Search

Любов Даскалова

Претоплен тюрлюгювеч за родното школо

Любов Даскалова и ЛаМарин

Ако на някого не му е ясно, учителската професия е една от най-сложните за изпълнение. Затова и чакам с нетърпение да ни заместят роботите, та да можем на спокойствие да се изпопенсионираме в по-ранна, да не кажа младенческа възраст.

Аз съм съгласна да си предам документацията и да обучавам ламаринения човек, независимо колко време ще ми отнеме. Ако трябва, да го запишат един за първокласник, до НВО-то все ще съм го избутала и него да вземе диплома за начално образование. После, ако иска, нека ме рецитира до припадък следващите осем-шестнадесет години. Аз тогава искам да хвърлям просо на кокошките и да плета на една кука терлици, докато къкри фасулът на печката.

Време е роботите да влязат в класните стаи, за да могат да контактуват с родителите с издържани маниери и тон. Ето, онзи ден ми звъни бащата на Асето да ме пита защо, докато съм била в болничен, две момчета в класа са се карали. Аз прикашлям остатъчно, но с разбиране и го питам същото – защо са се карали тези момчетии. А той с яден тон ми вика „Не ме интересува Вашата преструвка! Вие сте класна на този клас и сте длъжна да ме информирате! Без значение дали сте на Хаваите, просната върху плажна кърпа или си киснете краката в леген със солена вода в спалнята, Вие трябва да знаете всичко и да ни държите в течение нас, родителите!“ Ето, аз на такова послание съвсем не можах да се окопитя, за да намеря смислено-логическата връзка, която да ме изведе към основната идеологична матрица на автора. Загубих се някъде между хавлията и легена. И ако това не беше самата истина, трябва да ви кажа, че и за робота не бих се сетила. Робота веднага го кръщавам Марин. Някак ще кънти на ламарина, та да може с равен глас в този момент да изрецитира някой и друг член от ЗПУО, да добави осем страници от Правилника за дейността на училището и да завърши със Стратегията, ама цялата. Маринчо ще говори без интонации и най-важното, няма да има сила на света, освен електрическата, ама скрита в бутон на тила, която да го спре. Ще реди пасажи без паузи, без прекъсване, а таткото на Асето ще слуша напоително така, както като малък е слушал по седем пъти една и съща приказка на телефонен номер 177.

Маринчо няма шанс да ходи често при директора, защото ще е с железни нерви и модерен осем-ядрен процесор, Снапдрагон най-малкото, с който ще пази равновесие в природата без да придава емоционална добавена стойност към работната атмосфера. Ще бъде програмиран да не разнася клюки, да не прави интриги и мръсни номера на останалите. Като една същинска света вода ненапита ще си гледа само и единствено работата. Това ще внесе смут в учителската колегия поне до момента, когато още негови събратя и посестрими не заменят нас, одухотворените. Е, не мога да си представя как по време на час ще нахлуе госпожа Димитрова от съседната паралелка, ще огледа старателно какво е написано на дъската, има ли дата, заглавие на урока, точки, записани стриктно под датата, после ще се озърне на ляво, за да прегледа децата пишат ли, вдигат ли ръка или си говорят и уж така, невинно ще му заповяда: „Абе, Марине, ела ми опра`иш компютъра у друуту междучасие, че нещо не мо`ем да го пуснем!“. Обаче Марин ще е изтъкан от железни правила и дисциплина, въобще няма да й обърне внимание, хич няма да си прекъсне урока, а елегантно ще я хване за ръкава на пуловера и ще пренесе извън пределите на класната стая. Което, съвсем естествено, няма как да бъде докладвано на директора, щото такъв срам се пази в тайна за вечни времена.

Марин няма да може да слуша и да разнася по коридорите както преразкази на последните епизоди на „Огнено сърце“ и любовните вълнения на главните герои, така и жълти клюки в стил „Албена Вулева във вихъра си“. Ето, онзи ден Кочева така живо разнесе из цялото училище как Николаева яла шоколад с учениците си в час по четене и през цялото време само мучали от удоволствие и нищо друго не свършили. Марин това няма да го стори, защото липсата на простотия ще му е зададена още в БИОС-а, написан от някой японски инженер, отдаден изцяло на работата си и лишен също от емоционалните трепети на нашите ширини, да не кажа училищни коридори, кабинети и учителска стая.

Марин няма да има проблем да пише двойки на поразия. Ще проверява тестовете по математика за секунди и без да му мигне окото-скенер, ще записва слабите оценки в електронния, в хартиения дневник и в умаленото им копие – ученическата книжка. Тогава няма да има смисъл да идва майката на Петьо, изпаднала в дълбока хистерична криза и развявайки яркочервения си маникюр из запрашения въздух на класната стая, за да рецитира всички засегнати институции от нелепата двойка на нейния син. Като казвам рецитал, имам предвид, че шест пъти вече е минавала с кратки рецитали от рода: „МОН, РУО, СРЗИ, ДИРЕКТОРЪТ, ЕТИЧНАТА КОМИСИЯ, ПЕДАГОГИЧЕСКИЯТ СЪВЕТНИК – всички те ще видят моята жалба за психически тормоз над клетото ми дете!“. Веднъж обаче пристига бая начетена и към горния набор включи Мая Манолова, Вяра Анкова, Господари на ефира, Образователната комисия в Народното събрание начело с Милена Дамянова, Нешка Робева и жената на Румен Радев. Говорим тогава за среден три по Човекът и природата все пак. Не мога да си представя какво щеше да стане, ако бях викнала колежките от детска градина „Брезичка“ да ме заместват…

Ето, Маринчо щеше да се е изправил пред г-жа Панайотова и колкото и психиделично да му изброява институции и права, той с равен глас, с тембъра на диспечера Крачунов от трамвайно депо Красна поляна, щеше да отбележи, че това са знанията на момчето според скалата за оценяване, зададените критерии от авторите на теста и Наредба 11 от 01.09.2016 г. за оценяване на резултатите от обучението на учениците. И точка по въпроса. Без да изпада в емоционална криза със задълбочен нервен дисбаланс и прилив на адреналин в елктропреносната му мрежа. Тогава и г-жа Панайотова вероятно ще преживее някак по-леко липсата на възможност да се оплаче дори и на арменския поп.

С часовникарска точност Маринчо щеше да отчита кой колко пъти е дошъл без домашна работа и да нанася забележки справедливо, а осем-ядреното му сърце грам да не трепне. Не като мен, а дам проект за домашно, а съм получила дванадесет съобщения с разнообразни  причинно-следствени аргументи, водещи до липсата на такъв за учебния час.

Ла Марин ще бъде съвестен изпълнител на етажно дежурство. Ще се изправя като калайдисан кюнец на циганска мечта в средата на училищния коридор и самоотвержено ще се бори с ниско прелитащи неидентифицирани летящи субекти. Повечето от тях ще бъдат прецизно залавяни, а ако е рекъл програмистът, който ще се грижи за педантичността на изпълнението на задачите на робота-даскал, Марин ще строява всички провинили се до стената в коридора и ще рецитира правата и задълженията на учениците според Правилника за дейността на училището.  Ще бъде нещо като душевен катарзис за всеки спонтанен състезател по модерен петобой в нашето школо. Така и на учениците ще се даде шанс поне веднъж завинаги да научат този Правилник, щото и за него важи изконната истина за двете уши и течението, което се образува между тях.

Ла Марин ще е идеалният служител във всяко държавно, общинско или частно училище. Както се сещате, той ще може да работи денонощно по наше подобие, но без да изпитва нужда от почивка. То пък ние като изпитваме, та какво? Марин ще живее в училището, което е мечта на целия образователен елит. Като се започне от законотвореца, издялал ЗПУО в този смисъл, преминем през министерските визии за преизпълнение на учебните планове и документална свръх прецизност, старателно разписана и изискуема в хиляди страници нормативни наредби, та стигнем до непоклатимите изисквания на директора, всеки един по редицата иска и ние, простолюдните даскали, поне два-три пъти в седмицата да останем и нощем по работните си места. Добре, че нито една от нас не е навела главица все още в тази посока. Марин ще е създаден с такава мисия – да живее в училището, защото няма кой да вземе навреме децата от занималнята след 18:30 вечер. Двадесет-тридесет дечица с изморени очички, забавени реакции и примрели от глад ще бъдат енергично забавлявани от нашия ерудиран железен колега. Батериите на Марин ще имат капацитет за разнообразни дидактически, спортни и приложни игри и занимания, които по предварително зададена програма да изпълнява най-късно до около 22:00, когато има вероятност да бъде взет и последния полузабравен ученик от неговия свръх ангажиран родител. След като училището бъде освободено от каквото и да е човешко присъствие, Марин спокойно ще поеме функциите на нощна охрана, ще пътува по дългите коридори с осемдесет метров разклонител, захранващ с прост електрически ток цялата тази свръхмодерна учителска иновация и ще всява спокойствие даже и на десетината мишока, които нощем блажено дояждат разни изпаднали вкуснотии от изтеклия ден.

Не знам за вас, ама аз се размечтах…

 

 

Advertisements

Любов Даскалова и свободата да си учител

Покрай новогодишни, коледни празници и банкети, човек съвсем криво започва новата работна година. Едно, че трудно се ходи с това уравнение от неизвестно количество придобити килограми върху единица площ, но пък и на никого не му се учи…

Реших да се самообразовам и между постните гозби, лозовите сармички и царската туршия, прочетох как се справят с мотивацията за учене колегите ни по света.

Е, не съм чела как е положението в Северна Корея, за да не ми осигурят дълготраен престой я в Курило, я в Карлуково. Въпреки, че си има ученици, които на драго сърце бих командировала на културен и учебен обмен в Пхенян, в някое елитно квартално училище, в което по цял ден учат песни за фамилията Ким. Поне „Шушана“ да забравят, за начало ще ми стига.

Реших да използвам разни интересни методи и практики в класната стая, за да разчупя онази празнична атмосфера сред учениците ми, която прилича повече на ресторантски джумбуш по време на абитуриентски бал, отколкото на час по математика примерно.

За тази цел отделих малко от малкото си свободно време през ваканцията, за да чета как се разчупват ледове, как се правят сутрешни срещи, как да възпитавам меки умения или да преподавам чрез смесено обучение и всякакви чудеса на съвременната педагогическа мисъл, които старателно заобикалят пределите на страната, председателстваща Европа днес.

В понеделник, по-предишния, се настройвам да направя разместване в класната стая. На една конференция две млади момичета говореха как чиновете днес трябва да се премодулират, да се настройват така, че учениците да работят в екип. А в моята класна стая чиновете са от онези, сглобени през петдесетте години, за да обслужват нуждите на индустриалната революция, настройвайки бъдещите работници с привкуса на производственото хале. Те не могат да се пренареждат, защото са такива едротаблести и ръбати, че освен да се подредят като барикади за някое издание на Форт Бояр, друго не ми ражда главата. Затова ги избутах по стените и казах на децата да донесат килимчета, за да седнат на земята. Във Финландското училище ходят по пантофи, защо не и при нас да е така? Родителите с желание подкрепиха моя стратегически поглед на север и всяко дете дойде на училище прилежно подготвено да седне на мекичко и да заработи така, че групова и индивидуална дейност да се препозиционират за минутка.

