителската, но аз съм готова да заработя в министерството ни, обаче като чистачка. Иска ми се да отговарям за една метла, един парцал с дървена дръжка, да стана байка и поне година да не видя правилник, план, учебна програма, разпределение и заглавна страница! А предстоят дневници, здравни картони, декларации от родители, входни нива… и знаете, че половината поне спестих, а има още толкова, които и вие не ги знаете, но ги пише в някоя от наредбите, на които им се правят корекции на случаен принцип. И за голямо удобство това се случва главно през учебно време. Миналата седмица влизам в класната стая и установявам, че Васка, чистачката, която е с повръщане (вероятно е пипнала тежко отвращение и натравяне от служебни ангажименти) и разстройство (има видове разстройства, знам), е забравила един прозорец отворен. Вода се е ляла като от Ниагарския водопад и е сътворила воден басейн, достоен да поеме средно голямо хорце на родолюбиви българи в народни носии. И е достатъчно високо, на четвъртия етаж се намирам. Добре, че балатумът е приютил водните запаси в средата на стаята, та лесно успявам да изгреба шестнадесет кофи с вода и да ги лисна за „на добър час за здрава и успешна учебна година!“ в тоалетната.

Тъкмо изливам последната и в стаята влита заместник-директорката. Подът е влажен, тя взема с четвърт лупинг завоя на отворената врата и прави троен аксел с двоен тулуп преди да седне на влажния балатум от самосебе си, подпомогната от високите токчета и липсата на други възможности за самоконтрол. Нали написах двоен тулуп? Трябва да си призная, че тази жена все седнала съм я виждала, ама на стол. За първи път я виждам да седи като тригодишната ми племеница в пясъчника на детската площадка. Аз се опитвам да не се смея (много) и за една бройка да й благодаря, че е избърсала влагата по пода. Помагам да се изправи, не че тя ми е помагала да си подготвя годишния план за часа на класа, нито да си раздам закуските по график, а и на осем проверки ми е влизала.

Търсила ме, за да направя преглед на документацията преди съвета във вторник. Аз за съвет нищо не знам, но се успокоявам, плюейки в пазва, че от документация поне не се плаша. Тъкмо ще си разпиша новата химикалка, та да пробвам дали ми ляга добре на ръката, че имам да попълвам дневник.

Слизам до канцеларията и заместничката, г-жа „Мокра поличка“, ми връчва два класьора, чиито корици са се разперили като турникети. Питам я дали ми дава само да преброя меките папки в тези класьори, щото това ще ми отнеме поне половин ден, а г-жа „седнала-е-Тодора-в-малка-локва“ ми се присмива от сърце. Трябва да прегледам цялото съдържание, да направя списък и да следя за архаични думи, некореспондиращи на ЗПУО като „народна просвета“, „помощник-директор“, „ДОИ“ и наредби с дати, по-стари от 2015 година.  Тъкмо да й кажа, че нещо от падането й е повлияло и на мисловните й процеси и то в неправилната посока, когато директорът нахлува в стаята ядосан (както винаги) и аз успявам по терлици да се шмугна в коридора и да се затичам дори. Отивам си в стаята и се успокоявам, че до вторник има много време, както се казва, една цяла ноемврийска ваканция е до тогава, така че не трябва да се преуморявам или изнервям.

Плахо отварям първия класьор с преливащи шарени папки и се зачитам в „Правилник за дейността на училището“, седемдесет и пет страници. Там е описано, че училището си има кръгъл печат, разказва се, че има различни форми на обучение, описано е как се получава диплома, за колко дни се издава служебна бележка от директора на училището, по какъв начин се разпределят часовете. Ако някой не е разбрал в цялото ни училище, вътре са описани дори органите на управление. За всеки случай са упоменати задълженията на директора, на заместник-директорките, дори на Васка, чистачката, която се моля само чешмата в тоалетната на етажа да не забрави отворена някой ден. В тази христоматия на училището е записано всичко. Липсват само няколко имена и може спокойно да го представяме за летописната книга. Чета само до тридесет и осма страница, защото започват да ме обливат вълни на спомени, на едно дежа вю, което предстои да заработи от следващата седмица за цели двеста и осемдесет дни.

Отварям „Годишен план на училището“, където се зачитам в мисия, визия, приоритети… три пъти прехвърлям челната страница, за да се убедя, че не чета Стратегията, а Плана. Ма то едно и също пише, бе! Много умно! После в едни таблици гледам, че е предречена цялата учебна година, която измина. Автор не е леля Ванга, Бог да я прости, а някой, дето се е правил на нея! Ама може ли да сложиш дати на състезания по тенис на маса през март месец, бе? Или ще разгадаеш кога ще бъде конкурса „Любовта в нас“, та да го опишеш през месец април? Записвам си в тефтера, че тази работа противоречи на християнските ценности и направо като дойде попът в понеделник, ще му бутна пет лева в расото, да вземе да анатемоса този план, амин!

Идва ред на „Правилник за вътрешния трудов ред“, чета си ей така, колкото да разлиствам нещо между десет прочетени думи. И пред очите ми отново за правата и задълженията на директора и заместник-директора, а в главата ми звучат техните гласове, все едно ми пилят нещо. Леле, това същото го четох преди малко и в Правилника за дейността на училището! Нищо, повторението е майка на знанието, а принтерът е като брат на корояда за дърветата, които ще бъдат отсечени, за производство на тази хартия, чието съдържание ще бъде изпъстрено с безумни повторения през папка, през две. И ще мултиплицираме тези тонове хартия, за да може вашата любима Любов да ви ги чете сега и на вас, драги даскалици! Мъжете да не се сърдят, че не ги споменавам, щото на фейсбук страницата ми се броите като приятели само на пръстите на лявата ръка и десния крак. Правилника за вътрешния трудов ред и Правилника за дейността на училището ги откривам като едни сиамски близнаци. Представа си нямам, ако се наложи на някого да цитира един и същи текст, как няма да се обърка да кръстоса член и точка от единия правилник с член и точка от другия. Вярвам, че това е в компетенциите само на адвокатски кантори, изпълнени с изявени и медийно популярни мастити юрисконсулти и адвокати. На попа ще му кажа да изрече едно „амин!“ и за тази анатема.

Затварям с лека боязливост този правилник и разгръщам „План за действия при бедствия, аварии, катастрофи и пожари“. И тук едно „амин!“ отлита в ефира. Зачитам с интерес къде ни е разположен градът, какъв ни е климатът (въпреки, че географията още не е въвела понятие за „замърсен градски климат“, все още си говорим за умереноконтинентален, което, всички знаем, отдавна не е така). Идва ред да се описва постройката на сградата и съм убедена, че това дори учител в строителен техникум би се озорил да го разпише. Тук отново четем за дневното разписание на учебния ден, което се среща за по-сигурно и в гореизброените правилници и планове. Достатъчно е да кажеш на един ученик, че е закъснял за час и можеш да цитираш първия правилник или план, който ти дойде на ум. И е сигурно, че ще объркаш по кой член и точка ще му се накараш, но важното е, че наименованието няма да е грешно.

Зачитам се в разясненията какво е пожар и как може да се случи. Става ми ясно, че детската изобретателност никой не я е взел предвид. Разбирам, че се прави евакуация, обаче после се връща някой от персонала да прибере документацията и ценностите, после се проверява личния състав и започваме да ги търсим из сградата. Евакуираме се покрай стените, а ако има огън по коридорите, се евакуираме през прозорците. Важното е да се знае, че напоследък докторите са спасявали такива, дето са се евакуирали по различни поводи, от 4-и, 6-и, дори и от 10-и етаж. Което дава надежда, че ако персоналът е изнесъл документацията и ценностите, следва спокойна евакуация от места по избор.

Чета, че наводнението е временно заливане от вода на част от сушата. И с притворени очи си представям първия учебен ден, „Клас, стани! Клас, мирно! Добре дошли на част от сушата!“, след което им разказвам за заливането на вода и изпадам в дилема, дали да продължа разказа за шестнадесетте кофи и за онзи фин, копринен виолетов плат, който избърса последната влага днес. Чета, че за да се обяви наводнение, всъщност се „подава донесение“. А как го разбирате това „подава донесение“? Бутилка малцово уиски и белгийски бонбони от скъпите в Лидл ли? Е, как няма да си мълча за наводнението днес в моята стая?! Да не съм луда и да подавам донесения, щото ще трябва да започна от шефа и да продължа наред по институциите.

