Search

Любов Даскалова

Претоплен тюрлюгювеч за родното школо

Любов Даскалова е на зелено училище. Част 4.

Хайде, не ви ли омръзна да четете за това зелено училище? И на мене ми втръсна всичко, ама трябва да се прибираме.

Към 4 часа идва при мен Ивчо и ме разтриса яко по рамото, докато събирам сетни сили, вероятно хъркайки като състезателен автомобил без резонаторно гърне. Скачам с последните останали няколко калории в безкофеиновото ми тяло. Какво има ли? Телефонът му останал на пейка в парка, в съседната стая при момичетата или на масата в ресторанта. Сигурен е, че си го е взел от вкъщи, щото според него е говорил с майка си преди три дни и не помни кога, но е играл и на игра. Може ли да звъннем, за да го чуем дали звъни. Но пък го държал винаги само на вибрации, щото майка му често му пишела, даже и нощем. На молбата ми да го търсим по светло, по личицето му просветват няколко сълзички, които мигом ми променят решението. Телефонът ми е до главата, на вибрации, с 9 пропуснати обаждания от родители и нито едно от моите деца. Обаче нямам номера на Ивчо, той също не си го знае… Докато леко размишлявам как да постъпим, Иво вече е изтичал да събуди Мартин, щото в неговия апарат бил записан. Вече трима сме будни, първите петли са още с пижами и няма да кукуригат скоро. Слънцето е някъде над Владивосток. Идва Мартин сънен и ми дава да си препиша номера, защото той нямал минути за разговор. Подавайки старата си нокиа, веднага разбираме, че му е паднала батерията. Снощи светел с фенерчето да си търси падналия спинър под леглото и забравил да го изгаси. А зарядно не носел, щото телефонът се зареждал на десет дни веднъж. Докато говорим сънено Иво е събудил Явор, който крещи разярено, че не си дава телефона, сам щял да си играе на него. Разбират се. Явор направо звъни. След минути се понася писък от момичешката стая. Нищо не дрънчи, за сметка на това вече три момичешки истерични гласа будят целия хотел. Възглавницата на Асето извибрирала, Дама Пика й била под леглото и деряла с остри нокти по главата й направо. Вече всички стаи на етажа са отворени, сънени деца пищят и тичат по стълбищата. Някой си дърпа полуотворения куфар и крещи „Земетресение!“. Четири деца от горния етаж звънят на родителите си и обясняват, че в хотела има пожар. Спасова тича с цигара в ръка и с басов глас реже детската глъч „Какво става тука, бе?“ . В този момент от цигарения дим се задейства противопожарната система на хотела и руква дъжд от едни душове по таваните на коридора. Завива отнякъде сирена. Рецепционистката вече обяснява на 112 как в хотела има бедствие и да пращат пожарна и гражданска защита. Не зная на кого ще звънне, за да пратят и екзорсист за Дама Пика. Аз съм по нощница, едната ми джапанка я е обул Мартин. Гласът ми не се чува от хора на викащите деца, душ ме облива от тавана, косата ми е закрила половината лице, но мократа дреха е полепнала по мен. Някои деца в полумрака даже не ме разпознават и продължават да крещят , сочейки ме – „Кърваватааа Мееериии!“. Искам да кажа на всички, че всичко е наред, но вече и сама не си вярвам на това. В 4:20 половината деца са на двора на хотела, другите търчат от стая в стая по спешност да събират багаж, Спасова пише обяснение защо пуши в хотел. Ивчо си е намерил телефона и щастливо си е легнал в леглото. Мартин си брани куфара някой да не му го грабне по погрешка. Аз слизам на двора да прибирам децата и да ги успокоявам, че просто е станало недоразумение, че е време да поспим и после да си тръгваме към вкъщи. След още около половин час пожарната си е тръгнала, на Спасова й се е разминал актът, децата са по стаите, аз се чудя успокоително или кафе да пия. Часът наближава 5, всички сме си легнали да се опитаме да поспим, първи петли приветстват последните будни. Навила съм си часовника за 7.

Обаче това с навития часовник нали не е класическо навиване на реален часовник, та нищо не ме е събудило до към 8:40, а Спасова и Асенова вече закусват. Набързо ставам, сръчквам учениците си и вземаме по две стълби за една надолу към ресторанта. Днес хапваме и веднага освобождаваме стаите. Не можем луксозно да престоим до 12:00 ч., както повелява традицията, защото идвала следващата ученическа група и трябвало да се оправи този погром, който е нанесен на хотела след нашия престой. Управителят е намусен, а аз не съм си доспала и го бия по точки.

Започва епичното прибиране на стоки от различно естество. Големите куфари са създадени да побират обзавеждането на боксониера така, както караваните и кемперите стават луксозни жилища. И ако в часовете по Технологии и предприемачество трябва да учим семеен бюджет, то нека един от предходните уроци да бъде стягане на багаж, сгъване и подреждане на дрехи, спускане на надуваеми топки, опаковане в компактно състояние и др. Електрическата четка за зъби със стойка и зарядно има място до маратонките. Балсамът за устни е до най-голямата четка за коса, размер XXL, чистите гащи са в плика с мръсните чорапи, зарядното за телефон вече плува в найлоновото пликче, в което се е разлял шампоан и балсам 2 в 1, но в семейна еднолитрова опаковка. Две пликчета с лекарства против разстройство, против запек, против кашлица и против акне са прибрани в левия крачол на дълги панталони, сложени за всеки случай през юни. Ключодържател-сувенир, дебелият том Български народни приказки от 856 стр. и ръчна помпа за футболни топки са опаковани в шушляково яке с вата. В един куфар имаше и малка кана за вода, че на Насето мама му е забранила да пие вода от чешмата, за да не простине. Има и мухлясал сандвич от предната седмица, забравен до хавлиената кърпа. Палитра с грим от 36 цвята, дезодорант от 300 мл., несесер с пили, нокторезачки и електрическа пила за пети са добре натъпкани в къси панталонки. „Госпожоооо, поомооощ! Не мога да си намеря джапанката! То май и двете ги няма, няма как да Ви покажа как изглежда.“. „Госпожо, имате ли допълнителна торбичка, защото няма къде да си прибера маратонките, вълнения пуловер и плюшеното крокодилче?“ . Всяка година поне по 10-15 такива торбички със здрави дръжки и кратка употреба вършат чудодейна работа на зеленото училище. Хубаво е човек да не се връща с празни ръце от дълъг път, та ако ще това да са и кални маратонки, последен сезон.

Осем пъти вадя от куфарите бели хавлиени кърпи на хотела. Децата мислят, че са им подарък – комплимент-извинение за лошата храна. Връщаме кърпите и давам наставления къде да свалят багажа и да чакат идващите автобуси.

Започваме огледа на стаите с управителя. „Тази дръжка на банята е счупена!“ ако мине, ама не минава, защото съм за деветнадесети път на зелен лагер. Номерът с липсващите кърпи също не минава, броила съм ги днес повече от децата. „Тука по тавана има отпечатъци от подметка!“. Да ама те си бяха така, викнали сме рецепционистката да ги види още при настаняването. В този момент автобусни клаксони озвучават природата, управителят вече е загърбил огледа по средата, тича да посреща новата върволица.

Автобусите са два, спират, от тях политат ученици от друго училище. Колежките ни също слизат от автобуса на прибежки – коя до тоалетна, коя да гони разбягалите се деца.

Моите ученици си стоят кротко до багажите, на всички им се спи и с прeмрежили очи им е все тая ще тръгват ли към вкъщи или ще спят върху куфарите още час-два. В това време при нас дотичва едно дете и задърпва куфара на Асето, крещейки с пълно гърло „Кой ти каза да ми крадеш куфара, мааа! Госпожооо! Крадечкаааа!“ Асето на свой ред влезе в отбранителна позиция, решена, че няма да се раздели с нищо свое, застава пред 90 сантиметровия скрин на колела и на свой ред обвинява малчугана, че иска да я обере посред бял ден. Една очукана от живота колежка дотичва при нас, извинява се за детското объркване и дръпва възпитаника си, обяснявайки му, че неговият куфар е все още в автобуса.

Осем момчета играят футбол в цялата лудница, Краси е клекнал в райграса и с клечка рови в почвата. Милена е подпряла кална маратонка на голямата витрина на хотела и говори с майка си. На няколко пъти управителят се хваща за сърцето и преговаря нещо със стиснати устни. 2-4-6-8-знаете-как-е се качваме на автобуса, който е добре зареден с опаковки от вафли, разпилени солети, сухи и мокри салфетки и бонбонки тик-так. Децата приемат обстановката за нормална, ще останат инкогнито, ако добавят още отпадъци.

Настаняваме се удобно, аз съм готова да поспя поне докато вратите са затворени и няма шанс някой да хукне на някъде. Неусетно съм задрямала на първата седалка, леко съм килнала глава към коридора, когато рейсът набива спирачки в завой и аз поемам рязко към пода на превозното средство. Както и да падна, няма страшно, щото винаги падам на меко, но смехът, който докарах от случката, предизвика доброто настроение на всички деца – 12 телефонни разказа до знайни и незнайни родители, подробно обяснено как точно съм паднала по лице и очилата са ми се оплели в косата. Калинчето идва при мен и ме пита добре ли съм, а Асенова ме праща с устно направление на доктор, за да ми прегледал главата, че можело от силния удар да съм се чалнала нещо. Много й се иска, ама нищо ми няма.

Спираме по път към вкъщи на бензиностанция, децата нямат пари, изконсумирали сме ги качествено. На никого не му се ходи до тоалетна, 24 деца спят непробудно по седалките.

