Search

Любов Даскалова

Претоплен тюрлюгювеч за родното школо

Любов Даскалова и спортният празник

 

Ей, още не е започнала учебната година, дневникът не съм прошнуровала, една диктовка още не съм зачервила в пламъци, бързат да ни строят да спортуваме!

Спуснали отнякъде депеша, че в петък за два часа ще постигаме олимпийски рекорди, ще подаваме щафети и топки, шпагат и вис и каквото още се сетите от един същински многобой.

Само да ви попитам, що не ни засичат спорта от ежедневието, а!? Кой не е взимал 50 м коридор на спринт, когато е пипнал чревен вирус, а класната му стая е толкова далеч от тоалетната, колкото разстоянието между две села в Северозападна България? Кой не е въртял таз и колене, за да търси сребърната обичка на Мимето, когато шестнадесет чифта крачета тъпчат наоколо, за да може малките им собственичета да гледат класната отвисоко? Кой не е превземал две-три стълби за една, когато шефчето пак е ръмжал на телефона като изпролетила мечка с празен стомах? Колко двадесеткилограмови торби с тетрадки за проверка съм пренесла, толкова на строеж на пететажен жилищен блок  не тежат тухлите и арматурата! А кой брои обиколките между чиновете, а? За месец минавам повече километри из училище, отколкото автобусната линия до центъра на града. И ги изминавам със скоростта на страхлива полска мишка, а не на сухоземна костенурка със ставни проблеми и лека амнезия.

Събира ни онзи ден Мистър 15% (даде ги, де!) и ни строява в петък да сме по екипи и маратонки, да пускаме децата от учебни часове и всички заедно да играем на двора. Трябвало два часа да се кълчим, за да сме вземели участие в някаква инициатива. Абе, не обявят някоя национална програма по учителско веселие и балнеосанаториално стимулиране на физическото и психическо здраве, ще ме карат да играя на Врани и врабци в училищния двор! Алоу, в нашия двор само орлици и кукумявки има, ама хайде някой да не се припознае по погрешка.

Секретарката ни раздава инструкции – всеки клас трябва да се включи в турнира по футбол, народна топка, баскетбол, волейбол, топка над въже, скок от място, 50 м. спринт, дълъг скок в пясъчник с локва и кучешки орнаменти, ориентиране в южната част на двора, която е с естествени декори за Джурасик парк и др. Не знам как не са се сетили да ни пратят и в близката река за плуване по и срещу течението, спортен риболов, ветроходство и гмуркане. Ама ще си замълча, че началникът иска да ни прави иновативно училище, знам ли дали няма да му дойдат добре идеите…

В четвъртък вечер си отварям гардероба, за да търся къде ми е анцуга. Не, че няма да го обличам за еднодневна екскурзия скоро, ама тя е чак другия месец. Изтърбушвам гардероба по пода на цялата стая и сред осем ризи и дванадесет поли намирам горнището. От долнището няма и следа обаче …Не помня дали не бяха излезли едни големи бримки по шевовете от вътрешната страна на чатала миналия ноември и дали не го пратих на почивка към отдел „Сметосъбиране“ към общината. То винаги едно триене пада по бедрата, но аз подбирам материите, щото някои са леснозапалими, а знае ли човек на какви скорости ще го включи живота.

Обаче ми няма долнището на екипа, а магазините са затворени. По пола не мога да тръгна, защото не съм Серена Уилямс и автографи няма да давам, а в такъв вид най-много да си разпиша само споразумението за напускане по взаимно съгласие. Обаче моят мъж има много хубави анцузи. На размер са внушителни, но поне в ханша са ми повече клинести, а надолу – шалварести. Не съм най-сръчна в ръцете, но се решавам едно от долнищата му да ми спаси честта за спортния ден. Разшивам набързо от коляното надолу, събирам крачолите в по-секси кройка, така, по-скосени да са и подгъвам осемнадесет сантиметра навътре, че после мисля да му го връщам в мъжки вид. Като знам, че само за два часа ще привличам внимание, не си давам много старание във фестон-бода. Хайде, да не би Тенева и Славчева ще дойдат по трика и цвички? Аз си мисля, че ще се загубим в ученическата тълпа и ще си останем незабележими и неотбелязани като всеотдайни радетелки на такива хвърковати идеи.

Обличам новосъздадения уникат на спортна тематика, станал е перфектно, само малко розовото горнище не прелива хармонично в зеленото долнище, ама мога да си завържа някой индийски широк шал като колан, да прелея цветовата гама. Имам седем, които са вдъхновени от колорита на няколко породи папагали и други екзотични птици.

Маратонките са ми оранжеви, обаче не вярвам, че ще впечатля някого с безвкусица, защото всички знаят колко стилно ходя облечена всеки ден – ниско токче, широка пола и свободна риза със сако.

Петък е, аз съм се спретнала със завидна сръчност, достойна да се признае за занаятчийски умения. Даже мисля да си го допиша в автобиографията и портфолиото, че се забравят такива постижения. Отивам в клас, ама през първия час децата се разсънват само от спонтанен и безконечен смях по мен. Дванадесет не спират да се хилят по-кротко, четири обаче цвилят с глас като ме гледат. Две се обадиха на майките си, за да разкажат за новия ми спортен костюм, но описанието май заприлича на такова като за кукерски фестивал. Пламен ме пита дали може двамата да сме центърнападатели на футболния турнир, че сме щели да мачкаме наред. Само дано наистина не падна някъде по терена, че не ми се мисли какви щети мога да постигна.

Имаме рисуване, давам им да ме нарисуват както ме виждат. По-добре е да знам как изглеждам в детските очички, така поне ще си направя сметката първа ли да изтичам на двора в 12:00 или да поизчакам малко, за да се загубя в масовката. Повечето ме рисуват като балон, сигурно е от шала на талията ми. Няма да разказвам как сме учили през смях и кикот български език и математика, добре, че още сме на преговор.

Идва заветният обеден час, когато детското щастие от стоидвадесет минутната волна спортна програма започва. Ще играем първо на футбол, аз се спазарявам да съм вратар, че на друго място на игрището съм заплаха за детската сигурност, здраве и живот. Осем момчета тичат след топката, дванадесет момиченца подскачат край мен в индиански танц и пеят песен как госпожата им играе футбол! Аз си спомням как Боби Михайлов се раздаваше на световното през 1994 г., ама не се престрашавам да плонжирам. Абе, плонжове в този живот правя само в името на кариерата на учител, не в тази на вратар! Обаче ми вкарват гол, половината клас ми е сърдит, другата ме успокоява, че добре, че не са два. Аз им обещавам, че след петия гол излизам напред и ще мачкам. Така и става, след 5:0 се престрашавам да защитя достойнството на нашия клас. Футбол съм гледала само, когато съм му носила бира от хладилника на мъжа ми във вечерите на Шампионска лига. В смисъл, виждала съм, че си подават топката и съм чувала, че комбинациите са важни. Виждала съм Левандовски да бие пряк свободен удар и да вкарва гол и си мисля, че няма нищо сложно в това. Що волета съм отнесла в този живот, все пък трябва и аз да съм се научила от личен опит да ги бия. Така и става, аз тичам след топката, а учениците страхопочтително ми правят път. Ей, едно не се престраши да ми подложи крак! Ама за мен това е заради силните инстинкти за самосъхранение, не че притежавам бразилска техника. Шест момчета ми викат „Подайте!“, обаче аз гледам право в топката, за да не я настъпя, да се спъна и да се пльосна на игрището. И така съм се унесла да тичам, че и вратарчето ми направи път, за да се спра директно в мрежата на вратата. Тя, тази мрежа, е футболна, ама аз без да искам си направих асоциации с шараните по Никулден. Обаче пък вкарах гол и се реабилитирах пред учениците. Индианският танц се промени, песента вече има друг текст.

Обаче бая се запъхтях и се завърнах победоносно на нашата врата. Все пак част от ударите с топката се спират в мен, а не във вратарската мрежа, та може да се каже, че ставам за вратар. Едри мокри петна са оформили особен дизайн на блуза и горнище. Шареното шалче се е събрало в тънко коланче, а левият крачол е слязъл под подметката на маратонката и леко се е продупчил. Леле, ще трябва някаква емблема да пришивам върху дупката! Някой виждал ли е такива на Байерн Мюнхен? Моят ще „преглътне“ на такова място само картинка на любимия отбор.

Оглеждам се внимателно да видя къде са колежките, дали някоя гледа със завист на спортните ми постижения. НИТО ЕДНА НЕ ВИЖДАМ!

Шефът бил подложен на натиск и в последния момент решил само учениците да играят. Половината пият кафе до оградата. Другите сигурно зяпат от кабинетите си.

Ей, сеир гледат и не казват!

Абе, ще ви бие градушка на Видовден!

 

 

 

Advertisements

Любов Даскалова в предучилищна група

Колеги, знаете как е! (то други не ме четат, щото въобще не разбират някои изречения, нищо, че са от живия живот). Колкото и ударно-натоварено да започва учебната година, редно е да си помагаме и да се заместваме. Аз така десетина пъти съм ходила на балнеосанаториум в учебно време,  Царска туршия затварям поне един дълъг уикенд с включващ работен петък и понеделни , даже и за профилактичен преглед при джипито ходя в сряда през януари.