Оказва се, че в училището ни се помещавал щаб за защита при бедствия, аварии, катастрофи и пожари. Освен това има и групи за наблюдение и оповестяване, санитарни постове, група за получаване и раздаване на нещо, група за поддържане на същото нещо и група за противопожарна защита. Алоу, а тези хора по тези групи знаят ли, че някой нещо ги е споменал в тези документи? Щото при един пожар всеки ще гледа да спасява собствената си кожа, а не да се сети, че на седемнадесета страница в синята папка в червения класьор от миналата година му фигурира името. За нещо, за което той дори не подозира! Най-важното в този план, че някъде, пак в редовете можете да откриете и един малък телефонен указател с имена и телефони на хора, които при една радиационна авария, познайте дали ще намерите по работните им места. Да, да, телефоните са стационарни, разбира се. Затварям с удоволствие тази смехория. Ако подхвърля този план в Сатиричния театър да направят постановка по него, бъдете сигурни, че голям смях ще пада на всяко представление.

Разгръщам План за контролната дейност на директора. Естествено, същото е разписано и в Годишния план на училището, както и в Правилника за дейността на училището, но без да е по месеци. Цялата информация грижливо е пренасяна от документ в документ, в едно състезание, чиято цел е била да се измислят колкото се може повече училищни документи, стига заглавията им да не се повтарят. Участвали са думите „план, правилник, учебен“ с право на добавяне на до две различни думи от тези. Съдържанието, разбира се, може да си остане едно и също, важното е, че когато и както цитираш документ, дори и да се опиташ да сбъркаш, да не успееш!

Хайде, пожелавам ви да е здрава и засмяна новата учебна година!

Пак ще оцелеем, ще видите!

Любов Даскалова и лятното дежурство

Да ви питам, не се ли върнахте вече на работа? От къде ги вземате тези отпуски, бе? Аз съм на работа, щото нещо не изчислих правилно почивните дни тази година и се падна в края на август да преживявам в празната учителска стая. В стаята, която естествено е с южно изложение, зацапани прозорци и позахабени мебели, едва се диша от жега и прах. Чистачките също са в отпуск, дори са на море. Иска ми се и аз да съм на море, но няма как, остава ми единствено да си се обливам в топли и студени вълни и да попивам с малка хавлиена кърпа ефекта от процесите на дехидратация по теменната и темпоралната част, както и над горната устна около мустаците.

Идвам на работа и се подписвам в една тетрадка, че съм се появила. Директора го няма и по-добре, защото сега и да закъснея, няма да е фатално. Фаталното настъпва, когато началството реши да прибере тетрадката с автографите в 8:59 и след този час всеки от нас трябва просто да си подготви някоя мелодраматична версия за закъснението, с която най-малкото да може да разплаче бабите, седящи пред входа на блока. Или да му я публикуват във в-к „Лична драма“ на челна страница.

Влизам тази сутрин в учителската стая и тичам веднага да отварям прозорците, щото, нали, да не ви описвам. Спирам за известно време дишането с нос и присядам някъде, където течението може дори да ме премести. Изчаквам процесите на въздухообмен да приключат първа част – евакуиране на натуралните аромати, след което започвам да гледам по стената, тавана, пода. Разглеждам отново присъствената тетрадка и с удивление се осведомявам, как две колежки са се разписали 2-3 дни напред. Аз такива работи не правя, не че ми е съвестно, ама да не стане някой сакатлък. И започвам да се чудя какво да свърша. Някъде кънтят мъжки гласове, аз инстинктивно скачам от нисък старт, за да видя, кои пък са тези. Направо на бегом слизам на партера, за да видя, че идват работници. Някои са младички, други по-така и от мен. Инстинктивно оглеждам техните физиономии, не че са мъже, а дали ще разпозная някой мой ученик сред тях. Поне да го препитам нещо запомнил ли е от часовете по родинознание във втори клас. Обаче не срещам такъв и мераците ми за възстановителни процедури по учебно-възпитателен процес угасват към момента. Поздравяваме се взаимно, след което аз отново се възнасям по стълбите към учителската стая. Трррррррррррррррррррр! Хайде, да ми е честит къртачът, който днес ще пробива дупки из училището, но и в моята глава. Така неусетно е влязла и секретарката в канцеларията, а малко след нея и заместник-директорката. Естествено, ще ми се падне точно на мен да работя тази седмица с по-гадната от двете. „Даскалова, къдтррррррррррррррррррррррррррррррр…“. Мисля си, че освен къртача и гласът на замката Тодорова чувам. Имало работа за мен, да прегледам един класьор с учебни програми и от него да извадя миналогодишните, за да ги снимам и подготвя за тази година. Тррррррррррррррррррррррррррррррррр. Аз обаче се старая да изключа всички излишни звуци от обкръжението ми, за да се съсредоточа в работата. Ровя се в класьора, вадя папки, отделям по купчинки и си размишлявам после как ще ги връщам по обратен ред без да объркам нещо. Трррррррррррррррррррррррррррррррррррр! Е, какво пък толкова! То и мотор, и състезателни коли понякога прелитат по улицата навън и пак същото се чува. Заемам се да копирам програмите, но съм сигурна, че това им е между шесто и осмо преснимане. Трудно ми е да опиша как някои са криви, други с черни ленти, трети имат релефни орнаменти, които на брайловата азбука могат да означават нещо страшно. Тррррррррррррррррррррррр!

Айде, аз няма да се впечатлявам от този звук! Какво пък толкова! Пускам копирната машина, на която й трябват между пет и десет минути да загрее. Тодорова нахълтва в учителската стая да пита защо се мотая още и какъв ми е проблемът. Тя все проблеми търси и ги намира често. Обаче го казва с дълги паузи, защото и тя самата не се чува какво говори, когато къртачът от долния етаж взема думата.  Тодорова се вбесява, грабва купчинките, подготвени за копиране и сама започва тази процедура. Аз само заставам смирено до нея, за да поемам готовите бройки и да ги връщам прилежно по папките. Трррррррррррррррррррррррррррррррр! И усещам как напрежението и за двете ни в стаята леко ескалира от външните фактори. Тодорова набързо и невротично прибира всичко в класьора и излиза от стаята със ситни крачки, сигурно обнадеждена, че някак ще успее да избяга от този къртач. Горката!

„Даскаловаааааа! Ела тук!“. Тодорова ме вика, за да ми възложи задачата да направя списък на напусналите и придошлите деца това лято, за да й е по-лесно да обработи промените. Списъкът е кратък, само 25 движения. Справям се бъТрррррррррррррррррррррррррррррзо.

„Даскаловаааааааа! Ела!“ В малките паузи на тътена, наподобяващ бойно поле с много картечници, чувам, че Тодорова отново ме вика. Долавям треперещи нотки в гласа й. „Заминавай до пощата да пуснеш това писмо!“. В погледа на секретарката виждам огромна доза завист, че ще избягам за известно време от този храм на тътена, който само за ден може всички да ни трудоустрои като тежкочуващи.

Разходката ми до пощенската станция започва със „Здравейте, госпожооооооо!“ , един мил поздрав от мои ученици, играещи в училищния двор. „Как стееее?“ звучи от около 200 метра разстояние, а аз без да се усетя връщам отговор подобаващо, дори с десетина-двадесет децибела по-силно. Две баби на тротоара се сепват и ме поглеждат тревожно. Едната ми се скарва:„Ама какво ти е добре, ма! Гледай я какво се е развикала, чак акъла ми изкара!“ . „Госпожа, аз съм учителка! Знаете ли колко си обичам учениците и как ми е домъчняло за тях?“ искам да дам разумно обяснение защо съм изкрещяла с капацитета на сирените, оповестяващи бедствия и аварии. „Ама да не си на полето, ма!“ – бабата продължава да мърмори, без да знае, че ние, учителите, ако не умеем да се изразяваме по-гръмко, учебният процес ще умира от скука и спокойствие.

Посядам на една пейка в близост до пощата, за да си изям сандвича за обяд. В училището ни е забранено да се храним, особено в учителската стая. Преди години някой беше ял лютеница и руска салата и така два дневника се наложи да се преписват от-до, при това в началото на месец май. Разбирате за какво говоря, нали? Два дневника, месец май, пълен препис … Аз само наблюдавах този паметен процес, достоен да влезе в летописната книга на училището и си извадих поуките во век и веков. Звъни ми телефонът, Тодорова е ядосана, че някъде се мотая и ме няма в училището. Затичвам се направо, за да не я дразня излишно. Къртачът днес със сигурност й кърти нервите здраво и й причинява тежък душевен дискомфорт, граничещ с някое паник-разстройство, да не дава Господ (пу-пу, дори и в пазвата леко да плювна)!