На входа на града предупреждавам онези, на които са останали живи телефони, да звънят на родителите, че се прибираме. Аз провеждам лично 18 разговора. 10 родители ще дойдат навреме, 4 малко ще закъснеят, останалите питат „Ама днес ли се прибирате?“.

Слизаме на паркинга, багажът е строен, повечето родители – също. Деца скачат по вратовете на татковци и майки, някои от тях идват да ми стиснат ръката за геройското справяне с трудностите, които ни е поднасял живота. Аз в просъница броя оставащите деца и чакам стоически под жаркото слънце. След около час и половина съм предала и последния останал зелен ученик и се отправям към вкъщи. На средата на пътя се сещам, че съм си забравила куфара на плаца, поправям тази своя грешка. Вкъщи имах точно 14 крачки до леглото, в което следващите 12 часа и в полукоматозно състояние регенерирам.

Обаче в банята със страх да не почука някой с думите „Госпожооо!“ влизам и сега.

Любов Даскалова на Зелено училище. Част 3

Часът е 5 и 10, което по мои сметки означава, че в следващите 15 часа няма да мигна. Асенова е седнала на възглавницата ми, защото е ниска и иначе няма да я видя,  бута нервно рамото ми с лявата ръка, за да ме събуди, а с дясната се пресяга да ми вземе чашата с вода и да ме полее с нея. Изпреварвам тези мокри събития, скачам в леглото, застъпвайки си нощницата, което води до раздиращия звук на скъсани конци или разпрано хасе. Облещвам поглед  „хамелеон на лов“ и вече не помня с какъв точно тон и децибел я питам „Какво става?“. Снощи в тъмното нашата си объркала хапчетата за дископатията с тези за запека. И понеже много я е болял кръста (от какво – не знам, сигурно от креслото пред телевизора), та изпила три за всеки случай. Сега, за да дойдела до моята стая, влизала до тоалетна във всяка отключена стая на нейния и моя етаж, такова било напрежението. Имала ли съм хапчета нещо да я затегне? И тъкмо ме пита, нашата скача с най-бързата стъпка на патешкия танц и хуква към банята, откъдето се понасят други резки звуци. 10 секунди след тях Асето се подава на вратата ми уплашена и ме пита какво става? Изпращам я да си ляга, викам й, че това не е от мен.

Ставам и ровя в лекарствата, които нося. Аз винаги си нося 4 вида кутии със сортирани лекарства за всеки случай. Навремето майка ми беше лекарка и съм получила по наследство  някои знания от нея. В кутия номер 2 намирам имодиум, приготвям 3 хапчета, за да е съответна реакцията поне по брой, подсигурявам на втори фланг чаша вода с 25 капки йод, изваждам 2 смекти и една ампула гентамицин. С тази комбинация смятам, че ще бетонираме клозетната офанзива и днес само сериалите ще вървят по вода, а Асенова няма да изпусне и кадър от тях. Пита ме не е ли много всичко да изпие, но я уверявам, че майка ми и по повече е давала.

В 5:20 вече се чудя какво да правя, щото ми се спи, ама няма за кога. Вадя игла и конец и започвам да си шия нощницата, която е получила хоризонтална цепка на седалищната област, защото съм я застъпила с петите. Лошото е, че конецът не е толкова дълъг, няма да стигне за фестон бод, затова зашивам набързо с бод „тропоска“, колкото провисналото парче плат да не забърсва пода пред тоалетната чиния.

Чакам и  Спасова да нахълта, ама явно цигарените облаци в стаята й я затрудняват да намери  вратата.

Разбърквам си едно кафенце, пускам телевизора и подхващам плетката. Планирам днес отново да обикаляме с учениците в близките околия. Много добре им се отразява това цял ден да са в голямо междучасие и аз да нямам поводи да им правя забележки. Нека ме видят и в тази светлина, да не си мислят, че съм вечно с опънати нерви. То, нерви не останаха де…

Към 6 идва Стефчо и директно чука на вратата на тоалетната там да ме търси. Аз в това помещение не съм влизала след Асенова, щото няма отдушник и не е за посещение още. Стефчо иска да му услужа с моя смартфон, за да си проверял честовете. Аз не разбирам каква е тази дума обаче и го питам коя зодия е да му я прочета. Детето ми обяснява, че това не е зодия, а игра и трябвало да отваря някакви сандъци и нещо щяло да има там, обаче майка му му прибрала телефона вкъщи и му дала едновремешна нокиа с копчета. Смилих се над горкото дете, останало в миналото хилядолетие в технологично отношение, дадох си бойното леново и го изпратих в неговата стая.

Ставам плахо, ослушвам се внимателно дали се чуват стъпки и гласове, предвидливо си заключвам стаята и влизам до тоалетна. Дойде и моят ред за там! Уви, и този път съм сбъркала… На вратата на стаята ми се блъска с всичка сила, три момиченца пеят в хор „Госпожооооо!“, аз на бегом отварям. Ирина се заключила в банята и не можела да си отключи отвътре, много плачела и искала да се обади на тате, да дойде да я спаси. Обувам набързо един панталон и хуквам към 206 стая да спасявам тоалетната заложница.

„Защо се заключваш бе, Иринче?“, при което ми се отговаря, че искала да си поиграе малко с ключа, да видела в коя посока се завърта. Обаче плаче през това време. Тичам към рецепция, но там няма никой. Чукам на една служебна врата и от там се подава чорлавата глава на млада дама, която, очевидно събудих. Леле, ако я бях видяла тази по тъмно, сигурно нямаше да издържа на гледката и щях да се свлека в несвяст, а Асенова и след гентамицина щеше да …нали. Обаче работникът по поддръжката идвал към 8:30, повредена хотелска интериорна врата струвала 90 лв. Аз пък съм готова да й услужа с телефон и да разговаря с разгневената майка на Иринчето, за да й наглася настроението в унисон с прическата и гурелите. Обаче телефонът не е у мен.

Връщам се в стаята, за да си взема подръчни инструменти – нося си 4 броя прави и кръстати отвертки, малко гедоре с тресчотки, 3 вида клещи, малко чукче и фазомер. Фазомера преди 7 години го ползвах, за да установя, че бие ток по парапета на футболното игрище. В няколко кутийки съм прибрала пирони, винтове, болтове и гайки. И все по зелени училища се е налагало да спасявам положението, а и разходи за нанесени щети съм гледала да няма.

С тънка права отвертка се опитвам да препълзяна езичето на вратата и да отворя залостената порта, зад която се крие плачещата Ирина. Успокоявам детето, че всичко е наред и ще я освободя скоро. За временно отклонение на вниманието ползвам стар прийом, започвам да я изпитвам на таблицата за умножение, както и да ми прави фонетичен разбор на думи. В същото време муша отвертки в тънкия процеп, обаче нищо не се получава. Идват Христо и Венци и питат какво става, а аз им отговарям, че отваряме трезора на банка, където е скрито голямо съкровище и преди да съм си довършила крилатите мечти на безмерното богатство, двамата юнаци се хвърлят с рамене върху вратата и почти я отварят едновременно и отляво и отдясно. Абе направо си я откъртват. Ирина е спасена, а момчетата се впускат да търсят злато и пари. Аз на свой ред заковавам пантите с два пирона. Добре, че Асенова сутринта не беше успяла да се заключи в тази тоалетна, че си представям как щяха да се издушат децата в стаята. Явно много е бързала и не е имала време да се занимава с ключалки.

Събирам учениците и отиваме под строй на закуска. Сервирали са мляко с ориз без канела и чаша светъл чай без захар. Иво казва, че майка му ориза го готви с пиле или на сарми, а не му го дава за закуска. Пет деца питат ще идват ли китайци да ядат традиционната им храна. Други четири викат, никой да не яде, защото това е десертът, а закуската не са я сервирали още. Всички малчугани се вслушват в съвета и не пипват сутляша, две питат келнерите къде им е храната. Спасова се изправя и се опитва да крещи с пълна сила, че това е закуската, обаче се задавя от тези цигари и започва да говори кашляйки. Всички ученици отправят поглед към нея, в първия момент се заслушват в призива й да започват храненето, но понеже кашлицата вкарва разни рап-елементи в речитатива, Виктор от съседния клас се изправя и като Печенката започва да показва знания в бийтбокса. Децата грабват лъжиците и започват да дрънкат по купичките-алпака, Спасова не спира да кашля, Асенова яде втора порция в цялата тази лудница, че оризът затягал. Аз си мисля, че се е циментирала за две седмици напред, но само времето ще покаже.

Целият лагер почти на бегом взима разстоянието до близката баничарница. Посрещат ни с усмивка, защото са ни очаквали, днес също са ни предвидили с допълнителна продукция. Всичко се разграбва за минути, децата вече не са гладни и са готови за игри.  Направо продължаваме към детските площадки, където тичането и скачането са основни елементи на всички видове игри. Асенова се върна в хотела, децата й ще си почиват по стаите, защото цяла нощ не са спали. Аз и Спасова продължаваме напред, носим 2 чувала с топки и федербал, които физкултурничката Панайотова ни ги е зачислила на отговорно пазене и употреба по време на зеленото. Надписани са футболните, волейболните и хандбалните топки, даже и перцата за федербал са изографисани с тъмносиньо мастило, че са на нашето училище. Даже има и съкращение „Панай.“ , ама не е стигнало мястото за останалото.

Цял ден мерихме улици и площадки. Въобще не се прибрахме за обяд в хотела.