Обаче за късмет влиза една колежка, която уж да попита имам ли пергел. Ма не ми било пергел, най ми било клюкарка долна. Как ли е тичала до кабинет номер 201 – Директор на долния етаж, идея нямам. След няма и осем минути в стаята връхлита господин началника, за да ми покаже най-учудената си физиономия, която някога е успял да сътвори от мига на неговото раждане, до тоз заветен час. Пита дали децата са наказани, ама не мен, а директен въпрос към учениците. Те, естествено, доволни от новия си интересен престой в стаята, в един глас му отговарят НЕЕЕЕ.  Това въобще не му хареса. Очакваше децата да са напълнили четири локви със сълзи от онези, които до миналата година си ги имахме при дъждовно време в класната стая. Обаче учениците ухилено и щастливо му накривиха яда в моя посока. В междучасието да съм при него, на неговото килимче да поседна и да давам обяснения.

Защо казват на доносниците така? Долносници е по-благозвучно някак. Слизам аз при господин директора, за да стана няма свидетел на една дълга прокурорска пледоария, достойна да изпрати в затвора цяло село със смъртни присъди.  Толкова тежки обвинения получих, колкото Софийски градски съд не е издал като присъди за последните шест месеца по всички наказателни дела.

След бърза проверка на дневника ме пита защо не правя петминутна инструкция всеки ден на учениците по БДП. Алоу, ма те шофьорска книжка ли ще вземат на края на учебната година, бе? На кому е нужен този комунистически лайфстайл да продължава да живее из книжа, дневници и директорски заповеди? И като ме подпука началството, недоволно, че съсипвам детската физика и психика по най-бруталния и садистичен начин, та чак ме покани пак да дойда при него утре. За втори епизод, ако съм пропуснала от мъмренето нещо днес.

Ама аз не отидох. Направих се на приятно разсеяна и реших, че иновации по света бол, няма да опра до тази.

Решавам да въведа нов метод на обучение. Не, не съм го измислила аз, защото по това време съм боядисвала класната стая с блажна боя, че нямаше кой.

Възлагам на учениците да си учат урока у дома, а в училище да правим беседа. За четенето е просто идеално – сричат по емнайсе пъти „Вулкан от сладолед“  на дивана в хола вкъщи, а в класната стая само си говорим как ще заменим сладоледа с шоколад, чипс или кетчуп и какво чудо ще настъпи. Обаче майката на Асето се похвалила на съседката си от третия етаж, която има ученичка при Джоланова. И, съвсем естествено, на педагогически съвет предния четвъртък Джоланката се изправя пред всички и вика „А Даскалова не знам какво прави в час, но кара децата да си учат уроците сами вкъщи!!“ . Петдесет и шест чифта очи като копия на зулуси се насочват срещу мен, от левия ъгъл на залата долита „Ма, Божкееей, как може?! Тая полуде!“. Петрова, синдикалната лидерка, се изправя достолепно, като да я е налегнало ломбагото пак, вика „Не се прави така! Има си други методи на преподаване! Аз по рисуване знаете ли как хубаво обяснявам?“. Директорът завършва скоропостижно моралните учения, като иска да му напиша едно обяснение, подкрепено с реферат по темата.

Отказах се и с това да се занимавам. Но пък се сетих, че в някакъв форум бях чела, че имало учебна платформа с уроци на български, при това напълно безплатно. Откривам Кан Академия и веднага се влюбвам. Не го споделям с колежките, за да не се налага три дни да обяснявам, че не е филмов фестивал. Гледам, математиката им чудесна, разделена по класове, има си уроци, упражнения, тестове. Часовете за сметки и теглилки стават забавни, вдигнатите ръце при решаване на уравнения са като при въпрос „Кой иска да изяде този шоколад?“. Децата питат дали може и по другите предмети да учим така. Обаче се обадила майката на Петър на директора, за да му каже притеснена, че детето й учи по американската система математика, а тя е против, защото не отговаряло на българската учебна програма. Пишели с хикс точката за умножение, което си е направо неправославно. Всички тези въжделения ги разбирам, когато господин началникът нахлува този петък в час по математика и много ядосан, че осквернявам непорочната учебна програма. Пита ме как си позволявам такива своеволия без писмен доклад, разрешение със заповед и резолюция с подпис от инспектор от РУО. И за това ми беше казано да пиша обяснение, но аз нещо май забравих…

Много ми се иска да променя нещо в работата си, но се оказва, че не може. Училищата по света търсят промяна на всяко равнище и постигат успехи, защото са гъвкави, иновативни и позитивно настроени.

Нашата образователна система е програмирана да гледа в миналото, да се радва на постижения от преди четиридесет години и да търси в наредби и правилници какво е разписано след точката и запетайката на най-невзрачния и безумен параграф. Или пък две колежки да разкажат на трета какво прави Даскалова, а третата да отиде и да го предаде на Първия като съчинение с митологизация на основната идея. Ама така описателно и одухотворено, че да може да спечели конкурс за сценарий на фантастичен филм с деветдесет милионен бюджет в Холивуд.

Учениците, учениците къде са? Някой за тях мисли ли?

 

Любов Даскалова е в болнични

Училището е необятно средище на какво ли не! То не е водопад от знания в дълбоките води на всеобщата наука, то не са взаимоотношения и въртележки с колеги и колежки, то не е неописуема родителска любов в границите на Вселената и амбивалентността на ин и ян. И всичко това човек може да го разбере, когато е в болничен.

В нашето училище в болничен не се излиза по много причини. На всички квартални докторки им е спусната депеша, че българският учител е здрав като бик (и вол става, а не сме чували и коза да има грип) и боледува само в малкото междучасие между петия и шестия час. Личните лекари се интересуват единствено от годишен технически преглед, по-известен като профилактичен, когато измерването на едно кръвно налягане и бърза справка с обема на наднорменото тегло, изчертават картината на дълголетието. Направления няма, ще има евентуално към края на третото тримесечия на по-следващата високосна година.

На един опел в Съюза на българските автомобилисти му обръщат далеч повече внимание като му настройват фаровете, проверяват течността за чистачки, помпат гумите с азот, определят до края на следващата година ръждата ще даде ли възможност на кварталните котки за уютен подслон през по-хладните месеци.

Ето, колежката Живка Здравкова всяка година си взима 45 дни болнични винаги и само в учебно време. Жив пример за здрав съюз между кварталната докторица и даскалица. Подозирам, че при всяко кихане на Живка, една работна седмица след кихавицата прераства в домашен санаториум за възстановителни процедури – психически, физически и емоционални. Щото може да се е изложила пред учениците като е кихнала.

В болничен не се излиза и по друга причина – няма кой да замести кашлящия и сополив даскал на подиума пред черната дъска. Няма кой да работи, бе! Няма кой да обясни на децата какво е транспортир, радиус и градус. Има риск да смесят тези понятия с реалния живот, където спомените им от математиката ще звучат така: Джейсън Стейтъм в Транспортер се радва на пиле „Градус“.

Младите неочукани, но дипломирани учители, които искат стартова заплата от хиляда и петстотин лева, с присмех гарнират всяка оферта да се потрудят в реална работна атмосфера за някой и друг лекторски. Колегите в пенсия също намират поводи за смях по тези въпроси.

И така, като истински гладиатори от римски колизеум, всеки от нас излиза в истинска и себеотвержена битка с актуалния за сезона училищен грип, развиващ мутации в класните стаи.

Родителите са работещи, отрудени люде, чиито отпуски са само за Китен, Боровец, малко СПА на Велинград и една Гърция през септември. Когато децата им се разболеят, обикновено няма кой да ги гледа. Освен учителят, който така или иначе е на работа и му влиза в задълженията да обгрижва всеобхватно всеки зачислен му ученик.

Един учебен час през грипно време изглежда леко модифицирано от схемата, която я знаем от първи курс на студентството. След проверката на домашните в началото на часа следва бърсане на сополи, раздаване на антибиотик по схема, въведение в темата на учебната единица и запис на дъската, премерване на температурата на трима. В хода на урока се извършват различни по същност задачи – обучителни и палеативни, без да се има предвид кой за какво е учил.

Миналата седмица в моя клас отсъстващи нямаше, а болните ученици бяха повече от здравите. На перваза на прозореца между мрежата и стъклото са подредени осем вида антибиотик, пет опаковки пробиотик, седемнадесет ампули витамин Ц, шест сиропа за кашлица, няколко шишенца капки за нос и още десетина лекарства, които сигурно имаха само плацебо ефект. Майката на Деси даже инхалатор е донесла, за да може в голямото междучасие дъщеря й и три комшийчета от съседните класове да идват на процедури. Аз на няколко пъти се замислям дали да питам директора за този и следващия месец да ми замени няколко стола с походни легла. Ама не смея де, убедена съм, че не е редно да му се мяркам пред очите по такива текущи въпроси, защото покрай тях възникват и други.

Учебният процес върви предимно на здравна тематика, а аз се замислям половината ми часове не може ли да ги вземе поне медицинската сестра, докато аз проверявам тетрадките. Идват ми всякакви идеи, но се оказва така, защото съзнанието ми било помрачено от мутант-бацил, който, подскачайки из класната стая, се е прехвърлил на моите отрудени плещи.

Усещам как температурата ми бие по градуси коефициентът на полезно действие на промишлената нафта, старателно загряваща локалното училищно парно. Е, хайде да не обяснявам, че тая нафта спъва и колата на шефа по светофарите, където старият градски икарус сигурно се представя като ново поколение болид от F1 на светофара, докато шефския ситроен не може да вдигне обороти, за да потегли.

Високата температура кара всяка клетка в мен да отстоява категорично мнение да я водя вкъщи и да си лягаме, щото не се издържа вече. Главоболието е добило размери на големия взрив, който е на път пак да се случи, изригвайки като яйце в микровълнова печка. Всяка чакра в тялото ми потрепва в различен резонанс, което знаете, обърква цялата хармония на учителската душа. Болките в мускулите напомнят на последния спортен празник, на който бях отличена в много дисциплини. Нежен секрет от носа се спуска като Райското пръскало при пролетно пълноводие, аз не смогвам да обера този водопад своевременно, защото и кърпичките ми свършват още след втория час. Асето състрадателно ми подава своето пакетче носни салфетки, с които споделяме неволята да бършем зачервени носове. Ситни капчици пот са избили по челото ми, китките и стъпалата ми са обледенени, сигурна съм, че има даже скреж по тях. Все още се чудя дали ще намеря сили и кураж за себеотвержена, даже геройска постъпка, да стигна до кабинета на личната ми докторка, да се изправя опълченската, водейки безмилостна война с милионите вирусни мутанти, за да поискам БОЛНИЧНИ. Все пак се решавам на този последен ход, поддържан от седемте все още незасегнати мозъчни клетки и някак си достигам до кабинета на д-р Кълвачева.