Заместник-директорката ме посреща на входната врата, за да ми възложи по спешност да пиша служебните бележки за нашите зрелостници, които ще се явяват другата седмица на поправителните матури.  Тррррррррррррррррррррррр!!! Събрала се опашка, а те със секретарката имали друга работа.

Набързо сядам на служебния компютър и започвам да привиквам един по един чакащите пишман-зрелостници. „Иванчооо, защо се явяваш сега на матурата?“ не се сдържам да попитам Ванката, който е син на братовчедката на моя комшийка. Момчето гледа смутено в пода и казва, че за предната матура се успал и не отишъл. Тррррррррррррррррррррррррррр!! Цъкаме и двамата с език как е могло да се случи такова нещо, подавам му документа и му пожелавам успех, както и ако може, да спи на пейката пред училището, където ще е матурата този път. Не съм сигурна, че Ванката ми разбира шегата, защото ми обещава така да направи.

Следващите служебни бележки ги раздавам по-ларж, щото ми е ясно, че всички заблудени момчета и момичета имат разнообразни причини да висят на тази опашка пак.

Вече си тананикам някаква мелодийка от типа „тррррррр -трррррррр-трррр“ и чакам някъде да се напасне и автентичният звук на мощната машина.

Звъни телефонът, секретарката не е до мен, налага се да вдигна. „Добър ден, какво ще обичате?“ . „Добър ден, обаждаме се Национален регистър на училищата. Дължите ни пари по издадена фактура, за да ви включим в нашия луксозно напечатан Национален регистър на училищата.“. Аз започвам да си представям един лъскав Некерман от 2500 страници, лъхащ на лукс, шик, феерия, стил, мода, балдахин и коприна, плюш и ранфорс. Връщам се мигновено назад в годините, когато само тираджиите носеха тези регистри на нормалния европейски живот и ни караха нас, обикновените мижитурки, да си мечтаем за нещо по-различно от телевизор „Велико Търново“ и родопско одеало. „И къде мога да разгледам вашия приказен Национален регистър на училищата?“ – леко размечтано питам и тая надежди, че някак си пак ще имам щастието да докосна спомените, но и да видя какъв блясък излъчват другите училища, разпръснати из нашата мила родина, когато насреща ми се отговаря сопнато „Имаме го в нашия офис, но ще ви подарим един, само ако си платите ТРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРата!“. Нищо не разбирам от този къртач „Алооооооо, алооооо (трррррррррррррррррррррррррррррр)?! Алооооооо, ни ви чуваааааааааам!“. Аз ги чувам, ама като ми се искат пари и нещо ми става.

Трескат ми телефона!

Тодорова е ядосана и ми треска вратата.

Поглеждам часовника, време е и аз да изляза от тази активна строителна площадка, за която си мисля, че къртачът днес вече е оглозгал всички носещи стени и колони и тази нощ току-виж сградата се срутила!

За следващите работни дни си купувам оранжеви тапи за уши и понеже Дорчето-аптекарката ми е приятелка, ми промушва едно блистерче Деанксит.

Ай, ще му се и не знае! Трррррррррр…

Любов Даскалова е на интервю за работа

Всяка учителка като поизкара няколко петилетки в едно училище, започва да я тормози скуката да ви кажа. Па то не може на едно място! Имам чувството, че от петите и пръстите корени ще поникнат и ще се вклинят във фугите на паркета в класната стая.
Точно затова реших да не скучая това лято и да се поразшетам из училищата, които пускат обяви за свободни работни места. Винаги ми е било мерак да разглеждам и сравнявам какви са условията на труд на нас, даскалите! А това лято си открих възможност да го направя майсторски, още повече, че ще мога да разказвам за себе си и да се похваля каква съм ухватна. Защото в моето училище а си се похвалил, а са ти дали най-ниското диференцирано, щото си се отцепил от колектива в неправилната посока!
От месец не пропускам обява, кръстосвам града във всевъзможни посоки за кеф!
Първо интервю, училището е средно, в краен квартал, води го заместник-директор и няколко учители. Искат да се представя, а аз това и чакам. Започвам, където се вика на шофьорски, „на втора космическа“ да разказвам за себе си. Колко много умения владея, как си спазвам стриктно разписанията по учебни планове и програми, как редовно си подписвам тетрадките, нанасям оценки, даже си чистя бюрото с мокри кърпички. Заместник-директорката ме изгледа мръсно за последното, сигурно, щото съм я изпреварила в тази иновация! Питат ме дали работя с електронен дневник. Аз не се плаша от такива въпроси, защото вкъщи има електронна цигара на мъжа ми, електронен звънец от лятото на 1998 година, електронна запалка на газовия котлон, както и електронна кухненска везна за измерване на продукти. Изброявам тези неща, но акцентирах, че си държа на стария тип апарати за кръвно, защото и джи-пи-то ми не вярва на новите електронни! Обаче колежките държат да знаят за дневника, а аз как да им кажа, че не го знам!? Признавам си, че електронният дневник е като фейсбук, изисква ежедневно внимание и е много важно да се ползва. Леко ги пускам по пързалката, че е крайно време да бъде въведен в училище, ама като за начало да ни раздадат по един лаптоп, та да вдигнем малко нивото, перчема и самочувствието. Казвам им, че електронният дневник трябва да бъде въведен едва след стопроцентовото увеличение на заплатите и повдигането на категорията труд! Комисията започва вече да ме гледа подозрително, едната членка си строшава химикалката, предполагам от нерви. Другата барабани с двата крака едновременно по пода, което също го отчитам за признак на краен етап преди избухване в нервна криза, която едва ли може да бъде проконтролирана без медицинско лице и системи. Това, разбира се, решавам да им го кажа, но на изпроводяк, на вратата. Просто да им споделя, че в толкова изнервен колектив не бих работила и за министерска заплата! Пращам ги да си лекуват нервите дружно, защото новата учебна година чука на вратата и няма да издържат и до Деня на будителите. Съвсем в коридора им подвиквам да не ме и търсят да ги замествам тогава, защото ще оголят щата по никое време. И почти на бегом си тръгвам, за да не ме заразят, знам ли?
Второ интервю, отново крайно квартално средно училище, този път само директорка ме интервюира. Нося си сивито, голям наръч от снимки от по-задни години, за да може децата от снимките да са станали на по 20-30 лазаринки и да не ги разпознава никой. Ама пък с кой акъл съм си написала истинските данни и в кое училище работя, а? Директорката моментално ме пита защо искам да напускам това хубаво училище. Отговарям й, че си търся ново предизвикателство, защото иначе мога да умра ненадейно от скука след толкова години учителски цикли в един и същи колектив. Намеквам й леко, че учителството започва да му проличава на човек и в обикновения живот. Разказвам й колко зашеметени колежки имам и как това влияе зле и върху мен. Директорката ми чете автобиографията и пита защо не съм си повишавала квалификацията последните пет години. Ама как да не съм, бе!? Нали чета по форумите какво става. Следя колегите какво пишат, какво ги вълнува. Па има свестни, дето качват разработени уроци, презентации, картинки! Казвам й, че обичам да влизам във всеки спор, където се изисква мнение и компетентност, защото виждам с очите си как хората нищо не разбират и имат нужда от разясняване. Както си е и в класната стая, учениците знаят, че моето мнение е най-важното и няма какво да обсъждаме различно, защото си губим времето. Шефката стои онемяла. Подозирам, че й е скучно и че няма с какво да блесна, затова решавам да й разкажа, че обичам да правя изненадващи контролни. Това винаги се е харесвало на мен и още няколко колежки, защото можем да изловим всеки, който не е положил усилия да си научи уроците. Казвам на децата да изваждат по един бял лист и да започват да разказват урока в писмен вид. Ето с такава иновация виждам аз развитието на българското образование – учениците да могат да преразказват всичко научено, но да умеят да го изписват, за да ги изловя и къде им куцат граматиката и синтаксисът. За краснопис въобще няма да отварям тема, щото с тия телефони и бутони… Връщала съм контролно по човек и природа с две оценки – по български език и литература, защото не е спазено глаголно време и пълен член, и с оценка по човекът и обществото, защото не може да ми пишеш за рибите и да не отделиш два абзаца да напишеш всичко, което се знае за Черноморската област. Но забелязвам, че директорката съвсем онемява в този момент, а очите й още малко да ме застрелят с два куршума като от автоматичен пистолет на командос в престрелка. Обаче не мога да се спра и да не се доизкажа. Изваждам три снимки и й викам, че традициите в българското училище трябва да се спазват! Пластилинът винаги ще бъде на мода, както и глината! Какво е това ново компютърно моделиране, от което нищо не се вижда! Ами като спре токът какво ще ми моделирате, бе?! Уж тактично я питам, но леко подвиквам в самия край от вълнение. Очите на тази женица стават като на пекинез, който извършва някои физиологични нужди със затвърден характер, ако ме разбирате, нали… Тъкмо усещам как гърлото ми е пресъхнало и започвам да ровя в дълбоката си чанта къде ми е бутилката от фанта, напълнена със студена чешмяна вода, когато директорката подскача от стола си и почти на бегом излита от стаята без да се сбогуваме дори. Една чистачка само надниква през вратата и без никакво възпитание ми казва „Нема уи да си одиш, оти че мием подо!“. Достатъчно ми е да чуя този шопски диалект, за да съм наясно, че в такава некултурна среда ще ми е трудно да работя. А и с мълчанието си, тази директорка не знам дали не й се е качил на главата учителският колектив. То пък така да се мълчи някак не е нормално… Можех да й кажа, че е добре да иде на преглед поне при личния лекар, пък той каквото прецени.
Трето интервю, малко централно училище. Отивам, охраната не е на вратата и това ми дава свободата да мина по коридорите и класните стаи. То като няма ученици, няма и какво толкова да се гледа, но все пак виждам, че има картонени табла по стените. Виждам едно за Египет и преценявам, че мога да го дам да се направи същото, когато имаме тема за Европейския съюз. То Египет не е в ЕС, но може някой ден да стане, знам ли? В стаята за интервю ме посрещат 4 жени, обаче не ми се представят. Започват с въпроса коя съм аз. Нали съм ви подала документи миналата седмица, как пък ще върви интервю, а вие няма да знаете с кого е то? Алоу, Любов Даскалова съм, ако не ви е известно! Цял свят, РУО-тата в околията и седем експерти от МОН вече знаят за мен, само вие не! Казвам си името, но и питам кои са те? Може пък някоя от тях да се окаже известна, да съм чела нещо за нея по вестниците, които си купувам всеки уикенд. Идва моментът да разказвам какво мога, а за мен това е върховно блаженство. Идва ми дори цветя да си поднеса по някое време, но не съм се сетила да се подготвя по-рано. Не спирам да си хваля постиженията как е тихо в класната стая, как учениците ми идват с написани домашни, как учителката от ЦДО-то ме слуша и изпълнява всичко, което й кажа. Разказвам как съм научила учениците си да си мият редовно ръцете и как на петнадесети септември всички знаят, че обичам гербери и рози, и само такива букети ми поднасят. Подаръци не обичам, защото все не уцелват моите вкусове, за това съм им казала, че може и в пликче да ми ги подаряват. Последните думи май ги изпускам по инерция, което веднага променя настроенията на комисията. Започват да ме питат какво имам предвид, обаче аз се усещам своевременно и им казвам, че кой-каквото ще да ми носи, аз съм честна и неподкупна и всичко си им връщам, до стотинка! Тук вече настава паника в погледите на тези женици. Едната ми задава въпрос с разтреперен глас защо искам да напускам настоящото си училище. Аз съвсем непринудено й казвам, че въобще не искам да го напускам като гледам в каква нищета работят милите и колко са зле! Казвам им директно в очите, че съм дошла просто да им покажа коя съм и с какви уникални възможности съм! Тържествено им обещавам, че догодина ще дойде и моят ред да бъда наградена от д.ик.н. Янка Такева на някое тържествено събитие като учител на годината, но първо ще й стана член на синдиката, за да може да ме забележи и възнагради подобаващо! Това го казвам със същия патос, който придобивам на откриване на учебната година, когато говоря на родителите в класната стая. Ставам победоносно от пробития им фотьойл, грабвам си торбичката от супермаркета, в която има кило домати, две кила лук и една лимонада и си тръгвам победоносно!
Вечерта директорът ми звъни по телефона и нервничко ми вика що ходя по училищата да го излагам! Викам му „Шефееее, никога не съм Ви излагала, ама па да знаете, че от нашето училище по-хубаво ня-ма! И никога няма да си тръгна, защото не че няма кой да ме вземе, но аз не ги ща!“ и му затворих телефона посредством копчето с червена слушалка! Ваканция сме, няма какво повече да му се обяснявам, а и в отпуск обяснения не давам! Няма по кой член да ме задължи.