Асенова каза, че са сервирали постен гювеч, печено пилешко крилце и компот от праскови. Представих си всичко това изсипано в една купа и загубих апетит. С децата се получи същото, само не зная кой какво си е представял.

Ядохме пица на парче и сладолед, парите съм ги прибрала на всички, за да ги изразходваме само за калории. Колкото и да са красиви, сувенири не се ядат за вечеря.

Времето е хубаво, не напича силно, аз и Спасова вече сме посядали на всички пейки в парка, отметнали сме разнообразни теми за разговор и решаваме да поиграем с учениците на народна топка. Избират ни за консули, щото не ни отива да подрипваме очукани.

В този момент ми звъни телефона, директорът е отсреща. Вдигам смело, защото не виждам как ще съм сгафила далеч от полезрението му, но бъркам. Сутринта Стефчо като си проверявал чест… какво беше там, го набрал по погрешка. В 7 без 20, когато началството още спяло. Трябвало да сядам и да пиша обяснение какви били тези своеволия и какво правел моят телефон в ръцете на учениците ми толкова рано сутринта. Запазих самообладание и му казах на шега на началството, че ще напиша обяснението върху пощенска картичка и ще я пратя по Български пощи отворена, без пощенски плик, за да могат да се насладят на хубавата гледка и от двете й страни всички пощенски служителки от тук до Мизия, Каварна, Кърджали и Петрич. Тази моя каламбура явно съвсем разгневи нашия ръководител, който само изсумтя, че като се върнем от зеленото училище, ме чака в дирекцията и затвори без да чака отговор.

Чакай да се върнем първо от зеленото щях да му кажа и засилих топката по децата, направо три очуках наведнъж.

Любов Даскалова е на зелено училище. Част 2.

Любов Даскалова e на зелено училище. Част 2.

Часът е 6. Нощта е минала на отворена врата, обаче и леко открехнат прозорец до леглото. Цялата дясна половина на врата ми е закована с пирони, извъртането на погледа става чрез маневра на петите. Първо тялото си сменя посоката, последно аз, да де, главата.

Буди ме Спасова, пита дали си нося някакво кафе, че тя цигари носела, ама трябвало да ги преглъща с нещо. На зелените лагери е така – гасим лампите с кока кола, дърпаме пердетата с кафе. Добре, че тази напитка е много горчива, та децата на по-късна възраст се изучват да я пият. Спасова ме строява да ставам, да си мия зъбите и да тичам в нейната стая да гледаме сутрешните блокове по телевизиите, докато в хотела още е тихо и на всички бойни полета армиите спят.

Тъкмо сглобявам картината в полуопиянено състояние как ще изглежда денят след 4 часа сън, в банята съм, силната струя вода се бие в закованите пирони вдясно, когато на вратата на банята се чука с репликите: „Госпожооо, мама иска да ви чуе!“. Намятам хавлията някак си, обувам първата джапанка пред очите ми, отварям банята, леко със сапун по веждите, грабвам телефона и само докато три водни каки почукват говорителя на телефона в такт „АЛО“ майката отсреща ме започва с дългоподготвяната си пледоария за пленарна зала „Трррррррррррррррррррррр…не е спала…тррррррррррррррррррр…някой е тропал трррррррррррррррррррррима права…………….тррррррррррррр“ . Добрезакованата ми дясна половина е повлияла остро на изслушвателните функции на лявото ми ухо. Сглобих от отделните, едва дочути фрази, какъв проблем има. Тропали били децата от горния етаж и детето не спало цяла нощ. Ама не от трите изпити коли за вечеря, а от тропането на горния етаж на иначе спящите деца. Пращам го Асето да спи, защото е тъмно още навън и бавно повличам закования си врат по стълбите към стаята на Спасова. Нашата си избрала стая за пушачи, вътре затворила прозорци и изпушила сигурно три пакета от по двадесет къса, направо едва я видях. Добре, че беше седнала право срещу вратата, щото за странично сядане щеше да ми трябва около половин час да се завъртя във всички посоки. Давам и пакетче разтворимо кафе, Спасова пуска топлата вода от чешмата, сипва в стъклената чаша гореща вода + нес и както е натурално вряло си отпива половин чаша. После изпръхтява така, както тя си знае, кашля усърдно пет минути като и предъвква нещо по време на паузите, накрая сяда победоносно на стола и с патос изрича „А, добро утро!“. На мен ни ми е добро, ни ми е утро,  но денят тъкмо започва.

Докато прехвърляме сутрешните блокове, където вечно ни занимават с неща, от които само политиците се вълнуват, на вратата се чука, някой отваря, но в мъглата не разбираме кой е.

Аз ставам бавно и леко с изкривена глава разпознавам Явор от моята група. Пита ме къде му е телефона и едната джапанка. „А майка ми сложила ли ми е бански? Вчера май си изсипах нещата от куфара върху нещата на Гошко и сега не знаем кое на кого е…“

Отиваме заедно до стаята, където става ясно, че всички дрехи от всички сакове са добили формата на купА сено в центъра на стаята, превръщайки се в удобна цел за скачане от леглата. Коя дреха на кого е, момчетата от стаята не знаят. Гошко е сигурен само за слиповете, които е обул от вкъщи и са все още на него, Ники си разпознава един анцуг, Стефчо подозира, че една пижама е същата, каквато е носил и у дома, но останалите дрехи сякаш са се появили в стаята случайно и нямат нищо общо със собствениците им. Ако подредя дрехите и изпратя снимка на родителите, много трудно ще обясня как всичко е стигнало до тук. Не, че е лошо да тагнат дрехите с имената на момчетата, но това ще си го направят така илииначе като се приберем от зеленото. Затова строявам момчетата, визуално налагам дрехи по тях, за да видя коя на кого ще стане, разпределям ги по леглата и издавам заповед повече дрехи по земята да няма.

Минавам по стаите да събудя учениците ми, защото след половин час започва закуската. Обаче се затичвам към тоалетната, защото усещам, че е спешно. Тъкмо влизам и премрежвам очи, когато на вратата се чука : „Госпожоооо! Госпожоооо!“, разпознавам гласа на Тодор. Ужасът, че става нещо извънредно допълнително затяга спешната ситуация. Ставам изплашено, за да чуя „Какво ще има за закускааа?“. Отдъхвам си, но вече изпитвам ужас да вляза тук. Обмислям сериозно да ходя да се къпя другаде.

На закуска слизат само сънени физиономии и си тръгват пак такива. Половината не ядат силно препечени до кафяво макарони на фурна, почти без захар с едва доловими аромати на яйце и сирене. Денят е втори, джобни пари все още се намират, ще ги водя някъде да похапнат нещо за ядене. Събирам си групата, уговаряме се, че след половин час тръгваме на разходка до центъра на града и всички тичат по стаите, за да се облекат за игри.

На мен много не ми се играе, спи ми се като на таралеж през ноември, но съм на работа.

Излизам на двора да събирам децата – 2-4-6-кой-го-ня-ма? Милена си търсела едната маратонка, слава богу, другата й била на крака. Докато чакаме, минава собственикът на хотела и веднага прави забележка на Стефан да не гази тревата. Стефан е начетено дете на майка-баничарка и баща-автомонтьор, та няма и секунда от забраната, малчуганът изстрелва „Не си ми никакъв, та да ми казваш какво да правя!“. Преди разговорът да се усложни, телефонът на собственика иззвънява Деспасито, с което нещата придобиват „спасито“ характер. Милена пристига с две маратонки, еднакви при това и тръгваме дружно към центъра. Спираме на осем поредни детски площадки, на които се изпълняват разнообразни акробатични номера от волната програма на фрий-стайлърите. Аз съм си обещала да не викам „Недей!“, „Не прави така!“ и други подобни, защото децата за да ги могат сега да ги правят, значи са ги упражнявали редовно с техните родители. Аз само присядам от пейка на пейка, в торбичката си нося фотоапарат, носни кърпички и едно ковьорче, дето го плета на една кука от пролетната ваканция. За масичката в хола, под телевизора да го сложа. Плета и броя по колко завърза на ред, после броя и децата. Малко се обърквам, че не е една и съща бройката на плетката и на учениците, ама то ще се познае после по покривката – колко ще е застъпена от телевизорната поставка. В един момент всички идват при мен и дружно изревават „глаааднииии смееее“. Тръгваме към близко магазинче, в което бързо се изкупуват солети, чипсове, вафли, крекери и царевични пръчици. Зорко следя сред напитките да няма кока-кола.

Тръгваме към хотела, защото идва време за обяд. Прасетата, които дояждат помията от ресторанта и днес ще преяждат – обедната порция е картофи с ориз и едро нарязана зелева салата с моркови. И най-гладните питат дали има друго за ядене, а сервитьорите тактично пропускат да отговарят, защото вероятно и те са останали гладни, въпреки полагащия им се порцион. Веднага след предложения обяд излизаме с целия лагер да търсим храна по баничарници и дюнерджийници.

Спасова също е напрегната, пуши си спокойно пред децата, повярвала е, че това е единственият начин да оцелее до края. От най-близката баничарница до хотела е разбрали, че има зелено училище с деца и предвидливо са направили петдесет банички в повече за деня. И съвсем очаквано свършиха всички. Асенова изпива две бози и вече иска да се връща в хотела, защото й започват сериалите. До 19 ч. никъде нямало да ходи, децата да си почивали вътре по стаите, все пак на почивка били дошли.

Мен ме е страх, че като се приберем, пак ще вляза в банята и вратата ще избумти, та предпочитам да подремна по паркове и детски площадки. Моите ученици се чувстват идеално да тичат безцелно, да се гонят и аз да не им правя забележка. Аз разчитам на това да не почиват, да се изморят едно хубаво, та довечера всички да си легнем навреме.

