Search

Любов Даскалова

Претоплен тюрлюгювеч за родното школо

Любов Даскалова и седми “а”

През целия ми дългогодишен учителски стаж никога не съм попадала на идеален клас с ученици. Все ще има по няколко зрънца ориз, дето ще газират обстановката до степен на нетърпимост тип „затворнически бунт“, а мен, когато не успеят да ме разпознаят в ролята на Майка Тереза, ме виждат като Хълк. И двете ги мога прекрасно, обръщам палачинката светкавично в името на повсеместно укротяване. Този талант така и не го развих на млади години, когато един ВИТИЗ ми беше в кърпа вързан, ама аз се запънах, щото си рекох, че пак по подиум ще ходя, пак всички мен ще гледат, ама поне пиесите ще са по-къси, а сценичните костюми ще са си личен избор.

Влизам да замествам в седми „а“ онзи ден. Не знам вашите седми „а“ в какво психическо и емоционално състояние са, но при нашия положението е драматично. И съвсем естествено, когато дойде време някой да влиза в часове на седмокласници, сам си знае, че през годината доста често ще редува болнични и санаториуми, за да си избута някак норматива. Аз рядко замествам в прогимназия, но след всеки час ми иде да скъсам етичния кодекс на училището, а в раздел санкции на ПДУ-то да добавя и престой в затвор. А една колежка веднъж си мечтаеше на глас дори да викне баретите, щото и директорът не могъл да ги укроти. Вика: „Целият клас е пълен с комедианти с главни роли, за които училище е само един манеж, а класната стая – асамблея на цирковото изкуство!“.

Звънецът бие, обаче сърцето ми се блъска в ребрата отвътре със сто и пет удара в минута и е готово да се отделя в някаква необичайна самостоятелност, щото и то не иска да влиза при седми „а“.

Аз съм си плюла в пазвата незабележимо, дори изсипах половин пакетче захар уж случайно на пода, вместо в кафето, щото си знам, че така се прави да е на кадем. Отварям вратата, влизам с ляв крак, плюя в пазва пак и изричам на две на три една „Отче наш, …“, целувам кръстче и намирам сили да извикам „Здравейте, ученици!“. Осем си играят с телефоните, две карета са с карти, другите са се групирали по тройки и по двойки, говорят си сладко и нищо не се случва. То добре, че не се бият, де! Заставам на катедрата, забивам с около 12 конски сили ляво токче на подиума, съчетавам това с плясване на дневник върху катедрата и с повечко децибели повтарям „ЗДРАВЕЙТЕ, УЧЕНИЦИ!“. Пет оставят телефоните, едното каре прибира картите, две седенки се разтурят. Останалите само разбират, че е влязъл още някой в класната стая и продължават, каквото са си правили.

Часът е за съставно сказуемо, пиша на дъската темата, датата, „работа в клас“, не че има нещо смислено в това да си в класната стая и да го изписваш за всеки случай и на дъската. Не, не казвам, че е шизофренно, дори за такива тежки класове, изпълнени с невъзпитани и арогантни пубери, е добре постоянно да сверяваш обективното си състояние, местоположение и точно колко още секунди остават до края на този епизод по оцеляване.

Половината клас си говорят сякаш са в междучасие, седем са извадили тетрадки само да аранжират по различен начин чина, двама са ги разгърнали и пишат. Задавам въпроса какво знаят за сказуемото, една ученичка ме пита колко ми е часът. Две се закачат с момчетата на предния чин, един ученик влиза в класната стая с парче пица в ръка и директно се отправя към свободно място.

„Клас стани! Клас мирно!“ изкрещявам с пълния капацитет на гласните струни по начин, по който може да надвикам сирените на първи октомври, виещи в два съседни квартала. Изправила съм се до катедрата и ми иде да облека костюм на мечка стръвница. Четири минути текат различни процеси, завършващи с мудно изправяне и погледи към мен, вдъхващи ми усещането, че аз съм пастир. С три децибела по-ниско им заявявам, че имат час по български език, аз замествам, ще учим за съставно сказуемо и да започват да пишат моментално. Половината клас разкодира правилно моето послание, другата половина реагира с волна програма. Аз повече дисциплина и да искам, не мога да вкарам, за това се впускам в монолог по учебния материал. Четирима пишат в тетрадките, седем снимат с телефони написаното на дъската, останалите използват класната стая за временен престой с разнообразни занимания и разговори. Тук-таме някой се разсмива звучно, а след него неколцина повтарят хилежа по нов, оригинален начин. Две ученички, чиито устни танцуват под такта на дъвченето на дъвки, ме гледат съсредоточено-заплашително. По погледите им познавам, че ще изстрелят нещо заядливо и започвам да се настройвам за отбрана.

Едната ме пита от коя година ми е този костюм, защото ме помнела на първия й учебен ден как съм го носела и тогава. Гръмват пет смяха в стаята, едната маса с картите спира за момент раздаването, шест телефона се насочват към мен. Аз запазвам самообладание и я питам да каже за сказуемото в нейното изречение. Ситуацията е патова, тя не знае отговора, а аз се питам как ми стават дрехи от преди седем години, като точно толкова килограми имам в повече от тогава. В стаята е тишина, каквато рядко се случва, в този момент гръмва балончето от дъвка на другарчето, което има ефект на гръмнала пушка при начало на въстание. Четирима ме питат какво е сказуемо, две девойки говорят на ухо на момчетата отпред, картите се раздават отново, телефоните снимат мен, вместо дъската, а кипрата мома, която не разбра защо съм със същия костюм продължава: „Аре, бе, госпожооо, какво ви става?! Защо не ми отговорите за този умопомрачителен костюм? Да не ви е скъп спомен от абитуриентската?“. Каня я да излезе на дъската и да напише думата „абитуриентска“ и ако вярно я е написала, ще й дам отговор. Момичето оглежда класа на 360 градуса, за да събере лайкове от погледите на съучениците, осем телефона са насочени към нея, приятелката й я гледа със страх, какъвто може да предизвика само изява на Дама Пика или Слендерман. Този път поемам атаката първо аз. Предупреждавам младата дама, че ще бъде изгонена скоропостижно от часа и ще й напиша двойка за показаните знания.

Тя се разсмива истерично и ми обяснява, че няма как едновременно да получи оценка и да излезе от стаята, защото трябвало да си избера едно от двете. Аз избирам да я изгоня, а тя ми заявява, че няма да излезе навън сама, докато не дойде заместник-директорката, за да я „поеме“. Нямала съм право да я оставя самичка навън, защото можело да й се случи нещо лошо. Майка й й обяснила какви са й правата и че „никой не може да я бутне“.

Както е казал народът: „Малки деца – малки ядове, големи деца – големи ядове“, а нищо не е добавил за ядовете със заместник-директорката, да не говорим пък за директора… Ай, моля ви се, само те са ми изтрябвали в седми „а“!

Трима ученици ми разясняват, че половината клас е на обща подкрепа, гоненето не помага, а трябвало допълнително да се работи с тях. Две майки, адвокатки, обяснили веднъж на класната им, че й забраняват да пише забележки и да наказва децата им с което и да е от наказанията в училище, защото си имало наредба за приобщаващо образование и тези многострадални дечица имали нужда от внимание, подкрепа и уважение, не от санкции.

В този момент гръмва второ балонче от дъвка и всички млъкват. Двете красавици ме гледат победоносно, устните им танцуват под такта на дъвкателните движения на зъбите. Може би предъвкват и някое съставно сказуемо, знам ли?

Аз в крайна сметка замествам в този час и психически се настройвам, че краят е наблизо, а навън животът е прекрасен, птички пеят (а не се хилят истерично), дървета цъфтят (а не гръмват като балон от дъвка) и цялата романтика на разпукващата се природа чука по прозорците на класната стая, ама никой не й отваря.

Остават дванадесет минути до края на часа. Давам за домашно първите три упражнения в урока, а за часа да се препишат определенията от учебника.

И чистосърдечно се питам в коя по ред редакция Наредбата за приобщаващото образование ще добие вид, близък до реалността? До третата, актуална към момента, все още сме в утопичния спектър, разделен от реалността с разстояние, достигащо края на Вселената. Алоу, Томас Мор ли е отсреща?

Звънецът бие, от всички затичали се към вратата първа аз успявам да натисна дръжката и да излетя така, както го правят спринтьорите на финал на олимпийски игри.

Advertisements

Любов Даскалова и служебният компютър

Извинете, вие в кой век живеете? От всички информационни канали ни съобщават, че сме в XXI век, но аз си мисля, че може и да изоставам леко заради пустите му компютри! Обаче не съм само аз, като гледам, доста хора се лутат някъде преди Първата индустриална революция, а някои, като ги видя да търсят букви по клавиатурата, се убеждавам, че не ги е пуснало Възраждането още.

Онзи ден в училището ни докараха лаптопи. Запристигаха едни бусове, едни пикапи, едно автомобилно шествие в квартала, за което любопитството на наоколо живеещите пенсионерки удари нов връх – четири дойдоха неканени в двора, а една от тях снимаше с телефона, цъкайки с език. Нали сме квартално училище, а директорът е човек, нуждаещ се от внимание и бленуващ десетки микрофони да му сочат устата, а нетърпеливи стажант-журналистки да се надскачат на кой въпрос ще получат отговор, та пак да се върна на същината, четири баби по пеньоари извършват контрол върху процесите на разтоварване, а нашият директор отива при тях с най-благата си усмивка, за да се самопохвали какъв невероятен мениджър е и как успешно от фирмата на братовчед си е изкупил изгодно марковите компютри на четири регионални офиса. Изпъчил директорът гърди, захванал ръцете в юмруци над кръста, събрал един до друг леко смачканите крачоли на панталона и води един монолог за величието на неговото управление, а от всеки микробус, пикап, таратайка свалят общо по пет лаптопа. Тази гениална логистика гарантирано е продиктувана от забележителния мениджмънт за умело разходване на служебни средства и за радост, че самите четири баби явно не разбират от компютри и няма шанс да припаднат от вида на безсмислено употребени товарни автомобили.

В училището започват тридневни тържества, леят се газирани напитки в пластмасови чашки, пренасят се от стая в стая пържен фъстък, сухи пасти, кисело мляко от безплатните закуски и бонбони „Сезони“, вдигат се наздравици за ударната сделка, в която тридесет на брой десетгодишни лаптопи ще се влеят в учебната ни среда, ще направят дигитално образованието в училище и ще запеем нова песен в тон с бъдещето.