Звъни ми онзи ден Татарска и ми се моли като на неделна литургия да я замествам една седмица в предучилищната група. Закъсала го в Гърция, нещо колата им се развалила, та, горката, да изчакали семейно на плажа, докато я ремонтират. Да съм поемела групата й от пет-годишни в първа предучилищна. И аз се занимавам с малки деца, ама да попитам пет-годишните не се ли водят някаква ясленска група, ми то много малки, бе?!

На петнадесети септември им събрах букетите на двора, ръкостисках се с все непознати хора, гледам мъничета с кукли и колички в ръце. Па току претичам и към моя клас, на които съм им казала, че букетите ще ми ги подаряват в класната стая. Така, де! Няма по снимките хората букети в рокля да гледат. Прическата ми е за тридесет лева. Боята за коса е на промоция, слава Богу. Тия пари за снимките съм ги дала, щото прическа с шампоан се отмива, ама от снимка – не!

Идва и първият непразничен учебен ден. Влизам в стаята на предучилищната група към 7:30 сутринта. Вътре подредени едни красиви пластмасови масички, столчета. Обаче не смея да ги пробвам, защото си мисля, че столчето ще направи двоен шпагат. И за масичката се отнася същото. Има телевизор от плоските, вдигнат високо на стената, за да може и учителката да не го стига. Явно директорът минава да го пусне с дистанционното от джоба и после така го спира.

Татарска дневник на групата не е попълвала, ама неин си проблем, да си го е взела с плажното мляко и хавлията.

По списък децата са 35 с напечатани имена и още 4 написани с молив. До 8 ч. имам време да разгледам съдържанието на всички шкафчета, какво има зад пердетата, как се пуска водата в тоалетната, какъв е етикетът на килима (че много ми харесва), комплектите с флумастери са с 4 повече, прибирам един в чантата за всеки случай.

Звъни се на вратата, отивам да посрещам малките възпитаници. Един наперен татко, мой ученик от втория випуск, води бебен, опс! момченцето си. Разпрегръщахме се с Краси, синът му ме гледа заплашително и вика „Ще кажа на мама!“. Малчуганът се стрелва в стаята с бързината на петокласник със запалена цигара в училищна тоалетна.

Идват още пет деца наведнъж. От мънички, по-мънички. Влизат направо в стаята и се заиграват. Аз се чудя дали да стоя на вратата и да посрещам следващите или да влизам вътре, нищо, че телевизорът е уж високо монтиран. И докато съм изпаднала в тази сложна дилема ми звъни телефона. Директорът се обажда, да съм идела в дирекцията. Казвам му, че няма как да стане, че в детската гради…опс! в предучилищната група е пълно с деца, а той ми нервничи нещо отсреща. Сетих се как навремето една приятелка хитро си прекъсваше досадните разговори – развиквам се отчайващо „Ало, алооооо, нищо не се чува! Алооо! ЧУ-ВА-ТЕ-ЛИ-МЕ?“. После се затваря мигновено и се изключва телефона.

Решавам все пак да съм при децата в стаята, който иска – да влиза, който не иска – майка му да му бърше сълзите.

Три деца играят на гоненица, две са седнали на столчета, едно е намерило пастелите и рисува на стената йероглифи. Впускам се на мига да изтръгна масления червен пастел и да спася новата стена от дълбоко чегъртане. Едно детенце ми липсва. Звъни се на вратата, тичам да отворя. Посрещам следващите три малки човечета, в този момент липсващото го виждам да тича към футболното игрище, където играят четвъртокласници футбол. Захвърлям токчетата и хуквам боса, за да го настигна. Днес обаче пак съм с пола и ситня повече като за копаница, при което целият двор спира да играе кой каквото там си играе и всички започват да ме сочат с пръст, смеейки се. Едно момиченце се сеща, че все пак не съм тръгнала с тях на физическо, подгонва малкия беглец, настигна го и го задържа. Мисля си, че даже и на държавната граница да ме пратят, ще се справям чудесно и ще настигам всеки бежанец, та ако ще да е от националния отбор по маратон на Кения. Държа здраво за ръчичка мъничето, директорът е отворил прозореца от третия етаж и крещи „ЛЮБООООВ!“. Отдолу пет тийнейджърки от горните класове му отвръщат „И ние ви обичамееееее!“. Правя се, че не съм го чула. Знам, че през носа ще ми излезе, ама ми е напечено.

Връщам се в стаята – три реват, осем играят на гоненица, десет са седнали на столчетата и се гледат, вече две рисуват по стената. Аз заключвам вратата и ще отварям само при специални случаи. Ключът го закачам на един боядисан като стената пирон, който е бил закован  там със строежа на училището, но още се явява функциониращо съоръжение – закачалка за учебни табла. Това е така, защото отдолу има шкаф и никой не си е закачал на него тежко мокро зимно палто. Или торбите с тетрадки за проверяване. Или три кила картофи, купени на прибежки в някоя голямо междучасие от близкото пазарче.

Събирам моментално всички пастели, 3 липсват, трябва да внимавам кой незнаен естет ще продължи първите си опити по графити майсторството.

Отивам да успокоявам плачещите. Говоря нещо, не ме чуват. Разказвам им как майките им ще ги вземат на обед, но те се разревават още повече, защото чуват „майки“, а ги няма наоколо.

Звъни се на вратата, влизат още четири. Бройката вече започва да става притеснително обемна. Опитвам се да направим сутрешна гимнастика. Подканвам децата да се хванат  на хорце, аз също съм сред тях. Ще играем „Балонът се надува“. Усещам се, че няма къде да се „спука“ и тичам да преместя масичките в единия ъгъл. Идват още пет. Ключът ту е закачен на пирона, ту се ползва по предназначение. Балонът се надува, надува, надува … ръчичките и от двете страни ме дърпат, но държат здраво. Децата се смеят, разтягат хорцето с всичка сила и в един момент такава мощ се е отприщва или просто аз не съм стъпила здраво и с двата крака на земята, но всички политаме дружно на килима. Никой не се е ударил, плачещи нови няма, старите гледат учудено. Аз обаче съм седнала на земята и няма на какво да се подпра, за да стана. Столчета и маси са надалеч. Ако се хвана за дете, ще го поваля на земята като Станка Златева. Седя и си мисля какво да правя, а край мен вече е гоненица. Чука се по заключената врата, а аз не мога да се изправя. Започвам да пълзя към радиаторите. Половината деца го приемат за новата ни игра и започват да пълзят като мен. Добирам се до стената, следва здрав захват и ето, вече съм отново метър и шейсет. Аз обаче не отварям.

Ще пеем „У дома часовник трака“ и ще правим ведрина. Знаете как се танцува тази песничка, нали? Ръцете през глава наляво-надясно, чупки в кръста и не се мърдат краката. Аз внимавам повече да не влизам в ролята на сухоземна костенурка, затова пластичността да е от кръста нагоре. Идват още три дечица, бързо разбират какво правим и се вливат във физкултурната подредба. Обаче нали съм се разтресла като махало на стенен часовник и в един момент усещам едно „щрак!“ някъде в тазовата област. И така се заступорих  неочаквано и за себе си даже. Всички деца застават в същата поза и с нетърпеливи погледи, заковани в мен, дебнат как ще мръдна, за да ме копират. Аз не мърдам – те също. В този момент нахълтва директорът, отключил с ключовете на чистачката. Вижда гореописаната ситуация, но не разбира, че играта за мен е приключила преди малко.

Започва да ми се кара, че съм си подритвала трудовата книжка като не съм се отзовавала на неговите опити да говори с мен. Вече очаква да съм се изправила и да го гледам в очите. Аз обаче си седя в крайно ляво огъване на тялото, от раменете до талията съм в права линия, успоредна на килима, краката са в лек разкрач, само ръцете мога да мърдам.  Погледът ми е на нивото на горната част на панталоните му, само до толкова мога да извия глава и само това мога да видя от него. Сигурно минават три минути в назидателна реч, когато на шефа му просветва, че все пак нещо не е наред с тази клета даскалица. Казвам му, че не мога да мръдна, а той вика, че щял да прати майстора на училището да ме оправел. Оф, само това оставаше… Пристига Панайот, шефът се изниза, защото жена му му се обади със скандал веднага да  отива да плаща интернета. Хваща ме Панайот през кръста, премята ми ръцете отпред на хикс и ме дърпа рязко върху глобуса-корем, който е преглътнал с осемдесетте и шест каси бира, изпити от началото на годината. Нещо прехрупва по гръбнака ми, аз стъпвам отново на крака и се оказвам здрав и разчупена. Панайот подхвърля, че на това му се викало опъване и винаги съм можела да разчитам на него пак да ме опъне. Ай, сиктир бе! На такъв да те е страх и благодаря да му кажеш!