Добре, че и някакъв обрив междувременно се бе заселил по лицето ми, та джипито склони да отпусне цели три дни за домашно лечение. Звучи невероятно, но усещането е като да ти се е паднала голяма награда при изтъркване на билетче от национална лотария. Иде ти да скачаш от радост, стига някой да отвърже десеткилограмовите невидими пудовки, пришити за крачолите на дочения панталон.

Долазвам някак до топлия и уютен дом, намирам по спомени къде ми е леглото, и от там насетне не помня въобще дали съм заспала или умряла. Обаче след няма и 2 часа животът се обажда от телефона ми. Майката на Невенчето ме пита утре какво ще взимат в училище, защото ще ходят на село, където ще наваксват със зимнината и уроците по български, математика и английски език. Издекламирам необходимата им педагогическа информация, след което се сещам, че е разумно да напиша едно съобщение на родителите във ФБ, че ако вирусът, похитил тялото ми, не ме пренесе във вечните ловни полета идното денонощие, ще мога да съм отново класна на децата им след цели три дни. Написвам им го по друг начин, че повечето от тях вероятно не биха разбрали какво би искал да каже автора.

Следва отново неравна битка между силите на доброто и вирусната инвазия и като една същинска Алиса, се отправям в страната на сънищата. Съобщението ми вече е в социалната мрежа, на която съм особено благодарна, защото иначе по новия закон сега трябваше да съм седнала на учителската катедра и старателно да бърша нос, да кашлям асматично и да попълвам двадесет и девет бележника за кореспонденция, в които да разяснявам защо и до кога личната ми докторка ме е отделила от служебните задължения. Да живей фейсбукът и болничният!

Тъкмо високата температура отново ме е пратила в дълбок сън, когато долита съобщение на телефона, че утре Виолета няма да е на училище, защото ще ходи на състезание по плуване, но ако може да не пиша отсъствия. Намирам осем остатъчни калории, които да преобразувам в енергия и да напиша, че съм в болнични и трябва родителят да говори за това със заместващия колега. Тъкмо натискам бутона „изпрати“, когато в решителна битка вирусите нанасят ново поражение върху крехкото ми стоидванадесет килограмово тяло и ме пращат в дълбокия двадесет годишен сън на Спящата красавица.

Събуждам се на другия ден с усещането, че не с часовника, а с календара трябва да направя справка и да се ориентирам във времето. Учениците ми вече са в час, вероятно ме замества Касабова. Аз все още се чувствам като сгазена лисица на трансконтинентална магистрала, когато телефонът ми звъни на пожар. Майката на Дария се обажда, за да ме помоли да пусна дъщеря й по-рано, за да я води на зъболекар. Излишно е да я питам как е забравила прочетеното съобщение във ФБ страницата. Факт е, че към този час тя отново не знае, че не съм на работа. Информирам я, насочвам я към заместващата учителка, за да се разбират директно.

Тя не разбира защо аз не се обадя и аз да се уговоря с нея, защото ще й е по-лесно и по-удобно някак си, да не си губи времето в още един телефонен разговор. Направих се на умряла лисица, сгазена на трансграничен коридор с интензивен трафик, понеже сега това много ми отива.

След няма и час, когато съм изпила 4 чая от бабини зъби, телефонът ми отново изчуруликва злобно. Бащата на Никола се обажда, за да ми каже, че синът му няма да идва на училище, но пък трябва да му разкажа какво сме взели днес. Аха да му обясня, че съм взела два тайлол хота, три аспирина и две солени вани с гореща вода за краката, но се усещам, че не е това поводът за разговор. Казвам само, че не знам, защото съм в болнични. Даже и липсата ми в класната стая не може да бъде причина родителят да не знае какво съм преподала в учебните часове, нищо, че нищо не съм преподала в никакви учебни часове за днес. Таткото съвсем възмутен ме попита отново троснато какво са учили децата днес. Аз смирено му отвърнах „Не знам“. Ядосаният глас в слушалката ме заплаши, че ще иска среща с директора заради това, че не му давам информацията, за която съм длъжна да го осведомявам денонощно и без негово обаждане.

Леле, сетих се за директора!

Не знам как си позволих да отсъствам през учебно време!

През носа ще ми излязат всички бацили, но последна ще излезе директорската „любов“.

Любов Даскалова на тиймбилдинг и шопинг

Сами си знаете, без да ви изпитвам, че като минат еднодневните екскурзии с учениците, идва ред и нас директора да ни заведе нанякъде. То си е като на зелено училище, само дето на нас ни гледат сеира. Един път даже и са ни строявали в Букурещ, ама хайде да не се връщам в спомените си толкова назад.

Отиваме на тамбилдинг в Димитровград – казва директорът на съвет предната седмица. Пуска списък, цена 20 лв., до напълване на автобуса. Праматарова пита къде е спрял автобусът и може ли да иде да си вземе торбите от тях. Директорът също като Праматарова приема всичко в сегашно време и казва, че ако има часове, колежката да хваща към кабинета си своевременно. Мен и на майната си ме е пращал, днес е по-завоалиран някак.

Аз бързам да си изпиша сакралното име под номер 35 в списъка, защото автобусът ще вземе да потегли неусетно. Тръгваме в петък, 7:00 ч. от автогарата, трябва да си носим динари или евровалута, защото щяло да се пазарува всичко, което ни изпадне на далавера. В първия момент се питам какъв е този наш Димитровградски битак, на който левът така да е девалвирал, че местните да не искат да го погледнат. Представих си огромни сергии с гащи, потници, камизолки и бандажи, даже и бежова фуста си представих – че нямам, а ми трябва. Събирам смелост, вдигам ръка и в суматохата питам директора защо са ни тези европари, като Шенген е далеч, а председателството е след месеци, та за един Димитровград не можем да идем с дебитни карти и двадесетолевки. И мен ме праща да влизам в час, но с добавка, че отиваме в Сърбия. Аз обаче разбирам, че нещо ме сърби и се оправдавам, че не съм се чесала по главата и за малко да му кажа, че нямам въшки, защото медицинската сестра вчера ме е прегледала.

Обаче Шопова ме настъпва сватбарската по лявата бота и ми изкрещява на ухото, че отиваме в Цариброд – Димитровград, селото-град на границата до Калотина. Добре, че за Калотина съм чувала и се възпрях да питам дали е много кално там и с гумени ботуши ли да тръгвам.

Отиваме в петък, защото бил пазарен ден. На мен събота ми е пазарен ден, тогава става най-хубавата бутаница в близкия хипермарект, количките са кът, половината от родителите на учениците ми са по стелажите, а аз използвам момента небрежно да подхвърля кой е бил без домашно, кой е бил изгонен и защо Ива пак е с въшки.

Отивали сме на Цариброд, защото там храната била истинска, а не вреден полуфабрикат, а и битовата химия – на високо ниво. Чувам от колежките, щели да си пазаруват плескавици, чевапи, вегета, червен пипер, кашкавал, урда, дюлева ракия и цигари. Това по мои сметки прави поне 4  големи пазарски чанти със средна вместимост 20 литра или 15 кг здравина на всяка дръжка.

В програмата се включвало да се разходим и до два манастира. Аз най-много съм се молила на директор по различни поводи, не виждам за какво трябва да се моля и на иконите по манастирите.

В четвъртък вечер съм приготвила торбите, взела съм за всеки случай и три резервни чанти, сменила съм си сто евро, та да се видя в шопенг и туймбилинг, две в едно, финансово подсигурена.

Обула съм си най-здравите маратонки, най-удобното черно клинче, един дебел вълнен жълт на розови цветя пуловер и черното якенце отгоре и така съм се унесла с дрехите на дивана в хола, че се събуждам директно за тръгване към автогарата.  Цяла нощ съм сънувала уравнения по математика, та леко препотена тръгвам дали ще ми излязат ли сметките днес.

Рано е, доста студено, колегите ми стоят пред автобуса, пушат цигари, пият кафета и шумно рецитират списъци с покупки и пазарски нужди. Аз също се присъединявам към сладкодумните кафеджии и се включвам в разговора с това, че трябва да купя кебапчета и урда. Трима ме гледат все едно съм им сипала извара в кафето и съм им намазала свинска лой по цигарения филтър.

Автобусът потегля след като шефът последен се е качил и ни е преброил по списък. Събира ни личните карти от автогарата. За всеки случай, да не станел гаф на границата и някой да не се сети на Калотина, че личната му карта е останала на шошинг  и кардбилдинг в София.

Пътуваме развеселени, Каратанчева от третата седалка разказва на целия автобус вицове през аудиоуредбата на автобуса. Аз съм си взела тетрадките по развитие на речта, за да проверя на две на три съчиненията. Лалчева плете терлици на съседната седалка. Димитров си е купил кифла с мармалад и шумно мляска ароматните залъци с елегантно шумолене на найлонова торбичка. Междувременно си бъбри нещо с Асен-поддръжката, а по косата на Иванова от предната седалка се лепят десетки омокрени трохи с бежови оттенъци.

След час и малко сме на границата. Преминаваме рутинно, без много чакане. Петнадесет колеги питат къде има тоалетна. На самата граница няма, ама на първите метри в Сърбия има. Автобусът спира, за да продължи след малко поолекнал. Първо ще се разходим до манастирите.

Подминаваме Митровград и продължаваме по един сокак, наречен улица, за който се твърди, че е международен път. Е, да, ама се вижда, че сърбите строят нова магистрала. Шопова също вижда това и пита колегите дали нашият премиер няма служебни ангажименти и по съседните държави. Александрова не харесва Шопова и я подсича, да не се прави на Лиляна Павлова.

Стигаме в Суковския манастир. Е какъв манастир е това? Няколко постройки в един царевичак. И петел кукурига от едната къщичка. Пред другата има столчета и масички, а по едни стълби на второ ниво се вижда църква. Едни отиват да се снимат с петела и кокошките, други тичаме да видим църквата. По нас тича сръбски поп да ни води в друга къщурка да си купуваме свещи и икони. Викаме му, че само ще гледаме, а той ни надвиква, че динари или левове за свещи първо да дадем. Щях за малко да звъня в Комисия за закрила на потребителите да питам какви са тези своеволия, ама се усетих.

Петелът изкукурига за пореден път точно когато директорът ни подвикна да се качваме в автобуса. Продължаваме към Погановския манастир. Пътят до там си е направо красота с елементи на неочакваното, особено когато се завиха ония завои и скални сечения около реката. Премрежвам поглед, представяйки си как сега ако друсне един земетръс и тези тонове скала ще разплескат половин училище за секунди. И вместо на инспекторите от РУО-то да се предадем и там да паднем в честен бой, ние под скалите може да си идем за едното нищо.