Шестдесет и четири възторжени учителки кроят планове и сметки как този предпоследен крясък на високите технологии ще запълни онази празнина в живота им, която зее като пропаст в учителския живот.  В стаята на втори „б“ клас пет нижат планове как лаптопите ще отприщят програмистките възможности на техните деца, които след петнайсетина години ще са мултимилионери в Силиконовата долина. Опитвам се да си представя как е възможно клас от 24 ученици да си разгърне потенциала и заложбите само посредством един лаптоп, но със застояването на тази завера разбирам, че става дума за собствените им отрочета.

Отскачам към химията, където химичката, физичката и биоложката (не им пиша имената, щото се разпознават после и ми се сърдят по седмица) пият кафе и също бистрят схеми как с по един лаптоп ще им се промени изведнъж живота. Били сигурни, че лаптопите са за тях, защото политиката на образователното ни министерство била да се развиват математиката и природните науки. Дори имало слух тези дни, че самият министър пращал компютрите, но при вида им днес (и по конкретно – ожулените пластмаси, протритите бутони на клавиатурите и петньосаните дисплеи), слухът премина няколко метаморфози – от министър, през заместник-министри, някакви експерти, регионалното, близки бизнесмени до регионалното, та чак накрая излезе, че доставката е благодарение на много изгодна сделка от фирмата на братовчеда на шефа. И всички си отдъхнахме с облекчение, защото нали разбирате какво задължение и отговорност щяхме да изпитваме ежедневно към някой от изброените висшестоящи, дето след дарение ще чакат фантастични резултати. Биоложката разказва как този лаптоп ще й отвори очите за новостите в сексуалното образование на десетокласниците, което така или иначе й е трудно да води. Не, че й липсвала лексика, имало си достатъчно термини, обаче като стигнела до момента с онагледяване на теорията и все учениците взимали думата и се отприщвали в диви разкази, каквито нейната нежна душа не можела да понесе. Сега този лаптоп щял стоически да издържи на напрежението и петнадесетинчовият екран щял да остави безмълвни разюзданите тийнове. Представих си двадесет и едно мутиращи тела прилепени едно до друго като на опашка за банани в кризисните времена в зората на демокрацията, как гледат немско порно и пред лицето ми се появиха сцени от библейските Содом и Гомор. Аз си мисля, че всеки лаптоп би се превърнал в бомба с часовников механизъм, ако влезе по този начин в употреба в ръцете на биоложката, но замълчах тактично, за да не пукам розовия облак над главата й.

Химичката на свой ред разви теорията си, че щом пипне компютър, веднага ще дигитализира колби, епруветки, соли, киселини и основи, за да си улесни живота, да заживее по-спокойно и по-щастливо. Вика, че всички учебни опити били качени в интернет и повече тя нямало да диша отрови, да плакне стъклария в женската тоалетна на етажа и да си съсипва новите обувки, когато по погрешка капне киселина по тях. Най-големият дерт, който щяла да свали от плещите си, бил да не трепери повече от Иван от 7 „б“ и Николай от 6 “в“, които на няколко пъти грабвали бертолетовата сол от хранилището и тичали като луди по коридорите на училището, вярвайки, че ще станат вертолети. Химичката мечтае за един по-спокоен и уравновесен живот, в който липсват трилърът, съспенсът и няма никаква мистерия.

Физичката също сподели, че веднъж завинаги ще си набере всички формули, които помни от университетските си години или ги е записала старателно из лекциите си, след което само ще пуска различни тематични слайдове, за да могат учениците да се ограмотяват от електронен носител. Четири пъти ни отбеляза, че като казва „електронен“, не визира електроните от структурата на атома, а съвременните технологични понятия, обрисуващи компютри, таблети и принтери. Никой не разбра защо пък и принтери, но оставихме тази енигма неразкрита.

Началните колежки са се събрали в близкото кафене, което спокойно може да вземе статут на читалище, предвид денонощната просветителска дейност, която се извършва там. Като се започне от проверки на тестове, контролни и класни, през планирани и случайни срещи с колеги, родители и ученици, та се стигне до различни завери, клики и кръгове по интереси, които разбулват тайни и мистерии, касаещи целия педагогически и непедагогически персонал в училище. Както от древни времена се знае, народното ни творчество е доживяло и до днес, защото се е носело от уста на уста. Същото е и с клюките и кликите, които си имат клуб по интереси под покрива на тази иначе неуютна лавка. Та точно там дванадесет начални учителки разтягат разнообразни теории как лаптопите се полагат на всички двадесет и шест паралелки в начален етап, защото масово децата „биели“ по дигитална грамотност учителките. Не можело Петьо от 2 „а“ клас да носи стария смартфон на баща си, на който да прави справки по време на час какво пише в Google, а учителката му да няма с какво да му отвърне подобаващо. Петрова вика, че дори и само да отваря и затваря лаптопа с маниери на опитна програмистка, ще й стигне за начало да покаже на Петьо и останалите кой е „по-по-най“. Пред нас се прави демонстрация с отваряне и затваряне на кориците на дневника, с добавена дяволита усмивка под мустак. Миленова споделя, че изпитва страх от новите технологии, защото винаги може да обърка нещо. Особено страшно било положението с мишката, защото при лаптопите нямало, а самото търкане с пръст в малкото правоъгълниче имало леко порнографско съдържание, което за нея си било чисто богохулство и анатема (следва ритуално прекръстване и плюене в пазва). Тук Кънчева я прекъсва рязко, за да отбележи, че в десетгодишни лаптопи няма нито технологии, нито ново. А ако видела на какво приличал джойстикът на всеки уважаващ себе си геймър, щяла да поиска да преподава само в църкви, за да изрича молитви за всяка покварна мисъл, прииждаща от вида на различни фалически аналози, които ще изкачат като мигащи реклами от екрана на компютъра, щом веднъж попадне в дебрите на интернет и по-конкретно, в уважавани информационни източници като булнюз, брадва, актуално и други.

Излишно е да продължавам разказите в тази посока, въпреки че се чуха из коридорите фантастични догадки на какъв принцип ще се раздават лаптопите и как ще се използват. Някъде към обяд вече се носеше народна песен, че лаптопите ще са материална награда на най-верните учителки и всяка възнаградена мигом ще придобие права за вечни времена да радва себе си и семейството си с един от тези неолитни фосили.

В другия край на коридора се кръстеха, че от сигурни източници знаят как лаптопите ще бъдат разпределени в кабинетите на двете фаворитки на шефа, където учители и ученици заедно ще се наслаждават на 10-годишните артефакти, търсейки разнообразни възможности за уплътняване на учебната единица със самообучение.

Директорът, след като пространно бе разказал на будните представителки на комшийската общност за невероятните управленски решения, на които е способен, ни свика на кратка оперативка. На нея обясни, че половината лаптопи вече са раздадени на секретарката, заместник-директорките, домакинката, медицинската сестра, готвачката, охраната, счетоводителката и психоложката. Два заделял за писане на дипломи, един – за достъп до админа, три – за обучения и проекти, а останалите щели да се въртят на ротационен принцип сред колектива, като графикът бил седмичен, но първо се входирали докладни с мотиви в деловодството.

Осемнадесет колежки изпъшкаха в обща тоналност на разочарование и грохот от срутени кроежи и провалено бъдеще. Двадесет и шест се успокоиха, че няма да им се налага да ходят на курсове за компютърна грамотност.  А домакинката се усмихна широко, защото установи, че и това огромно количество техника няма да товари сметките за ток.

Любов Даскалова и критериите за избор на първолаци

Мислехте, че съм се гътнала покрай новогодишната разсипия, наречена преяждане, препиване и денонощна заря, но каквото и да си причинява човек, щом идва време за повишаване на заплатите, този момент има лечебен ефект. Те добре, че от министерството не ни засилиха нов списък с безумни административни задължения покрай двадесетте процента отгоре, а само едни занимания по интереси тропосаха, които се падат по час на седмица. Иначе, покрай всенародните тържества, които забогатели учители щяхме да вдигнем из цяла България, можеше да понесем още ангажименти и задачи, които да удължат работния ден с час-два повече от календарния. Трайте сега, не са се усетили още, щото и чиновниците дремят по бюрата в тези къси, мъгливи, студени и сиви зимни дни. Финландия въвежда сиеста на работното място, у нас, посред зима, няма кой да наруши хибернацията на целия държавен апарат.

А в нашето училище вече започнаха да се правят списъци за бъдещите първокласници. На една учителка не може да й се отрази на външния вид и на самочувствието нито високата четирицифрена заплата, нито зимният 10-дневен болничен, нито поканата за брак от незнаен милиардер, пристигнала в спама на електронната поща, както големият брой желаещи родители да запишат отрочето си в нейния клас. Е, сигурно и вие сте забелязали, че от очите на тези колежки струи магнетизъм, палавата усмивка не слиза от лицата дори, когато на съвет се усетят, че не са си изчислили средния успех на класа. При повечето от тях се забелязват отклонения във външния вид, появили се въз основа на еуфория, реализирана в някой китайски мол, където клиновете са били на промоция, пуловерите са били от онези, които след първо пране стават с размер за първокласник, а шапките с широка периферия, пера и екстравагантни накити са ги подарявали на касата. Разбира се, понеже говорим предимно за дами, не може да се унифицира цветовата палитра на грим, руж и червила, защото за тях са създадени колоритът и флоралните нюанси, а не черно-бялото безличие.

Онзи ден слушам възторжен разговор със състезателен елемент по отношение на класацията за най-мечтан първокласник и нямам търпение да ви ги споделя.

Според съвременната учителка първолачето трябва да знае да събира и изважда до сто, за да може родителите да му дават джобни пари, без да ангажират учителката за логистична подкрепа в междучасията по лавките. Умелото владеене на  математически операции ще подпомогнат вниманието му в час в моментите, когато учителката или другите ученици допускат грешки на дъската, защото понякога тези грешки остават незабелязани, а не трябва да е така. Добре е първолачето да знае да изчислява наум задачите с преминаване, за да не се затруднява учителката с издирване на собствениците на осем еднакви сметала, останали по чиновете след първа смяна. Децата трябва да прекрачват училищния праг едва, когато са постигнали пълно овладяване на количествената характеристика на числата от 0 до колкото може, но по-голямо от 100, на десетиците до 100 и на принципа за изграждане на редицата на естествените числа. Геометрията и аритметиката вървят ръка за ръка, така че всяка учителка би записала в нейния списък онзи малчуган, който даде безпогрешно определение за отсечка, правоъгълник и квадрат. С предимство са онези, които могат да определят вида на триъгълника според ъглите и според страните му, но дори и леко да бъркат тези понятия, то поне да са с цялостно формирани личностни качества като логическо мислене, наблюдателност, въображение, креативност и дигитална компетентност.