Междувременно две хубавици старателно свалят наред лепенките с приказни герои от шкафчетата и тичат да си ги лепят на своите. С тези стикери трябваше малчуганите да си разпознават кое шкафче на кого е, сега всички тези индикатори са се концентрирали върху две вратички. Събирам ги всички на столчетата. Това става за около дванадесет минути. Две седнат, три станат, после пет седнат, а осем се затичват към прозорците, щото едно крещи „Това е кака ми!“.  Аз имена и да искам, няма как да науча, не съм сигурна, че и те си ги знаят като хората.

Ще раздавам познавателни книжки и флумастери да започваме по годишно тематично разпределение. Както се казва, инспектор от РУО сега да нахлуе, па да се смае от порядък и методичност.

Шест деца гледат шарените цветове и питат това близалки ли са или бонбони. Яли били такива, ама не разбрах след това дали и бой са яли. Две момиченца подскачат от столчетата и се надвикват едно друго, че тези книжки са ги правили три пъти това лято с майките си, можели да четат и да пишат числата до 100, да събират и изваждат пак до 100, а едното тръгна да ми цитира таблицата за умножение. Абе, такива и през целия първи клас се чудя какво да ги правя! За какво са ми ги докарали тук!? Поне по един лаптоп да им бяха сложили до адаптираното мляко, па да седнат да учат я първи  стъпки в програмирането, я Менделеевата таблица.

Половин час упражняваме как се отваря флумастер, поставя се капачката от другата му страна, за да не се загуби, после връщаме капачката на правилното място, за да не изсъхва писеца. Преброих до 250 такива движения, та да може да ги автоматизират и да не се налага да лазя половин час след това да събирам разпилени пособия от всеки квадратен метър на стаята.

Времето леко се изниза, беб.. опс! малчуганите ги взимат до един точно в 11:30 ч.

То ще вземе да ми хареса…

Любов Даскалова е протоколчик на ПС

 

И това доживях.

Седемнадесет учебни години съм била като мълчана вода, когато са избирали протоколчик, в други пет се правех на утрепана, две години даже не съм стъпвала на ПС. На последния съвет обаче Белокопитова обърна нова страница в моя живот и ме лиши от няколкото кратки дремки, поднасяни редовно от парниковия ефект в учителската стая.

Обявили съвет за 12:00 онзи ден. Аз, Рени и Ванчето сме в близкото кафене да обменим новини и сведения за колеги и колежки. Знаете как е. Обсъждането на всякакви теми с приоритетно направление „педагогически и непедагогически специалисти на учебното заведение“ върви в трикилометров радиус на училището.

Логично е да започнем учебната година без неизвестни.

Обаче сме се улисали нещо, затова и влизаме в притихналата учителска стая, запълнена с тежки въздишки, потни мишници, сандали с чорапи, разпределения в пазарски чанти и все такъв разкош, отбелязващ наближаващия празник – 15. септември. Директорът, стъпил на подиума, ни прострелва с гняв, една мълния затваря вратата след нас. Въобще не си прави труда да ни пита защо закъсняваме. Белокопитова, придърпала късата си пола близо до пъпа, говори гневно как вече не иска да пише като луда протоколни книги. Ние трите сме се вгледали що за тоалет е избрала говорещата колежка. Идея нямам кой я е учил на вкус и що не е събирала Burda Moden, когато го пробутваха по РЕПовете. Обаче това да съчетаеш червена карирана пола с широко плисе (по-широко от плочките в банята) с чернобяло раирано елече и розова риза с буфон ръкав, ме стряска. Как ще махате Наредба 4 на МЗ, бе? С такава волна програма на тема „облекло“ колежката веднага трябва да записва първия свободен час за психиатър! После може и на огледалотерапия да я пратят.

Стоим прави, защото ПС е в разгара си, ние сме закъснели и няма къде да седнем. Добре, че не сме в ъгъла и все още Никой не ни е накарал да си вдигнем ръцете. За сметка на това тирадата на Белокопитова не свършва, директорът отново ни поглежда тричките и ни сразява: „Даскалова, ти ставаш протоколчик, Райна – главен дежурен за първия срок, Иванка – за втория срок!“. Аз започвам да разбирам след няколко секунди какво точно е искал да каже началството, когато гора от ръце като на безплатен концерт на Димитровградския площад приема директорското предложение. Белокопитова прегазва 6 леви и 4 десни крака, за да застане пред лицето ми с протоколната книга, да ми я пробута в ръцете и победоносно да се върне по същия утъпкан път.

Ей, леден душ ме поля, седнах на парното в ъгъла, подложих дневника на занималнята и с уплах разгърнах страниците на тази изтъркана от мъки книга. Алеле! Всеки протокол вътре е от по 12-15 страници! Чао, електронен живот, здравей Паисий! Тъкмо щях да попитам директора дали направо към някой женски метох да не се отправя, да ми отстъпят малка спретната килия със свещ.

„Даскалова, води си записки, после имаш да пишеш протокол!“ ми ръкомаха Белокопитова.

А аз даже химикалка не нося в чантата, щото съм я забравила някъде.

Нищо, ще помня!

Директорът се изправил и чете дневния ред, а аз старателно го слушам. „План за …, план за … безопасност на движението, …директора, програма …“ . Пет минути този човек не спира да говори за планове и програми. Аз запомних четири думи – план, стратегия и вътрешен ред. Казвам си, че е достатъчно. Колегите вдигат ръце за гласуване, ама не знам, аз ли да ги броя, някой ще се изправи ли, че е против?

По едно време се надига бавно и достолепно Калугерова. Искала да пита кога и с колко ще й се увеличи заплатата. Тази дума трябва да я забранят за педагогически съвети! Заговори ли се за заплата и народа логорея хваща. Ненчева и Балабанска даже нещо се разгорещиха в спор коя ще вземе по-висока сума и коя е с повече трудов стаж. И двете съм ги сварвала да вървят по коридорите на училището и да се вайкат колко улав народ идвал в лицето на младите учителки и как ни една от тях не ставала даже за хигиенистка на дворни площи. Според мен това е стратегия да си измислят заслуги и да си фантазират, че ще догонят Янка Такева поне на трудов стаж. И това го мелят циклично през годината, за да дочакат ето този съвет и да се хванат за косите. То и директора можеше да го хванат за косата, ако я имаше, ама на. Милачкова се обажда да млъкнат, ама няма кой да я чуе. Ако в началото на годината не може учител да надвика колегите си, за къде е тръгнал? Звъни телефонът на директора, жена му му се обажда, за да му продиктува колко картофи и сирене да купи за вкъщи. Началството разпуска педагогическия съвет за десет минути, за да си запише наставленията. За малко да му откъсна празен лист от протоколната книга да има къде да пише.

Тези десет минути не можаха да поемат наплива към тоалетните, затова след близо час ПС потръгна наново. Аз съм си намерила двоен лист и ще протоколирам реч. Обаче като говорят двама души едновременно как да записвам? Спрях да пиша и се загледах да не стане бой и да не изпусна нещо. Веднъж две чистачки се бяха сбили на общо събрание, защото на едната се падна да мие и тоалетните. Я чакай да видя Белокопитова как го е описала този екшън! Разлиствам бавно назад и съм се зачела в тези стенографирани шлагери, дето се въртят циклично. А директорът за някакви програми говорил през това време. По едно време даже гласуваме нещо, ама не разбрах кое, пардон, какво. Нищо.

Директорът започва да говори за стратегия. Алоу, какви са тези планьорки от комунизма? Никой днес не чете такива работи. За мен най-важната стратегия в училище е да оцелея, бе! На двойния лист пиша „стратегия, точки 4 и 5“ каквото и да означава това. Истинският протокол трябва да е закодиран. Да е написано кратко, ясно, по възможност без изпадане в подробности.

Тъкмо гледам колегията клюмнала глави по ревери и яки, когато Калугерова отново бавно, достолепно се изправя със средна скорост половин метър в час. Искала да попита кога и колко ще е ДТВ-то. Всички мигом ококориха очи, все едно Ким Чен-ун ин е на гости с ядрена глава под мишница. На шефа видимо му стана лошо и докато успее да прехвърли темите по план, осемнадесет колежки взеха едновременно думата за пари. Аз нито мога да ги запиша точно кои са, нито да чуя какво говорят. Това няма да го пиша в протокола.

Стана някакъв панаир в учителската стая, шест колежки тихо се изнизаха, Калугерова стои права все още или леко е започнала да сяда, но още не се забелязва ефект. Директорът викна колкото може да се гласуват всички промени и планове, които били задължителни и да си ходим. Естествено, гора от ръце в стаята. Аз на шега записвам за протокола „флашмоб за ДТВ“.

След заседанието идва секретарката при мен и ми тупва 3-4 книги все за протоколи, папки, списъци и ми вика „Оправяй се!“ . Аз не съм записала много, някъде около седемнадесет думи – правилник, план, стратегия, 4 и 5 точка, ДТВ и заплата, Калугерова, картофи (оп, това ще го задраскам). Има и още няколко, ама те се повтарят.

Абе, какви „по първа точка, по втора точка“???

На този съвет имаше само 4. и 5. точка нещо за стратегия и друго не е говорено.

Знам, че накрая гласувахме всички планове и правилници наведнъж.