Телефонът ми звъни, майката на Виктор е, пита къде й е детето и защо не си вдига телефона?

Детето й е пред мен, успокоявам я, нека да се чуят довечера. Всички телефони съм ги заключила в моята стая, за да не се изкушават родителите да ни притесняват през пет минути, нито пък децата да мрънкат, че са гладни, жадни или са снимали госпожата как си бърка в носа. Цяла година за превенция говорим, няма накрая да се изложим, я! Превантивно съм си спестила една камара главоболия, обяснения и излагации.

След като на три пейки добре си подремнах между 15 и 16:30 ч., броя учениците и тръгваме към хотела. Те са играли през това време, но по-важното е, че са всички заедно и са здрави. Връщаме с преди 18 ч., вечерят каквото вечерят и после да заминават по стаите.  През този интервал за малко връщам телефоните, за да се успокоят родителите, че всички сме оцелели, на крака сме, дишаме и нещата изглеждат нормално.

Асенова се е заключила в стаята, увеличила е докрай звука на телевизора, а цялата й група пие кока кола в бара на хотела и са на финален кръг на състезанието по оригване.

Спасова също е в стаята си, не е проветрявала от сутринта, дрехите й вече чернеят от катрана. Нейните ученици се возят в двата асансьора, състезавайки се кой ще пренесе пожарогасителите от втория и третия етаж до първия. И това е възможно, защото рецепционистите тъкмо си предават смяната.

Отиваме на вечеря, децата са изтощени и гладни. Сервират ни постен гювеч с неварени сочни хрупкави картофи, твърди моркови, нагарчащ патладжан и леко гранясало олио. Салата няма, има десерт – зелена кайсия и червена ябълка. В стаите обаче има солети, крекери и зрънчо. Предвид това, че децата са много гладни, със сигурност няма да има паднали, стъпкани и натрошени храни по пода.

Избягвам да влизам в банята преди всички да са си легнали за вечерта. Към 21:00 проверявам, децата спят, в стаята на Гошко кулата от дрехи вече прилича на Бурж Ал Халифа.

Лягам си. Вратът ми леко се е поразчупил, затварям прозореца, двоумя се дали да не заключа вратата.

Любов Даскалова е на зелено училище

 

Част 1

Хубаво приключение е зеленото училище в края на учебната година. Има си класове, които като ги помъкнеш на зелено и после директно отиваш в Алеята на славата.

Аз ходя на зелено училище от малка, тогава лагери му викаха. Понатрупала съм опит, защото съм следяла зорко моите даскалици какво правеха. Е как какво правеха – закачаха се с мъжете, които се мотаеха там. Обаче аз не съм такава, въпреки, че основно това помня.

Опитът и спомените ми показват, че на лагера, понастоящем  зелено училище, трябва да има ред и дисциплина. Страхът на учениците се взима още в класната стая. Към последните дни преди заминаването рева като мечка с малки, така че и чистачките от време навреме да ме питат що се ядосвам така. Закрещявам  в ниска октава и винаги поемам дъх  с долната част на белите дробове (издишам с диафрагмата), прозорците вибрират, пердетата се поклащат от лек бриз, учениците замират. Веднъж даже и шефът нахълта, онемя, изгледа ме със смесени чувства отгоре до долу и смотолеви нещо, че ме чака в дирекцията в междучасието. Аз обаче не ходя при него като е ядосан, за да не се напрягаме излишно. За тая мижава заплатка съм решила само по едни розови очила да го раздавам.

Щом учениците свикнат с гневния ми рев, значи вече мога да правя списъците и да подканвам родителите да плащат. Започнала съм да събирам таксата веднага след нова година, защото до първи юни повече от половината пак няма да са платили. Една майка ме пита защо точно този хотел сме избрали, без да знае, че на нас, учителките, ни е все едно в кой хотел отиваме, при положение, че сме денонощно на работа. Мен ако питат, най-добре ще е да ни настанят във войнишки палатки, разпънати в голямо празно хале. Ама не ме питат.

Винаги пътуваме три колежки, които едва се понасяме, ама сме си свикнали. Досега не помня да сме се хващали за косите, но един път за малко да стане. Асенова вика, че съм хъркала като стара дъскорезница и затова ходела като замаяна и недоспала на следващия ден. Тая цяла нощ се дере като бенгалски тигър, сутрин глас няма да говори от гърлените шестчасови арии, на мен тръгнала да ми обяснява каква съм! Затова спим в отделни стаи, че ще стане някой сакатлък.

Другата колежка кърка като Пацо Тигъра. Само чака да и задремят учениците, вади от чантата една парцуца и вика наздраве по петнадесет пъти на вечер. На лягане винаги й идва музата да пее, чат-пат и в танци се впуска. Един път тръгна даже да се съблича, ама я спрях. Щяла да  си къса сутиена, че не нямала риза по себе си. Само като си помислих, че утре ще ми иска моя, веднага овладях положението. Иначе не е лош човек Спасова, нека си пийва, важното е, че се сдържа до към девет часа. То и аз си пийвам джинче и водка, нося си ги също в багажа, ама нямам спомен да съм се оливала.

Първи ден

На сутринта, щом пристигнат автобусите, родителите се струпват върху децата си, сякаш в Сирия на мисия да ни пращат. Абе то си е баш така, па и ако знаеха какви работи стават по тези лагери, жив човек нямаше да си довери детето на мен, ама хайде! Бутат се найлонови пликчета против повръщане, други завили сандвич в салфетка, трети бършат сълзи и подават допълнителна батерия за телефон, за да си говорят постоянно. Има и родители, дето с такива блага усмивка си оставят детето и сака в ръцете ми и се затичват към колата с едно далечно подвикване „Бързааааам за работааааааа!“, та чак ми иде и аз с тях да хукна. Тези първи си плащат за зеленото училище и винаги питат кога пак отиваме.

В автобуса децата леко откачат, щото знаят, че са освободени от родителский хомот, а аз нямам двадесет и пет чифта очи и не съм стоножка. До към табелата за край на града вече съм толкова напрегната от репликите „Не се изправяй с обувки на седалката!“, „Не отваряй прозореца!“, „Не сядайте по двама на седалка!“, че обикновено си сядам до шофьорчето и си бъбрим за нещата от живота, за семействата ни, колко харчи автобуса, къде има радари по пътя и защо не ни се живее в България. Веднъж с един и рецепти за мусака си обменяхме, ама не останах доволна от неговата – много постна ми дойде.

На първото спиране с автобуса, обикновено на някоя бензиностанция, става веселба… за децата е веселбата, да уточня. Половината чакат пред тоалетната, другата – на опашка да си купуват кока-кола и фанта от 3 лв. Аз, естествено, съм обяснила, че тези напитки са вредни и скъпи, обаче са ме чули само онези, дето са последни на опашката за тоалетна и няма да им остане време да се редят на втора опашка.

Щом затръгваме, автобусът затваря врати, аз като кондуктор минавам да броя седалки. Помните ли как беше като ви разказвах за екскурзията – „две, четири, шест, осем…двадесет“? На зелено училище така е дни наред. Броим постоянно, а децата щъкат напред-назад и понякога броя по 2-3 пъти. Докато ми писне.

Винаги при пристигането в хотела настава хаос. Ако не можете да си представите малки деца с големи куфари, то е достатъчно и самоходни куфари да си представите. Родителите винаги пращат децата си с най-големия багажник на колела, който имат вкъщи, или комшиите имат. Следващият размер сигурно съвпада с малка каравана. Винаги съм се чудела с какво толкова запълват тези складови пространства, но ще ви разправям как на тръгване със зор и инженерна мисъл успяваме да ги затворим.

Както съм ви разказвала, малките деца рядко ходят, защото пружинките им са навити за тичане. Та слизаме от рейса, грабват се куфарите и се започва тичане с тях по паркинга, по коридорите, фоайетата, двора, футболното игрище. Минават няколко часа докато въдворим ред и успеем да натикаме ученици и куфари по стаите. Следва разпределяне на легла, пространства, шкафчета, гардероб и етажерки. Обяснявам как балконите трябва да са затворени, за да не реши някой да си пробва късмета с повечко адреналин, обаче друго си е да ги видиш след малко провесили се от втория етаж да пробват да минават по парапета към съседната стая.

Тъкмо всички са по стаите и са започнали да си смесват в едно тениските, чорапите, чехлите и четките за зъби, аз решавам да си взема душ. Точно пускам топлата вода, когато на вратата на банята се чука „Госпожооо, забравил съм си зарядното! Може ли да ми дадете Вашето?“ Аз, за късмет, дибидюс гола, не съм си взела зарядното с шампоана в банята, помолвам тактично „СЛЕД МАЛКО!“ и вече почти попарена, пускам студената вода. Удоволствието от това да разтваряш лепкавото усещане от кожата си, която сякаш е забравила да диша от два часа, се нарушава с ново почукване на вратата „Госпожоооо, имате ли нокторезачка?“ . Аз само се моля да съм заключила добре вратата, за да не реши някой да провери с колко стотин броя нокторезачки съм се заключила в банята, а на него да му трябва само едно, обаче веднага.

Вратата на стаята, където спи учителката, зее винаги широко отворена. Просто правило в живота на зелено училище е, че колкото са повече учениците, с които тръгваш, толкова по-малко са минутите, в които можеш да дремнеш, да посетиш тоалетна или да се изкъпеш.