Любов Даскалова е секретарка

Не е много редно сега да ми се смеете, че съм секретарка. То и на вас ще ви се случи все някой ден!

Директорът е на почивка на Златни пясъци, заместник-директорките: коя копае картофи, коя е на гости на сина си в Италия… Съвсем са опразнили училището откъм управленска тежест и авторитет. Оставили на Снежа-секретарката да върти деловодството, да пише заповеди и да разпределя задачите на трите дежурни колежки от горен курс.

Обаче Снежа вчера получила други тип разстройство от перманентното невротично, което си го носи от поне десетина години. И я пуснали в болнични в петък, та да си сложи у ред поне храносмилателната система, щото ни деловодната, ни комуникативната, ни неврологичната са й в норма, ама това е друга тема. Да не казвам, че и фейсконтролът на цирк Арлекино няма да я пусне на представление, но сега поне пет от вас ще ми кажат, че и аз не съм Ален Делон.

Директорът ми звъни на пожар в четвъртък и ми нарежда да прекъсвам отпуската и да заминавам за секретарка в петък. Аз „не“ не мога да му кажа, щото преди четири години още помня как му отказах да участвам в една комисия и целия първи срок после бих рекорда на всички общински училища взети заедно в нашия район по направени проверки и изнесени открити уроци. Такъв ценен спомен имам от това изпуснато и инатливо „не“, че цял живот ще си живея с мисълта за няколко неотбелязани рекорда в Гинес.

В петък сутрин съм в канцеларията. Поне съм сама, няма кой да ми създава стресови ситуации и да събира рунтави вежди под различен ъгъл.

Осем и двадесет и пет е, аз пускам компютъра. Операционната система има дълга стартираща процедура по събуждане на прашасалия вентилатор на захранването, хъркащия харддиск и кой знае още какви прескърцвания на различни дванадесетволтови смущения. Докато ръмжи, вие, скърца и бучи, звъни служебният телефон. „Алооооу!?“ аз по навик малко така отговарям, отсреща се чува „Добро утро, моля да ми кажете какви документи се изискват за кандидатстване за обявените свободни места!“. Чувствам се безмълвна, но решавам, че няма да се давам лесно на такива провокации. Питам за кое работно място е интересът, отсреща чувам „За всичките!“. „А като спечелите всички конкурси, после с колко заплати ще разполагате на месец, а?“. Отсрещната страна затваря слушалката… Изпревари ме просто с няколко стотни.

Осем и четиридесет е, аз правя кафе на шефа на канцеларията, т.е. на г-жа Даскалова и в мига, когато искам звучно да изсърбам първата ароматна глътка, звъни телефонът „Ало, добър ден! С кого говоря?“. Викам „С училището“. „Как така с училището да говоря?! Училището е една сграда само, а вий сте човек!“. Ето такова поведение направо ми бие звънеца в главата и всички задръжки ми отиват в междучасие! „Алоууу, госпожа, то и вий сте човек, нали?! Знаете ли какво искате, та да ми го кажете на чист български език? И руски зная, можна пагаварит и па рускаму язъйку!!“. Тряяяяс, но в по-кратък вариант – нещо като щряп! Класически стар домашен телефон със слушалка на шнур и възможност за трясък. С днешните технологии вече трудно можеш да си озвучиш така опънатите нерви.

 

Отпивам си от кафето, пускам на служебния компютър онлайн телевизия и си вадя плетката на две куки. Гледам сутрешните блокове, нижа кордели и си говоря как ей сега ще ми мине дежурството и ще изприпкам вкъщи.

Девет и две е, телефонът звъни. „Здравейте, училището ли е? Да попитам малко повече за конкурса за работа – изисквате ли трудов стаж по специалността и трябва ли минимален опит?“. Гласчето е на младо момиче, пита за свободно място по музика. Идея нямам, че са обявили такова?! Окуражавам я бързо да подава документи, с идеята да я огледам що за стока е и да дам ценно мнение на директора дали става или не. Въпреки, че младите учителки директорът винаги еднолично си ги избира и не му трябва чужда подкрепа.