Пиша 2 изречения за протокола, за да не объркам някой план, програма, стратегия: „Всичко прието!“, „Единодушно!“

 

Отивам да си подготвям годишните тематични разпределения, после пак съм на кафе, че прогимназията остана необсъдена.

Любов Даскалова и лятното училище

Каквото и да си говорим, лятото не е за почивка. Хората са рекли „Залудо работи, залудо не стой!“, затова и аз няма да подвивам крак? Съвсем естествено, взимам пример от нашето  министерство, да изкарам едно трудово лято, изпълнено със смисъл и пари.

Моя приятелка ме покани да стана учителка в лятно училище. Отивам на място, където никой не ме знае, а и моят осанка никога не е стъпвала там. Обещана ми е добра заплата, та не се замислям много. Миналата година като белих чушки, прах китеници и подреждах гардероби какво? Само едни пет лева паднаха от есенното сако на розови лилии.

Отивам с гордо вдигната глава на новото работно място. Зарекла съм се да покажа класа и висоти, постигнати след дългогодишен упорит труд, 3 медала от олимпиади, 3-то ПКС и репутация на старши учител, нищо, че още преди 8 години трябваше да ме направят главен.

Стигам по едни криви сокаци, с тротоарни плочки тип „римска мозайка“, толкова ситно наронени имам предвид. В квартала се стига по случайност, само с 1-2 транспорта, които според мен се редуват през ден. Училището не е голямо, на 3 етажа, с решетки по прозорците, мушкато по первазите, с естествено затъмнени прозорци от фини прахови частици споени с дъждовна вода.

Портиерът, който стои на пост на вратата, е на години, достойни за почетно гражданство и плакет за дълголетие. Представям му се три пъти и съм вече леко притеснена, че ми се е изтрило червилото от артикулационните премеждия на устните. Записана с леко сгрешени цифри с ЕГН и номер на лична карта като да не ставам гарант на нечий кредит, ме праща да се срещна със заместник-директор, дето щял да ми обясни всичко. Силно се притесних, вървейки към третия етаж, дали няма да слушам лекция за дидактични проблеми и методика на лятното училище без кредит-точки.

Посрещна ме заместник-директорка с присвити устенца, малки очички, прическа тип „каска на римски пехотинец“ и модна линия Базар „Автогара-Симитли“. И двете ще ходим на работа целия август, ама аз ще взимам и втора заплата, а тя не. Не е словоохотлива, в забързана крачка ме повежда към кабинет 103, където ще се помещава лятното училище. Мислили, че няма да има интерес за август към такава услуга, щото юли и юни групите били по цели класове  така, както си вървели и през учебно време. Обаче родители не спирали да звънят и да се молят някой да им гледа децата и през август. Не, че нямали отпуски, ама в училище на децата им било по-добре.

Връчва ми списъка с групата, наброяващ 42 реда с имена на ученици. Казва, че можело и още да дойдат и ако така станело, направо в салона по физическо щели да ни изместят. Понеже повечето майки нямало как да изпращат пържени картофи за обяд на децата си, та помолили и столът да работи. Работно време:  7:30 – 18:30, заплатата няма да я споделям, за да мога евентуално догодина пак аз да се пробвам. Днес съм пробно, трябва да видя дали ми харесва.

В 7:30 четири деца вече са в кабинета. Носят тежки раници, гледат сънено-намусено и директно полагат морни главици по чиновете. За две от тях имам подозрения, че може да са спали в училището снощи. Аз се представям с усмивка, а заместник-директорката ми подвиква, отдалечавайки се едно „Хайде, спорна работа!“ и хлопна вратата.

Стаята е голяма, чиновете са за повече от четиридесет деца, има фикуси, драцени и разни други цветя. Южното изложение загатва за  модерна фурна с четворен грил реотан. Цялата мебел в стаята носи спомени от датата на производство – годините на късния социализъм. Има компютър с екран 3 педи и половина, на който децата щели да гледат филми. Интернет няма, затова преносът на данни става посредством юесби флашка, ама не с 4 Джи, а само памет. Имало качени някакви филми някъде из компютъра, да съм ги търсела. Все едно да помоля мъжа ми да ми намери синята химикалка в дамската ми чанта.

Междувременно, докато се озъртам и изучавам кабинет 103, идват още петнадесет деца. Сякаш имат ритуал да влачат подметки, да хвърлят тежки раници на пода и да полагат недоспали главици по чиновете. Мълчат тъжно и чакат нещо да се случи. Започвам да ги разпитвам как се казват. Оказва се, че четири деца не са записани в списъка. Към 8:15 кабинет 103 се пръска по шевовете, има над петдесет деца, според мен ще идват и още. Спешно звъня на заместникът да отключва физкултурния салон, защото в стаята вече и по земята няма как да се стъпва. Салонът е наблизо, децата грабват столове и хукват.

В салон по физическо със столове съм била само на училищни тържества и когато трябва да правим общо събрание. Децата ги подредиха в единия край, извадиха топките от кафяв скрин и започнаха да ритат кой където свари. Аз имената не им знам, трудно ми е да ги преброя в движение, но поне заставам мирно на входа да не допусна някой да тръгне. Междувременно идват още 3 деца, заместник-директорката се убеждава, че групите трябва да са две-три.

Към 9 часа решавам, че е време да усмиря физкултурните изпълнения от волната програма и да поема вокално-изпълнителска роля.  „Тихооо! Тихоооо!“ викам с всички алвеоли на белите дробове, които дрънчат по гласни струни, обаче си оставам надвикана от четирите посоки на света плюс ехото от тавана и пода. Сещам се да святкам и гася осветлението, но и това не помага, десет деца се развеселяват и крещят „о-ще, о-ще!“. Е, няма как, последен вариант е да им събера спортните пособия. Връщам всичко в скрина, а 60 чифта очички ме гледат някак недружелюбно и особено гневно. Разгледала съм програмата и зная, че сега трябва да има час по четене. Обаче децата казват, че са пренесли само столовете, а раниците са им останали в кабинет 103 и на спринт се отправят към него. И аз тичам след тях, нищо, че ми е малко трудно с тези 83 кг., но леко запъхтяна влизам последна в стаята. Шестдесет раници се отварят, за да се извадят книги, списания, таблети, смартфони. Можело да се чете и от електронно устройство, така разрешавали учителките, та коя съм аз да питам кой го позволява това. Обаче място за 60 деца в стаята няма, а столовете са в салона. Някак в суматохата ги уведомявам, че се връщаме на закритата спортна площадка да четат седнали. Казвам „някак“, защото на средата на изречението първите вече тичаха по коридора. Е, да, ама половината група не иска да ходи пак в салона, а другите са вече там. А аз, горката ? Набързо решавам, че ще ги събирам всички в кабинет 103, защото във физкултурния салон ми е неуютно. Ама как в салон, бе, никой не е сложил катедра, стол и бюро, без които една учителка е неразпознаваема!

Обаче да събереш близо три паралелки дечурлига, които не те познават що за талант си и да се опитат да те предизвикат на тема дисциплина… Не зная дали ме разбирате?!

Кратките ми упътвания от рода „Хайде всички да отивате в кабинет 103!“ остават неразпознати, неразкодирани и неизпълнени. Много бързо взимам надхитрящо решение да изведа учениците на двора, само сменям 103 с „двора“ и мигом картината се пренася в деня на големите намаления в Щатите, когато милиони граждани превземат магазини. Може по план някой да е искал да се чете в момента и сигурно за шест или шестнадесет деца щеше да е пасторална картината, но при шестдесет е въпрос на късмет да изкараме деня в радост и без тъга.

Четири майки и един татко на прибежки и опулени очи, но дяволито усмихнати, дърпат малчугани за ръце в двора на училището. На мен пътьом само ми се усмихват, таткото се престрашава да попита това „лятно училище ли е ?“. След 5 минути са отново на двора, групата ми се е уголемила на към 67 ученици, които пърхат волно като пеперудки из училищния двор. Аз, разбира се, съм седнала до вратата, обаче не зная накъде точно да гледам и понеже природата ме е дарила с късогледство, вадя си едно книжле на Джаки Колинс и се унасям в любовните авантюри на млада бизнесдама.

По едно време една баба ме потупва по рамото и ме връща в реалността. Сигурно е станало към 11 ч., неопределен брой деца тичат в разнообразни посоки из училищния двор. Възрастната жена се е спряла леко до мен и ме пита дали съм учителка. Аз само поклащам глава и добавям „при това старша“. Бабата обаче ми казва, че дали съм страшна или не, това нямало значение. Оставила си е двете внучета с останалите деца да ги гледам, че имала да ходи до поликлиниката и после до една далечна аптека за лекарства. Едва произнасям „Ама как така?“ с тон на уволнена сервитьорка от оборотна созополска кръчма, но уви, бабата си заминава неотговорила.

Дванадесет деца влизат в двора на училището с колелета, заключват ги за перилата на стълбите и се впускат в игра. В далечината едното подвиква „Госпожооо, и ние сме записани на лятно училищеее“. Аз съм онемяла вече. Имам чувството, че ако започна да броя децата, ще заспя на предпоследното.