Много е важно детето да умее да пише ръкописни и печатни букви, да прави графологична разлика между главна и малка буква (някои колеги казват на главната буква голяма, ама хайде да не изпадаме в подробности), за да може да си надписва учебниците и тетрадките, които от втория учебен ден започват да нощуват в класната стая в очакване да се срещнат отново със своя малък притежател поне към края на първия срок. Всички знаем, че родителите са много ангажирани, затова малчуганите трябва  да могат да си маркират собствените пособия с три имена, адрес и телефон за връзка. Всяка учителка е щастлива, когато установи, че малките й ученичета изписват без правописни грешки някои често срещани думи от букварчето, читанката и учебника по околен свят. Не, не че ще им прави диктовки още през октомври, важното е изписването на буквите да е според нормите, кодифицирани в Официалния правописен речник на българския книжовен език, изд. 2012. Малкият ученик трябва да е наясно със семантиката на думи като фонетика, синтаксис и лексикология, за да може ясно да разграничава точно кой дял от българския език касае педагогическото общуване с учителя към дадения момент и да не прекъсват мисълта на учителката за значението на думите. Когато настане време за четене, възприемането и разбирането на произведения от различни жанровe на литературата и фолклора трябва да е на ниво, а не децата тепърва да питат „мит“ или „Митко“ е по-правилно и в „леген“ или в „легенда“ майка му пере чорапите.

Идеалният първокласник не използва графитен молив, защото още от детската градина татко му го е заредил с десетки рекламни химикалки, получени от ежедневните бизнес срещи, като по този начин детето е добило и редица технически умения по разглобяване и сглобяване на средства за писане с и без пружинки, с тънък или дебел пълнител, с разнообразни видове резба и механизми за изваждане и прибиране на писеца. Тези качества са изключително полезни за часовете по технологии и предприемачество, защото там изрязването и подгъването на разнообразни асиметрични елементи понякога води до излишни затруднения дори на педагогическия специалист. Най-добрите първокласници могат сами да си изчетат указанията за стъпките по изрязване, подгъване, прегъване, биговане и залепване, като от тях се очаква да подхождат творчески, за да не влизат съвсем в стереотипите и стандартите, каквито са заложени при изработката на чудовище с две ръце и два крака посредством приложение номер шестнадесет и картонената подложка на руло тоалетна хартия. Всъщност, едно своеобразно мерило за добра подготовка при постъпване в първи клас е детето да може да изчете без сричане и да препише с едно поглеждане наименованието на технологично-предприемаческия предмет.

Не по-малко желани са първолаците с изразени и добре развити интегративни функции на седемгодишните им мозъчета, които могат смислово да обединяват разнообразни сведения за характеристиките на най-близкото обкръжение на детето от природната и обществената среда в родния край в контекста на тяхното взаимодействие и логическо и функционално обвързване с основополагащи информационни ядра и познавателни стратегии, специфични за другите учебни предмети. Така часовете по околен свят могат да заприличат на добре режисирани предавания за National Geographic и ViaSat History, стига учителката да е извършила правилен предварителен подбор на бъдещите й ученици.

За часовете по физическо възпитание и спорт най-желаният първокласник идва на училище със солидна спортна подготовка и покрива без проблем и без загрявка нормативи за скок от място и петдесет метра спринт. Обаче това не е особен проблем за хиперактивните деца, така че уважаващата себе си учителка може да заложи в подбора други критерии като пухкавост, отличен апетит, по-голям размер дрешки и добре закръглени родители, които мразят спорта и състезателния елемент в ежедневието. Знаете, че охолният живот и високата заплата и при нас понякога предизвикват драстично отклонение от идеалните 90/60/90, което не се вписва в реални педагогически ситуации, когато учителка гони ученик в училищния двор в голямото междучасие и не може да го настигне. Като номер едно в списъка на всяка даскалица може да излезе онази 7-годишна красавица, която умело владее ръченицата и тропка хорце в различни неравноделни тактове. Такава талантлива танцьорка е необходима за всеки клас, особено ако госпожата, възкачена на високи токове и облечена в  шармантен тоалет, се страхува да не я сполети трудова злополука по време на преподаване на танцовите стъпки на „Боряно, Борянке“ или нещо по-динамично от шопската фолклорна област.

И ако си мислите, че в часовете по изобразително изкуство някоя от нас ще търпи децата просто да си мажат нещо с акварелни боички по чина, столовете, чантата, несесера, якето и белия лист, колкото да се уплътни времето, когато проверяваме тетрадките по математика, просто се лъжете. За всяка обиграна даскалица е важно първокласникът да дойде със знания за основните понятия, които имат интегрален и междудисциплинарен характер: природа, обект, среда, творба, цвят, форма, образ, знак, въображение, творчество, изобразителни материали и техники. Ако този понятиен набор не е усвоен от детето, съвсем естествено то може да излезе в трансферния списък, който служи за запълване на минимален брой ученици за паралелка.

В часовете по музика се работи с амортизиран CD-плейър и модерен звуконосител какъвто е компакт-дискът, но ако първокласникът няма музикалноизпълнителски, музикалноаналитични, социални, познавателни и други компетентности, просто трудно би влязъл в полезрението на която и да е начална учителка. Малко са от нас онези, които могат да си изкарат часа по музика без музикален съпровод, а само на едното голо пеене. Обаче, когато класът е изпълнен с таланти, достойни за призови отличия в конкурси като „Орфеева дарба“, „Гласът на България“ и „Бълария търси талант“, то тогава началната учителка си знае чудесно работата и може да овладее и развие способностите на тези деца до нива, покриващи учебната програма.

Излишно е да ви изброявам, че първокласникът трябва да е кротък и послушен, защото няма как учителката да преподава важен учебен материал и в същото време да чете конско. Всяко дете трябва да е мълчаливо и да не задава въпроси, за да не се прекъсва основната дидактическа мисъл, тъй като има риск да не бъде продължена от същото място. Добре е учениците да идват на училище с отпушени и добре почистени уши, за да не се налага повтаряне на части от важни педагогически монолози, които са извън регулярните три повторения на дидактическа единица. Първолачетата е наложително да се грижат пълноценно за цялото ученическо снаряжение и гардероб, с които пристигат на училище по начин, по който да се опазят, приберат и върнат вкъщи в пълен  или близък до пълния набор реквизит. Преди първия учебен ден родителите трябва да са положили всички усилия за изкореняване на целия арсенал от вулгарни думи и цинизми, зловредни навици като облизване на сопол или размазването им по ръкав или чин, както и изпускането на зловония в час или в близост до учителката. Гарантирано скоростно вписване в списъка на всеки начален учител имат онези първокласници, които имат стабилноизградени навици за редовно писане на домашни работи, перфектна подготовка на учебни пособия според седмичната програма и ритмично празнуване на всички лични и семейни празници посредством кутии с шоколадови бонбони и натурален сок.

Както се вика, на днешно време, ако първокласникът не пристъпи прага на училището с отлично развити съвременните ключови компетентности, определени в Европейската референтна рамка, то нещата са за никъде.

Любов Даскалова и Коледните развлечения

Извинявайте много, но как е при вас? Пиете ли вече греяно вино с аромат на джинджифил и канела? Аз още съм зад щанда на коледния базар и сериозно обмислям дали да не доработвам като касиерка в голяма търговска верига.

Миналата седмица директорът ни събра във физкултурния салон и обяви, че ще правим коледен базар, а със събраните пари ще си платим банкета. Ако останат средства, ще можем да поканим експертите от общината и от руото. Пари за поканени експерти от мон и нио нямало да стигнат със сигурност. Началството заръча от всеки клас да бъдат приготвени по два кашона с каквото си изберем да направим, но да имало поне по пет сурвачки, двадесет картички, осемнадесет коледни играчки за елха и каквото още се сетим. Коледни сладки също трябвало да има, но домашно приготвени, да не са купешки. И за да е по-сигурно всичко това с хранителните продукти (за предпочитане да са био или поне еко), важно било около 10% от всяка храна да бъде опакована отделно и да му я доставяме лично ден за ден. Директорът и заместник-директорките, както и семействата им, ще бъдат длъжни да опитват от това кулинарно разнообразие, защото носели отговорност за живота и здравето на всички деца и само така можели да го гарантират. Двете заместнички теглиха чоп коя кой ден ще подлага на контрол изпълнението на плана.

Коледният базар ще се провежда на тротоара пред училището. Общината е отпуснала осем квадратни метра на оживен булевард, за да може да дойдат кметът и заместник-кметовете, главният секретар и четирима юристи на нашия банкет. И понеже сме близо до кръстовище, две иновативни колежки моментално се сетиха, че по сурвачките можем да накичим различни видове гирлянди и играчки и по-смелите от нас да обикалят колите, чакащи на червено. То е ясно, че освен с маркетингова цел, тази иновация е в помощ на домакинствата и прибиране на лично заработените бакшиши. Кънчева и Павлова дори предложиха да заимстваме от китайския братски народ идеята за танцуващите дракони и да облечем по-големи шлифери, на които да навържем ръкавите един за друг и по тях да наредим посредством щипки за пране разнообразни продукти за продан. Физичката Генадиева разчерта подробна скица как да се привърже един статив, накичен с ръкоделия, на лебедка на светофарната уредба и с въже да се спуска при червен семафор и да се издърпва на височина, когато светне зелено. От отдела, отговарящ за пътната сигнализация, ни поздравиха за футуристичния поглед в търговията, но обясниха, че камион с вишка, с който да се монтират въжетата, ще има свободен чак след втората седмица на януари. Иначе бяха готови при положение, че поне четирима човека от отдела също щяха да дойдат на банкета ни. Петрунова, която от тази година преподава технологии и предприемачество, се сети, че наред с коледната украса можем да пуснем в продажба и останалите ни от миналата година мартеници. Библиотекарката веднага се включи с идеята на отделно столче да подредим книги от училищната читалня, които през последните дванадесет години никой не е потърсил. Със заработените пари ще се закупят нови саксии за цветя по етажите, което е една далновидна инвестиция за подобряване на училищната среда. Спомена нещо и за пердета по стаите на първия етаж, но директорът я сряза, че като си разпродаде книгите в библиотеката и ще трябва да си уплътнява работното време със секретарска и деловодна дейност, което автоматически я приземи в реалността. Петков, учителят по ФВС, предложи вариант да разнася мостри на коледните ръкоделия по близките жилищни сгради и офиси. Щял да звъни по звънците облечен с тениска на училището и вежливо да показва промоционални стоки за празниците. Той на едно място не можел да стои, но да съчетава любимия маратон с някаква друга дейност му било второто „аз“, особено през последните седем години, през които разнасял успешно брошури на големи вериги в четири съседни квартала. Информатичката даде идея да направи нещо като онлайн магазин – нямало да се продават чрез куриер, но можела да качи на страницата на училището снимки на сладкиши, козунаци, курабийки и сурвачки и поне родителите да идват цяла седмица при нас. Било добре да помислим за промоция – на осем закупени сладки да се подарява чаша кафе. Така незакусили родители ще могат да идват до училище, да се видят, да хапнат и сръбнат кафенце в приятна компания. Не знам къде ще я намерят тази приятна компания, но и не питах.