Девет и пет е, на вратата се почуква и се влиза в кабинета веднага след това. Аз чак в последствие казвам „Да?“. Няма ни поздрав, ни друго, „Искам да ми издадете бележка за социалните!“. „А социалните какво ще ми издадат на мен, питам аз?“, обаче младата дама с дрескод на контрольорка от градския транспорт не ми разбира шегата. Успява само да попита „Мооооля? Вие как си го позволявате това?“, с което вече ме настъпва по едното голо самочувствие, дето ми е останало в опустошената душа. На такива нищо не давам! „Аууу, извинете, ама кочана с празните бланки е останал заключен в директорския кабинет!“. „Как така, бе госпожа! Нашата класна преди ги отпечатваше на принтер?!“. Обяснявам й, че хартията ни е само за заповеди, а всичко останало е на кочани, като зелки. Нервите на контрольорката се опъват на предела на разделянето им на ниво ядрото на една страна, електроните на друга. За някакви стотни жената излиза от стаята и така затваря вратата, че картината със старата къща и каруца отпред пада на паркета.

До единадесет и четиридесет вече съм изяла два домашни сандвича с лютеница, маслини и кардамон, две вафли с халва, една праскова, половин килограм череши и чакам само да стане време за обедна почивка, за да отскоча до близкото ресторантче за супа, кебапчета и крем карамел. С таратор с копър и чесън. И две филийки типов хляб.

Един и седемнадесет е, телефонът иззвънява някак стряскащо за мен. „Алооооо, алооооо, алооо, не Ви чуваааам“ (не ги и виждам, но това не им го обяснявам) и затварям, защото определено не ми се занимава сега с работа. Телефонът пронизва пренаситената с храна и напитки душевна тишина отново. Този път ще бъда по-любезна. „Алоу, да! За свободните работни места ли се обаждате? Какво не ви е ясно? Не знаете какви документи се изискват? И аз не зная, защото замествам секретарката, но донесете всичко, което имате. Да, да, разбира се … и дипломата за средно образование, даааа… и бележниците ви от осми, десети и единадесети клас, нищо, че от девети сте го загубили… дааа, донесете и този поздравителен адрес, който сте получили като доброволец в обществена кухня, дааа… ама разбира се, че и копие от шофьорската книжка, талона, както и талона на колата ви, да… Аз си мисля, че и здравния картон е добре да донесете, разбира се! Една обща снимка от пред блока с комшийките ви също, даааа… както и снимка от завършването ви в гимназията ще е полезна!“. Колежката отсреща изброява, че има още важни доказателства, с които да доказва умения и мотивация по евросивито, което е намерила някъде из интернет и сега го попълва. Казвам й да дойде в понеделник, за да избегна как документация, прилежно прибрана в пазарска количка или малко автомобилно ремарке, ще бъде описвана и добавяна към молбата за започване на работа като учител по музика. Поне съм сигурна, че Снежа няма шанс да се гътне от скука на работното си място. Няма да е от скука, не!

Решавам судоку, но не успявам цялото, защото ми се повтарят цифри на два реда. После разгръщам кръстословица, но така като гледам, са започнали много странни думи да използват напоследък и се отказвам. Отварям папката с протоколите от педагогически съвети и започвам да се смея с глас как Гинчева е писала решения с правописни грешки. Ама може ли на начална учителка да дадат да пише протокол, бе!? Грехота е да се поема такъв сериозен риск, който да оставя следи и да запечатва срам за цял живот!

До четири и двадесет и шест ровя из шкафовете, за да разглеждам какво има. Телефонът иззвънява, аз подскачам леко, но се захващам здраво за принтера, който също се е задрямал като мен. „Ало, здравейте! Да, слушам ви? Искате да разберете дали има лятно училище? Няма, не… за съжаление нямаме капацитет да отворим лятно училище. Какво искам да кажа под капацитет??? Абе никой не иска да работи, бе! Коя учителка ще ви работи по това време на годината?! Хайде, моля ви се и вие…! Къде отиде почивката на тези изстрадали деца? Защо не ги пускате да играят свободно цял ден, а искате да ги сбутате пак по чиновете?? Ало, не ви чух … от МОН ли се обаждате? АААА… имате грешка, звъните в клуб по народни танци, където съставът е на турне в Казахстан!“.

Тряяяс !

Те на мен ли, аз на тях ли …

 

Любов Даскалова е на почивка

Може отпуските да са ни дълги, но почивките са кратички. Всяка година ходя в Китен, някъде в средата на юли.

Всяка година стягам куфарите с мисълта какви плажни рокли да си взема, дали са изтъркани добре петите ми, а лакът не е излющен някъде. Все изпадам в дилема ще се гримирам ли на плажа или не. Сега, тези, където си мислят, че ще пържа кълки на Какао бийч, грешите. Китен е моята десетгодишна страст, Зангадор ми е голяма слабост, но да не се отплесвам! Стягам външния вид  повече от всякога, защото знам какво ми предстои.

Ден първи.

На път сме, спираме на бензиностанция на магистралата да пием по кафе. Часът е осем сутринта, решавам, че мога да освободя малко телесни течности след кафето. Докато съм се усамотила в тясното помещение и тишината е заменена от звучен водопад във водно-порцеланово изобретение, на вратата се чува тропот, следва чукане като от стар дърводелец с каменарски чук. Казвам „ЗАЕТО“ с тоналност, близка до озвучаването. След секунди излизам, пред мен Катето от „б“ клас. Една широка усмивка, едно щастливо дете ми изчуруликва: „Здравейте, госпожо! Как сте?“. Ахмммхммм, добре съм, леко смутена, защото си представям ситуация, в която кафето ми е докарало други нужди и излизам от силно ароматизирана тоалетна тип „зоологическа градина“. „Госпожо, къде отивате?? Ние отиваме на море, на Китен!“. „Ами… и аз“, следва обещание от Катето, че ще се виждаме всеки ден.

В Бургас решаваме да се отбием през голям магазин, че се сещам за разни забравени плажни принадлежности. На големия паркинг половината коли са софийски. Мен ме побиват леки тръпки какво ли може да изскочи иззад някой щендер. В магазина съм пред рафта за плажни млека и масла. Чета с интерес съставки, парабени, срок на годност. Някой ме потупва по гърба с юнашка сила – Борисчо от „а“ клас. „ОООООО, ГОСПОЖООООО!“. Целият магазин гледа към нас. Трима човека се взират в мен, в очакване да ми се чуе името да не би да изляза някоя знаменитост. „Как си, Боби?“ смотолеввам леко притеснена, а Боби разказва, как цяло лято ще е при баба си в Меден рудник. Пита ме къде отивам и с мутиращ глас в стил повредена фреза ми пожелава слънчеви дни и много пясък в ушите и риба в джобовете. Този детски поздрав буди искрен смях у всички преминаващи хора в радиус от петнадесет метра, а аз не смея да си бръкна в джобовете, за да не извадя някой сафрид от там.

Пристигаме в Китен, паркираме колата в близост до квартирата на хазайката Силвия и бързичко пренасяме багаж. Страх ме е да се огледам наоколо, че знае ли човек откъде ще долети „Здравейте, госпожо!“. Някак минавам между капките. Не ми се излиза навън, ще си доядем сандвичите.

Ден втори.

Стегнала съм плажната чанта, мъжът ми ще носи чадър и хладилната чанта. Тръгваме към южния плаж, рано е и бързо си намираме места. Плажно масло, любима книга, лек бриз, шум на вълни… за това блаженство мечтая от коледната трапеза, когато жегата от фурната ми носи лек загар по ръцете. След известно време решавам да пробвам морската вода за първи път тази година. Надигам морно тяло (абе тежко искам да кажа) и се запътвам към морските вълни. Към мен полита топка, аз инстинктивно бия един шут, а от някъде се чува „Лелеееее, тая каква футболисткаааа ее!!“, следващата реплика „А! Това е г-жа Даскалова! ЗДРАВЕЙТЕ ГОСПОЖО!“  – Жорко от „в“ клас.  „Госпожо, ще ритате ли с нас?“ , а аз отказвам учтиво. Жорето продължава да е настойчив, а аз все по-упорито отказвам и тактически се насочвам към приближаващите вълни. „Госпожооооо, пааас!“. Жорко бие силно воле към мен. Аз му връщам със същото – от въздуха изритвам плажната топка с все сила, но вместо да я върна към момчето, топката се залепва с висока скорост в зачервения нос на възрастен чужденец. Впускам се да му помогна, защото ми става неудобно. Човечецът се олюлява, поглежда ме с мил поглед и с цялото си търпение, с което ние, учителите, рядко разполагаме, се усмихва (абе, откъде намери сили да се усмихне!) ми казва на някакъв език, че няма проблеми. Не, че разбрах какво ми казва, но си мисля по усмивката, че е това.