На вратата на училището се показва пълничка  млада жена в бели дрехи и шапка, която подвиква „Обядът е готоов“.  Мигом всички деца захвърлят игри и закачки и хукват към училищния стол. И аз отивам плахо, поне да разбера колко порции обяд ще сервират. Били приготвили 100 за всеки случай като за първи ден от новия месец. Боб с наденица и нишесте ванилия свършват за кратко време, 3 порции остават. Аз съм стъписана от броя на учениците. Слиза заместник-директорката в стола, води 6 жени с нея. Представя ми ги като майки, които от утре ще си доведат децата на лятно училище, днес искали да видят дали се е събрала група. Заместничката подхвърля с половин уста, че групата ми е с маалко повечко деца, ама ще се справя, можело и още да дойдат. Засега обаче съм била единствен кандидат за работа, та …

Аз леко си вземам чантата под ръка, питам дискретно къде е тоалетната и със засилка  прескачам по две стъпала за едно по старите мърляви стълби. Затичвам се през вратата на портиера, сякаш ураган ме е понесъл и с най-бързата си крачка поемам на бегом към следващата спирка на автобуса. На следващата, за да не се сети някой да ме търси на близката.

Леле, кракът ми няма да стъпи повече там…

 

 

 

 

 

 

 

 

Любов Даскалова е на зелено училище. Част 4.

Хайде, не ви ли омръзна да четете за това зелено училище? И на мене ми втръсна всичко, ама трябва да се прибираме.

Към 4 часа идва при мен Ивчо и ме разтриса яко по рамото, докато събирам сетни сили, вероятно хъркайки като състезателен автомобил без резонаторно гърне. Скачам с последните останали няколко калории в безкофеиновото ми тяло. Какво има ли? Телефонът му останал на пейка в парка, в съседната стая при момичетата или на масата в ресторанта. Сигурен е, че си го е взел от вкъщи, щото според него е говорил с майка си преди три дни и не помни кога, но е играл и на игра. Може ли да звъннем, за да го чуем дали звъни. Но пък го държал винаги само на вибрации, щото майка му често му пишела, даже и нощем. На молбата ми да го търсим по светло, по личицето му просветват няколко сълзички, които мигом ми променят решението. Телефонът ми е до главата, на вибрации, с 9 пропуснати обаждания от родители и нито едно от моите деца. Обаче нямам номера на Ивчо, той също не си го знае… Докато леко размишлявам как да постъпим, Иво вече е изтичал да събуди Мартин, щото в неговия апарат бил записан. Вече трима сме будни, първите петли са още с пижами и няма да кукуригат скоро. Слънцето е някъде над Владивосток. Идва Мартин сънен и ми дава да си препиша номера, защото той нямал минути за разговор. Подавайки старата си нокиа, веднага разбираме, че му е паднала батерията. Снощи светел с фенерчето да си търси падналия спинър под леглото и забравил да го изгаси. А зарядно не носел, щото телефонът се зареждал на десет дни веднъж. Докато говорим сънено Иво е събудил Явор, който крещи разярено, че не си дава телефона, сам щял да си играе на него. Разбират се. Явор направо звъни. След минути се понася писък от момичешката стая. Нищо не дрънчи, за сметка на това вече три момичешки истерични гласа будят целия хотел. Възглавницата на Асето извибрирала, Дама Пика й била под леглото и деряла с остри нокти по главата й направо. Вече всички стаи на етажа са отворени, сънени деца пищят и тичат по стълбищата. Някой си дърпа полуотворения куфар и крещи „Земетресение!“. Четири деца от горния етаж звънят на родителите си и обясняват, че в хотела има пожар. Спасова тича с цигара в ръка и с басов глас реже детската глъч „Какво става тука, бе?“ . В този момент от цигарения дим се задейства противопожарната система на хотела и руква дъжд от едни душове по таваните на коридора. Завива отнякъде сирена. Рецепционистката вече обяснява на 112 как в хотела има бедствие и да пращат пожарна и гражданска защита. Не зная на кого ще звънне, за да пратят и екзорсист за Дама Пика. Аз съм по нощница, едната ми джапанка я е обул Мартин. Гласът ми не се чува от хора на викащите деца, душ ме облива от тавана, косата ми е закрила половината лице, но мократа дреха е полепнала по мен. Някои деца в полумрака даже не ме разпознават и продължават да крещят , сочейки ме – „Кърваватааа Мееериии!“. Искам да кажа на всички, че всичко е наред, но вече и сама не си вярвам на това. В 4:20 половината деца са на двора на хотела, другите търчат от стая в стая по спешност да събират багаж, Спасова пише обяснение защо пуши в хотел. Ивчо си е намерил телефона и щастливо си е легнал в леглото. Мартин си брани куфара някой да не му го грабне по погрешка. Аз слизам на двора да прибирам децата и да ги успокоявам, че просто е станало недоразумение, че е време да поспим и после да си тръгваме към вкъщи. След още около половин час пожарната си е тръгнала, на Спасова й се е разминал актът, децата са по стаите, аз се чудя успокоително или кафе да пия. Часът наближава 5, всички сме си легнали да се опитаме да поспим, първи петли приветстват последните будни. Навила съм си часовника за 7.

Обаче това с навития часовник нали не е класическо навиване на реален часовник, та нищо не ме е събудило до към 8:40, а Спасова и Асенова вече закусват. Набързо ставам, сръчквам учениците си и вземаме по две стълби за една надолу към ресторанта. Днес хапваме и веднага освобождаваме стаите. Не можем луксозно да престоим до 12:00 ч., както повелява традицията, защото идвала следващата ученическа група и трябвало да се оправи този погром, който е нанесен на хотела след нашия престой. Управителят е намусен, а аз не съм си доспала и го бия по точки.

Започва епичното прибиране на стоки от различно естество. Големите куфари са създадени да побират обзавеждането на боксониера така, както караваните и кемперите стават луксозни жилища. И ако в часовете по Технологии и предприемачество трябва да учим семеен бюджет, то нека един от предходните уроци да бъде стягане на багаж, сгъване и подреждане на дрехи, спускане на надуваеми топки, опаковане в компактно състояние и др. Електрическата четка за зъби със стойка и зарядно има място до маратонките. Балсамът за устни е до най-голямата четка за коса, размер XXL, чистите гащи са в плика с мръсните чорапи, зарядното за телефон вече плува в найлоновото пликче, в което се е разлял шампоан и балсам 2 в 1, но в семейна еднолитрова опаковка. Две пликчета с лекарства против разстройство, против запек, против кашлица и против акне са прибрани в левия крачол на дълги панталони, сложени за всеки случай през юни. Ключодържател-сувенир, дебелият том Български народни приказки от 856 стр. и ръчна помпа за футболни топки са опаковани в шушляково яке с вата. В един куфар имаше и малка кана за вода, че на Насето мама му е забранила да пие вода от чешмата, за да не простине. Има и мухлясал сандвич от предната седмица, забравен до хавлиената кърпа. Палитра с грим от 36 цвята, дезодорант от 300 мл., несесер с пили, нокторезачки и електрическа пила за пети са добре натъпкани в къси панталонки. „Госпожоооо, поомооощ! Не мога да си намеря джапанката! То май и двете ги няма, няма как да Ви покажа как изглежда.“. „Госпожо, имате ли допълнителна торбичка, защото няма къде да си прибера маратонките, вълнения пуловер и плюшеното крокодилче?“ . Всяка година поне по 10-15 такива торбички със здрави дръжки и кратка употреба вършат чудодейна работа на зеленото училище. Хубаво е човек да не се връща с празни ръце от дълъг път, та ако ще това да са и кални маратонки, последен сезон.

Осем пъти вадя от куфарите бели хавлиени кърпи на хотела. Децата мислят, че са им подарък – комплимент-извинение за лошата храна. Връщаме кърпите и давам наставления къде да свалят багажа и да чакат идващите автобуси.

Започваме огледа на стаите с управителя. „Тази дръжка на банята е счупена!“ ако мине, ама не минава, защото съм за деветнадесети път на зелен лагер. Номерът с липсващите кърпи също не минава, броила съм ги днес повече от децата. „Тука по тавана има отпечатъци от подметка!“. Да ама те си бяха така, викнали сме рецепционистката да ги види още при настаняването. В този момент автобусни клаксони озвучават природата, управителят вече е загърбил огледа по средата, тича да посреща новата върволица.

Автобусите са два, спират, от тях политат ученици от друго училище. Колежките ни също слизат от автобуса на прибежки – коя до тоалетна, коя да гони разбягалите се деца.

Моите ученици си стоят кротко до багажите, на всички им се спи и с прeмрежили очи им е все тая ще тръгват ли към вкъщи или ще спят върху куфарите още час-два. В това време при нас дотичва едно дете и задърпва куфара на Асето, крещейки с пълно гърло „Кой ти каза да ми крадеш куфара, мааа! Госпожооо! Крадечкаааа!“ Асето на свой ред влезе в отбранителна позиция, решена, че няма да се раздели с нищо свое, застава пред 90 сантиметровия скрин на колела и на свой ред обвинява малчугана, че иска да я обере посред бял ден. Една очукана от живота колежка дотичва при нас, извинява се за детското объркване и дръпва възпитаника си, обяснявайки му, че неговият куфар е все още в автобуса.