По принцип хотелиерите спокойно могат да настаняват учителките във фоайето, за да можем да следим зорко пътникопотока, както и да долавяме различните шумове по етажите. Първият, който се усети, че ще си разпусне рецепционистите в неплатен отпуск и още малко ще забогатее.

Минавам по стаите да раздам правосъдие, графика за хранене и инструкции за поведението в хотела. В крайна сметка никой не е разбрал кога е закуската. Четирима питат на ол инклузив ли са. Аз ще мина още двадесет и шест пъти до вечерта по тези стаи, та не се притеснявам, че от втория и третия път не са ме разбрали.

След като дечурлигата са се усетили сами по стаите, съвсем естествено започват да изпълняват волна програма на всичко забранено у дома. Това – скачане по леглата, бой с възглавници, хвърляне на обелки от бонбони по земята, пръскане с дезодоранти, обличане на банските и къпане докъдето стига водната струя около банята, са само най-кроткото начало на нашия престой. Не, че не е имало рисунки по стените. Или лепене на желе-гущери, желе-топки, желе-паяци и други желе-изчадия по таваните на стаите. Да не разказвам какви премеждия с дъвки съм имала.

След като мине първо ниво на полудяване, следва гоненица по стаите. Правила няма, кой кого гони не е ясно, но всички тичат. Един път се бях опитала да крещя и да ги спирам, ама тъкмо три пъти ме побутнаха с репликата „Ти гониш!“, та ги гоних, де! Ама да се прибират и изправят до куфарите. Щото „по стаите“ е много общо понятие.

После са огладнели вече и искат да вечерят. Шест от тях говорят с родителите си по телефоните, правят снимки и им ги пращат, коментират и мен сигурно. Отнякъде се появява Спасова и ме пита дали си нося порцеланова или стъклена чаша да пиела едно … „лекарство“. Ама и да не й дам, до пет минути ще е пила от бутилката, затова не ми е притеснено.

В ресторанта на който е да е хотел, винаги са обрали всяка декорация, положили са мушамички по масите, чиниите са като за гръцка вечер – кой-каквито е имал като непълен комплект у тях, ги е донесъл на доизживяване. Сервират на децата вечерята, която като количество е колкото да нахрани полугладна кокошка – малко картофи, двадесет грама свинско, зелева салата и чаша айрян.  Ама учениците са щастливи, в куфарите си имат хранителни запаси да оцелеят и при евентуална окупация на хотела в следващите дни.

Най-трудното настъпва, когато трябва да въдворяваме ред първата вечер. Ако си мислите, че гоненицата е приключила след вечеря, не е. Бъркате. Врати се отварят и затварят, деца се возят в асансьора на хотела за разкош, други са изпили вече по литър кока-кола преди да сме се скарали с барманите, че на деца такава напитка не се дава. То това се разбира към 00:30-01:00, когато кофеиновите човечета са в разгара на олимпийските игри на закрито. Влизам в една стая, две момчета спят седнали срещу картуун нетуърк на телевизора, а другите две се състезават колко пъти ще скочат от легло на легло на един крак без да паднат. Ама и за такива ситуации имам готови решения – броя до три и загасям лампите, па кой успял да си стигне леглото – успял. След двадесет минути се връщам да будя заспалите да си лягат по местата. Една майка ми пише смс, че не се е чула с детето си, дали всичко е наред.

Когато полунощ е превалил, влизам за душ в банята и се моля да не ми почука някой на врата. Не, че ме е страх от призраци. Спасова вече е на осмото наздраве и разказва как дъщеря й е изкарала студентската бригада в щатите. На моя етаж всичко е утихнало, часът е 2 и е време да събирам сили за утре. Оставям вратата на стаята да зее отворена, да се създава усещането за фоайе.

Любов Даскалова е квестор

Като дойде краят на учебната година и започват да се сбъдват някои от мечтите ми. Винаги щом заместник-директорът попита с ръмжащия си глас дали иска доброволно някоя от нас да е квестор, аз едва удържам напора в мен да не му се метна на врата и да не дам на никоя друга да поиска да ми заеме мястото. И докато петнадесет ще се престорят на глухонеми и кьорави сколопендри, чиито земен път е разписан с точност в извървяването на трасето дом-училище-дом, то при мен не е така. Излез малко, виж свят, нека видят и теб, макар и да не си много за гледане…, те – не! Ще си умрат невзрачни и неугледни.

Всяка школска година, като й се види финала, си умирам да ходя по чужди училища. То само тогава това е законно и се гледа с добро око. Друго си е да видиш какви класни стаи има, колко по-неуютни могат да бъдат учителските стаи, дали има прах по первазите на прозорците, щори ли спускат или дърпат пердета. В едно училище видях и доматен разсад да отглеждат. В друго стърчаха от подиума два недозабити пирона и ми разпраха подметките на еспадрилите, които носех вече осмо лято. Но най-често ми се е случвало да сядам на счупени учителски столове – от падащи колелца, през люлеещи се подлакътници, та до строшени седалки тип „ела на земята“.

Квесторството е трудна задача за психиката на един ерудиран даскал, предвид това, че е принуден да мълчи с часове в класна стая пълна с ученици. Те затова и колегите сигурно избягват да се бутат там, щото знаят, че хем не могат да изкарат матурата, хем ще искат да се пробват на всеослушание. Абе напира си ти отвътре да вземеш да им показваш на учениците как се решава някоя от задачите или да дадеш подробни инструкции какво точно да напишат в изпитното съчинение, ама не може. А ги гледаш едни такива стреснати, леко застреляни, айде да не кажа смотани и ти се налага да мълчиш! И аз на няколко пъти съм се спирала тъкмо, когато съм била на крачка да им изнеса урок, ама съм се усещала. Но е имало колежки, дето не са успявали.

Аз обаче ги владея тези неща и не се поддавам така лесно на вътрешните пориви, напиращи като пясъчна буря върху изсъхнал кактус. Да са учили. Аз да имаше къде, можеше и по една двойка да зашия на някои от тях.

За квесторските години съм натрупала богат опит и съм се ошлайфала много добре. По-важното е, че не съм успяла досега да хвана нито един преписвач. Отдавам го, разбира се, на осанката си, на строгия дрескод, с който карам учениците да са внимателни с мен, на прическата и очилата, а и на някои хитрости. Една колежка ме е научила, че на контролно се седи в дъното на стаята зад гърба на учениците. Така хубаво им следя гърбовете и ръцете, очите ми се стрелкат по рафтчетата под училищните чинове и всичко е сканирано в рамките на секунди. А за капак няма как да се разбере към кого гледам. Хем не съм кривогледа. По принцип. Сигурна съм, че усещат леденият ми поглед как ги стрелка отзад, ама не смеят и да се обърнат. Само знам, че ако някой се обърне да ме гледа три пъти, вече става съмнителен и потенциално опасен преписвач, до когото заставам в следващите 15 минути и предотвратявам всичко в зародиш.

Телефони не ни разрешават да ползваме, ама то и не се налага. Стаите са украсени с едни шарени табла и аз си ги наизустявам през тези дълги часове на нирвана. Три часа не мога да преподавам, но пък да уча – сега ми е паднало. Тази тишина в стаята предразполага към задълбочаване на знанията по каквото ни е предложено от колегите в училището. Направо съм готова да пиша на МОН да приемат предложението ми заедно със служебните бележки за квестор, да добавят и по една бележка, че сме изкарали 1 кредит за обучение. Па да ги планират тематично тези обучения, пардон, квесторства, не да слагат само най-здравите и нови табла по стените! Един път някой беше забравил учебник по история под един чин, та падна четене за траките и римляните. Опресних знанията от едно време и сега по-уверено мога да споря с истеричката по история. Все за нещо ще я клъвна преди съвета във вторник, защото е голям дразнител и се мисли за нобелов лауреат по обществени науки.

Другата ми голяма страст по квесторството се крие в това, че в края на учебната година толкова ми е писнало от всичко, че направо ми се иска да зарежа и директор, и колеги, и ученици и портиера даже! Да стъпя здраво на стълбите пред главния вход и да си накъсам трудовия договор на шестнадесет хиляди малки парченца. И да хвана белия свят на свободата и да се навра в друго училище. Па да им покажа на всички колко важна личност съм била за школото, което за двадесета поредна година озарявам и украсявам. Обаче като огледам учебните заведения, където отивам квестор, бързо се разделям с тези мечтани революции.

Всяко училище се познава по облеклото на директора, по тоалетните му и по бройката квестори, които ще се съберем сутринта в учителската стая. Ако е малко школото, тоалетните ще са чисти, директорката ще е едра жена с широкоскроени дрехи, а ние квесторите ще сме няколко. В обратния случай със сигурност тоалетните няма да греят, шефът ще е лош, а ние ще сме един батальон хора, които ще се гледаме подозрително кой какъв социален статус ще покаже и кой ще го сложат на вратата, за да си лафи с портиера колкото си иска.

Един път влизам в тоалетната на едно даскало, няма седалка, а клекало. Аз трудно сгъвам колене да седна в тролея, камо ли да добия по-изнесена назад поза,  отдалечена от обувките ми. Не за друго, а са велурени и няма да мога да ги забърша. То па не мога и да ги стигна, когато са обути, ама това е друга тема. И направих грешката да пусна водата, която се спусна като Райското пръскало и ми наля вода през чорапите, та чак до петите и пръстите отпред. Не знам дали всичко това беше по заповед на директорката, обаче се чувстваш като щъркел в блато до края на изпита.