Дето се вика, без един протокол, без една забележка и без едно предписание няма как да е достойно за един учител да похлопа на райските порти.

Стигаме до Погановския манастир. Гледката е подобна – на една ливада се намира едно къще, друго къще с парници наблизо и малка църквичка. Като сме ходили на тайбилинг в Рилския манастир и съм се възгордявала много, нищо, че пак автобусът е криволичел по завоите и едри канари са ни кроили шапката над главите ни. До  манастир не стигнах обаче, като видях по какъв мост трябва да мина, а под нас едни метри и буйна река. Много ми дойде. Какво да му гледам като не мога да мина по този страшен мост, а после и да се връщам по него?! Трябваше да ме оставят в Димитровброд да прегледам магазините… След малко се връщат 10 колежки, накупили си мехлеми и капки за сто и една болести. Не били скъпи, по 10 лева, че и левове попчето взимал. Леле! Аз как ще изпусна?! Сърцето ми се разигра като на едва оцеляла мишка след котешка гоненица. Не се сдържам, изчаквам по мостчето никой да не върви, примрежвам очи, прекръствам се три пъти на това иначе свято място, към което ангелите и Бог гледат и съм сигурна, че няма да дадат да падна в реката и се затичвам, гледайки само напред, към кремовете и елексирите. Пресякох го. Половината колеги, дето са ме видели, са се хванали за коремите и се превиват от смях. А аз съм вече пред една неописуема сергия с икони, синджири, връзки за ключове с църковен надпис, мазила и още разкош. Вадя двадесет лева и купувам капки с мехлем. Няма да се мина, още повече, че колегите с тези капки могат безсмъртни да станат, а аз да си ида за нищо, защото не съм си ги купила.

На връщане по мостчето минах малко по-спокойно уж, ама май пак си го изтичах.

Автобусът тръгва обратно за Цариград.

Спира в началото на една калдъръмена уличка и ни пускат на свобода. Аз съм напъхала 5 пазарски чанти от най-големите в една, която стискам под мишница. Първо, в дясно очите ми съзират магазин за млечни произведения от гимназия в Пирот! Заставам пред вратата и изпадам в дилема – да влизам ли вътре да пазарувам продукти, дето ученици са ги творили? Аз като знам как нашите десетокласници се справят с химията и биологията, честно да си призная, ще ме е страх и веро да си купя, да не вземе да гръмне. Обаче се престрашавам. Цените са си като в кварталните магазини при нас, обаче в главата ми звънти един рефрен „тук е истинско!“. А баш тук, където учителка пазарува школски продукти, няма как да не се почувствам почти на работа. Иде ми да извадя червената химикалка и да напиша едно резюме по етикета на всеки кашкавал, ама не вярвам да ги отворят всичките и да ми дават да ги опитвам. И сирене си купувам, и мечтаната урда. По 5 кила от всичко. Ще заредя хладилника до последния кубичен сантиметър, стига е работил наполовина празен! И в левове плащам, можело.

Автобусът е наблизо, тичам пак, за да си оставя 15 килограмовата тежест и кръгом по калдъръма! Хоп, малко по-надолу съзирам менячница. Обменям еврото и ми дават към шест хиляди динара. Еха, г-н министър! Шест хиляди, е, вярно, динари, ама шест хиляди в други пари на всеки учител ги пожелавам! Излизам от магураджийницата и тръгвам с високо вдигната глава и усмивка, променила съм се от тези шест хиляди в джоба.

И хоп, пред мен пише, че има месарница при Мино. Нахълтвам вътре, погледът ми сканира мигновено какво има по витрините. Виждам плескавици и чевапчета и … по пет кила си купувам. Салами и шунки – също, но те общо 5 кг. И тази пазарска чанта ми провисна на ръката като на първолаче раница, реших, че и нея ще я оставя в автобуса. После пак по калдъръма и виждам вдясно надпис БРМКО. Алоу, вие холандци ли сте, шведи ли сте? Къде са ви гласните? Тъкмо влизам вътре да се разправям на тема правопис и фонетика, когато пред очите ми на витрината се изправят едни кроасани в пудра захар, други в шоколадова глазура, ама големи колкото заводски хляб! Цената им – около едно левче!! На мига забравям учителските си претенции и за да не наруша мира в сладкарницата и българо-сръбската дружба, само си поръчвам по пет кроасана, три щрудела, осем банички тип бюрек, една торта в чинийка и три хляба. Имам още торби, няма страшно. Изяждам си вкусната торта, докато едно мило момиче подрежда в пазарската чанта със здрави дръжки каквото съм поръчала. Аз похапвам сладко и махам през прозореца на Момчева и Танчева, които продължават по калдъръма надолу. По-добре да не влизат, та да не изкупят нещата.

Тичам до автобуса и после се поприбягвам по уличката, че може някой за нещо да ме превари.

Колегите седнали в една кръчма и надигат питиета. Сядам при тях, защото това е най-важният момент от цялата екскурзия.  Иде ред на сладки приказки, топъл хляб, дъхави чивапи с урда и разни разядки. Сервитьорчето ни носи една голяма чиния, пълна с меса, хлябове, пържени картофи и разни сосове, майонези с чушки, извари с какво ли не. Нищо, че съм яла торта преди малко, впускам се в този кулинарен водевил, защото ароматът на прясно изпечени месенца е влудяващ. Изпивам едно „Зайчарско“ пиво на крак и си поръчам второ. Повечето колеги на масата мълчат, защото дъвчат. Тези, дето пият четвърта-пета бира са по-разговорливи. Повдигнали въпроса защо трябвало в училището да се ползва облак. Дошъл някакъв младеж и прилъгал шефа да слагат облаци из класните стаи. Пет колежки са ми споделили, че някъде са си записали паролите на имейлите си, но не знаят къде и не ползват електронна поща. Да не им пиша такива писма, а да им се обаждам директно по телефона. С облакът било още по-сложно. Що да си усложняваме животите, като всичко си го пишем на хартия за по-сигурно.

Директорът го няма, някъде сигурно криволичи по дюкянчетата завалията и изпуска гурме-погрома. Колегиумът коментира в захлас вкусните гозби. Даже и шкембе-чорбица са си поръчали Асен и Димитров. По едно време идва Калинова с два чувала прах за пране. Изгодно идвал, едно пране към шест стотинки. Ето това вече ме изстреля като севернокорейска ракета към трансокеанска цел. Много не разбрах къде, но зарязах маса и гозби, оставих за всеки случай двадесет лева за сметката и си плюх на петите.

Тук-там магазинчета много, обаче от този прах няма никъде. В съзнанието ми нахлуват спомените как в един супермаркет в зората на демокрацията бяха пуснали Малби, който обърна с хастара навън понятието ми за препарат за пране. Още тогава Европата влезе тихомълком като крадец в моя дом и не иска да излиза 28 години. Вече си представях как съм изпрала ковьорчетата, пътеките в коридора, зимните юргани, пердетата, хавлиените кърпи, поларената завивка на спалнята и на мъжа ми петнадесетте чифта чорапи. От този прах няма и следа в нито един магазин до железопътния прелез и малко след него. Връщам се в обратна посока, естествено, защото съм с маратонки, тичам по калдъръменото пътно платно нагоре, позиционирала съм се между две бавно движещи се коли. За шофьорите по улицата все едно управлявам скутер. Почти съм стигнала до автобуса ни, когато съзирам мечтаните чували. Отбивам моментално от автомобилния трафик, грабвам 4 Гранде разфасовки от по девет килограма и криволичейки петдесетина метра с леко подгънати странично колене, но унесена от фантастичния аромат на сръбската ми придобивка, стигам до превозното учителско средство. Шофьорът ме гледа леко озадачен, пита защо съм се наела да пренасям на колегите торбите, без да подозира, че всичко, което съм си домъкнала до багажното отделение си е МО-Е!

Похапнала, позапотена, решавам да си допрегледам тетрадките по развитие на речта. Време е да си отметна малко от работата. Не ми се връща в бирхалето, само пари да харча.

Колегите започват да пълнят автобуса. Всички миришат на сръбска скара с лек дъх на пивоварната индустрия, която се е преляла от чаши и бутилки в добро настроение. Само да му мислят къде ще спират до тоалетна, че до София няма такива места. Директорът се качва последен, личните карти са още у него. Пита ни дали сме доволни, всички дружно му отговаряме „Искамеее паааак!“, автобусът потегля. Не разбрах какво искаме пак.

В този момент Петрова разказва как е купила от най-хубавите кори за баница.

Леле… как пък ги пропуснах…

Сега какво ще закусвам?

 

 

 

 

Любов Даскалова в час по четене

Крайно време е да разберете какво му е на един учител. Знаете ли защо, отговаряме по три пъти даже и когато ни питат колко е часа? Заради трудовия стаж е! Заради всички онези пет хиляди въпроси на ден, които по смисъл, всъщност, са само четири.

Започва часът по четене. Влизам в класната стая, „Дооооооооообъъъъъъъъър дееееееееееен, гуууспоооожууууу (тук вече е с фалцета на Дони от Момчил) Дааааскаааалоооовааа!“. Пет минутно изпълнение на Мистерията на българските гласове в терца, кварта, квинта и октава. Сакаш и пет прегракнали петела има в стаята. Добре, че не пишат „гуспожу“ по диктовките, но след тези шлагерни изпълнения всеки час, може и да дойде заветният миг да спорим кой е прав.

Обявявам темата на урока. Ще четем стихотворения. Учениците мразят стихотворенията, защото знаят, че след това ще ги учат наизуст, особено ако съм в лошо настроение. Ако съм в добро, един-два куплета само.

„Госпожо, какво е „оросена“?“ се изчуруликва нейде от стаята. Търпеливо разказвам как росата пада сутрин, как малки капчици вод…“Госпожо, какво е „сърп“?“. Така, за росата не разказах, камо ли за „оросена“. Обаче какво е сърп? Как да им обясня за това сакрално сечиво, възпято във всяка четвърта народна песен? Те жътва не знаят какво е, само четири са виждали комбайн, докато са ги возели на някъде. На последното контролно по Човекът и обществото всички са открили жито на картина с царевична нива.

Решавам, че ще рисувам сърп на дъската, за да мога да им го онагледя. Половината клас ме гледат подозрително. Асето вика, че това е Луната, ама с дръжка. Пламен се сеща, че съм нарисувала турското знаме и ме пита дали съм от Турция.