Осем момчета играят футбол в цялата лудница, Краси е клекнал в райграса и с клечка рови в почвата. Милена е подпряла кална маратонка на голямата витрина на хотела и говори с майка си. На няколко пъти управителят се хваща за сърцето и преговаря нещо със стиснати устни. 2-4-6-8-знаете-как-е се качваме на автобуса, който е добре зареден с опаковки от вафли, разпилени солети, сухи и мокри салфетки и бонбонки тик-так. Децата приемат обстановката за нормална, ще останат инкогнито, ако добавят още отпадъци.

Настаняваме се удобно, аз съм готова да поспя поне докато вратите са затворени и няма шанс някой да хукне на някъде. Неусетно съм задрямала на първата седалка, леко съм килнала глава към коридора, когато рейсът набива спирачки в завой и аз поемам рязко към пода на превозното средство. Както и да падна, няма страшно, щото винаги падам на меко, но смехът, който докарах от случката, предизвика доброто настроение на всички деца – 12 телефонни разказа до знайни и незнайни родители, подробно обяснено как точно съм паднала по лице и очилата са ми се оплели в косата. Калинчето идва при мен и ме пита добре ли съм, а Асенова ме праща с устно направление на доктор, за да ми прегледал главата, че можело от силния удар да съм се чалнала нещо. Много й се иска, ама нищо ми няма.

Спираме по път към вкъщи на бензиностанция, децата нямат пари, изконсумирали сме ги качествено. На никого не му се ходи до тоалетна, 24 деца спят непробудно по седалките.

На входа на града предупреждавам онези, на които са останали живи телефони, да звънят на родителите, че се прибираме. Аз провеждам лично 18 разговора. 10 родители ще дойдат навреме, 4 малко ще закъснеят, останалите питат „Ама днес ли се прибирате?“.

Слизаме на паркинга, багажът е строен, повечето родители – също. Деца скачат по вратовете на татковци и майки, някои от тях идват да ми стиснат ръката за геройското справяне с трудностите, които ни е поднасял живота. Аз в просъница броя оставащите деца и чакам стоически под жаркото слънце. След около час и половина съм предала и последния останал зелен ученик и се отправям към вкъщи. На средата на пътя се сещам, че съм си забравила куфара на плаца, поправям тази своя грешка. Вкъщи имах точно 14 крачки до леглото, в което следващите 12 часа и в полукоматозно състояние регенерирам.

Обаче в банята със страх да не почука някой с думите „Госпожооо!“ влизам и сега.

Любов Даскалова на Зелено училище. Част 3

Часът е 5 и 10, което по мои сметки означава, че в следващите 15 часа няма да мигна. Асенова е седнала на възглавницата ми, защото е ниска и иначе няма да я видя,  бута нервно рамото ми с лявата ръка, за да ме събуди, а с дясната се пресяга да ми вземе чашата с вода и да ме полее с нея. Изпреварвам тези мокри събития, скачам в леглото, застъпвайки си нощницата, което води до раздиращия звук на скъсани конци или разпрано хасе. Облещвам поглед  „хамелеон на лов“ и вече не помня с какъв точно тон и децибел я питам „Какво става?“. Снощи в тъмното нашата си объркала хапчетата за дископатията с тези за запека. И понеже много я е болял кръста (от какво – не знам, сигурно от креслото пред телевизора), та изпила три за всеки случай. Сега, за да дойдела до моята стая, влизала до тоалетна във всяка отключена стая на нейния и моя етаж, такова било напрежението. Имала ли съм хапчета нещо да я затегне? И тъкмо ме пита, нашата скача с най-бързата стъпка на патешкия танц и хуква към банята, откъдето се понасят други резки звуци. 10 секунди след тях Асето се подава на вратата ми уплашена и ме пита какво става? Изпращам я да си ляга, викам й, че това не е от мен.

Ставам и ровя в лекарствата, които нося. Аз винаги си нося 4 вида кутии със сортирани лекарства за всеки случай. Навремето майка ми беше лекарка и съм получила по наследство  някои знания от нея. В кутия номер 2 намирам имодиум, приготвям 3 хапчета, за да е съответна реакцията поне по брой, подсигурявам на втори фланг чаша вода с 25 капки йод, изваждам 2 смекти и една ампула гентамицин. С тази комбинация смятам, че ще бетонираме клозетната офанзива и днес само сериалите ще вървят по вода, а Асенова няма да изпусне и кадър от тях. Пита ме не е ли много всичко да изпие, но я уверявам, че майка ми и по повече е давала.

В 5:20 вече се чудя какво да правя, щото ми се спи, ама няма за кога. Вадя игла и конец и започвам да си шия нощницата, която е получила хоризонтална цепка на седалищната област, защото съм я застъпила с петите. Лошото е, че конецът не е толкова дълъг, няма да стигне за фестон бод, затова зашивам набързо с бод „тропоска“, колкото провисналото парче плат да не забърсва пода пред тоалетната чиния.

Чакам и  Спасова да нахълта, ама явно цигарените облаци в стаята й я затрудняват да намери  вратата.

Разбърквам си едно кафенце, пускам телевизора и подхващам плетката. Планирам днес отново да обикаляме с учениците в близките околия. Много добре им се отразява това цял ден да са в голямо междучасие и аз да нямам поводи да им правя забележки. Нека ме видят и в тази светлина, да не си мислят, че съм вечно с опънати нерви. То, нерви не останаха де…

Към 6 идва Стефчо и директно чука на вратата на тоалетната там да ме търси. Аз в това помещение не съм влизала след Асенова, щото няма отдушник и не е за посещение още. Стефчо иска да му услужа с моя смартфон, за да си проверял честовете. Аз не разбирам каква е тази дума обаче и го питам коя зодия е да му я прочета. Детето ми обяснява, че това не е зодия, а игра и трябвало да отваря някакви сандъци и нещо щяло да има там, обаче майка му му прибрала телефона вкъщи и му дала едновремешна нокиа с копчета. Смилих се над горкото дете, останало в миналото хилядолетие в технологично отношение, дадох си бойното леново и го изпратих в неговата стая.

Ставам плахо, ослушвам се внимателно дали се чуват стъпки и гласове, предвидливо си заключвам стаята и влизам до тоалетна. Дойде и моят ред за там! Уви, и този път съм сбъркала… На вратата на стаята ми се блъска с всичка сила, три момиченца пеят в хор „Госпожооооо!“, аз на бегом отварям. Ирина се заключила в банята и не можела да си отключи отвътре, много плачела и искала да се обади на тате, да дойде да я спаси. Обувам набързо един панталон и хуквам към 206 стая да спасявам тоалетната заложница.

„Защо се заключваш бе, Иринче?“, при което ми се отговаря, че искала да си поиграе малко с ключа, да видела в коя посока се завърта. Обаче плаче през това време. Тичам към рецепция, но там няма никой. Чукам на една служебна врата и от там се подава чорлавата глава на млада дама, която, очевидно събудих. Леле, ако я бях видяла тази по тъмно, сигурно нямаше да издържа на гледката и щях да се свлека в несвяст, а Асенова и след гентамицина щеше да …нали. Обаче работникът по поддръжката идвал към 8:30, повредена хотелска интериорна врата струвала 90 лв. Аз пък съм готова да й услужа с телефон и да разговаря с разгневената майка на Иринчето, за да й наглася настроението в унисон с прическата и гурелите. Обаче телефонът не е у мен.

Връщам се в стаята, за да си взема подръчни инструменти – нося си 4 броя прави и кръстати отвертки, малко гедоре с тресчотки, 3 вида клещи, малко чукче и фазомер. Фазомера преди 7 години го ползвах, за да установя, че бие ток по парапета на футболното игрище. В няколко кутийки съм прибрала пирони, винтове, болтове и гайки. И все по зелени училища се е налагало да спасявам положението, а и разходи за нанесени щети съм гледала да няма.

С тънка права отвертка се опитвам да препълзяна езичето на вратата и да отворя залостената порта, зад която се крие плачещата Ирина. Успокоявам детето, че всичко е наред и ще я освободя скоро. За временно отклонение на вниманието ползвам стар прийом, започвам да я изпитвам на таблицата за умножение, както и да ми прави фонетичен разбор на думи. В същото време муша отвертки в тънкия процеп, обаче нищо не се получава. Идват Христо и Венци и питат какво става, а аз им отговарям, че отваряме трезора на банка, където е скрито голямо съкровище и преди да съм си довършила крилатите мечти на безмерното богатство, двамата юнаци се хвърлят с рамене върху вратата и почти я отварят едновременно и отляво и отдясно. Абе направо си я откъртват. Ирина е спасена, а момчетата се впускат да търсят злато и пари. Аз на свой ред заковавам пантите с два пирона. Добре, че Асенова сутринта не беше успяла да се заключи в тази тоалетна, че си представям как щяха да се издушат децата в стаята. Явно много е бързала и не е имала време да се занимава с ключалки.