Друг път пак в тоалетна влизам, ама нали не съм слаботелесна, а вътре тесничко. Въртях се във всички посоки, за да намеря пролука как да затворя вратата, която почти се опираше в тоалетната чиния. Накрая прегърнах казанчето за вода, с левия крак стъпих върху  четката, а десният остана да виси над порцелана с риск да наджапам. Но успях да затворя някак и да се извъртя без поражения. Излизането беше с по-малко напрежение.

Като казах директорка, се сетих, как една колежка беше ходила в едно училище да квесторства, а там я черпили със сандвичи, напитки, не разбрах за алкохол ли става дума. Вика, че била като на сватба, имало софра и за учениците, които под строй яли и се веселили между двата модула.

Не зная дали е вярно, но аз съм виждала повече намусени директорки, на които и едно кафе им се свиди, сакън да не ни разбият нервните системи. А не се усещат, че може да се одремем по време на изпита и да напоизкарат дечурлята само шестици. То това може и да не е лошо, но не е и добро.

Веднъж отивам квестор в училище, където директорката ни помоли да напишем имената на учениците по бланките. Вика, че не толкова заради грешките, а да може да се чете нещо, за да им броят, че са се явили на изпита. За какво им беше всичко това, като половината ученици не разбраха как и къде точно да заграждат верните отговори. Някои заграждаха буквите на подусловията, където трябваше да пишат свободен отговор. Трети пробваха да търкат буквите по навик, за да видят отдолу ще излезе ли звездичка с печалба.

Квесторството е време, което не трябва да бъде пропилявано само с дебнене на преписвачи. Една колежка си беше взела да пише бележниците на четвъртокласниците си. За трите часа щяла да ги попълни, а ако остане време и изходните нива по БЕЛ щяла да прегледа. Дано не беше взела вестници и препарат за прозорци, та по погрешка да измие тези в класната стая, вместо на остъкления балкон вкъщи.

Друга колежка си беше взела книжка със судоку. Влезе в стаята, огледа за камери, прибра телефоните на учениците и щом попълни протокола, извади судокуто и за 3 часа осем изреши. Без да се усети, реши и една от задачите на ученик, който отиде при нея да я попита може ли да драска по листа с формулите.

На един изпит, директор пред пенсия подкара инструктажа толкова революционно, че с патос ни разказа за тайните и слуховете, които се носят за директорите, в чиито училища работим. Не зная как от вестник „ШОК“ още не са го потърсили, осем броя щяха да издадат само от стенограмата на този инструктаж.

И квестор на изпит по рисуване съм била. Там най-страшното настъпи, когато една миловидна красавица извади картон в неин ръст, извади 84 цвята флумастери, нарисува дребни цветчета и малки дечица и се отдаде на защриховане. И докато траеха тези пет часа изпит, всички останали вече бяха забравили, че са рисували нещо, малката госпожица редеше чертичка до чертичка в дълбок транс, който бе нарушаван често от почивки, гарнирани с усмивки, благ поглед и пълно щастие, лишено от смисъла на думата „бързам“. А пет квестори седяхме и гардирахме тази талантлива персона да не извади от някъде нещо за преписване. Не си представях точно какво и как се преписва на изпит по рисуване, но в един момент ми идеше да й скрия флумастрите, да преместя времето напред, да изрежа бялата част на картона и да я пратя да поиграе на люлките навън. Хем и тук поне едно кафе не ни бяха черпили.

Искам само да кажа, че от МОН да помислят да ни пращат да преподаваме по месец в годината в различни училища. Хубаво е да ни разнообразяват живота по заповед, щото доброволно не се получава. Иначе няма как да видиш, че има училища, в които се пише с тебешир, а в други се работи с маркер на батерии и се ползват интерактивни дъски. Има места, където интернетът влиза посредством кабел само в компютъра на директора, а други – където и на учениците им е разрешено да ползват глобалната мрежа за учебни и познавателни цели през мобилните си устройства. На едни места има алуминиева дограма и модерни шкафчета, а на други – отзяващи дървени прозорци без стъклопакет.

Не може да се работи в училища, изглеждащи като педагогически музеи на XIX и XX век. Иначе трици да ни раздадат, да хващаме … нали!

И ако някой се реши да пооправи нещо, моля да започне от тоалетните!

Любов Даскалова и малките матури

 

Бързам тези дни през глава, защото вървят малките матури, където мъченици четвъртокласници се борят със зъби и нокти с изпити. Хората на запад са направили от тази абревиатура прекрасен телевизионен канал, изпълнен с любовни, драматични, криминални сюжети, пресъздадени в сериали и филми. Ние им ползваме буквите само за мъчение.

НВО в България струва доста по-скъпо от една смешна месечна таксичка към сателитния оператор. Годината започва с купуване на разнообразни книжки с тестове, различни издания и авторски колективи, сякаш за да може да се изчетат всички възможни въпроси, измислени на тази планета и зададени на четвъртокласници. Учениците решават тестове в междучасия, в занимални, вкъщи, половината ходят на уроци за решаване на тестове, защото думата „матури“ е като ампула адреналин, изстреляна от спринцовка в сърдечната област.

Родителите още от октомври са преброили по 5 -10 хиляди изричания на мантрата „Тази година те чакат матури!“, но знаят, че това е само началото и така ще е всеки месец. Всяка майка преживява този трепет неколкократно на ден, обливат я топли и студени вълни, ступор и тремор, хълцане и крампи чат-пат, защото си представя как на заветните матури нейното чедо току виж се изложило. Ама изложило наистина, не си представяйте австралийски музикален фен на сцената на Евровизия до Джамала, а нещо по-хард в съзнанието на майката. Нещо от рода на ниска оценка. На много ниска оценка, като четворка или тройка, защото двойки не се пишат. То, щото няма луд начален учител да пише двойки и да си изпрати лятната ваканция и отпуската сама да ходи на море в Китен, а той да си насърчава и подкрепя онази двойка, която сам си я е завъртял патетично месец-два по-рано.

По-заможните родители, за които матура е дума, отключваща странни асоциации с цензура, диктатура, номенклатура, конюнктура и ехото от предишния управленски строй „Учи, мама, за да не работиш!“, което дрънчи и в техните уши, планират в семейния бюджет перо „матури“, съботно-неделни курсове в школа или частни уроци при г-жа Терзиева, която да изгради светло бъдеще и стабилен ум у четвъртокласника. Пари се леят в сивата и по-светло сивата успоредна (урочна) система, за да се решават тестове, да се наизустяват въпроси и техните отговори и да се стигне до генерални изводи от рода „Най-често на четвърти въпрос се пада отговор „Б““.

С наближаването на малките матури, се увеличават големите драми в семействата. Оценките се гледат под лупа, грешките при решаване на тестове носят система от наказания за неориентираните четвъртокласници, успокоителните таблетки по аптеките свършват.

За учениците НВО също е по-добър вариант като телевизионен канал, отколкото като дума, споменавана в училище. Кой ти знае в четвърти клас какво е матура, бе?! Та повечето четвъртокласници са се возили до този момент най-много осем пъти на тролей, качвали са се само два пъти на Витоша до Дендрариума за около два часа общо, живели са толкова у тях, колкото и в мола, а някой е решил, че ще имат матури!

В началото на учебната година тестовете им харесват. Носят едни тънки книжки в раницата, а не онези големи и досадни сборници, пълни със задачи, и празни откъм съчинения и преразкази. Не, в тестовите книжки всичко е написано с верни и грешни отговори и още тук се отключва страстта по играта с лотарийните билети. Сега още ще завъртат кръгове, опитвайки се да познават верен отговор, като пораснат и започнат да им дават заплати, ще купуват талони и понеже няма да носят химикалки, ще търкат със стотинки. След училищните години, знаете, че химикалката вкъщи е една и седи в секцията, до една кристална чаша.

Вярно и невярно и печелившо и непечелившо са синоними ако не знаете, а националната лотария и националното външно оценяване будят едно и също у детското сърчице.

Някъде към средата на декември сме взели материала за края на първи срок, преполовили сме тестовете в осем тестови книжки, чакат ни други шестнадесет. На учениците им е леко писнало, но са затвърдили краснопис на малка буква „о“, плътно запълване с мастило на малка буква „о“ и зачеркването й с чертичка под ъгъл 45 градуса.

Колежката Петрова носи от някъде нови тестови книжки, току що излезли от печатницата и дружно решаваме, че и тях ще включим в подготовката. И в тях има някои въпроси, които ги няма в другите тестови книжки, което автоматично означава, че такъв риск, да са пропуснали въпрос, няма да се поема – ми нали утре на матурата ще напишат същите въпроси?!

Някъде към февруари вече сме стигнали до годишния преговор за четвърти клас. И точно тук се крие тънкостта на учителската чиновническа дейност. Да пишеш едно в дневника, а да правиш съвсем друго в реалния живот. Това го могат и счетоводителите, само дето като си свършат така работата, получават баснословни премии. За нас няма такова нещо, защото и политиците го умеят това – да пишат нещо в предизборните си платформи, а реално да се случва нещо друго. Знаем се, дето се вика.

От март, по календар започваме да преговаряме всичко изучено от втори, трети и четвърти клас взети заедно.  Каквото и да пиша в дневника, няма значение, защото ми иде да си взема болничен до края на годината. Учениците ми съвсем са се отказали от знанията си, а аз изхабявам по една червена химикалки при преглед на тест номер осем по БЕЛ. В книжарницата до нас ги лъжа, че с червеното мастило правя декупаж, че иначе ще ми излезе лошо име в квартала.