„Госпожо, какво е „зорница“?“. Изтривам сърпа, за да не излязат още съмнителни парейдоли. Само остава довечера да ми се обади бащата на Явор и да ми държи сметка защо съм проповядвала идеите на „Ислямска държава“. Утре да ме посрещнат репортерите на шестте национални телевизии и да ме питат нося ли в чантата си бомба, а ГДБОП да ме арестуват преди да съм си написала обяснението в дирекцията. Тъкмо съм изтрила сърпа и в стаята някой изчуруликва „Госпожо, сърп какво е?“. Много бързо рисувам сърп пак, викам „1,2,3 – хоп! СЪРП!“ и изтривам. Децата се заливат от смях. Маринка обаче е изпуснала купона, озърта се плахо и с неразбиране, но вдига ръчичка. „Кажи, Маринче?“. „Госпожо, какво е „оросена“?“. Оп, ето шанс да си довърша разказа за росата, нежните капчици вода, как сега ще станат на слана… Никой не ме слуша. Тишина. Сигурна съм, че са запомнили какво е оросена. Не зная кога ще им потрябва тази дума, защото в големия град трева няма, дървета почти не се забелязват, а по колите има толкова прах, че даже и да падне роса, гледката е, все едно някой си е изтупал торбичката на прахосмукачката върху мократа ламарина.

Започва четене на глас. Всички вдигат ръце, аз се чудя състезание за скорост ли да им направя или за изразителност. Както винаги, състезанието е по сричане с елементи на разгадаване на буквените комбинации.  „По-шал-пах-ме, госпожоооо, какво е това?“. Следва бърза корекция, поправям на „Пошляпахме с …“ Ама какво е това? Да ходиш в локвите. Тази тема отприщва бурна дискусия в класната стая. Шест деца разказват как майките им ги обували с гумени ботушки по цяла есен и пролет, за да не остана локва необходена! Има майки-новаторки, които са открили интерактивното обучение още в яслената възраст на техните деца.  Асен разказва, как винаги от ботушите изсипвал по две шепи вода, особено когато усещал, че му е трудно да ходи. Веднъж като скочил, даже опитал на вкус калната комбинация от хумус, дъждовна вода и цял Китай едноклетъчни.

Петър се изправя и казва на всички, че са луди. Баба му го е възпитала до локва не се припарва, защото може да се намокри и да простине. А и в локвите живеели бактерии, които по цял ден си правели състезание по плуване и гмуркане, но дебнели да атакуват и всички, които им нагазят царството. Естествено, като било мокро, баба му не си подавала носа навън.

„Госпожо, какво е „кеккерицата“?“. „Не сте ли чували за жаба-кекерица?“ В стаята настава пълно мълчание. „Не, госпожо, дядо вика на баба, че е настъпана жаба. Сигурно и той не знае какво е кукавица“. Невенчето подскача и пита кой говори за Цеца и ще има ли и други сръбски песни. Правя се на света вода ненапита и давам обяснение с Кумчо Вълчо, Ежко Бежко. Никой нищо не разбира. Трима ме питат „Защо „Бежко“?“ и аха да кажа, че става дума за Бързоходко, известен ни от „През води и гори“, когато Пламен се провиква „ Госпожооо, сърп не знам какво е!“ . Пет деца вече крещят, че сърпът е като изрязана луна или като турското знаме. Едно се изправя и вика „Абе, с това дотраките убиват лошите!“ . Леле, някой вече е гледал Игра на тронове! Тук просто нищо не обяснявам. Таня чете изразително, класът е притихнал, но знам, че някой пак ще го взриви.

„Госпожо, какво е „наглупостим“?“ . Хванаха ме на тясно. Мисля да им обяснявам с някоя тяхна щуротия. Като например как бяха заключили чистачката в тоалетната и цял час си бяха мълчали за пакостта. Чак десет минути преди да бие звънеца Кършева ми чука на вратата и ме пита кои са тези хубостници от моя клас, дето заключили леля Славейка.

„Госпожо, това ли е „наглупостим“? Ама ние веднъж и кофата с парцала й скрихме в салона по физическо, зад сандъка с топките. Цял ден леля Славейка обикаляше из училището и търсеше кофата си.“ Класът се търкаля по пода от смях. И на мен ми е смешно, само не съм по гръб на паркета.

Леля Славейка редовно гони децата от коридора и тоалетната, особено когато е измила. За да не й изцапат. Жената много се дразни на детската глъч, не й понасят шума  и несъобразителните малки човечета, за които обноски и граници все още няма. Или ги има, ама си ги оставят у тях. Най се дразни, когато трябва да измете стаята на обяд, ученици влизат и излизат.

„Госпожо, не разбирам нещо … оросена…?“ един въпросителен поглед ме приковава в размисли. А може би не успях да разкажа за росата. „Я, погледите в мен! Оставете химикалките! Спрете да пишете, четете, спрете и да си говорите! Моля, проверете дали няма нещо забравено в ушите ви! Който е бил на море това лято, нека да провери дали не е останал памук, тапи, банани…“. Пет деца си бъркат с пръсти в ушите. Асен казва, че напипва нещо…

Написвам „оросена“ на дъската, за по-нагледно рисувам трева и със синия маркер точици.

Учениците са облещили погледи и питат това синчец ли или момина сълза. Нищо не се получава. Изваждам от чантата бутилката с вода, сипвам в шепите и тичам до мушкатото на перваза на прозореца, за да го напръскам. Пламен ме пита защо цапам цветето и не зная ли, че се полива в пръстта. Калоян иска да ми донесе пулверизатор от вкъщи, за да не му мокря тетрадката и учебника. Аз победоносно посочвам мокрите листа на мушкатото, за да предизвикам интерес у учениците, когато в стаята се чува „А „сърп“ какво е?“. Иде ми да кажа, че е турското знаме на дотраките с луна, забодена на дръжка, но се въздържам.

Сещам се да пусна компютъра и да покажа на децата видео с жътва от едно време. Намирам клип от с. Чарган, обръщам монитора към класа и децата онемяват в захлас. Клипът е 40 минути, а от часа остават 10. До четене не стигнахме, сричането поне го минахме.

Дай на днешните ученици да гледат и да научават всичко ново от тъчскрийн и 4К екрани,  подсилвайки слуховите възприятия със съраунд звук и 5-D ефекти.

Четенето и възприемане на текст стават все по-непосилни и непостижими за това поколение.

А следващото?

„Госпожооо, това извитото, с което режат житото ли е „оросена“?

Звънецът в главата ми изби.

Любов Даскалова и спортният празник

 

Ей, още не е започнала учебната година, дневникът не съм прошнуровала, една диктовка още не съм зачервила в пламъци, бързат да ни строят да спортуваме!

Спуснали отнякъде депеша, че в петък за два часа ще постигаме олимпийски рекорди, ще подаваме щафети и топки, шпагат и вис и каквото още се сетите от един същински многобой.

Само да ви попитам, що не ни засичат спорта от ежедневието, а!? Кой не е взимал 50 м коридор на спринт, когато е пипнал чревен вирус, а класната му стая е толкова далеч от тоалетната, колкото разстоянието между две села в Северозападна България? Кой не е въртял таз и колене, за да търси сребърната обичка на Мимето, когато шестнадесет чифта крачета тъпчат наоколо, за да може малките им собственичета да гледат класната отвисоко? Кой не е превземал две-три стълби за една, когато шефчето пак е ръмжал на телефона като изпролетила мечка с празен стомах? Колко двадесеткилограмови торби с тетрадки за проверка съм пренесла, толкова на строеж на пететажен жилищен блок  не тежат тухлите и арматурата! А кой брои обиколките между чиновете, а? За месец минавам повече километри из училище, отколкото автобусната линия до центъра на града. И ги изминавам със скоростта на страхлива полска мишка, а не на сухоземна костенурка със ставни проблеми и лека амнезия.

Събира ни онзи ден Мистър 15% (даде ги, де!) и ни строява в петък да сме по екипи и маратонки, да пускаме децата от учебни часове и всички заедно да играем на двора. Трябвало два часа да се кълчим, за да сме вземели участие в някаква инициатива. Абе, не обявят някоя национална програма по учителско веселие и балнеосанаториално стимулиране на физическото и психическо здраве, ще ме карат да играя на Врани и врабци в училищния двор! Алоу, в нашия двор само орлици и кукумявки има, ама хайде някой да не се припознае по погрешка.

Секретарката ни раздава инструкции – всеки клас трябва да се включи в турнира по футбол, народна топка, баскетбол, волейбол, топка над въже, скок от място, 50 м. спринт, дълъг скок в пясъчник с локва и кучешки орнаменти, ориентиране в южната част на двора, която е с естествени декори за Джурасик парк и др. Не знам как не са се сетили да ни пратят и в близката река за плуване по и срещу течението, спортен риболов, ветроходство и гмуркане. Ама ще си замълча, че началникът иска да ни прави иновативно училище, знам ли дали няма да му дойдат добре идеите…

В четвъртък вечер си отварям гардероба, за да търся къде ми е анцуга. Не, че няма да го обличам за еднодневна екскурзия скоро, ама тя е чак другия месец. Изтърбушвам гардероба по пода на цялата стая и сред осем ризи и дванадесет поли намирам горнището. От долнището няма и следа обаче …Не помня дали не бяха излезли едни големи бримки по шевовете от вътрешната страна на чатала миналия ноември и дали не го пратих на почивка към отдел „Сметосъбиране“ към общината. То винаги едно триене пада по бедрата, но аз подбирам материите, щото някои са леснозапалими, а знае ли човек на какви скорости ще го включи живота.

Обаче ми няма долнището на екипа, а магазините са затворени. По пола не мога да тръгна, защото не съм Серена Уилямс и автографи няма да давам, а в такъв вид най-много да си разпиша само споразумението за напускане по взаимно съгласие. Обаче моят мъж има много хубави анцузи. На размер са внушителни, но поне в ханша са ми повече клинести, а надолу – шалварести. Не съм най-сръчна в ръцете, но се решавам едно от долнищата му да ми спаси честта за спортния ден. Разшивам набързо от коляното надолу, събирам крачолите в по-секси кройка, така, по-скосени да са и подгъвам осемнадесет сантиметра навътре, че после мисля да му го връщам в мъжки вид. Като знам, че само за два часа ще привличам внимание, не си давам много старание във фестон-бода. Хайде, да не би Тенева и Славчева ще дойдат по трика и цвички? Аз си мисля, че ще се загубим в ученическата тълпа и ще си останем незабележими и неотбелязани като всеотдайни радетелки на такива хвърковати идеи.

Обличам новосъздадения уникат на спортна тематика, станал е перфектно, само малко розовото горнище не прелива хармонично в зеленото долнище, ама мога да си завържа някой индийски широк шал като колан, да прелея цветовата гама. Имам седем, които са вдъхновени от колорита на няколко породи папагали и други екзотични птици.

Маратонките са ми оранжеви, обаче не вярвам, че ще впечатля някого с безвкусица, защото всички знаят колко стилно ходя облечена всеки ден – ниско токче, широка пола и свободна риза със сако.