Графикът, по който ще се дежури в училищния шопинг център, се разработва от административния директор на школото и е в сила със заповед на директора със задна дата. Предните години винаги чистачките са били продавачки. Шефът го е правил това с идеална цел – жените да натрупат търговски опит, да го впишат в сивитата си и стига да искат, да могат да кандидатстват за работа в търговския сектор. Едно е да размахваш парцала по пода ежедневно, съвсем друго е да застанеш на сергия и да калкулираш сметката на някого. Обаче на всеки коледен базар все не излизаха сметки и все парите не достигаха. Дали това е причината или защото всички чистачки вкупом излязоха в болнични, но тази година продавачки ще са учителките. Първа смяна ще са българичките и началните до втори клас, където се работи с по-малки числа, а втора смяна – математичките, информатичката и само Валентинова от началните, която тази година единствено успя да реши задачите от олимпиадата по математика за четвърти клас.

Без да го упоменава в документацията, директорът ни спусна и устни напътствия за нехранителния асортимент, който ще предлагаме на училищния павилион – трябва да са изработени от учители, ученици, родители. Поименно изброи обаче онези от нас, от които категорично не иска да се приготвя нищо за ядене. Така отново се „видяхме“ кои сме опозиционните и радикални лидерки в нашата институция. Едните сме от ИДИЛ, а другите са му в отбора на „идиалнитьи“ (щото шефът е родом от друго населено място). Още се носят легендарни разкази как една креативна наша бивша колега бе успяла да нагости ръководния екип със соленки, майсторски приготвени с магнезиев сулфат, известен още като английска сол. Началството и заместничките му бяха изкарали един работен ден из различни санитаро-хигиенни точки на училището, а очистителният ефект бе успял да се разгърне както физически, така и психически върху тях.

Всеки ден до коледния базар съм организирала класа да работят по различни изделия. Сега, вярно, нямаме конкретни часове, през които това да се случва, но то и два кашона няма как от самосебе си да се напълнят. Поради тази причина работим усилено в часовете по музика, изобразително изкуство, ФВС, технологии и предприемачество, в часовете по развитие на речта, както и по математика и останалите също (защото накъде сме тръгнали с развита реч, ако не са ни развити ръцете и предприемаческите умения първо?). Ако трябва да съм честна, една част от децата са болни, други са вече заведени при бабите и дядовците, за да може и родителите да изкарат своята ваканция, при мен са само онези, които няма кой да ги гледа. Това с нямането кой да ги гледа го отнася учителката в полуинтернатната група, която е на шестчасово работно време от 13:00 ч. до 19:00 ч., и въпреки това успява да изработи всяка седмица по още един допълнителен ден от закъснели родители, едва смогнали след пазар, фитнес и кафе с приятели да си приберат дечицата от училище. Всеки месец има пет, които са забравили да си вземат децата, а винаги след ваканция има по двама, които дори са забравили, че имат деца.

Цяла седмица работим с учениците усърдно, повечето от тях не носят материали, четири нямат ножици, осем нямат лепило, седем питат какъв час имаме, когато се захванем да изпълняваме петилетката за пет дни. Аз цяла година събирам различни опаковки, целофани, изрязвам красиви картинки от брошури и чат-пат се оглеждам по кошчетата къде какво е изхвърлено, а е ценно.

Шефът ме е сложил да дежуря на базара всеки ден преди обед. Ще ходя да редя серги… упс, щанда и да продавам до обяд. Учениците ми са разпределени по другите класове, защото има много болни и нямало да се усети. Това по принцип му е и планът за икономии и иновации, с когото ще кандидатства за иновативно училище. От следващата година – когато има много заболели, ще обединява класове и ще пуска учителки в платен отпуск, за да може лятото да пишат разпределения и да правят презентации в училище. Щастлив е, че е открил невероятна ниша в училищните иновации и че никой директор не се е сетил за нея. Щял да я води като иновация в управлението, имал и други идеи.

Физкултурникът и седем ученици ми донесоха двадесет и четири кашона и четири чина от счупените, които се пазят в мазето. Покривка няма. Започвам да подреждам козунаци, курабии, бисквити, обреден хляб, соленки, сладкиши с пудра захар, еклери, чашки с крем карамел. Разделям кулинарните продукти с ръчноизработени гирлянди, някъде подпирам картички, тук-таме привързвам по някоя сладка с играчка за елха. От едната страна подреждам едри сурвачки, които при всяко преместване ръсят пуканки, сушени чушки и сливи. От другата страна на хранителните стоки слагам картини с дядо Коледа, нарисувани от най-малките. Стол няма къде да се седне, но пък е достатъчно студено.  Сама съм, колежките, с които ще дежуря са казали, че идват след малко. Минават разни хора, но никой не се спира, дори заобикалят на отсрещния тротоар. Една баба мина покрай щанда, завайка се леко,  прекръсти се, бръкна в пазарската чанта и остави един типов хляб на масата. И си продължи, мърморейки. След около 176 цикъла на светофара пристигат при мен трима, облечени с еднакви шлифери. Поздравяват ме и изваждат служебни карти от регионалната здравна инспекция. Питат ме за документи за храните. В първия момент щях да припадна, но нали е студено, а аз съм поизмръзнала, процесите в тялото са замразени леко, та се овладях. Казах им, че я има, че директорът я съхранява и мога да отида да я взема. Те останаха на местопрестъплението, за да не се променя нищо и ме пратиха да донеса документите. Аз, естествено, се впуснах в лек бяг и точно в последния момент пред школските порти, свърнах в друга посока, към кафенето през четири блока.

Дежурна, дежурна… колко да съм дежурна?

Любов Даскалова в евакуация

Вие знаете ли какво е евакуация? За мен евакуацията е един същински празник на разнообразието в училищния живот. В него се преплитат елементите на спортно състезание с прединфарктно сърцебиене и едно особено изпитание на нервите, сбутало се между главното дежурство, контролното по математика и проверката на шестдесет и девет тетрадки.

Онзи ден се отваря вратата по време на втория час и едната заместник-директорка нахълтва някъде между първо и второ упражнение за да каже, че в голямото междучасие ще има евакуация. Тази жена е дошла в училището с тайната задача да стряска хората, казвам ви! В междучасието се разминаваме, погледът й ту събира прахоляка по пода, ту брои паяжините по тавана, а обноските й са някъде в аутистичния спектър – ни приема, ни предава. Това е така, защото в атмосфера на тичащи, скачащи, викащи и играещи деца само земетресение може да въдвори ред за по-малко от пет минути. Обаче, настъпи ли някакво спокойствие и смирение в училище, ето точно тази заместник-директорка изскача от различни ъгли и сенки, за да може тялото ти да се натъпче с адреналин от ноктите на краката до миглите. Хичкок би спечелил двадесет и четири оскара поне, ако тази му беше главна героиня и му помагаше в сценариите.

Та, да не се отплесвам, въпреки че плюя в пазва и сега и се прекръствам за всеки случай с едно приглушено „Анатема!“ . Влиза заместничката, децата се опъват като слаб ток да протича по седалките на чиновете, аз спирам методическата работа по урочната единица и заслушвам посланието: „В голямото междучасие правим евакуация! В 10:05 да сте на двора! Никакво мотаене! Излизате през вратата на физкултурния салон!“. Аз, докато измисля с „Добре“ или „Разбира се“ да отговоря, вратата на класната стая се хлопва със замаха на дългогодишен надзирател в Софийския затвор. Едно дете плахо изрича „Приятен ден!“. Дано поне за него самото да е приятен.

Четири деца ме питат какво е „евакуация“, едно иска да си подостри червения молив над кофата, на две им се ходи до тоалетна, а едно разказва, че е гледало този филм по телевизията, но не бил интересен. Разказвам на учениците, че при подаден сигнал трябва бързичко да се строим по двама, да си вземем само якетата, всичко останало да остане по чиновете и в раниците, да излезем на двора, след което ще се приберем. Три деца казват, че не им се излиза на този студ, други две ги подкрепят, седем казват, че ще закусват. Обяснявам им, че това е тренировка за светкавична реакция в случай, че стане авария в училището. Десет скачат от местата си, обличат якета и хукват към вратата, но успявам да ги спра. Разказвам им, че сега е на ужким, но някой ден може да се наложи да го направим и за нещо истинско.

Учебният час вече е невъзможно по никакъв начин да бъде завършен методически, ние продължаваме да говорим за рискове и причини, които могат да ни накарат да се евакуираме. Две деца разказват, че роднините им са се евакуирали в Ирландия и Испания, защото там било по-спокойно и безопасно. Съгласявам се с тях, иска ми се и на мен да се евакуирам на някой плаж във Валенсия или Бенидорм, но за момента това може да стане само в мечтите ми.

Бие звънецът за малкото междучасие, евакуацията е следващия час, дванадесет деца тичат като обезумели към вратата на класната стая, аз хуквам след тях и успявам да ги настигна и възпра едва на входа при портиера. Говоря им на пресекулки, защото не мога да си взема дъх, че това е междучасие, а не евакуация. Тя ще е следващото междучасие и ще бъдем заедно всички. Пет деца звънят на родителите си и искат да ги вземат от училище, защото щяло да става нещо страшно – или пожар, или земетресение и всички сме щели да умрем. Телефонът ми започва да звъни на първа и втора линия, чувствам се като звезда на CNN, която трябва да дава изявление за новина от последната минута.