Събирам учениците и отиваме под строй на закуска. Сервирали са мляко с ориз без канела и чаша светъл чай без захар. Иво казва, че майка му ориза го готви с пиле или на сарми, а не му го дава за закуска. Пет деца питат ще идват ли китайци да ядат традиционната им храна. Други четири викат, никой да не яде, защото това е десертът, а закуската не са я сервирали още. Всички малчугани се вслушват в съвета и не пипват сутляша, две питат келнерите къде им е храната. Спасова се изправя и се опитва да крещи с пълна сила, че това е закуската, обаче се задавя от тези цигари и започва да говори кашляйки. Всички ученици отправят поглед към нея, в първия момент се заслушват в призива й да започват храненето, но понеже кашлицата вкарва разни рап-елементи в речитатива, Виктор от съседния клас се изправя и като Печенката започва да показва знания в бийтбокса. Децата грабват лъжиците и започват да дрънкат по купичките-алпака, Спасова не спира да кашля, Асенова яде втора порция в цялата тази лудница, че оризът затягал. Аз си мисля, че се е циментирала за две седмици напред, но само времето ще покаже.

Целият лагер почти на бегом взима разстоянието до близката баничарница. Посрещат ни с усмивка, защото са ни очаквали, днес също са ни предвидили с допълнителна продукция. Всичко се разграбва за минути, децата вече не са гладни и са готови за игри.  Направо продължаваме към детските площадки, където тичането и скачането са основни елементи на всички видове игри. Асенова се върна в хотела, децата й ще си почиват по стаите, защото цяла нощ не са спали. Аз и Спасова продължаваме напред, носим 2 чувала с топки и федербал, които физкултурничката Панайотова ни ги е зачислила на отговорно пазене и употреба по време на зеленото. Надписани са футболните, волейболните и хандбалните топки, даже и перцата за федербал са изографисани с тъмносиньо мастило, че са на нашето училище. Даже има и съкращение „Панай.“ , ама не е стигнало мястото за останалото.

Цял ден мерихме улици и площадки. Въобще не се прибрахме за обяд в хотела.

Асенова каза, че са сервирали постен гювеч, печено пилешко крилце и компот от праскови. Представих си всичко това изсипано в една купа и загубих апетит. С децата се получи същото, само не зная кой какво си е представял.

Ядохме пица на парче и сладолед, парите съм ги прибрала на всички, за да ги изразходваме само за калории. Колкото и да са красиви, сувенири не се ядат за вечеря.

Времето е хубаво, не напича силно, аз и Спасова вече сме посядали на всички пейки в парка, отметнали сме разнообразни теми за разговор и решаваме да поиграем с учениците на народна топка. Избират ни за консули, щото не ни отива да подрипваме очукани.

В този момент ми звъни телефона, директорът е отсреща. Вдигам смело, защото не виждам как ще съм сгафила далеч от полезрението му, но бъркам. Сутринта Стефчо като си проверявал чест… какво беше там, го набрал по погрешка. В 7 без 20, когато началството още спяло. Трябвало да сядам и да пиша обяснение какви били тези своеволия и какво правел моят телефон в ръцете на учениците ми толкова рано сутринта. Запазих самообладание и му казах на шега на началството, че ще напиша обяснението върху пощенска картичка и ще я пратя по Български пощи отворена, без пощенски плик, за да могат да се насладят на хубавата гледка и от двете й страни всички пощенски служителки от тук до Мизия, Каварна, Кърджали и Петрич. Тази моя каламбура явно съвсем разгневи нашия ръководител, който само изсумтя, че като се върнем от зеленото училище, ме чака в дирекцията и затвори без да чака отговор.

Чакай да се върнем първо от зеленото щях да му кажа и засилих топката по децата, направо три очуках наведнъж.

Любов Даскалова е на зелено училище. Част 2.

Любов Даскалова e на зелено училище. Част 2.

Часът е 6. Нощта е минала на отворена врата, обаче и леко открехнат прозорец до леглото. Цялата дясна половина на врата ми е закована с пирони, извъртането на погледа става чрез маневра на петите. Първо тялото си сменя посоката, последно аз, да де, главата.

Буди ме Спасова, пита дали си нося някакво кафе, че тя цигари носела, ама трябвало да ги преглъща с нещо. На зелените лагери е така – гасим лампите с кока кола, дърпаме пердетата с кафе. Добре, че тази напитка е много горчива, та децата на по-късна възраст се изучват да я пият. Спасова ме строява да ставам, да си мия зъбите и да тичам в нейната стая да гледаме сутрешните блокове по телевизиите, докато в хотела още е тихо и на всички бойни полета армиите спят.

Тъкмо сглобявам картината в полуопиянено състояние как ще изглежда денят след 4 часа сън, в банята съм, силната струя вода се бие в закованите пирони вдясно, когато на вратата на банята се чука с репликите: „Госпожооо, мама иска да ви чуе!“. Намятам хавлията някак си, обувам първата джапанка пред очите ми, отварям банята, леко със сапун по веждите, грабвам телефона и само докато три водни каки почукват говорителя на телефона в такт „АЛО“ майката отсреща ме започва с дългоподготвяната си пледоария за пленарна зала „Трррррррррррррррррррррр…не е спала…тррррррррррррррррррр…някой е тропал трррррррррррррррррррррима права…………….тррррррррррррр“ . Добрезакованата ми дясна половина е повлияла остро на изслушвателните функции на лявото ми ухо. Сглобих от отделните, едва дочути фрази, какъв проблем има. Тропали били децата от горния етаж и детето не спало цяла нощ. Ама не от трите изпити коли за вечеря, а от тропането на горния етаж на иначе спящите деца. Пращам го Асето да спи, защото е тъмно още навън и бавно повличам закования си врат по стълбите към стаята на Спасова. Нашата си избрала стая за пушачи, вътре затворила прозорци и изпушила сигурно три пакета от по двадесет къса, направо едва я видях. Добре, че беше седнала право срещу вратата, щото за странично сядане щеше да ми трябва около половин час да се завъртя във всички посоки. Давам и пакетче разтворимо кафе, Спасова пуска топлата вода от чешмата, сипва в стъклената чаша гореща вода + нес и както е натурално вряло си отпива половин чаша. После изпръхтява така, както тя си знае, кашля усърдно пет минути като и предъвква нещо по време на паузите, накрая сяда победоносно на стола и с патос изрича „А, добро утро!“. На мен ни ми е добро, ни ми е утро,  но денят тъкмо започва.

Докато прехвърляме сутрешните блокове, където вечно ни занимават с неща, от които само политиците се вълнуват, на вратата се чука, някой отваря, но в мъглата не разбираме кой е.

Аз ставам бавно и леко с изкривена глава разпознавам Явор от моята група. Пита ме къде му е телефона и едната джапанка. „А майка ми сложила ли ми е бански? Вчера май си изсипах нещата от куфара върху нещата на Гошко и сега не знаем кое на кого е…“

Отиваме заедно до стаята, където става ясно, че всички дрехи от всички сакове са добили формата на купА сено в центъра на стаята, превръщайки се в удобна цел за скачане от леглата. Коя дреха на кого е, момчетата от стаята не знаят. Гошко е сигурен само за слиповете, които е обул от вкъщи и са все още на него, Ники си разпознава един анцуг, Стефчо подозира, че една пижама е същата, каквато е носил и у дома, но останалите дрехи сякаш са се появили в стаята случайно и нямат нищо общо със собствениците им. Ако подредя дрехите и изпратя снимка на родителите, много трудно ще обясня как всичко е стигнало до тук. Не, че е лошо да тагнат дрехите с имената на момчетата, но това ще си го направят така илииначе като се приберем от зеленото. Затова строявам момчетата, визуално налагам дрехи по тях, за да видя коя на кого ще стане, разпределям ги по леглата и издавам заповед повече дрехи по земята да няма.

Минавам по стаите да събудя учениците ми, защото след половин час започва закуската. Обаче се затичвам към тоалетната, защото усещам, че е спешно. Тъкмо влизам и премрежвам очи, когато на вратата се чука : „Госпожоооо! Госпожоооо!“, разпознавам гласа на Тодор. Ужасът, че става нещо извънредно допълнително затяга спешната ситуация. Ставам изплашено, за да чуя „Какво ще има за закускааа?“. Отдъхвам си, но вече изпитвам ужас да вляза тук. Обмислям сериозно да ходя да се къпя другаде.

На закуска слизат само сънени физиономии и си тръгват пак такива. Половината не ядат силно препечени до кафяво макарони на фурна, почти без захар с едва доловими аромати на яйце и сирене. Денят е втори, джобни пари все още се намират, ще ги водя някъде да похапнат нещо за ядене. Събирам си групата, уговаряме се, че след половин час тръгваме на разходка до центъра на града и всички тичат по стаите, за да се облекат за игри.

На мен много не ми се играе, спи ми се като на таралеж през ноември, но съм на работа.