Петък е, аз съм се спретнала със завидна сръчност, достойна да се признае за занаятчийски умения. Даже мисля да си го допиша в автобиографията и портфолиото, че се забравят такива постижения. Отивам в клас, ама през първия час децата се разсънват само от спонтанен и безконечен смях по мен. Дванадесет не спират да се хилят по-кротко, четири обаче цвилят с глас като ме гледат. Две се обадиха на майките си, за да разкажат за новия ми спортен костюм, но описанието май заприлича на такова като за кукерски фестивал. Пламен ме пита дали може двамата да сме центърнападатели на футболния турнир, че сме щели да мачкаме наред. Само дано наистина не падна някъде по терена, че не ми се мисли какви щети мога да постигна.

Имаме рисуване, давам им да ме нарисуват както ме виждат. По-добре е да знам как изглеждам в детските очички, така поне ще си направя сметката първа ли да изтичам на двора в 12:00 или да поизчакам малко, за да се загубя в масовката. Повечето ме рисуват като балон, сигурно е от шала на талията ми. Няма да разказвам как сме учили през смях и кикот български език и математика, добре, че още сме на преговор.

Идва заветният обеден час, когато детското щастие от стоидвадесет минутната волна спортна програма започва. Ще играем първо на футбол, аз се спазарявам да съм вратар, че на друго място на игрището съм заплаха за детската сигурност, здраве и живот. Осем момчета тичат след топката, дванадесет момиченца подскачат край мен в индиански танц и пеят песен как госпожата им играе футбол! Аз си спомням как Боби Михайлов се раздаваше на световното през 1994 г., ама не се престрашавам да плонжирам. Абе, плонжове в този живот правя само в името на кариерата на учител, не в тази на вратар! Обаче ми вкарват гол, половината клас ми е сърдит, другата ме успокоява, че добре, че не са два. Аз им обещавам, че след петия гол излизам напред и ще мачкам. Така и става, след 5:0 се престрашавам да защитя достойнството на нашия клас. Футбол съм гледала само, когато съм му носила бира от хладилника на мъжа ми във вечерите на Шампионска лига. В смисъл, виждала съм, че си подават топката и съм чувала, че комбинациите са важни. Виждала съм Левандовски да бие пряк свободен удар и да вкарва гол и си мисля, че няма нищо сложно в това. Що волета съм отнесла в този живот, все пък трябва и аз да съм се научила от личен опит да ги бия. Така и става, аз тичам след топката, а учениците страхопочтително ми правят път. Ей, едно не се престраши да ми подложи крак! Ама за мен това е заради силните инстинкти за самосъхранение, не че притежавам бразилска техника. Шест момчета ми викат „Подайте!“, обаче аз гледам право в топката, за да не я настъпя, да се спъна и да се пльосна на игрището. И така съм се унесла да тичам, че и вратарчето ми направи път, за да се спра директно в мрежата на вратата. Тя, тази мрежа, е футболна, ама аз без да искам си направих асоциации с шараните по Никулден. Обаче пък вкарах гол и се реабилитирах пред учениците. Индианският танц се промени, песента вече има друг текст.

Обаче бая се запъхтях и се завърнах победоносно на нашата врата. Все пак част от ударите с топката се спират в мен, а не във вратарската мрежа, та може да се каже, че ставам за вратар. Едри мокри петна са оформили особен дизайн на блуза и горнище. Шареното шалче се е събрало в тънко коланче, а левият крачол е слязъл под подметката на маратонката и леко се е продупчил. Леле, ще трябва някаква емблема да пришивам върху дупката! Някой виждал ли е такива на Байерн Мюнхен? Моят ще „преглътне“ на такова място само картинка на любимия отбор.

Оглеждам се внимателно да видя къде са колежките, дали някоя гледа със завист на спортните ми постижения. НИТО ЕДНА НЕ ВИЖДАМ!

Шефът бил подложен на натиск и в последния момент решил само учениците да играят. Половината пият кафе до оградата. Другите сигурно зяпат от кабинетите си.

Ей, сеир гледат и не казват!

Абе, ще ви бие градушка на Видовден!

 

 

 

Любов Даскалова в предучилищна група

Колеги, знаете как е! (то други не ме четат, щото въобще не разбират някои изречения, нищо, че са от живия живот). Колкото и ударно-натоварено да започва учебната година, редно е да си помагаме и да се заместваме. Аз така десетина пъти съм ходила на балнеосанаториум в учебно време,  Царска туршия затварям поне един дълъг уикенд с включващ работен петък и понеделни , даже и за профилактичен преглед при джипито ходя в сряда през януари.

Звъни ми онзи ден Татарска и ми се моли като на неделна литургия да я замествам една седмица в предучилищната група. Закъсала го в Гърция, нещо колата им се развалила, та, горката, да изчакали семейно на плажа, докато я ремонтират. Да съм поемела групата й от пет-годишни в първа предучилищна. И аз се занимавам с малки деца, ама да попитам пет-годишните не се ли водят някаква ясленска група, ми то много малки, бе?!

На петнадесети септември им събрах букетите на двора, ръкостисках се с все непознати хора, гледам мъничета с кукли и колички в ръце. Па току претичам и към моя клас, на които съм им казала, че букетите ще ми ги подаряват в класната стая. Така, де! Няма по снимките хората букети в рокля да гледат. Прическата ми е за тридесет лева. Боята за коса е на промоция, слава Богу. Тия пари за снимките съм ги дала, щото прическа с шампоан се отмива, ама от снимка – не!

Идва и първият непразничен учебен ден. Влизам в стаята на предучилищната група към 7:30 сутринта. Вътре подредени едни красиви пластмасови масички, столчета. Обаче не смея да ги пробвам, защото си мисля, че столчето ще направи двоен шпагат. И за масичката се отнася същото. Има телевизор от плоските, вдигнат високо на стената, за да може и учителката да не го стига. Явно директорът минава да го пусне с дистанционното от джоба и после така го спира.

Татарска дневник на групата не е попълвала, ама неин си проблем, да си го е взела с плажното мляко и хавлията.

По списък децата са 35 с напечатани имена и още 4 написани с молив. До 8 ч. имам време да разгледам съдържанието на всички шкафчета, какво има зад пердетата, как се пуска водата в тоалетната, какъв е етикетът на килима (че много ми харесва), комплектите с флумастери са с 4 повече, прибирам един в чантата за всеки случай.

Звъни се на вратата, отивам да посрещам малките възпитаници. Един наперен татко, мой ученик от втория випуск, води бебен, опс! момченцето си. Разпрегръщахме се с Краси, синът му ме гледа заплашително и вика „Ще кажа на мама!“. Малчуганът се стрелва в стаята с бързината на петокласник със запалена цигара в училищна тоалетна.

Идват още пет деца наведнъж. От мънички, по-мънички. Влизат направо в стаята и се заиграват. Аз се чудя дали да стоя на вратата и да посрещам следващите или да влизам вътре, нищо, че телевизорът е уж високо монтиран. И докато съм изпаднала в тази сложна дилема ми звъни телефона. Директорът се обажда, да съм идела в дирекцията. Казвам му, че няма как да стане, че в детската гради…опс! в предучилищната група е пълно с деца, а той ми нервничи нещо отсреща. Сетих се как навремето една приятелка хитро си прекъсваше досадните разговори – развиквам се отчайващо „Ало, алооооо, нищо не се чува! Алооо! ЧУ-ВА-ТЕ-ЛИ-МЕ?“. После се затваря мигновено и се изключва телефона.

Решавам все пак да съм при децата в стаята, който иска – да влиза, който не иска – майка му да му бърше сълзите.

Три деца играят на гоненица, две са седнали на столчета, едно е намерило пастелите и рисува на стената йероглифи. Впускам се на мига да изтръгна масления червен пастел и да спася новата стена от дълбоко чегъртане. Едно детенце ми липсва. Звъни се на вратата, тичам да отворя. Посрещам следващите три малки човечета, в този момент липсващото го виждам да тича към футболното игрище, където играят четвъртокласници футбол. Захвърлям токчетата и хуквам боса, за да го настигна. Днес обаче пак съм с пола и ситня повече като за копаница, при което целият двор спира да играе кой каквото там си играе и всички започват да ме сочат с пръст, смеейки се. Едно момиченце се сеща, че все пак не съм тръгнала с тях на физическо, подгонва малкия беглец, настигна го и го задържа. Мисля си, че даже и на държавната граница да ме пратят, ще се справям чудесно и ще настигам всеки бежанец, та ако ще да е от националния отбор по маратон на Кения. Държа здраво за ръчичка мъничето, директорът е отворил прозореца от третия етаж и крещи „ЛЮБООООВ!“. Отдолу пет тийнейджърки от горните класове му отвръщат „И ние ви обичамееееее!“. Правя се, че не съм го чула. Знам, че през носа ще ми излезе, ама ми е напечено.

Връщам се в стаята – три реват, осем играят на гоненица, десет са седнали на столчетата и се гледат, вече две рисуват по стената. Аз заключвам вратата и ще отварям само при специални случаи. Ключът го закачам на един боядисан като стената пирон, който е бил закован  там със строежа на училището, но още се явява функциониращо съоръжение – закачалка за учебни табла. Това е така, защото отдолу има шкаф и никой не си е закачал на него тежко мокро зимно палто. Или торбите с тетрадки за проверяване. Или три кила картофи, купени на прибежки в някоя голямо междучасие от близкото пазарче.

Събирам моментално всички пастели, 3 липсват, трябва да внимавам кой незнаен естет ще продължи първите си опити по графити майсторството.

Отивам да успокоявам плачещите. Говоря нещо, не ме чуват. Разказвам им как майките им ще ги вземат на обед, но те се разревават още повече, защото чуват „майки“, а ги няма наоколо.

Звъни се на вратата, влизат още четири. Бройката вече започва да става притеснително обемна. Опитвам се да направим сутрешна гимнастика. Подканвам децата да се хванат  на хорце, аз също съм сред тях. Ще играем „Балонът се надува“. Усещам се, че няма къде да се „спука“ и тичам да преместя масичките в единия ъгъл. Идват още пет. Ключът ту е закачен на пирона, ту се ползва по предназначение. Балонът се надува, надува, надува … ръчичките и от двете страни ме дърпат, но държат здраво. Децата се смеят, разтягат хорцето с всичка сила и в един момент такава мощ се е отприщва или просто аз не съм стъпила здраво и с двата крака на земята, но всички политаме дружно на килима. Никой не се е ударил, плачещи нови няма, старите гледат учудено. Аз обаче съм седнала на земята и няма на какво да се подпра, за да стана. Столчета и маси са надалеч. Ако се хвана за дете, ще го поваля на земята като Станка Златева. Седя и си мисля какво да правя, а край мен вече е гоненица. Чука се по заключената врата, а аз не мога да се изправя. Започвам да пълзя към радиаторите. Половината деца го приемат за новата ни игра и започват да пълзят като мен. Добирам се до стената, следва здрав захват и ето, вече съм отново метър и шейсет. Аз обаче не отварям.