Успокоявам майки и татковци, че ще правим само тренировъчно извеждане на децата в двора на училището, че това е рутинно и планирано събитие в живота на всяко учебно заведение, че всичко е наред. Седем майки успяват да ми изредят с коя жилетка, шапка, ръкавички, ботушки, шалче да подготвя децата им. Двама татковци молят да прибера мобилните телефони на синовете им, една майка иска да пусна живо излъчване през фейсбук, за да гледа какво става и да е спокойна за детето си. Жената имала притеснения какво ще се случи с детето й, защото цялото й семейство до девето коляно били много притеснителни и стеснителни същества и тази драматична обстановка може да доведе до психологически промени, които да изискват задълбочена специализирана помощ и терапия в последствие.

Малкото междучасие приключва, започва учебен час, в който децата продължават да питат какво ще се случи след малко. Три деца с надвикване предполагат, че някой ще запали училището или цунами ще залее двора и футболното игрище. Едно разказва, че учителите може да се превърнат в зомбита и да започнат да ядат деца. Двадесет вече ме гледат доста особено, в погледите им се чете страх и недоверие. Шест искат да ходят до тоалетна.

Аз отново разказвам, че това е само една тренировка, която е продиктувана от заместник-директорката, а не от някое друго бедствие. Че всичко се прави, за да знаем как да действаме, когато дойде време за такива истински събития.  Една майка ми звъни по телефона в този момент и с разтреперен глас ме пита за кои истински събития говоря, защото ме била слушала през телефона /часовник на дъщеря й/ и в момента не можела да се успокои какво точно съм имала предвид. Казвам й, че съм й благодарна, че и тя е станала вече неразделна част от класа ни, но да си върши работите, с които се е захванала в момента, и да не ни прекъсва урочната единица, независимо в какво съм я обърнала.

Предупреждавам децата да идат до тоалетна сега, защото след петнадесет минути вече няма да може. Всички отиват, класната стая остава празна, в коридора настава паника, Ставрева отваря нейната врата, подава главата си под наклон от 45 градуса и започва да крещи какво е това безобразие. От съседната класна стая също се отваря врата, от там се показва главата на Маринова, която на свой ред подвиква дали можело по-тихо. Абе, аз съм виждала в училището да е било по-тихо, но само през летните месеци.

Учениците се връщат, сядат на чиновете си и всяко е застанало в готовност да хукне. Оставям тази тишина да укроти малко нагорещилите се страсти. В този момент звънва телефонът на едно от тях и всички скачат на бегом към вратата, включително и детето, чийто телефон не спира да звъни. Аз предвидливо съм застанала на портала и този път не пропускам никой да излезе.

Остават десет минути до вълшебния звънец. Аз подканям децата да се облекат дебело, да сложат чорапогащници, шалове, шапки, ръкавици. Да закопчаят циповете на якетата до горе, да вдигнат яките и да пазят тишина. Пет деца питат къде са им шапките, шаловете и ръкавиците. Започваме да ги търсим по шкафчетата, под чиновете, зад гардероба. Три от тях се сещат, че шапки и шалове не са носили от миналата зима. Едно звъни на майка си да я пита какъв цвят му е шапката днес, майката разпитва с кое палто и кои ботуши е обуто детето, за да даде предположение с коя шапка може да е. Никой не звъни на татковците по този въпрос.

Остават пет минути до дългоочакваната евакуация, аз строявам малките мечета по двойки пред вратата в класната стая. Шест така са се опаковали, че ми е трудно да позная кои са. Девет не искат да са хванати за това другарче, четири искат да вървят заедно, пет си разказват последния епизод на айде.бг. Обяснявам им, че сега само трябва с бърза крачка да стигнем до футболното игрище и да почакаме 10 минутки там, след което ще се върнем в класната стая и ще се радваме на голямо междучасие. Казвам на учениците да не си взимат пари, телефони, ценности, защото няма да им трябват. Десет ме питат дали парите им няма да изгорят, ако останат в класната стая и какво ще се случи със смартфоните? Опитвам се отново да ги успокоя, че няма нищо страшно, на никого нищо лошо няма да се случи, едно ме пита дали заместник-директорката ще идва пак в класната ни стая. Ще влиза, разбира се, за такова бедствие евакуация няма.

Звънецът за евакуация зазвънява. Аз победоносно тръгвам напред в коридора с мисълта, че съм строила децата и вървим в същия строй като при смяна на караула пред Президентството. Реалността показва възстановка на събитията от последния Черен петък в някои магазини в Ню Йорк и други големи градове на Щатите.

Единствено аз вървя само с шест деца, останалите са на състезание за най-бързо достигане на футболното игрище. Вървя с надеждата, че в цялата суматоха няма кой да забележи какво става. Вече сме на стълбите при охраната и тъкмо извървявам последните два метра пред отворените училищни врати, когато някой ме дърпа за ръката с думите:

„Госпожо, ака ми се!“

 

 

 

 

 

 

 

 

Любов Даскалова и компютърното моделиране

Гледам, напоследък колежките доста реват на постовете ми. Мили колежки, моля ви се, недейте рева! Всичко това, което четете редовно, си е един обикновен тюрлюгювеч и го обръщайте на смях. И аз така правя, особено като пиша тези буламачи, пада голям хилеж. А сигурно се досещате, че е много смешно да се посмееш на себе си, та винаги изхождайте от тази позиция и си се заливайте предимно в кодошлийска посока, не в депресивната.

Аз пък тази година се захванах с компютърното моделиране, защото лятото нямаше кого да пратят на курсове. А те едни курсове, нали ме разбирате? Добре, че кредити раздават на тях, та като дойде Националният инспекторат да ни преглежда, да има какво да брои.

Помня криво-ляво, че ни учеха с една котка, ама котка истинска не е имало, а само една дигитална идентичност. Не знаете ли какво е дигитална идентичност? А физическа идентичност случайно да знаете? Ако тръгна да ви го обяснявам, се притеснявам, че някой може да си поиска обратно кредитите, а друг да ми вади актуално медицинско от психодиспансера.

Обаче учебната година стартира и навъртя вече оборот и половина, а с нея и отметнахме част от учебния материал по Компютърното моделиране.

Урок първи

Отивам с класа в компютърния кабинет, децата сядат по две на компютър. В този урок учениците трябва да се запознаят с компютъра и аз да им обяснявам как да го включват, изключват и къде да си включват кабелите за зареждане на смартфоните. Ако ми се налага да им разказвам как да включват периферни устройства, ще ме удари някое заболяване на периферната нервна система. Днес трябва само да ги науча да включват и изключват всякакъв тип устройства. Сещам се, че децата носят телефони, таблети, майки-часовници и два калкулатора. Приканвам да извадят цялата техника по масите и да започнем да я включваме и изключваме. Четири деца изключват компютрите от копчетата, казвам „НЕ“, ама късно. Други три трудно работят с бавния показалец на мишката, дванадесет си изключват телефоните и компютрите. От три различни места в стаята ми се задава въпроса „А каква ми е паролата на телефона? Иска я при включване.“. Аз поглеждам изразително и с искрена емпатия казвам „А де?“. Половината клас предлагат варианта с четири нули, при двата телефона проработва, третият се блокира. Пускаме пак старите компютри с уиндоус седем, учениците питат може ли малко да си поровят в интернет, отговарям им с „НЕ“, защото днес само трябва да пускаме и да спираме компютрите. Казвам им, че трябва да включваме към тях и периферни устройства, ама нямаме нито кабели, нито периферни устройства освен мишки и клавиатури. Това отключва у учениците желанието да включват и изключват кабели, други натискат копчетата на компютрите, всички си изключват и включват телефоните. Едно отива и святка и гаси лампите в класната стая, за да бъдело всичко наред.

Урок втори

Ще уча учениците да познават здравните норми за работа с дигитални устройства. Чета им инструктаж за работа в компютърен кабинет. Инструктажът е писан вероятно при внедряването на Правец 8С и монохромен монитор с трептене от 50 Hz , а днес е ден от края на 2018 г. Както се казва, след хиляда години, когато влезем в уроците по история, няма да прави такова голямо впечатление. Иска ми се да разкажа на децата, че сега ще слушат едно в инструктажа, а ние ще правим друго и да не им пука, но не събирам кураж. Знам ли кое часовниче-телефонче е включено и коя ли майка ме слуша в захлас в момента, а след малко мога да я накарам да припадне, да си шибне главата в лъснатите плочки в кухнята и да стане беля.

Учениците трябва да са на разстояние от монитора поне 50-70 см, те питат как да измерят. Казвам им с ролетка, бъркам в джоба и вадя една. Започва разпъване на ламаринената лентичка, мерене и смях. Децата сядат като замръзнали и не смеят да се обърнат, за да не изместят точната позиция. Прочитам в инструктажа, че учениците не трябва да работят дълго време на компютър. Шест деца ме молят с тъга в очите това да не го чета на родителите им, защото следобед играели на Fortnite  и щели да си пропуснат мисиите. Алоу, защо не направите един Fortnite за образователни цели, бе? Аз лесно ще им давам мисии вместо домашни работи. Учениците и този час гледат от разстояние компютрите, питат дали може поне да си пуснат по някое любимо клипче в  YouTube. Съвестта ми проговаря, че аз все пак обръщам часа по компютърно моделиране в час с историческа насоченост, в който съм чела за монохромен дисплей, а те не знаят какво е това. И поради тази причина разрешавам YouTube, тъкмо в инструктажа е разписано нещо за безопасното ниво на звук. Секунди след това се чуват двадесет гърла ревящи в няколко близки тоналности – „НИЩООО НЕ СЕ ЧУВААА!“. Ами много ясно, няма колонки. А клиповете без говор ги владееха само Бени Хил и Чарли Чаплин. Пет деца вадят от раниците слушалки, другите само гледат. Четири деца гасят компютъра от копчето, аз им обяснявам, че така не може. Добре, че часът свършва.