Април винаги идва с ваканция и колкото ми се иска тогава да си почивам, да мия прозорци и фаянсови плочки, да жуля фуги и паркет, да подреждам гардероб и библиотека, уви… Април започва добре, но след почивката установявам, че една пролетна ваканция може да инсталира и криптовируси в детските главици и да архивира в непонятен код цялата информация, която уж сме създали дружно в раздел „памет“, щото нали … твърди харддискове все още не е синоним на твърди чутури. Аз тук ще ви спестя подробности и примери как се открива, че денят е по-дълъг от нощта през цялата година, как цар Петър е основал българската държава, само ще завърша с най-любимото сглобяване на сричките пе – ца – тра – зи в Петразица.

Май ми се иска да е септември, Гео Милев също щеше да си поправи стихотворението ако ми седеше на мястото. Учебен процес няма, има подготовка за малки матури. Аз все повече бъркам матури с шамандури, един път даже се изпуснах пред директора без да искам, добре, че той не ме чу, иначе щях да отплавам.

Учениците ми нищо не знаят, а аз от деня на труда съм престанала да вдигам телефона на родители, а от Гергьовден и на колеги. Джипито ми е дало жълта рецепта за ксанакс, а аз пресмятам, че до момента, само този месец,  съм изпила деветдесет и осем шишенца мента-глог-валериан без особен ефект. Тестове правим, аз смело си купих цяла кутия с червени химикалки, че да не обяснявам как съм ги губила и подарявала на колегите. И кутия сини химикалки си купувам, триещи се, за да пиша дневник, бележници и характеристики и свидетелства.

В дните на НВО настава смут. Тук не е важно как ще се представят учениците, а коя колежка ще им проверява работите. То ви е ясно, че сред нашите редици Ботевите слова – „силно да любим и мразим“ са широко застъпени. Любенето е във вертикална посока към заместник директори и директор, а в хоризонтална се шири другото чувство. Ама това няма как да го обясня на родителите, колкото и желание да имам да им отгърна завесата на реалността, където интерпретацията на отговорите по български език може да се развихри като непредсказуемата Катрина, която отнесе къщите на половин Америка.

Друг е въпросът, който касае PISA, ама в най-опростения й вариант – разбирането на въпрос, в който се иска да се отбележи НЕВЯРНОТО. Е, оказва се, че както няма тотофиш, който да печели с неизтеглени числа, така и средностатистическия измъчен четвъртокласник бърза да огради вярното с инерцията на валяк без спирачки, слизащ от Златните мостове.

По другите учебни заведения, където директорите са по-целеустремени към почетни завоевания при междучилищната надпревара, се купуват кутии химикалки от един цвят и се раздават на ученици и проверяващи, за да се пести червения цвят, че не отива много очакваните резултати.

Мисля тези дни да пиша до НВО и да ги питам, защо след 00:00 часа не дават от онези палави филмчета с 18 в червено кръгче, където верният отговор е заграден правилно с яркочервен цвят. Денем този жанр ми омръзна да го гледам, за нощно време ми е по-подходящ.

Любов Даскалова в училищния стол

 

Наред с черната дъска, събирането и изваждането на многоцифрени числа, Двубоят между България и Византия и народната топка, учителката има и други функции. Как си представяте обяда на първокласниците, ако там периметърът не е обхванат от зоркия поглед на една достолепна госпожа?

Ходенето на обяд се осъществява посредством малки хартиени листчета с печат, дата, надпис, за които децата трябва да се грижат от понеделник до петък като за домашни любимци. Купоните трябва да живеят в онова малко джобче на раницата, което мама грижовно е нарекла за тази цел. Обаче купоните си имат свой собствен път и смело обикалят голямата раница, несесера със страшната ножица, кутията за сандвичи, кутията за плодове, бележника, читанката, джоба на якето, рафтчето под чина, а най-безотговорните купони се търкалят по училищните коридори и върху таблата със супа, пиле с грах и ябълка.

Поради тези и други причини родителите искат от мен да купувам, съхранявам и предоставям купоните за стол. В такива моменти се вълнувам много, защото изживявам моята несбъдната мечта да работя като банкерка на касата на някоя помпозна банка. Представям си как си играя с крупни суми и ги раздавам щедро, нося пачка и я подавам със замах на жената с бялата престилка, която ведро отвръща на жеста ми и започва с една лекота да разлива гореща супа-топчета в купичките алпака.

Понякога съм си забравяла червената химикалка у дома, и парите съм си забравяла, но купоните на децата – никога.

В столовата организацията е изрядна. Учениците си измиват ръцете и се строяват на дълга опашка за храна. Повечето от тях не са гладни, защото на път са минали през училищната лавка и след тях пицата и баничките са свършили. Строевата подготовка е на средно ниво. В редицата винаги има поне десет деца да побутват другарчетата с коленца и лакътчета. Успокоително ми действа тази гледка, когато все пак ги виждам да търсят такъв физически контакт преди да са взели храната, а не след това – с табли на ръце. Според мен така е започнал някога кристал-балансът като циркова дисциплина и съвсем естествено е стартирал като алпака-баланс. Не, че не се спъват и не пада киселото зеле по земята, а свинското не подскача като гумена топка още известно време.

След като храната бъде разменена за оцелял купон, идва ред на консумацията й.

Ей, това днешната младеж не знае да яде супа, защото не знае какво е супа! Децата винаги я възприемат като нещо за пиене, с парченца храна в нея. Онзи ден спорих с Данчо, че крем-супата не е правена от банановата каша на по-малкия му брат. Нали, ама да не изпадам в подробности как описа рецептата за приготвяне, качен върху един стол и надвикващ с пълно гърло десетки метално-лъжицени кънтежи в столовата. Естествено, половината деца повярваха напълно на готварския гуру и осигуриха количества питателна храна и за свинекомплекса, който възприема и преработва изостанали въглехидрати и белтъчини от ученическото меню.

И докато майки-орлици облитат всяка година рецептурната книга, изпадащи в яростни спорове кое е по-полезно – Дюкян или Червенкова, д-р Емилова или д-р Гайдурков, то децата им не познават що е това храна, която се яде с лъжица.

На мен лично осем първокласници са ми искали сламка, за да си изпият доматената супа, мислейки я за нектар от сини сливи. Две деца са ми обяснявали, че грах не се яде, както и никакви малки играчки не се слагат в устата, защото може да се глътнат. Една малка дама веднъж ми препоръча да не ям домати, защото в тях се складирали яйцата на жабите. Да не обяснявам каква е теорията за спагети със сос Болонезе…

Насето често протяга вратле през малкия отвор на готвачката, за да я пита кога ще има пържени картофки, държейки баничка в ръка и гледайки намусено мусаката. Като казах мусака, бяха я спрели от готвене за един учебен срок, защото Митето от съседния клас пак така спонтанно беше обяснил на второкласниците, че това не е мусака, а повръщано. Сигурно подозирате колко загрижени майки обследваха менюто в следващите три месеца с капацитета на началник отдели в Агенцията по безопасност на храните. А се оказа, че повече от половината не знаеха какво е бланширане.

Щом седнат да обядват, децата откриват различни видове игри, които да подпомагат процеса хранене. Една от тях е стрелба с хлебни топчета. Всеки обед политат повече амуниции в нашия стол, отколкото на военни учения в Източна Европа за една календарна година. Имало е моменти, когато видимостта рязко намалява и след втория стол трудно се вижда по-натам. Лелките  отвърнаха на удара като започнаха да предлагат само препечени филийки, но това донесе нови недоволства на майчиния отряд, който написа петиция до директора, че децата им растат без зъби (сменят млечните с други думи) и не може да се затормозяват по този начин. Една майка само беше подписала петицията с особено мнение, разгърнато на 2 машинописни страници, в които ни обясняваше колко вреден е хляба с купешка мая изначало и как е безумно въобще да се предлага на деца.

Друга любима игра е изстрелване на топчетата от супа-топчета чрез тарани и катапулти посредством лъжици. Така една колежка беше носила три седмици в чантата си две случайно попаднали миниатюрни кюфтенца там. И нали сме вечно заринали се с тефтери, химикалки, списъци, та открихме храната едва когато беше започнала да приютява по себе си и по-големи представители на животинския свят от обикновените бактерии. Казвам открихме, защото след първата седмица я отбягваха половината колежки, след втората седмица учениците със сълзи на очи я молеха да държат отворени поне последните два прозореца на класната стая, на третата седмица само аз се бях престрашила да я доближа два пъти, втория път да инспектирам чантата.

Освен, че играят и на гоненица, учениците обичат да си общуват докато се хранят. Това от една страна е хубаво, а от друга – говоренето с пълна уста носи спонтанен обмен на пюреподобни хранителни единици, примесени със сещате се какво. Сближаването продължава и тогава, когато панираната риба на Ася прескача интензивно в четири поредни купички, докато стигне до тази на Явор, който с удоволствие ще изяде четвъртата панирана порция. Супите не стават за разменна монета, защото се явяват в повечето случаи като демонстрационна дейността на готвачките за запълване на празни чинийки. Когато има леща или боб, децата идват до стола само за наблюдение. Изпитват страх да го опитат, пък и няма нищо шоколадово в чинията, с което да им се привлече апетита в правилната посока.

Едно от най-трудните предизвикателства в ежедневното изхранване на учениците е шумът в обширната трапезария. Едновремските бели теракотени плочки създават невъобразим резонанс за продукцията на ударни инструменти, която се изнася всеки обед. Хоровите и соловите рецитали преливат в различни гами и тоналности, докарват децибели, достойни да приглушат двигателите на стар руски боен самолет. Благодарение на тези обстоятелства, началните учители сме усвоили и жестомимичния превод на отлично ниво.