Вече тичам към водата, за да не стане някой друг сакатлък. Потапям се така, че направо искам да отплувам поне до Приморско. Отпускам се върху вълните, понасят ме мечти. Няма да мисля повече за работа. Взела съм си интересна книга, ще гледам сериали, ще се наслаждавам на ланско замразена пържена цаца и хладна наливна бира с почти никакъв алкохол. Плувам, плувам, току се озърна наоколо, пак плувам, пак се поогледам и така още известно време.

Излизам на сушата, пристъпям на подскоци връз врелия пясък като цирков пудел на котлон, едва се добирам до хавлията. Хвърлям мокри телеса отгоре й и отгръщам любимото четиво на трета глава. Зачитам се, морските вълни създават шум, който заедно с крясъците на чайките ми напомнят голямото междучасие. Айде стига! – си казвам на глас и се потапям в книгата, за да изляза от света на измъчената учителка.

По едно време, тъкмо когато главната героиня иска да каже, че е лудо влюбена в мъжа на нейните меч… получавам потупване по гърба – „Здравейте, госпожо! Аз съм майката на Жорко, там, в едно училище сте и двамата. Знам, знам, че не му преподавате, но да ви питам нещо. На моя комшийка, приятелката й пита коя госпожа ще препоръчате за първи клас?“. Аз гледам опулено с изражение все едно са ми настъпили левия крак. Мъча се да обясня, че не е редно да си говоря за колежките. Малееее, а ако почна да обяснявам какви са, няма да се спра цяла седмица, няма да остане ученик записан, ще срутя училището, бе! Но това са само мисли, самоукротявам се някак си, саморегулирам си емоциите и с блага усмивка пак потретвам, че за моите колежки няма как да говоря, нито да ги степенувам. Жорковата майка обаче продължава: „Добре, поне едно име кажете!“. „Ще помисля и ще ви кажа тези дни!“ казвам неуверено и й пожелавам уж слънчев ден, с надежда дъжд да я полива и градушка да я светка по неразбраната кратуна. Изпадам в дилемата да местя ли хавлиите или да се окопавам в непревземаема територия, да бия едни граници с колчета, да опъна полицейска лента и да се отдам на заслужена почивка. До вечерта няма да правя промени, че знам ли кой ще ме открие двадесет метра по-надолу.

Вечерта пристига с чувството на глад като втори ден по Лидия Ковачева. С мъжа ми ще ходим на кръчма, знаем коя, една от любимите ни в този китен Китен. Тъкмо сме си поръчали порции, тъкмо си казваме дългоочаквано наздраве с потни чаши кехлибар, при това газиран, тъкмо вилицата е нанизала онези цвърчали до преди минути във вряла мазнина вкуснотии, когато … „ОООООО, здравейте, госпожо! Как сте? Какво правите в Китен?“ ме пита Асето. Милото ми Асе е отново на метър от мен. Чак си представям как ми подава домашната си работа за подпис и пита каква кифла точно ще има за закуска. „Чакайте да си направим едно селфи!“ заявява малката фоторепортерка, вади модерен телефон и една светкавица ме застрелва от 30 см право в широко отворените зеници. А аз без грим, прихванала косата с шнола, сигурно имам още сол по миглите, вече виждам снежинки. Понеже съм изгоряла лошо днес на плажа, съм излязла вечерта доста разголена, та чак ми става неудобно. Замятам жилетката на мъжа ми, питам учтиво Асето как е, до кога ще е в Китен и коя книга чете. Детското любопитство е заковало до мен малкото човече, от което валят въпроси от рода – къде съм отседнала, с кого съм в Китен, няма ли да си стоя в училището лятото, тази рокля нова ли ми е…  Докато  в мига, когато задавам въпроса за книгата, Асето изчезва със скорост, която гладна бълха към охранен късокосмест дакел не би успяла да развие от първи опит.

Вечерята ми продължава някак си, детето ме стрелка с погледи от различна дистанция, обаче въпросът за книгата ни действа като непреодолима преграда. Хапвам, знаейки, че всяка хапка и всяка глътка са ми преброени, ако може и декларирани в НАП.

Ден трети.

Пием кафе на терасата, сварено в тенджера на котлон. Изпитвам нежелание да пия любимото капучино из кафенетата наоколо, което неминуемо ще е поръсено с канела и поредното „Здравейте, госпожо!“.

Тръгваме към плажа. Сигурна съм, че днес искам да отидем другаде. Сменяме местонахождението с двеста метра отклонение от вчера. Хвърляме хавлиите, набиваме два чадъра, аз слагам слънчеви очила и широкопола сламена шапка и тръгвам на разузнаване. Старателно оглеждам всички присъстващи по плажната ивица с надеждата, че никой няма да разпозная. Усещам се, че дори ги броя, спирам на осемдесет и девет. Бройка не ми трябва, ама по навик… трети ден е едва.

Правя два тегела – един по катета, другия по хипотенузата на мислен триъгълник. Оглеждам всички и никой не ме заговаря. Връщам се победоносно на превзетите два квадратни метра плажно пространство. Следват процедури по намазване със слънцезащитен фактор 30 и четене на любимия ми роман. Чак не мога да повярвам, че не си говоря с никого, а само чета, гледам вълните, а лек бриз ми свири в ушите. Унесла съм се в лек сън. Събуждам се доста запечена по цялата ми лява половина. Ще трябва да минем през аптеката, за да купим лекарство, че няма да се спи.

Във фармацевтичния магазин има опашка. Аз съм шеста на редицата. След мен влиза върволица от хора, някои се подреждат, други просто зяпат по рафтовете. Чуват се и детски гласове, струва ми се, че някой ми изрича името. Викам си почти на глас „Не! Не! Илюзия е! Звукова халюцинация е!!!“, когато до мен пристъпва мило четиричленно семейство, солидно изпечено, с греещи 4 комплекта бели зъби, оформени в рамки от щастливи усмивки, които ме поздравяват „Здравейте, госпожо! Как сте?!“. Семейството на Христо. Завъртам изгорялата страна на заден план, отпред, в авангард идва по-бялата моя половина, учтиво благодаря за поздрава и отговарям, че съм добре (психически само аз си знам какво ми е!). В кратката пауза, в която се надявам, че въпроси повече няма да има, младежът пред мен поръчва двадесет презерватива. Аз сконфузено поглеждам в пода, да не би да си помислят, че сме заедно. Родителите също започват да се озъртат, като че ли търсят по звънтящия глас прелитащ комар наоколо. Тази пауза ми подпомага следващата стъпка, защото съм на ред, правя покупката от фенистил и още някакво мазило. Хубаво беше да взема вазелин, ама след предходната покупка вече е недопустимо. Вниманието ми е изцяло за аптекарката, за която съм сигурна, че не е майка на мой ученик.

Излизам от аптеката и навлизам в мрака на тъмната юлска нощ. Уличните лампи са изгорели, отдалечавам се внимателно на прибежки от аптеката, друго наоколо нищо не свети. В тъмнината някой ме приближава и чувам думите „Здравейте, госпожо!“ Със завидна лекота превключвам от тромава походка в търчане, тип републиканско по лека атлетика в дисциплина спринт. В този момент някой ме догонва, хваща ме през рамо, спирайки ме и ме пита „Не ме ли позна?!“.

Мъжът ми…

Ама почти му бях избягала…

 

 

 

Любов Даскалова и зоологическата градина (втора част)

…още тичам, да не мислите, че съм спряла.

Стигаме до терариума, където са и едрите хищници. Там знаете как ухае, ако не, спокойно ще си припомните през летните месеци из градския транспорт. Първите осем крачки в затвореното пространство вдигат част от сетивата на стачка. Сетих се за онази голямата от 2007, която също доведе до масови повръщания. Ама, хайде да не си разваляме настроението, щото сега всичко е цветя и рози!