Урок трети

Днес ще управляваме дигитална идентичност. В дебелите книги по психология не пише нищо за идентичност у 9-годишните, ама в разпределенията вече го има. Дано попадне някое такова в ръцете на университетски преподавател, пък да рестартираме психологията и да внесем в тая наука някоя революционна новост. Както се казва, Фройд и Юнг да идат на заден план най-накрая. А някой да каже какво знаят третокласниците за своята физическа идентичност – ЕГН, паспортни данни, постоянен и настоящ адрес? Абе то масовият народ си изважда личната карта, за да си прочете ЕГН-то, а ние ще учим третокласниците на физическа и дигитална идентичност. А за закона за личните данни няма ли нещо в разпределението? Аз също не мисля да разменям часа за компютърно моделиране с правни справки в стил адвокатска кантора „Всезнайко Бележков“. Превключвам на първа учителска и започвам беседа за профилите, които децата си създават на различни места, когато работят на компютър. Изброяваме различни програми, платформи, портали, форуми, чатове, игри, а също и инсталирани приложения по телефони, таблети и компютри, които също искат потребителско име и парола. Така вече всички ме разбират. Обещала съм си думата „идентичност“ да я забравя, а да си говоря с децата за любимите им местенца, които посещават в интернет. Така всички разказват, че вече имат профили във фейсбук, за които родителите им знаят. Три деца вадят смартфоните и пускат видеоразговори с майка, дядо и баба. Имат интернет в плановете на мобилните карти, браузват с лекота. Едно дете се изправя и рецитира някакъв национален телефон за безопасност на децата в интернет 124-123. Супер, а аз умея да си преправям гласа на детски и ще мога да звъня чат-пат за консултация.

Урок четвърти

А вие знаете ли как да се предпазвате от травми и да предотвратявате физическата умора след продължителна работа в дигитална среда? Аз лично не познавам учител, който да се е обзавел с болничен, защото се е травмирал тежко, изпращайки лайкове и емотикони на седемстотинте си приятели във Фейсбук. Да не говорим, че милиони хора успяват да сърфират в световната мрежа и в момента, без да прилагат правила за реакция при заплахи в дигитална среда. Ако нещо не ви звучи много … така, сори, нямам нищо общо с тези формулировки и си признавам, че нямам толкова ядра в главния мозък и толкова висока тактова честота в няколкото останали мозъчни клетки, за да сътворя нещо толкова гениално. Пет деца веднага гасят компютъра от копчето, осем затварят браузъра, две се обаждат на майките си, защото ставало страшно, три играят на телефоните си Critical Ops и не им пука. В този час трябва да беседвам с учениците как да не предоставят информация на чужди лица в интернет. Децата питат дали това важи и за учителките, защото са си забравили запаметените профили на компютрите от обучението, което се е провело вчера. Сега дечурлигата можели да разглеждат електронния дневник на училището и да пишат оценки на когото пожелаят. Две деца разказват, как са им откраднали паролите и героите от някаква игра. Едно дете обяснява на целия клас, как лоши хора са успели да изхарчат крупна сума от кредитната карта на баща му.

И докато вървят разкази като от полицейската сводка аз се чудя за какви правила да говоря на децата, когато те са поизпреварили със знания, умения и опит въжделенията на някого, който може би си няма представа какво се случва в детския свят днес и сега.

Любов Даскалова в час по “Технологии и предприемачество”

 

Уважаеми читатели, искам да Ви запозная с тайните и тънкостите на вездесъщите иновации в българското образование, които можете да изрежете и подлепите в удобен за Вас формат на гланциран лист от албум в часовете по технологии и предприемачество.

Вие представяли ли сте си някога фантастичните преживявания на първолаците в часове, в които имат да осъществяват дейности, съобразени с техните компетенции в едно друго измерение, напред във времето?

Аз, като една обръгнала учителка, очукана от стотици разпределения, учебни програми и планове, които съм изписала в течение на моя трудов път, решавам, че не само животът, но и МОН няма с какво да стреснат дългогодишния ми учителски ступор. Наричам си шепнешком, че точно предмет като „труд и творчество“, който дори да го кръстят и на планинска верига в Монголия, не би могъл да ме затрудни. Имаме едно лепило, една ножица и с разни подръчни материали – конци (висящи от разбридана жилетка), изпопадали сухи листа от дърветата по двора или в класната стая, кестени, шишарки и шипки, разбира се, можем да откараме творчески поне един учебен срок.

Първи час

Тъкмо подписвам тетрадките по математика в междучасието, когато се сещам, че трябва да дам инструкции на учениците ми какво да подготвят за следващия час. Подготовката на първолаците по принцип трябва да протича дори един час още по-предварително. За децата училището все още не е толкова досадно и те с интерес си ровят в чантите и с удоволствие си разглеждат учебниците. Казвам им да си извадят комплектите по „технологии и предприемачество“ и си казвам само на пазвата, че на този предмет правописа ще го учим най-рано през седмата учебна седмица на 2020/2021 година. Нито едно дете не успява да уцели правилния учебник, четири вадят несесери, две показват мултифункционален комплект от 101 канцеларски принадлежности, едно се обажда на майка си да я пита какво е „технимачество“.

Аз съм на подиума, стъпила здраво на левия и десния си крак върху обувки на ниско токче и гледам с невярване в очите. Бързо отварям шкафа, изваждам учителския комплект, за да покажа картинка на учебника. В този момент децата започват да ме гледат с друг тип разбиране, не с този от преди малко и пак се втурват на творческо издирване из дебрите на ученическата чанта. Седем изваждат математиката, осем ми показват учебната тетрадка по български, две размахват музиката, останалите показват химикалки, молив и блок №4. Изчитам на пресекулки тех-но-ло-ги-и-и-пред-при-е-ма-чес-тво, две момиченца са се втренчили със зяпнали уста в моята и ме питат на коя песен рецитирам текста – на Алегро Вендидо или на предпоследната песен на Енрике Иглесиас. Накрая се налага да ги накарам да извадят всичко от раниците и аз сама да намеря комплектите. Родителите им са запомнили, че в първия час по предмета ще разкъсаме целофанените обвивки на тази трилогия от учебник, албум и пликче с материали. Започвам да се разхождам между чиновете, звънецът вече е избил и е време да работим. Първата тема на часа е да се запознаем. Аз запознавам децата с учебните пособия. Всички с небивал интерес разкъсват опаковки и гледат какво има вътре. Елементът на изненада ми е малко съмнителен, защото през найлона всичко се вижда. Никой не се мъчи да прочете два реда наименование на учебник. Започва да ме притеснява мисълта, че заглавието е било включено в някои от тестовете на PISA и това е довело до ниските ни резултати през годините.

В този първи учебен час децата откриват, че подарък в грижливо опакованата трилогия няма. Има конци, сламки, клечки и други неща, които майките им събират по пода на къщите им и изхвърлят в кошчетата за отпадъци. Като ги събират тези неща, обикновено крещят, че е мръсно и разхвърляно вкъщи.

Втори час

Проверявам тетрадките по математика, но съм задала още предното междучасие инструкция за изваждане на учебниците, албумите и материалите по технологии и предприемачество. Учебниците са грижливо подвързани, ламинирани с фолио, други са претапицирани с твърд картон, но всички са старателно модифицирани така, че трябва да разгърнеш чак средата на учебника, за да разбереш за кой предмет е. Всички родители са скрили надписа, съмнявам се, че четири майки дори са го задраскали, след пореден неуспешен опит да изчетат заглавието му.

Днес ще правим джоб за материали. Усещам, че подготовката ми за часа е трябвало да започне от двадесет и втори август, за да имам време да осмисля как дънков джоб от картон ще събира материали тип „по-малки картонени изрезки“, залепен на корица на учебник. Става ми ясно, че нищо не разбирам от съвременните технологии, а за предприемачество въобще не ми се мисли. Ето, хората вече лепят хартиени дънкови джобове по учебници, за да се събират материали вътре, а аз гадая и търся себе си, изгубена в съвременното образователно изкуство на МОН („е“ няма, не го търсете). Докато съзерцавам джоба, шест деца вече режат, две си търсят ножиците, едно ми показва албума и пита това ли е учебникът. Девет деца вдигат своите и казват, че имат. Двамата правят опит да надвикат голямата група, като по този начин валидират своето твърдение, че нямат ножици. Вече единадесет крещят, че имат. Три деца са изрязали картонените джобове и се оглеждат къде да ги лепят. Анабел се осмелява да прикачи дънковия-картонен джоб към роклята си посредством лепило. Опитвам се да накарам децата да работят в синхрон. В съзнанието ми идват стотици шивачки в голямо производствено хале как изкарват многохилядна продукция в този миг. Но моментално се завръщам в класната стая. Темата за кой носи или не носи ножица е преляла във въпроса „Госпожо, къде да лепим джобовете?“ . На по-голямата част от учениците учебниците, както описах вече, са подвързани така, че джоб не може да се лепи. А това в разпределението не го пише.

Разрешавам на децата да залепят този педагогически устрем на предприемачеството там, където се сетят точно в този момент. Две деца питат защо джобът е предвиден за залепване от двете страни, а третата – долна част няма място за подгъване и подлепяне. Обяснявам им, че когато стигнем до там да може да си прочетат и напишат без грешка името на предмета, тогава ще намерим отговор и на този въпрос.

Трети час

Този път съм се подготвила от неделя. Чета у дома и се чудя къде да сложа двадесет и пет саксии с цветя. Не, няма да мия прозорците, а ми трябват десет метра свободен перваз, за да може класът да се подреди и да съединява гирлянд. Ще лепим верижка от изрязани картончета, на които ще има залепени цветенце и дръжчица. Не съм намерила още къде е цветето в албумчето. Има го някъде из албума, но не е указано къде. Часът започва. Децата устно и с надвикване се самоосведомяват кой има ножица и лепило, кой има ножица и тиксо, кой няма лепило, но има ножица и кой има само тиксо. Вярвам, че този процес на информиране също трябва да залегне в методиката на преподаване на предмета и заглавието му да бъде променено – технологии, информационен и предприемачески обмен – ТИПО (ще звучи така, защото нямаме много думи, започващи с ер голям). Едно дете, което няма ножица, но има лепило и тиксо, заявява, че цветето се намира на друга страница някъде из албума. Учениците питат дали всичко до там да изрязват. Аз успявам да ги спра навреме без две. Първолаците трябва да си напишат имената в цветенцата. Хубавото е, че не трябва да напишат и името на предмета, по който са изработили този коледен повей. Първокласници, пишещи своите имена върху гланцирана хартия е една умилителна гледка, която предизвиква безпомощност и създава сърцераздирателна епистолярна картина в очите на средностатистическия учител. Три деца си написват името, шест успяват да нарисуват първа буква, три ме питат защо като пишат с флумастер и после могат да трият. Останалата част от класа ме питат кой ще им надпише цветето, защото те не знаят да пишат. Аз тръгвам между чиновете да надписвам цветенца, които учениците ще залепят върху картончета, ща залепят и дръжки и ще обединяват. Всички деца питат защо е толкова малко мястото за залепване на дръжката. Разрешавам им да слагат лепило и на по-голяма площ, нищо, че е есен и дръжките изсъхват бързо, което е обяснимо защо ще паднат скоро. Две деца вече лепят дръжките на паднали листа от стайните цветя по саксиите. Други осем се чудят къде да застанат, за да стигат до гирлянда и да си залепят техните творения. Аз съм спокойна, че и този час мина креативно.