Когато тръгнат за стола, три колежки си слагат оранжеви тапи за уши, за да сме се чували по-добре. Подозирам обаче, че ги е страх да не оглушеят, да не пропуснат последния звънец и да забравят да си отидат вкъщи.

Добър апетит!

Любов Даскалова и домашните

Малко са онези от нашите редици, които не дават домашни. Всеки знае как учениците в час спят, как си играят с любимите играчки или трият пръсти върху светкащи екранчета. Да не изброявам онези, дето все гледат през прозореца, очаквайки да видят я леля си, или Халеевата комета, а един път Данчо каза, че почти забелязал летящото Спагетено чудовище.

Когато учениците блеят в час, много ясно, че ще трябва да си научат вкъщи. Затова давам домашни колкото ми сърце иска. А то е ненаситно.

Онзи ден делим едни безкрайни числа. Обаче нали сме първа смяна и децата ненаспали се, та половината не знаеха дали не са си още у тях пред закуската на масата в кухнята. Сама си изпях урока, сама си реших задачите, сама си трих дъската, сама си свърших всичко. Обаче и сама им дадох 50 задачи за домашна работа за утре. Що не им го казах в началото на урока, не зная, но им подейства разсънващо. На половината де, Благойчо и Наско по принцип не пишат домашни, а другите ще разберат за домашните чак следобед, когато се сетят да питат някой свой по-събуден съученик какво съм казала в клас.

Всъщност, това с питането е характерна черта и на родителите. И те, както и децата им, вечно нещо не са разбрали. Като напиша съобщение за спортен празник, не знам как го прочитат, но явно го правят със затворени очи. Едни десетина все преживяват цикличен стрес, че са проспали, забравили, отнесли са се или просто си нямат и идея, че са информирани. Един татко даже ме попита защо не е подсетен своевременно. В този момент си представих, че на личната ми карта вече не стои в ляво моя лик, а един прост календар, на който са надраскани датите и около тях стоят надписи с пояснения. Нищо, де. Този татко сигурно е директор, сигурно си има секретарка, която го подсеща да си прехвърли левия крак върху десния на всеки четиринадесет минути, та затова го разбирам.

Давам аз 50 задачи за деление с идеята, че ненаучен ученик от този клас няма да има. Ще им отнеме време като за следобед и половина. Няма да вдигнат главици, заболи погледи в цифри, решения, деления с опашки.

И знам как ще си решат задачите. В занималнята Асето ще ги реши светкавично, щото нали майка й от първа предучилищна я води на уроци по математика (пияно, солфеж, волейбол, модерен балет, програмиране за деца и още нещо беше, ама го забравих), та детето се е научило някак да се справя поне с времето. Останалата група ще си рисува в тетрадките, ще пише думи по испански, докато колежката ще е забола въоръжено око с 2 диоптъра в сборника по БЕЛ и ще впуска в бурни танци червената химикалка. Асето ще си сподели тетрадката с решените задачи и така набързо хитрите ми ученици ще изкопират петдесет броя аритметични действия. Забелязала съм, че за да става по-бързо, някои преписват просто цифри и знаци едно под други, а не като решение. Което означава, че и петстотин задачи да дам, ще сме упражнили само писане на математически символи и нищо повече. Поне после е лесно за колежката да направи проверка на всички тетрадки.

Веско също не пише домашни, защото майка му има тази задача. В повечето случаи даже не се старае жената да пише малко по-разкривено, та да докара разкрачения почерк на синчето й. Тя е секретарка, пише като за състезание по краснопис, едни мъниста подрежда. На няколко пъти съм й закачала съчинения на училищното табло. Малко да вдигна нивото поне.

На Наско баща му е заявил три пъти на родителска среща, че не е важно колко домашни ще напише синът му, а колко пачки ще е направил до осемнадесетата си година. Тарикат щял да става, а не академик. Съгласила съм се с тази теория на минутата, когато тежките златни гривни изтрополиха по крехкия зелен чин на една родителска среща, затвърждавайки бащината теза за просперитета на отрочето. Не съм сигурна, че Наско знае какво точно е домашната работа, предполагам, че татко му я е обяснил, чрез битовите ангажименти на жената у тях. Така де, майката.

Пет деца от класа ми са се изучили да използват интернет, когато пишат домашните. И калкулатор, разбира се. Даже веднъж Явор се изпусна да каже, че след като са създадени калкулаторите, майка му му заявила, че нямало луди на този свят, да си губят времето с изчисления. Изправя се онзи ден Явката в час и ме пита от името на майка си „Ако отидеш на ресторант и трябва да си изчислиш сметката, тетрадка с химикал ли ще извадиш или смартфона, а?“. За малко да му кажа, че аз и на ресторант когато ходя, обикновено около осми март с колежките, пак имам някоя забравена тетрадка за проверка в чантата и винаги може да изляза от ситуация. Да не говорим, че мога да си избирам и какъв цвят да използвам от осемте ми химикалки, които неотлъчно следват дебитната карта, пилата за нокти и червилото в чантата.

Тази група от петима хитреци един път ми бяха преписали от моя презентация, която съм качила в един учителски сайт за съчинение описание на ливадна теменужка. Толкова съсредоточено са търсили подходящия текст, че са пропуснали първия слайд от презентацията, на който съм си сложила снимката с предишния випуск. Аз много обичам да давам съчинение описание на ливадна теменужка, защото имам сантимент към нея. Като бях ученичка другарката Стефанова ме накара да пиша такова съчинение седемнадесет пъти. Имаше условие да съм го написала без грешка. И седемнадесет пъти откриваше минимум по три. Накрая, естествено, тя се отказа, обаче аз сънувах ливадна теменужка на всеки два месеца в продължение на три петилетки.

Като написах презентации, се сетих, че директорът все нещо не е доволен по отношение на проектите. Иска всички да работим по проекти, даже според мен и от чистачките го очаква това. Веднъж даде пример на съвет, че дори и хигиенистките могат да потърсят европейска програма за използването на безвредни препарати за миене на под, да попълнят апликационна форма и да кандидатстват някъде. Не беше удобно да се посмеем на съвета, обаче Иванов не е наясно, че фината моторика на нашите чистачки по отношение на захват на химикалката се свежда до ниво стискане с две ръце на дървена дръжка на метла. За грамотност въобще не отварям и дума, то е радост, че поне не си бъркат имената една с друга.

Най-много иска ние, учителите, да кандидатстваме и участваме по някакви европейски такива, а учениците да правят картонени проекти у дома, с които да красим училищното фоайе. И аз с желание давам такова домашно по всички предмети. Обаче винаги се намират дървени философи в родителски роли, които имат различни претенции. Звъни ми преди месец майката на Мая и ми обяснява, че детето й нямало време да се занимава с такива глупости. Откъде-накъде ще трябвало да купуват картон и да режат снимки на заводи с комини, като тя работела до 18 ч. и после трябвало да мие банята, да реже салата и да бърше прах преди лягане.

Бащата на Асен също заяви, че проекти нямало да прави вкъщи, защото той не бил педагог и не било негова работа да обучава чуждите деца. Човекът бил занаятчия, лепил плочки по цял ден, в това число и по гипскартон, та ако съм обичала, да не го тормозя и у тях си да ползва лепило и картон.

Най-старателно от целия клас се отнася Невенчето. Тя поне стриктно разпечатва на бял лист първата картинка, която й я е намерил Гугълът, и ми я носи свита на руло. Никога не е разбрала какво точно пише на черно-бялото намачкано листче, но от гордостта й, че е единствената с домашно, никой не може да я лиши.

В по-по-предишния ми випуск бях дала за пролетната ваканция да ми направят десетина домашни за почивните дни – хербарий от всички видове растения и насекоми, които срещнат сред природата; двеста и петдесет текстови задачи по математика (по двадесет и пет задачки само на ден); осемнадесет преписа на разкази на Елин Пелин, четири съчинения и седем преразказа на пролетни теми; описание на тридесет природни забележителности в България; картонена книга с бозайниците, живеещи в планините и равнините и по музика трябваше да научат десет песни за Великден и Цветница.

И искам да ви кажа, че след ваканцията после още една седмица никой не дойде на училище…

 

Приятна пролетна ваканция на всички! Домашни трябва да ви дам…

Любов Даскалова е дежурна

Всяка даскалица знае, че една от тайните на учителската професия се крие в дежурствата, с които е окичена целогодишно. Тук нито един родител не би разбрал за какво иде реч, когато се каже дежурен по лавка, дежурен на коридор, главен дежурен, дежурен през ваканция, дежурен по прием на ученици… и съм сигурна, че съм забравила за другата половина дежурства, защото вече страдам от липса на лятна ваканция по това време на годината.

Ето, например, преди години имах един директор, който поради някои особености на ръста си, оставаше незабележим в коридора през голямото междучасие. Тази своя характерна черта той използваше за изненадващи проверки на дежурството по етажи. Вървят си двама осмокласници с едва наболи мустаци като телена четка, и току те подминат, влачейки ходилата мързеливо по коридора и хоп! иззад тях изскача господин Иванов с репликата „Я, сега да видим кой е дежурен днес на третия етаж?!“. В този момент ти се радваш на първите 3 минутки избавление от тихия пристан на трудовата си каторга – класната стая и си захапал нервно онази баничка, за която мечтаеш от по-предното междучасие. Точно тогава от извънредновъзникналата изненада едно парче извара се закача в лявата ти ноздра, и се намества да полети от последвалата кихавица. Иванов забърсва куршумът-извара с погнуса и с ненавист съобщава, че не си гледаш работата, защото има тичащи ученици. Continue reading “Любов Даскалова е дежурна”

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