Вътре сме с учениците, аз се уверявам, че всички са тук, но ги умножавам като а по бе, за да е по-бързо. Получавам число, сходно на очакваното, но зная, че даже и да бъркам, точно в зоопарка има доста огради и загубените няма да са по-загубени от мен. Заглеждаме се по едрите котки, които дремят унило из клетките. Иде ми и на мен да дремна някъде наоколо, но пък носът ми ме води навън. Пламен ме пита защо пантерата е черна, като Пинко е розов. Асето ме пита защо е мъжка пантерата, а е розова? Сашко съвсем ни отнася с питането защо Пинко е мъж, а пантера е от женски род. Аз леко се изненадвам от тези разсъждения и с ужас и мълчание пристъпям към паяците и змиите. Естествено, защото „кобра“ е нарицателно за зла … да, и змия, и учителка. Добре, че няма кобри в зоопарка, щото си представям как с фамилни имена щяха директно да са кръстени. Не като пумите и гепардите – с по едно малко име.

Децата са се скупчили пред един голям аквариум и търсят паяк. Всички зяпат в очакване от някъде да излезе чудовище и да ги изпоизплаши. Сред една нетипична тишина в затвореното пространство лъвът в долния край започва неистово да реве. Половината деца хукват любопитни надолу, към клетката му, другата – нагоре, за да се спасяват. Аз искам някак си да се разцепя, за да си изпълня учителския дълг по опазване живота и здравето на всичките ми ученици едновременно. Добре, че директорът не е на този коридор, та да ме хване как непрофесионално си върша работата. Догонвам изплашените, че те са някак по-непредсказуемата част от класа. Чакат ме отвън, дишащи тежко и питащи дали лъвът и мен не ме е гонил. Усещам, че ако кажа да, следващото място, на което ще ги настигна, е вратата на зоопарка. Обяснявам, че лъвът си е в клетката и няма страшно. Петьо не вярва. Влизаме всички, аз водя да намеря другата част от класа. Групата е пред клетката на лъва, четири деца му подават зрънчо, солети, обикновена вафла, а Лидия му е отворила енергийна напитка. Аз вече си представям как ще има изядени ръце, пръсти, нокти…, лъвът обаче въобще не им обръща внимание. Отдъхвам си, защото можеше изядените да са много, а пораженията да са като след балистична ракета. За химическо оръжие не споменавам, защото сме под влиянието му непрестанно, когато бродим в затворените пространства на зоопарка. Аз не знам защо не кръщават залите на различни бойни отровни вещества, та хем да влезеш при слона, хем да знаеш, че на излизане главоболието е като от поразяване със зарин.

Повеждам децата към езерото с лебедите. И понеже там огради няма, благотворителната акция по нахранване на животинските видове се разгръща с пълна сила. Менюто включва пълна палитра от всевъзможни вариации – от айран в бутилка до дъвки-дражета (хвърлям се самоотвержено да не стигнат до животинчетата), от сандвич с лютеница до трева от градинката пред блока, от дежурното зрънчо до вегански сладки, студено пресовани . Започвам да си мисля, че днес е така с храната. Ами ако утре решат тези деца и родители, че дрехи и обувки ще даряват на бедните животни, ако решат шапки и ръкавици да носят на лъвовете?

Само питам.

Правя опит да спра тази повсеместна атака над горките животни. Премествам се на 100 метра и викам учениците при мен. Започвам дълга лекция за това, че в зоопарк животните не се хранят, защото има кой да се грижи за тях. Разказвам как те са любопитни и биха пробвали да хапнат всичко, но не трябва. В този момент се обажда Асен и пита може ли и той да опитва всичко, щото майка му така му казвала да прави. През това време край нас минава възрастна жена с малко дете на триколка. Чува думите на Асен и веднага го напада, че ще стане наркоман и алкохолик. Децата стоят потресени, бабата изважда дълъг показалец с яркочервен лакиран нокът, който започва да размахва като диригентска палка и дръпва един качествен монолог за вредите от хероина, марихуаната, ракията и тютюна. Асен е готов да се разплаче, Асето гледа намръщено, но в този момент Пламен пита бабата тя откъде ги знае тези неща. Това отключва нов порив на ораторски умения у възрастната жена, която само това чака „Охооо, ти ли, моето момченце, ме питаш откъде ги знам тези неща? Ти знаеш ли колко опит имам аз като учителка?“. След тези думи децата прихват да се смеят, и едно през друго обясняват, че и те си имат учителка, но бабата не признава никоя друга освен себе си. Даже не ме и търси с поглед, тя си е самодостатъчна. Присвива очи, намества с елегантен жест очилата, отправят поглед на 5 см над главите на децата и започва да рецитира урок по биология за осми клас. Никой не я слуша, шест деца се смеят, осем ме гледат мен с недоумение какво става, Асето й се плези, но няма сила, която да прекъсне стартиралата урочна единица. Лекичко тръгвам в посока маймунарниците, не се налага да викам никого поименно. Бабата така и не разбира, че „класната й стая“ вече е празна, само внучето й стои мирно и я гледа с разбиране.

Ние вече сме пред една клетка с маймуна, която ни гледа с любопитство. Водим по численост, което не се харесва на животинчето. То се озъбва и хуква на бегом между решетките, висящите въжета, дървените катерушки. Целият клас стартира маймуноподобни физически активности, десет човека стоят отстрани и се превиват от смях. От съседните клетки маймуни са застанали в ступор и гледат неочакваното представление от цял клас ученикоподобни човечета. Мая прави клипче, което обещава да не качва никъде, защото няма да е приемливо.

Обаче всичко това носи истинска забава на децата. Продължаваме така пред още две-три клетки, където маймуните са в интеракция с нас. И ние с тях. Давам си сметка, че на всички им е весело.

Запътваме се към слоновете. Там отново влизаме в голяма зала, където хипопотам, носорог, слон и крокодили са създали неповторима атмосфера, лишена от кислород и наситена с метан. Иде ми да извадя оня рендосан учителски глас и да си припомня как е на първи април и първи октомври в 13 ч. с думите „Вни-ма-ни-е! Химическа атака!“. И докато съм се улисала в мисли, не се усещам, че вече съм го казала три пъти. Аз уж на шега, учениците ми не се впечатляват никак, но в този момент трима пенсионери лягат на пода, две възрастни дами на бегом хукват към изхода, човек в залата крещи, че е полицай и ще ни спаси. Двама служители с лопати тичат към нас, аз потъвам в дън земя от създалата се паника. Десет минути обяснявам, че с този глас съм свикнала да преподавам в час по „Домашен бит и техника“, защото никой не ме чува и вижда тогава. Освобождават ни от залата със слоновете, които нищо не разбират от създалата се суматоха.

Следващата ни спирка са клетките с диви прасета и сърни. Николай пита няма ли клетка и с ловджии, че било крайно време всички да бъдат затворени. Веско пита може ли да му освободят една клетка и за баба му, че била много досадна и само се карала с всички край нея.

В един момент всички малки очички се вторачват в мен.

Сещам се, че май и за мен търсят вече свободна клетка. Мълчат и ме гледат. И аз леко, леко хуквам към изхода, ама на бегом. Не е нужно да обяснявам, че всички ме гонят.

Спасявам се в автобуса, иде ми да поискам от шофьора да затвори вратите и да тръгва.

Ама не става, все пак съм учителка и имам дълг.

 

 

 

Любов Даскалова и зоологическата градина (първа част)

 

Хайде сега пък и вие, не казвам така на класа си!

По-предния петък решихме за еднодневна екскурзия да заведем учениците на зоопарк. Ние под сурдинка си приказваме, че и при нас е зверилник, ама така, завоалирано го правим, за да не чуе някой от високите стелаж…оп, етажи, и да ни заварят по една решетка и на вратата. Щото на прозорците вече си имаме.

Сега сме наели автобус, който да ни закара и върне. Навремето можеше да се качим на 83 и да пропътуваме половин София с усмивка. Днес тая работа вече не става, щото половината деца ще останат на спирката, докато другите вече ще са се пръснали из превозното средство, а аз няма да зная с кой крак да се кача в автобуса, с кой да остана на спирката.

Знаете как започва един ден с еднодневна екскурзия, нали? Ако не, припомнете си го, защото сега нямам време да правим преговор.