Ще пеем „У дома часовник трака“ и ще правим ведрина. Знаете как се танцува тази песничка, нали? Ръцете през глава наляво-надясно, чупки в кръста и не се мърдат краката. Аз внимавам повече да не влизам в ролята на сухоземна костенурка, затова пластичността да е от кръста нагоре. Идват още три дечица, бързо разбират какво правим и се вливат във физкултурната подредба. Обаче нали съм се разтресла като махало на стенен часовник и в един момент усещам едно „щрак!“ някъде в тазовата област. И така се заступорих  неочаквано и за себе си даже. Всички деца застават в същата поза и с нетърпеливи погледи, заковани в мен, дебнат как ще мръдна, за да ме копират. Аз не мърдам – те също. В този момент нахълтва директорът, отключил с ключовете на чистачката. Вижда гореописаната ситуация, но не разбира, че играта за мен е приключила преди малко.

Започва да ми се кара, че съм си подритвала трудовата книжка като не съм се отзовавала на неговите опити да говори с мен. Вече очаква да съм се изправила и да го гледам в очите. Аз обаче си седя в крайно ляво огъване на тялото, от раменете до талията съм в права линия, успоредна на килима, краката са в лек разкрач, само ръцете мога да мърдам.  Погледът ми е на нивото на горната част на панталоните му, само до толкова мога да извия глава и само това мога да видя от него. Сигурно минават три минути в назидателна реч, когато на шефа му просветва, че все пак нещо не е наред с тази клета даскалица. Казвам му, че не мога да мръдна, а той вика, че щял да прати майстора на училището да ме оправел. Оф, само това оставаше… Пристига Панайот, шефът се изниза, защото жена му му се обади със скандал веднага да  отива да плаща интернета. Хваща ме Панайот през кръста, премята ми ръцете отпред на хикс и ме дърпа рязко върху глобуса-корем, който е преглътнал с осемдесетте и шест каси бира, изпити от началото на годината. Нещо прехрупва по гръбнака ми, аз стъпвам отново на крака и се оказвам здрав и разчупена. Панайот подхвърля, че на това му се викало опъване и винаги съм можела да разчитам на него пак да ме опъне. Ай, сиктир бе! На такъв да те е страх и благодаря да му кажеш!

Междувременно две хубавици старателно свалят наред лепенките с приказни герои от шкафчетата и тичат да си ги лепят на своите. С тези стикери трябваше малчуганите да си разпознават кое шкафче на кого е, сега всички тези индикатори са се концентрирали върху две вратички. Събирам ги всички на столчетата. Това става за около дванадесет минути. Две седнат, три станат, после пет седнат, а осем се затичват към прозорците, щото едно крещи „Това е кака ми!“.  Аз имена и да искам, няма как да науча, не съм сигурна, че и те си ги знаят като хората.

Ще раздавам познавателни книжки и флумастери да започваме по годишно тематично разпределение. Както се казва, инспектор от РУО сега да нахлуе, па да се смае от порядък и методичност.

Шест деца гледат шарените цветове и питат това близалки ли са или бонбони. Яли били такива, ама не разбрах след това дали и бой са яли. Две момиченца подскачат от столчетата и се надвикват едно друго, че тези книжки са ги правили три пъти това лято с майките си, можели да четат и да пишат числата до 100, да събират и изваждат пак до 100, а едното тръгна да ми цитира таблицата за умножение. Абе, такива и през целия първи клас се чудя какво да ги правя! За какво са ми ги докарали тук!? Поне по един лаптоп да им бяха сложили до адаптираното мляко, па да седнат да учат я първи  стъпки в програмирането, я Менделеевата таблица.

Половин час упражняваме как се отваря флумастер, поставя се капачката от другата му страна, за да не се загуби, после връщаме капачката на правилното място, за да не изсъхва писеца. Преброих до 250 такива движения, та да може да ги автоматизират и да не се налага да лазя половин час след това да събирам разпилени пособия от всеки квадратен метър на стаята.

Времето леко се изниза, беб.. опс! малчуганите ги взимат до един точно в 11:30 ч.

То ще вземе да ми хареса…

Любов Даскалова е протоколчик на ПС

 

И това доживях.

Седемнадесет учебни години съм била като мълчана вода, когато са избирали протоколчик, в други пет се правех на утрепана, две години даже не съм стъпвала на ПС. На последния съвет обаче Белокопитова обърна нова страница в моя живот и ме лиши от няколкото кратки дремки, поднасяни редовно от парниковия ефект в учителската стая.

Обявили съвет за 12:00 онзи ден. Аз, Рени и Ванчето сме в близкото кафене да обменим новини и сведения за колеги и колежки. Знаете как е. Обсъждането на всякакви теми с приоритетно направление „педагогически и непедагогически специалисти на учебното заведение“ върви в трикилометров радиус на училището.

Логично е да започнем учебната година без неизвестни.

Обаче сме се улисали нещо, затова и влизаме в притихналата учителска стая, запълнена с тежки въздишки, потни мишници, сандали с чорапи, разпределения в пазарски чанти и все такъв разкош, отбелязващ наближаващия празник – 15. септември. Директорът, стъпил на подиума, ни прострелва с гняв, една мълния затваря вратата след нас. Въобще не си прави труда да ни пита защо закъсняваме. Белокопитова, придърпала късата си пола близо до пъпа, говори гневно как вече не иска да пише като луда протоколни книги. Ние трите сме се вгледали що за тоалет е избрала говорещата колежка. Идея нямам кой я е учил на вкус и що не е събирала Burda Moden, когато го пробутваха по РЕПовете. Обаче това да съчетаеш червена карирана пола с широко плисе (по-широко от плочките в банята) с чернобяло раирано елече и розова риза с буфон ръкав, ме стряска. Как ще махате Наредба 4 на МЗ, бе? С такава волна програма на тема „облекло“ колежката веднага трябва да записва първия свободен час за психиатър! После може и на огледалотерапия да я пратят.

Стоим прави, защото ПС е в разгара си, ние сме закъснели и няма къде да седнем. Добре, че не сме в ъгъла и все още Никой не ни е накарал да си вдигнем ръцете. За сметка на това тирадата на Белокопитова не свършва, директорът отново ни поглежда тричките и ни сразява: „Даскалова, ти ставаш протоколчик, Райна – главен дежурен за първия срок, Иванка – за втория срок!“. Аз започвам да разбирам след няколко секунди какво точно е искал да каже началството, когато гора от ръце като на безплатен концерт на Димитровградския площад приема директорското предложение. Белокопитова прегазва 6 леви и 4 десни крака, за да застане пред лицето ми с протоколната книга, да ми я пробута в ръцете и победоносно да се върне по същия утъпкан път.

Ей, леден душ ме поля, седнах на парното в ъгъла, подложих дневника на занималнята и с уплах разгърнах страниците на тази изтъркана от мъки книга. Алеле! Всеки протокол вътре е от по 12-15 страници! Чао, електронен живот, здравей Паисий! Тъкмо щях да попитам директора дали направо към някой женски метох да не се отправя, да ми отстъпят малка спретната килия със свещ.

„Даскалова, води си записки, после имаш да пишеш протокол!“ ми ръкомаха Белокопитова.

А аз даже химикалка не нося в чантата, щото съм я забравила някъде.

Нищо, ще помня!

Директорът се изправил и чете дневния ред, а аз старателно го слушам. „План за …, план за … безопасност на движението, …директора, програма …“ . Пет минути този човек не спира да говори за планове и програми. Аз запомних четири думи – план, стратегия и вътрешен ред. Казвам си, че е достатъчно. Колегите вдигат ръце за гласуване, ама не знам, аз ли да ги броя, някой ще се изправи ли, че е против?

По едно време се надига бавно и достолепно Калугерова. Искала да пита кога и с колко ще й се увеличи заплатата. Тази дума трябва да я забранят за педагогически съвети! Заговори ли се за заплата и народа логорея хваща. Ненчева и Балабанска даже нещо се разгорещиха в спор коя ще вземе по-висока сума и коя е с повече трудов стаж. И двете съм ги сварвала да вървят по коридорите на училището и да се вайкат колко улав народ идвал в лицето на младите учителки и как ни една от тях не ставала даже за хигиенистка на дворни площи. Според мен това е стратегия да си измислят заслуги и да си фантазират, че ще догонят Янка Такева поне на трудов стаж. И това го мелят циклично през годината, за да дочакат ето този съвет и да се хванат за косите. То и директора можеше да го хванат за косата, ако я имаше, ама на. Милачкова се обажда да млъкнат, ама няма кой да я чуе. Ако в началото на годината не може учител да надвика колегите си, за къде е тръгнал? Звъни телефонът на директора, жена му му се обажда, за да му продиктува колко картофи и сирене да купи за вкъщи. Началството разпуска педагогическия съвет за десет минути, за да си запише наставленията. За малко да му откъсна празен лист от протоколната книга да има къде да пише.

Тези десет минути не можаха да поемат наплива към тоалетните, затова след близо час ПС потръгна наново. Аз съм си намерила двоен лист и ще протоколирам реч. Обаче като говорят двама души едновременно как да записвам? Спрях да пиша и се загледах да не стане бой и да не изпусна нещо. Веднъж две чистачки се бяха сбили на общо събрание, защото на едната се падна да мие и тоалетните. Я чакай да видя Белокопитова как го е описала този екшън! Разлиствам бавно назад и съм се зачела в тези стенографирани шлагери, дето се въртят циклично. А директорът за някакви програми говорил през това време. По едно време даже гласуваме нещо, ама не разбрах кое, пардон, какво. Нищо.

Директорът започва да говори за стратегия. Алоу, какви са тези планьорки от комунизма? Никой днес не чете такива работи. За мен най-важната стратегия в училище е да оцелея, бе! На двойния лист пиша „стратегия, точки 4 и 5“ каквото и да означава това. Истинският протокол трябва да е закодиран. Да е написано кратко, ясно, по възможност без изпадане в подробности.

Тъкмо гледам колегията клюмнала глави по ревери и яки, когато Калугерова отново бавно, достолепно се изправя със средна скорост половин метър в час. Искала да попита кога и колко ще е ДТВ-то. Всички мигом ококориха очи, все едно Ким Чен-ун ин е на гости с ядрена глава под мишница. На шефа видимо му стана лошо и докато успее да прехвърли темите по план, осемнадесет колежки взеха едновременно думата за пари. Аз нито мога да ги запиша точно кои са, нито да чуя какво говорят. Това няма да го пиша в протокола.

Стана някакъв панаир в учителската стая, шест колежки тихо се изнизаха, Калугерова стои права все още или леко е започнала да сяда, но още не се забелязва ефект. Директорът викна колкото може да се гласуват всички промени и планове, които били задължителни и да си ходим. Естествено, гора от ръце в стаята. Аз на шега записвам за протокола „флашмоб за ДТВ“.