Четвърти час

Ще показвам на учениците как се рециклира хартия. Подготовката ми е достатъчна, покрай нея научавам много нови неща. Изпадам в умиление дали няма някъде клубове по технологии и предприемачество за хора от третата възраст. Може да ни научат на по-интересната част от материала за втори и трети клас. Подготвила съм се старателно с миксер, кърпа, ютия и пластмасова купа, които съм донесла в една голяма пазарска чанта в класната стая. Децата ровят в чантите да търсят същото, ама не откриват, две звънят на майките си, за да питат къде са им ютиите. Шест деца крещят, че имат ножица и лепило, две викат по-силно, за да обявят, че нямат. Наляла съм вода в купата и започвам да късам малки парченца от хартията, във водата. Три деца започват да късат от учебника, едва ги спирам. Пускам миксера, за да спазя технологията, но в този момент връхлита заместник-директорката и прави успешен опит да извади десет децибела в повече от тези на миксера, нищо, че вече съм спряла работата с него. Пита ме как си позволявам и не съм ли запозната с всички правилници и инструктажи, които стоят в шест класьора по безопасни условия на труд и противопожарна безопасност, грижливо прибрани в хранилището в мазето. Аз не отговарям нищо, защото до сега повече пъти са ми отговаряли по същество от програма Хоризонт, отколкото заместник-директорката е успявала. Децата очакват с нетърпение да видят какво ще направя с миксера. Едно от тях пита защо не го насоча към заместник-директорката и да я деактивирам. Тя чува тази реплика и разярена изчезва от стаята, блъскайки вратата така, че гирляндът от миналата седмица пада на пода. Аз разливам гъстата каша на една дебела хартиена кърпа и започвам да я гладя, една лампа спира да свети. Щастлива съм, че ютията не издава звук, учениците също гледат какво ще се случи с притаен дъх. След дълго и упорито гладене изваждам нещо като хартия. Учениците гледат гланцираната хартия в учебника, гледат моя опит и установяват, че не е същото.

Знам, че не е същото.

Но пък часът свършва, звънецът чурулика в коридора, всички без мен тичат, вероятно бягайки от нещо. Иде ми и аз да се затичам, но не помня имаше ли изход.

Любов Даскалова и чистачките

Помните ли как предния път си мечтаех да разчиствам ежедневните си тегоби и да развивам трудовите си навици посредством метла и лопата? Е, вече не е така! Сега лопатата я виждам като чудесно оръдие за масов побой, а метлата – за нея древните кунг фу майстори са ме изпреварили малко, защото някой учител й е включил дръжката в разчистване на различни видове сметки с неуки личности.

В училището кипи денонощен труд в попълване на дневници, справки, разпределения, статистики от входни нива и декларации, чрез които нашето министерство развива широкообхватна книжовна дейност почти като Охридската школа едно време. Сигурно някой ден поколенията ще учат за Монската просветна дейност, чиято мащабна политика е влязла в корелативна връзка с изчезването на една трета от горските масиви на Балканите, за да има на какво да се напечата нужната документация на българските училища и детски градини. И докато в този електронен свят хората спряха да си купуват химикалки и вестници, дето се вика и пръстите останаха неоплюнчени днес, на писмата им викат имейли, чувала съм и емайли дори, Илон Мъск сигурно вече си е изпратил прахосмукачката в космоса, за да дръпне малко звезден прах, с който да поръси алеята пред къщата му, ние, обикновените даскалугери, ще продължаваме да изписваме и прошнуроваме, да търсим папки, които да тъпчем в кашони, които старателно да прибираме в шкафчета… където има шкафчета, де. От МОН ни обещаха пак, ама за учениците. За нашия архив са ни необходими нови постройки, не мебели…

Оня ден съм си преписала осем пъти списък на класа. Що осем ли? А сега като се почне отмятането на това кой ми е донесъл декларация за защита на лични данни, за раздадени учебници, за прибиране от възрастни, за запознати с правилника, за здравно-профилактични карти, за настоятелството… и вече се сещам, че поне още три списъка трябва да препиша.  Обаче чистачката минала в голямото междучасие и ми напъхала манифактурата, достойна за зората на Възраждането, в чувала с боклуците. Влизам аз в класната стая, летят разнообразни листи, предимно 80 гр. бяла хартия А4, тук-таме и някой кариран за кадем, обаче списъците ми липсват! Питам Цецка, чистачката, дали знае нещо по въпроса, а тя троснато ми отговаря, че не ми била ученичка, за да я изпитвам. Аз й казвам, че моите ученици ходят по престижни състезания като „Таралеж“ и „Кенгуру“, където мерят мозъчни клетки и естествен интелект въз основа на собствени знания и възможности, и леко съм унесла поглед с неопределена траектория, когато Цецка изсумтява вокализирано и се измита от стаята.

Ей, хвана ме яд, бе! Не може този къртовски труд да иде в металния казан за смет, в който дори няма как да издрънка, да даде нишан за съществуването си! Аз, когато наливам акъл в детските манер.. опс! главици, това винаги си личи по естествената логорея, с която учениците ми напускат учебната сграда и отиват по домовете си да рецитират пасажи от моя епичен труд. Как така аз ще преписвам във времето, когато размножителната техника, известна още и като копирна, присъства редом до телевизора и лаптопа в една къща? А Цецка да нахлуе неочаквано в моя тих пристан на трудовата хармония, за да ми затрие усилията с един замах!

Това се случва, защото в училището ни няма необходимата техника и всичко живее на принципа „Няма устройство, няма проблем“. И докато някакви училища ми се хвалят с три-де принтери, други – с виртуална реалност, трети – с облачни технологии и роботика, нашето си е задрямало някъде в периода между появата на парния локомотив и дъската за гладене.

Всеки обед чистачката трябва да хигиенизира класната стая. Тежката и отговорна задача се свежда само до това – да разходи метлата между редиците с чинове, да изсипе кошчето в един черен чувал с хладнокръвието на Декстър и да се огледа като агент на тайните служби за нещо ценно изпуснато, забравено под чина или паднало по земята.

Тази изследователска роля приключва моментално, когато цялата стая е сканирана, но не е намерено нищо интересно. Тогава се започва с монотонния танц на овехтялата метла, чийто работно-контактен край наподобява прическата на двамата от Роксет. Ако не се сещате кои са тези, вижте снимка на Борис Джонсън или на Тръмп по време на ураганен вятър.

Откакто се помня, в моята класна стая чистачките не са бърсали прах, не са мили врата, не са почиствали вълновидните натрупвания под ученическите шкафчета, а на повечето равни повърхности човек може не само да пише с пръст, но и да дълбае с длето, без да нарани лаковото покритие на конкретната мебел.

Съвсем отделна тема са прозорците. Светът напредва стремглаво с Windows. През моя скромен живот минаха версии като 3.11, 95, 98, XP, Vista, 7, 8  и 10, процесорите на компютрите станаха с повече ядра от апартаментите на нормален жилищен блок,  но в нашето училище чистачките все още не са се престрашили да измият друг прозорец, освен този на директора. Дето се вика – Microsoft ще се откажат от името Windows, нашите чистачки още ще ги е страх да стъпят на перваза и да изтъркат с препарат и гюдерия или стари вестници два прозореца.

Стъклата, през които се очаква малките любопитковци да гледат света, имат разнообразни двустранни наслоявания, които съставляват естествено матиране, за което иначе по магазините се продава фолио за облепване. Това от една страна е хубаво, защото от близкия блок всички жители следят зорко учебния процес и целият квартал знае учебната програма. Аз съм чувала преди години, когато през зимата на 2008 г. имах измити прозорци благодарение на три съвестни майки, кои деца от моя клас вдигат най-много ръка, аз как се разхождам между чиновете и как четири пъти съм закъсняла за час преди пролетната ваканция на същата година. Мръсните прозорци, разбира се, не позволяват да се обрисува толкова детайлно работния ми ден и трудовите ми навици, нито да се прави анализ на ангажираността на учениците в учебния процес. От друга страна, тази естествена завеса, полепнала исторически по гладката повърхност, не позволява да се визуализират в детайли някои обекти от учебния процес, които са неразделна част от урочната единица.

Цецка е с чепат характер и трудно приема нормите за чистота такива, каквито са при вас, примерно. За сметка на това е изключително компетентна по всички въпроси. Един ден влиза да чете съобщение от директора, а аз преподавам тънкостите на множественото число. Цецка винаги чете информацията, написана на дъската, а веднъж дори забрави да прочете това, заради което беше влязла.

Изчитам аз съобщението, защото сричането на Цецка дори самата нея я дразни. Докато се подписвам, чистачката ми заявява – „Тука си сбъркала, госпожа! Пише се ей така – с чертичка отгоре – ютий!“. Половината ми клас замълчава сковано с мисълта, че госпожата им е допуснала грешка и те са я пропуснали. Другата половина стрелят с погледи в мен и Цецка и чакат да видят дали няма нещо да гръмне или кой пръв ще извади револвера от кобура. Каня Цецка да седне на последния чин, за да изслуша докрай урока, па да поправим на късен етап този така важен пропуск в живота й. Казвам го бавно, но вътрешно едва се сдържам да не прихна да се смея пред учениците, защото няма да съм добър пример. Обаче децата започват да се смеят, при което Цецка си тръгва обидена, защото модернистичната й теория по правопис се оказа не особено вярна. За мен де. За стотици хиляди българи това си е точно така, както Цецка го казва.

Цецка обича да пренася информация из училището и живее като един същински рутер, един неповторим аксес пойнт от плът и кръв. Тя обожава да мие коридора на етажа предимно пред вратите на класните стаи. Ако не миеше с парцал, а с телена четка, то пред самите врати щяха да зеят естествени отвори за долните етажи.

Всяка дочута реплика от нея бива предадена на ръководството, на другите чистачки, на домакинката, на АСД-то и на племеницата й. На последната, защото е чистачка в съседното училище и обменът на всякаква конфиденциална информация по тази линия е двупосочен и носещ взаимен просперитет и задоволство.