Родители водят рано сутринта децата пред училищния двор, откъдето ни взимат с автобус. Учениците носят на гърбовете си огромни раници, все едно в тях има всичко за месец напред, в това число и спални чували. Изчаквам да се посъберат половината и плахо запитвам очерталата се група какво точно е понесла на гърбовете си. С тих ужас се надявам да не вземат многочислен превес, надъхани от поредния епизод на „Оцеляване на предела“ с Беър Грилс и рейсът да завие към Амазонка, Южна Америка за структурно наблюдение примерно.

Децата с неповторим ентусиазъм започват да разтварят тежки раници и да изваждат съдържанието им – чипсове, солети, кока коли, снаксове, зрънчовци, хляб, банички, сурови и варени яйца, банани, ябълки, моркови, бисквити, вафли… Петър даже е набрал трева, за да я дава на патиците. Питам учениците защо им е толкова много храна, но в този момент майките взимат думата и една през друга, без да се изчакват, а с надвикване (като на стадион по време на дерби) започват да разказват колко гладни са миличките животинки в зоопарка и как децата им ще им занесат да се наядат.

Подозирам, че заради ранния час и незакусилите събеседници храната в раниците се е увеличила неимоверно. Майката на Жорко го гали по главичката и му нарежда „Хайде, мами, като идеш при маймунката, да й дадеш сухата пастичка и едно бананчИ“. Жорко гледа умилително майка си и й обещава, че гладно животинче няма да остане. За змията е приготвил вафла, а за лъвовете – ДЗП. Майката на Асето взима думата по-гръмогласно и ми разказва, как цял живот е учила дъщеря си, че трябва да е добричка към животните. Затова в раницата й е сложила десет пакета зрънчо, уверява ме, че са обемни, но не тежат, за да може патките и лебедите да се заситят, а Асето да се научи на човещина. Явор отваря раницата си и вади от там огромен пакет с различни по големина кокали, които семейството събирало цяла седмица, за да ги хвърли на лисиците и вълците.

Автобусът идва, майките изваждат бели кърпички – мокри, сухи, коя каквато има, за да помахат за довиждане на дечицата си. Ние се качваме набързо в превозното средство и още докато върви преброяването осем раници вече са отворени, а шумоленето на всякакъв род опаковки заглушава мощния двигател на икаруса. Децата се веселят, рейсът заприличва на една пътуваща закусвалня. Всички вече дъвчат нещо, Петър рови в сака, щото помни, че на дъното под тревата, която е понесъл за камилите, има буркан домашно козе мляко с мюсли, годжи бери и авокадо. Не открива лъжицата, но Вили му подава своята от малка кофичка разтопен сладолед, който току що е изпила. Шест деца стават от местата си и започват да търсят кофа за боклук в автобуса. Осем вече са пуснали опаковките по пода, защото не трябвало да има боклуци при храната им. Мимето е стъпила на седалката и се мъчи да отвори малкото прозорче, за да освободи превозното средство от още една непотребна опаковка, призовавайки я да стане птичка.

В чантата си нося винаги по три торбички, изваждам най-похабената, за да прибера отпадъците. Спас ме пита за какво са ми, а Пламен му обяснява, че много учители работели и нещо допълнително, за да изкарат някой лев, та днес сигурно съм работела като чистачка.

Стигаме пред зоопарка, строявам децата, купувам билети и влизаме. Всички знаят, че ще ходим групово, шест се надяват да са водачи на класа и хукват в различни посоки. Аз озаптявам тези, които още не са разбрали какво става, слагам ги да седнат на четири пейки и спринтирам след най-бързоногото. Днес съм се обула с любимия ми клин и маратонки, което стича обстоятелствата така, че да го настигна малко преди шестата клетка вдясно. Давам кратка инструкция да се връща при класа и с още по-завидни щафетни умения поемам към другата неизвестна посока. Не зная точно накъде тичам, посоките на света са четири, на мен ми избягаха шест деца и никое не е хукнало към изхода, което означава, че тичам със сигурност в правилната. Надбягвам два гълъба, мечката отдолу тича успоредно с мен, но аз я изпреварвам все пак и настигам втория ми бягащ пътеводител. Кратка инструкция, връщам го към групата и тъкмо леко се оглеждам накъде да поема, когато Асето ми сочи с пръст, че Борко и Пламен са хукнали ей натам, за да настигнат Валери. Нямам време да броя децата, загряла съм, мога да тичам и за републиканско в момента, хуквам от нисък старт и след двадесет секунди съм догонила последните лекоатлети. Така разходката ни започва с покриване на норматив на 300 м., пет случайни посетители ми ръкопляскат, една баба цъка с език и вика „Как па не я е срам тая!“

Класът е строен, подреден, готов за бавно и напоително наблюдение с множество беседи.

Спираме пред клетката на мечката, имам чувството на превъзходство пред нея, въпреки че като гледам и двете сме на една и съща диета – ябълки с вода. Само дето тя няма да проверява контролни по математика тази вечер, нито ще ходи утре на съвет. Да не казвам, че няма и шеф, за което най й завиждам.

„Деца, това е мечка, тя е бозайник…“. Гошко ме прекъсва, заявявайки, че и баба му вари боза в чайник. Всички деца прихват да се смеят, мечката започва да издава странни звуци, учениците я имитират, а трима работници на зоопарка тичат с всичка сила към нас. Притеснили се, че нещо става, след като чуват, че всички мечки едновременно реват. Викам „Деца са, още не са станали… оп, (не мечки, разбира се) по-големички и не разбират“. Няма кой да ме чуе какво ще разкажа за мечката, но Силвето и Сашко вече са отворили раниците си, скъсали са по едно зрънчо и пускат с шепи в мечешкото царство от царевичните… хайде да не казвам каквото ми е на уста. Зоопарковите момчета са край нас, със сила прекъсват дарителската акция по нахранване на мечка в голям зоопарк и обясняват на децата, че всички животни в парка са закусвали добре все едно бабите им са ги гостили за закуска. Учениците се заливат от смях, Иван вади филия с масло и мед и я хвърля по мечката, за да опитала закуската на баба му. Батковците обясняват, че са нямали предвид това буквално и молят никой да не дава храна на животните.

Мечката е спокойна, дояждайки си гризинките, а ние поемаме към големите котки. По пътя се спираме да видим вълците и лисиците. Половината от класа питат къде са Кума Лиса и Кумчо Вълчо, защото били сигурни, че зад решетките имало само немски овчарки и финландски шпицове. Опитвам се тактично да разкажа, че и кучетата са от това голямо семейство, когато три деца ме гледат с недоверие, а други осем започват да ми задават въпроси от различно естество, касаещи моята некомпетентност по отношение на кинологията. Всички искат да ми обяснят, че бъркам, щото животните не правели сватби и разводи и нямали фамилни имена.

Смотолеввам си нещо под носа: „Сигурно не разбирам много“ и продължаваме към следващите клетки.

Там са рисовете, а учениците се спират да ги гледат. Четири раници се отварят, докато се усетя и няколко солети, локумена вафла и половин ябълка вече са набутани през ситната мрежа. Котките не обръщат внимание на благотворителната акция, децата се чудят защо. Елена се сеща, че сигурно тези животни обичат гранулирана храна и специални консерви с добавки от витамини и минерали. Тъкмо искам да разкажа как тези великолепни животни са удивителни ловци, когато Спас излита със скоростта на стрела в посока клетката с видри. Всички деца, без да знаят защо, хукват след него. Даже и рисът се засилва, но оградата го спира. Мен обаче няма какво да ме спре. И аз тичам все едно не съм на наблюдение, а на републиканско по многобой или щафетно бягане. Към края на този спортен ден ще съм по-наясно с обобщението. Малчуганите са удивени от къпещите се гризачи. Били грозни плъхове, при това огромни.  Тук дори не правя опит да разказвам нещо, защото и аз с очите си виждам грозни плъхове като онези, дето тичат из мазетата ни. Иван ме пита защо не пуснат рисовете при плъховете, а аз се оглеждам внимателно дали има някой около нас. Няма никой, затова обяснявам по-завоалирано, че всяка животинка на този свят заслужава да живее, когато Асето казва на всички, че пилетата дюк живеят само, за да ги опаковат в тарелка и да ги пуснат в магазините, защото стават за готвене. Аз оставам безмълвна, правя няколко крачки в случайна посока, загледана в облаците и подпитвам уж себе си дали няма да завали.

Шест деца са сигурни, че Емо Чолаков сутринта е обещал гръмотевици и градушки и всички заедно ме молят да тичаме към терариума, където били и лъвовете и тигрите. Докато казват „тичаме“ установявам, че само аз не тичам… (следва продължение)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