След заседанието идва секретарката при мен и ми тупва 3-4 книги все за протоколи, папки, списъци и ми вика „Оправяй се!“ . Аз не съм записала много, някъде около седемнадесет думи – правилник, план, стратегия, 4 и 5 точка, ДТВ и заплата, Калугерова, картофи (оп, това ще го задраскам). Има и още няколко, ама те се повтарят.

Абе, какви „по първа точка, по втора точка“???

На този съвет имаше само 4. и 5. точка нещо за стратегия и друго не е говорено.

Знам, че накрая гласувахме всички планове и правилници наведнъж.

Пиша 2 изречения за протокола, за да не объркам някой план, програма, стратегия: „Всичко прието!“, „Единодушно!“

 

Отивам да си подготвям годишните тематични разпределения, после пак съм на кафе, че прогимназията остана необсъдена.

Любов Даскалова и лятното училище

Каквото и да си говорим, лятото не е за почивка. Хората са рекли „Залудо работи, залудо не стой!“, затова и аз няма да подвивам крак? Съвсем естествено, взимам пример от нашето  министерство, да изкарам едно трудово лято, изпълнено със смисъл и пари.

Моя приятелка ме покани да стана учителка в лятно училище. Отивам на място, където никой не ме знае, а и моят осанка никога не е стъпвала там. Обещана ми е добра заплата, та не се замислям много. Миналата година като белих чушки, прах китеници и подреждах гардероби какво? Само едни пет лева паднаха от есенното сако на розови лилии.

Отивам с гордо вдигната глава на новото работно място. Зарекла съм се да покажа класа и висоти, постигнати след дългогодишен упорит труд, 3 медала от олимпиади, 3-то ПКС и репутация на старши учител, нищо, че още преди 8 години трябваше да ме направят главен.

Стигам по едни криви сокаци, с тротоарни плочки тип „римска мозайка“, толкова ситно наронени имам предвид. В квартала се стига по случайност, само с 1-2 транспорта, които според мен се редуват през ден. Училището не е голямо, на 3 етажа, с решетки по прозорците, мушкато по первазите, с естествено затъмнени прозорци от фини прахови частици споени с дъждовна вода.

Портиерът, който стои на пост на вратата, е на години, достойни за почетно гражданство и плакет за дълголетие. Представям му се три пъти и съм вече леко притеснена, че ми се е изтрило червилото от артикулационните премеждия на устните. Записана с леко сгрешени цифри с ЕГН и номер на лична карта като да не ставам гарант на нечий кредит, ме праща да се срещна със заместник-директор, дето щял да ми обясни всичко. Силно се притесних, вървейки към третия етаж, дали няма да слушам лекция за дидактични проблеми и методика на лятното училище без кредит-точки.

Посрещна ме заместник-директорка с присвити устенца, малки очички, прическа тип „каска на римски пехотинец“ и модна линия Базар „Автогара-Симитли“. И двете ще ходим на работа целия август, ама аз ще взимам и втора заплата, а тя не. Не е словоохотлива, в забързана крачка ме повежда към кабинет 103, където ще се помещава лятното училище. Мислили, че няма да има интерес за август към такава услуга, щото юли и юни групите били по цели класове  така, както си вървели и през учебно време. Обаче родители не спирали да звънят и да се молят някой да им гледа децата и през август. Не, че нямали отпуски, ама в училище на децата им било по-добре.

Връчва ми списъка с групата, наброяващ 42 реда с имена на ученици. Казва, че можело и още да дойдат и ако така станело, направо в салона по физическо щели да ни изместят. Понеже повечето майки нямало как да изпращат пържени картофи за обяд на децата си, та помолили и столът да работи. Работно време:  7:30 – 18:30, заплатата няма да я споделям, за да мога евентуално догодина пак аз да се пробвам. Днес съм пробно, трябва да видя дали ми харесва.

В 7:30 четири деца вече са в кабинета. Носят тежки раници, гледат сънено-намусено и директно полагат морни главици по чиновете. За две от тях имам подозрения, че може да са спали в училището снощи. Аз се представям с усмивка, а заместник-директорката ми подвиква, отдалечавайки се едно „Хайде, спорна работа!“ и хлопна вратата.

Стаята е голяма, чиновете са за повече от четиридесет деца, има фикуси, драцени и разни други цветя. Южното изложение загатва за  модерна фурна с четворен грил реотан. Цялата мебел в стаята носи спомени от датата на производство – годините на късния социализъм. Има компютър с екран 3 педи и половина, на който децата щели да гледат филми. Интернет няма, затова преносът на данни става посредством юесби флашка, ама не с 4 Джи, а само памет. Имало качени някакви филми някъде из компютъра, да съм ги търсела. Все едно да помоля мъжа ми да ми намери синята химикалка в дамската ми чанта.

Междувременно, докато се озъртам и изучавам кабинет 103, идват още петнадесет деца. Сякаш имат ритуал да влачат подметки, да хвърлят тежки раници на пода и да полагат недоспали главици по чиновете. Мълчат тъжно и чакат нещо да се случи. Започвам да ги разпитвам как се казват. Оказва се, че четири деца не са записани в списъка. Към 8:15 кабинет 103 се пръска по шевовете, има над петдесет деца, според мен ще идват и още. Спешно звъня на заместникът да отключва физкултурния салон, защото в стаята вече и по земята няма как да се стъпва. Салонът е наблизо, децата грабват столове и хукват.

В салон по физическо със столове съм била само на училищни тържества и когато трябва да правим общо събрание. Децата ги подредиха в единия край, извадиха топките от кафяв скрин и започнаха да ритат кой където свари. Аз имената не им знам, трудно ми е да ги преброя в движение, но поне заставам мирно на входа да не допусна някой да тръгне. Междувременно идват още 3 деца, заместник-директорката се убеждава, че групите трябва да са две-три.

Към 9 часа решавам, че е време да усмиря физкултурните изпълнения от волната програма и да поема вокално-изпълнителска роля.  „Тихооо! Тихоооо!“ викам с всички алвеоли на белите дробове, които дрънчат по гласни струни, обаче си оставам надвикана от четирите посоки на света плюс ехото от тавана и пода. Сещам се да святкам и гася осветлението, но и това не помага, десет деца се развеселяват и крещят „о-ще, о-ще!“. Е, няма как, последен вариант е да им събера спортните пособия. Връщам всичко в скрина, а 60 чифта очички ме гледат някак недружелюбно и особено гневно. Разгледала съм програмата и зная, че сега трябва да има час по четене. Обаче децата казват, че са пренесли само столовете, а раниците са им останали в кабинет 103 и на спринт се отправят към него. И аз тичам след тях, нищо, че ми е малко трудно с тези 83 кг., но леко запъхтяна влизам последна в стаята. Шестдесет раници се отварят, за да се извадят книги, списания, таблети, смартфони. Можело да се чете и от електронно устройство, така разрешавали учителките, та коя съм аз да питам кой го позволява това. Обаче място за 60 деца в стаята няма, а столовете са в салона. Някак в суматохата ги уведомявам, че се връщаме на закритата спортна площадка да четат седнали. Казвам „някак“, защото на средата на изречението първите вече тичаха по коридора. Е, да, ама половината група не иска да ходи пак в салона, а другите са вече там. А аз, горката ? Набързо решавам, че ще ги събирам всички в кабинет 103, защото във физкултурния салон ми е неуютно. Ама как в салон, бе, никой не е сложил катедра, стол и бюро, без които една учителка е неразпознаваема!

Обаче да събереш близо три паралелки дечурлига, които не те познават що за талант си и да се опитат да те предизвикат на тема дисциплина… Не зная дали ме разбирате?!

Кратките ми упътвания от рода „Хайде всички да отивате в кабинет 103!“ остават неразпознати, неразкодирани и неизпълнени. Много бързо взимам надхитрящо решение да изведа учениците на двора, само сменям 103 с „двора“ и мигом картината се пренася в деня на големите намаления в Щатите, когато милиони граждани превземат магазини. Може по план някой да е искал да се чете в момента и сигурно за шест или шестнадесет деца щеше да е пасторална картината, но при шестдесет е въпрос на късмет да изкараме деня в радост и без тъга.

Четири майки и един татко на прибежки и опулени очи, но дяволито усмихнати, дърпат малчугани за ръце в двора на училището. На мен пътьом само ми се усмихват, таткото се престрашава да попита това „лятно училище ли е ?“. След 5 минути са отново на двора, групата ми се е уголемила на към 67 ученици, които пърхат волно като пеперудки из училищния двор. Аз, разбира се, съм седнала до вратата, обаче не зная накъде точно да гледам и понеже природата ме е дарила с късогледство, вадя си едно книжле на Джаки Колинс и се унасям в любовните авантюри на млада бизнесдама.

По едно време една баба ме потупва по рамото и ме връща в реалността. Сигурно е станало към 11 ч., неопределен брой деца тичат в разнообразни посоки из училищния двор. Възрастната жена се е спряла леко до мен и ме пита дали съм учителка. Аз само поклащам глава и добавям „при това старша“. Бабата обаче ми казва, че дали съм страшна или не, това нямало значение. Оставила си е двете внучета с останалите деца да ги гледам, че имала да ходи до поликлиниката и после до една далечна аптека за лекарства. Едва произнасям „Ама как така?“ с тон на уволнена сервитьорка от оборотна созополска кръчма, но уви, бабата си заминава неотговорила.

Дванадесет деца влизат в двора на училището с колелета, заключват ги за перилата на стълбите и се впускат в игра. В далечината едното подвиква „Госпожооо, и ние сме записани на лятно училищеее“. Аз съм онемяла вече. Имам чувството, че ако започна да броя децата, ще заспя на предпоследното.

На вратата на училището се показва пълничка  млада жена в бели дрехи и шапка, която подвиква „Обядът е готоов“.  Мигом всички деца захвърлят игри и закачки и хукват към училищния стол. И аз отивам плахо, поне да разбера колко порции обяд ще сервират. Били приготвили 100 за всеки случай като за първи ден от новия месец. Боб с наденица и нишесте ванилия свършват за кратко време, 3 порции остават. Аз съм стъписана от броя на учениците. Слиза заместник-директорката в стола, води 6 жени с нея. Представя ми ги като майки, които от утре ще си доведат децата на лятно училище, днес искали да видят дали се е събрала група. Заместничката подхвърля с половин уста, че групата ми е с маалко повечко деца, ама ще се справя, можело и още да дойдат. Засега обаче съм била единствен кандидат за работа, та …

Аз леко си вземам чантата под ръка, питам дискретно къде е тоалетната и със засилка  прескачам по две стъпала за едно по старите мърляви стълби. Затичвам се през вратата на портиера, сякаш ураган ме е понесъл и с най-бързата си крачка поемам на бегом към следващата спирка на автобуса. На следващата, за да не се сети някой да ме търси на близката.

Леле, кракът ми няма да стъпи повече там…

 

 

 

 

 

 

 

 

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