Онзи ден Цецка ме спира във фоайето и ми вика „Даскалова, гледам, че си си купила препарат за прозорци от ония, скъпите. Ще мина да ми пресипеш малко, за да измия на директора прозорците.“

Тогава настъпи моментът да гледам за метла и или лопата.

И двете имат дръжки.

Любов Даскалова и училищната документация

Не зная някога дали експертите от МОН ще влязат в класната стая, а дано и в учителската, но аз съм готова да заработя в министерството ни, обаче като чистачка. Иска ми се да отговарям за една метла, един парцал с дървена дръжка, да стана байка и поне година да не видя правилник, план, учебна програма, разпределение и заглавна страница! А предстоят дневници, здравни картони, декларации от родители, входни нива… и знаете, че половината поне спестих, а има още толкова, които и вие не ги знаете, но ги пише в някоя от наредбите, на които им се правят корекции на случаен принцип. И за голямо удобство това се случва главно през учебно време. Миналата седмица влизам в класната стая и установявам, че Васка, чистачката, която е с повръщане (вероятно е пипнала тежко отвращение и натравяне от служебни ангажименти) и разстройство (има видове разстройства, знам), е забравила един прозорец отворен. Вода се е ляла като от Ниагарския водопад и е сътворила воден басейн, достоен да поеме средно голямо хорце на родолюбиви българи в народни носии. И е достатъчно високо, на четвъртия етаж се намирам. Добре, че балатумът е приютил водните запаси в средата на стаята, та лесно успявам да изгреба шестнадесет кофи с вода и да ги лисна за „на добър час за здрава и успешна учебна година!“ в тоалетната.

Тъкмо изливам последната и в стаята влита заместник-директорката. Подът е влажен, тя взема с четвърт лупинг завоя на отворената врата и прави троен аксел с двоен тулуп преди да седне на влажния балатум от самосебе си, подпомогната от високите токчета и липсата на други възможности за самоконтрол. Нали написах двоен тулуп? Трябва да си призная, че тази жена все седнала съм я виждала, ама на стол. За първи път я виждам да седи като тригодишната ми племеница в пясъчника на детската площадка. Аз се опитвам да не се смея (много) и за една бройка да й благодаря, че е избърсала влагата по пода. Помагам да се изправи, не че тя ми е помагала да си подготвя годишния план за часа на класа, нито да си раздам закуските по график, а и на осем проверки ми е влизала.

Търсила ме, за да направя преглед на документацията преди съвета във вторник. Аз за съвет нищо не знам, но се успокоявам, плюейки в пазва, че от документация поне не се плаша. Тъкмо ще си разпиша новата химикалка, та да пробвам дали ми ляга добре на ръката, че имам да попълвам дневник.

Слизам до канцеларията и заместничката, г-жа „Мокра поличка“, ми връчва два класьора, чиито корици са се разперили като турникети. Питам я дали ми дава само да преброя меките папки в тези класьори, щото това ще ми отнеме поне половин ден, а г-жа „седнала-е-Тодора-в-малка-локва“ ми се присмива от сърце. Трябва да прегледам цялото съдържание, да направя списък и да следя за архаични думи, некореспондиращи на ЗПУО като „народна просвета“, „помощник-директор“, „ДОИ“ и наредби с дати, по-стари от 2015 година.  Тъкмо да й кажа, че нещо от падането й е повлияло и на мисловните й процеси и то в неправилната посока, когато директорът нахлува в стаята ядосан (както винаги) и аз успявам по терлици да се шмугна в коридора и да се затичам дори. Отивам си в стаята и се успокоявам, че до вторник има много време, както се казва, една цяла ноемврийска ваканция е до тогава, така че не трябва да се преуморявам или изнервям.

Плахо отварям първия класьор с преливащи шарени папки и се зачитам в „Правилник за дейността на училището“, седемдесет и пет страници. Там е описано, че училището си има кръгъл печат, разказва се, че има различни форми на обучение, описано е как се получава диплома, за колко дни се издава служебна бележка от директора на училището, по какъв начин се разпределят часовете. Ако някой не е разбрал в цялото ни училище, вътре са описани дори органите на управление. За всеки случай са упоменати задълженията на директора, на заместник-директорките, дори на Васка, чистачката, която се моля само чешмата в тоалетната на етажа да не забрави отворена някой ден. В тази христоматия на училището е записано всичко. Липсват само няколко имена и може спокойно да го представяме за летописната книга. Чета само до тридесет и осма страница, защото започват да ме обливат вълни на спомени, на едно дежа вю, което предстои да заработи от следващата седмица за цели двеста и осемдесет дни.

Отварям „Годишен план на училището“, където се зачитам в мисия, визия, приоритети… три пъти прехвърлям челната страница, за да се убедя, че не чета Стратегията, а Плана. Ма то едно и също пише, бе! Много умно! После в едни таблици гледам, че е предречена цялата учебна година, която измина. Автор не е леля Ванга, Бог да я прости, а някой, дето се е правил на нея! Ама може ли да сложиш дати на състезания по тенис на маса през март месец, бе? Или ще разгадаеш кога ще бъде конкурса „Любовта в нас“, та да го опишеш през месец април? Записвам си в тефтера, че тази работа противоречи на християнските ценности и направо като дойде попът в понеделник, ще му бутна пет лева в расото, да вземе да анатемоса този план, амин!

Идва ред на „Правилник за вътрешния трудов ред“, чета си ей така, колкото да разлиствам нещо между десет прочетени думи. И пред очите ми отново за правата и задълженията на директора и заместник-директора, а в главата ми звучат техните гласове, все едно ми пилят нещо. Леле, това същото го четох преди малко и в Правилника за дейността на училището! Нищо, повторението е майка на знанието, а принтерът е като брат на корояда за дърветата, които ще бъдат отсечени, за производство на тази хартия, чието съдържание ще бъде изпъстрено с безумни повторения през папка, през две. И ще мултиплицираме тези тонове хартия, за да може вашата любима Любов да ви ги чете сега и на вас, драги даскалици! Мъжете да не се сърдят, че не ги споменавам, щото на фейсбук страницата ми се броите като приятели само на пръстите на лявата ръка и десния крак. Правилника за вътрешния трудов ред и Правилника за дейността на училището ги откривам като едни сиамски близнаци. Представа си нямам, ако се наложи на някого да цитира един и същи текст, как няма да се обърка да кръстоса член и точка от единия правилник с член и точка от другия. Вярвам, че това е в компетенциите само на адвокатски кантори, изпълнени с изявени и медийно популярни мастити юрисконсулти и адвокати. На попа ще му кажа да изрече едно „амин!“ и за тази анатема.

Затварям с лека боязливост този правилник и разгръщам „План за действия при бедствия, аварии, катастрофи и пожари“. И тук едно „амин!“ отлита в ефира. Зачитам с интерес къде ни е разположен градът, какъв ни е климатът (въпреки, че географията още не е въвела понятие за „замърсен градски климат“, все още си говорим за умереноконтинентален, което, всички знаем, отдавна не е така). Идва ред да се описва постройката на сградата и съм убедена, че това дори учител в строителен техникум би се озорил да го разпише. Тук отново четем за дневното разписание на учебния ден, което се среща за по-сигурно и в гореизброените правилници и планове. Достатъчно е да кажеш на един ученик, че е закъснял за час и можеш да цитираш първия правилник или план, който ти дойде на ум. И е сигурно, че ще объркаш по кой член и точка ще му се накараш, но важното е, че наименованието няма да е грешно.

Зачитам се в разясненията какво е пожар и как може да се случи. Става ми ясно, че детската изобретателност никой не я е взел предвид. Разбирам, че се прави евакуация, обаче после се връща някой от персонала да прибере документацията и ценностите, после се проверява личния състав и започваме да ги търсим из сградата. Евакуираме се покрай стените, а ако има огън по коридорите, се евакуираме през прозорците. Важното е да се знае, че напоследък докторите са спасявали такива, дето са се евакуирали по различни поводи, от 4-и, 6-и, дори и от 10-и етаж. Което дава надежда, че ако персоналът е изнесъл документацията и ценностите, следва спокойна евакуация от места по избор.

Чета, че наводнението е временно заливане от вода на част от сушата. И с притворени очи си представям първия учебен ден, „Клас, стани! Клас, мирно! Добре дошли на част от сушата!“, след което им разказвам за заливането на вода и изпадам в дилема, дали да продължа разказа за шестнадесетте кофи и за онзи фин, копринен виолетов плат, който избърса последната влага днес. Чета, че за да се обяви наводнение, всъщност се „подава донесение“. А как го разбирате това „подава донесение“? Бутилка малцово уиски и белгийски бонбони от скъпите в Лидл ли? Е, как няма да си мълча за наводнението днес в моята стая?! Да не съм луда и да подавам донесения, щото ще трябва да започна от шефа и да продължа наред по институциите.

Оказва се, че в училището ни се помещавал щаб за защита при бедствия, аварии, катастрофи и пожари. Освен това има и групи за наблюдение и оповестяване, санитарни постове, група за получаване и раздаване на нещо, група за поддържане на същото нещо и група за противопожарна защита. Алоу, а тези хора по тези групи знаят ли, че някой нещо ги е споменал в тези документи? Щото при един пожар всеки ще гледа да спасява собствената си кожа, а не да се сети, че на седемнадесета страница в синята папка в червения класьор от миналата година му фигурира името. За нещо, за което той дори не подозира! Най-важното в този план, че някъде, пак в редовете можете да откриете и един малък телефонен указател с имена и телефони на хора, които при една радиационна авария, познайте дали ще намерите по работните им места. Да, да, телефоните са стационарни, разбира се. Затварям с удоволствие тази смехория. Ако подхвърля този план в Сатиричния театър да направят постановка по него, бъдете сигурни, че голям смях ще пада на всяко представление.

Разгръщам План за контролната дейност на директора. Естествено, същото е разписано и в Годишния план на училището, както и в Правилника за дейността на училището, но без да е по месеци. Цялата информация грижливо е пренасяна от документ в документ, в едно състезание, чиято цел е била да се измислят колкото се може повече училищни документи, стига заглавията им да не се повтарят. Участвали са думите „план, правилник, учебен“ с право на добавяне на до две различни думи от тези. Съдържанието, разбира се, може да си остане едно и също, важното е, че когато и както цитираш документ, дори и да се опиташ да сбъркаш, да не успееш!

Хайде, пожелавам ви да е здрава и засмяна новата учебна година!

Пак ще оцелеем, ще видите!

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