Излизам на двора да събирам децата – 2-4-6-кой-го-ня-ма? Милена си търсела едната маратонка, слава богу, другата й била на крака. Докато чакаме, минава собственикът на хотела и веднага прави забележка на Стефан да не гази тревата. Стефан е начетено дете на майка-баничарка и баща-автомонтьор, та няма и секунда от забраната, малчуганът изстрелва „Не си ми никакъв, та да ми казваш какво да правя!“. Преди разговорът да се усложни, телефонът на собственика иззвънява Деспасито, с което нещата придобиват „спасито“ характер. Милена пристига с две маратонки, еднакви при това и тръгваме дружно към центъра. Спираме на осем поредни детски площадки, на които се изпълняват разнообразни акробатични номера от волната програма на фрий-стайлърите. Аз съм си обещала да не викам „Недей!“, „Не прави така!“ и други подобни, защото децата за да ги могат сега да ги правят, значи са ги упражнявали редовно с техните родители. Аз само присядам от пейка на пейка, в торбичката си нося фотоапарат, носни кърпички и едно ковьорче, дето го плета на една кука от пролетната ваканция. За масичката в хола, под телевизора да го сложа. Плета и броя по колко завърза на ред, после броя и децата. Малко се обърквам, че не е една и съща бройката на плетката и на учениците, ама то ще се познае после по покривката – колко ще е застъпена от телевизорната поставка. В един момент всички идват при мен и дружно изревават „глаааднииии смееее“. Тръгваме към близко магазинче, в което бързо се изкупуват солети, чипсове, вафли, крекери и царевични пръчици. Зорко следя сред напитките да няма кока-кола.

Тръгваме към хотела, защото идва време за обяд. Прасетата, които дояждат помията от ресторанта и днес ще преяждат – обедната порция е картофи с ориз и едро нарязана зелева салата с моркови. И най-гладните питат дали има друго за ядене, а сервитьорите тактично пропускат да отговарят, защото вероятно и те са останали гладни, въпреки полагащия им се порцион. Веднага след предложения обяд излизаме с целия лагер да търсим храна по баничарници и дюнерджийници.

Спасова също е напрегната, пуши си спокойно пред децата, повярвала е, че това е единственият начин да оцелее до края. От най-близката баничарница до хотела е разбрали, че има зелено училище с деца и предвидливо са направили петдесет банички в повече за деня. И съвсем очаквано свършиха всички. Асенова изпива две бози и вече иска да се връща в хотела, защото й започват сериалите. До 19 ч. никъде нямало да ходи, децата да си почивали вътре по стаите, все пак на почивка били дошли.

Мен ме е страх, че като се приберем, пак ще вляза в банята и вратата ще избумти, та предпочитам да подремна по паркове и детски площадки. Моите ученици се чувстват идеално да тичат безцелно, да се гонят и аз да не им правя забележка. Аз разчитам на това да не почиват, да се изморят едно хубаво, та довечера всички да си легнем навреме.

Телефонът ми звъни, майката на Виктор е, пита къде й е детето и защо не си вдига телефона?

Детето й е пред мен, успокоявам я, нека да се чуят довечера. Всички телефони съм ги заключила в моята стая, за да не се изкушават родителите да ни притесняват през пет минути, нито пък децата да мрънкат, че са гладни, жадни или са снимали госпожата как си бърка в носа. Цяла година за превенция говорим, няма накрая да се изложим, я! Превантивно съм си спестила една камара главоболия, обяснения и излагации.

След като на три пейки добре си подремнах между 15 и 16:30 ч., броя учениците и тръгваме към хотела. Те са играли през това време, но по-важното е, че са всички заедно и са здрави. Връщаме с преди 18 ч., вечерят каквото вечерят и после да заминават по стаите.  През този интервал за малко връщам телефоните, за да се успокоят родителите, че всички сме оцелели, на крака сме, дишаме и нещата изглеждат нормално.

Асенова се е заключила в стаята, увеличила е докрай звука на телевизора, а цялата й група пие кока кола в бара на хотела и са на финален кръг на състезанието по оригване.

Спасова също е в стаята си, не е проветрявала от сутринта, дрехите й вече чернеят от катрана. Нейните ученици се возят в двата асансьора, състезавайки се кой ще пренесе пожарогасителите от втория и третия етаж до първия. И това е възможно, защото рецепционистите тъкмо си предават смяната.

Отиваме на вечеря, децата са изтощени и гладни. Сервират ни постен гювеч с неварени сочни хрупкави картофи, твърди моркови, нагарчащ патладжан и леко гранясало олио. Салата няма, има десерт – зелена кайсия и червена ябълка. В стаите обаче има солети, крекери и зрънчо. Предвид това, че децата са много гладни, със сигурност няма да има паднали, стъпкани и натрошени храни по пода.

Избягвам да влизам в банята преди всички да са си легнали за вечерта. Към 21:00 проверявам, децата спят, в стаята на Гошко кулата от дрехи вече прилича на Бурж Ал Халифа.

Лягам си. Вратът ми леко се е поразчупил, затварям прозореца, двоумя се дали да не заключа вратата.

Любов Даскалова е на зелено училище

 

Част 1

Хубаво приключение е зеленото училище в края на учебната година. Има си класове, които като ги помъкнеш на зелено и после директно отиваш в Алеята на славата.

Аз ходя на зелено училище от малка, тогава лагери му викаха. Понатрупала съм опит, защото съм следяла зорко моите даскалици какво правеха. Е как какво правеха – закачаха се с мъжете, които се мотаеха там. Обаче аз не съм такава, въпреки, че основно това помня.

Опитът и спомените ми показват, че на лагера, понастоящем  зелено училище, трябва да има ред и дисциплина. Страхът на учениците се взима още в класната стая. Към последните дни преди заминаването рева като мечка с малки, така че и чистачките от време навреме да ме питат що се ядосвам така. Закрещявам  в ниска октава и винаги поемам дъх  с долната част на белите дробове (издишам с диафрагмата), прозорците вибрират, пердетата се поклащат от лек бриз, учениците замират. Веднъж даже и шефът нахълта, онемя, изгледа ме със смесени чувства отгоре до долу и смотолеви нещо, че ме чака в дирекцията в междучасието. Аз обаче не ходя при него като е ядосан, за да не се напрягаме излишно. За тая мижава заплатка съм решила само по едни розови очила да го раздавам.

Щом учениците свикнат с гневния ми рев, значи вече мога да правя списъците и да подканвам родителите да плащат. Започнала съм да събирам таксата веднага след нова година, защото до първи юни повече от половината пак няма да са платили. Една майка ме пита защо точно този хотел сме избрали, без да знае, че на нас, учителките, ни е все едно в кой хотел отиваме, при положение, че сме денонощно на работа. Мен ако питат, най-добре ще е да ни настанят във войнишки палатки, разпънати в голямо празно хале. Ама не ме питат.

Винаги пътуваме три колежки, които едва се понасяме, ама сме си свикнали. Досега не помня да сме се хващали за косите, но един път за малко да стане. Асенова вика, че съм хъркала като стара дъскорезница и затова ходела като замаяна и недоспала на следващия ден. Тая цяла нощ се дере като бенгалски тигър, сутрин глас няма да говори от гърлените шестчасови арии, на мен тръгнала да ми обяснява каква съм! Затова спим в отделни стаи, че ще стане някой сакатлък.

Другата колежка кърка като Пацо Тигъра. Само чака да и задремят учениците, вади от чантата една парцуца и вика наздраве по петнадесет пъти на вечер. На лягане винаги й идва музата да пее, чат-пат и в танци се впуска. Един път тръгна даже да се съблича, ама я спрях. Щяла да  си къса сутиена, че не нямала риза по себе си. Само като си помислих, че утре ще ми иска моя, веднага овладях положението. Иначе не е лош човек Спасова, нека си пийва, важното е, че се сдържа до към девет часа. То и аз си пийвам джинче и водка, нося си ги също в багажа, ама нямам спомен да съм се оливала.

Първи ден

На сутринта, щом пристигнат автобусите, родителите се струпват върху децата си, сякаш в Сирия на мисия да ни пращат. Абе то си е баш така, па и ако знаеха какви работи стават по тези лагери, жив човек нямаше да си довери детето на мен, ама хайде! Бутат се найлонови пликчета против повръщане, други завили сандвич в салфетка, трети бършат сълзи и подават допълнителна батерия за телефон, за да си говорят постоянно. Има и родители, дето с такива блага усмивка си оставят детето и сака в ръцете ми и се затичват към колата с едно далечно подвикване „Бързааааам за работааааааа!“, та чак ми иде и аз с тях да хукна. Тези първи си плащат за зеленото училище и винаги питат кога пак отиваме.

В автобуса децата леко откачат, щото знаят, че са освободени от родителский хомот, а аз нямам двадесет и пет чифта очи и не съм стоножка. До към табелата за край на града вече съм толкова напрегната от репликите „Не се изправяй с обувки на седалката!“, „Не отваряй прозореца!“, „Не сядайте по двама на седалка!“, че обикновено си сядам до шофьорчето и си бъбрим за нещата от живота, за семействата ни, колко харчи автобуса, къде има радари по пътя и защо не ни се живее в България. Веднъж с един и рецепти за мусака си обменяхме, ама не останах доволна от неговата – много постна ми дойде.

На първото спиране с автобуса, обикновено на някоя бензиностанция, става веселба… за децата е веселбата, да уточня. Половината чакат пред тоалетната, другата – на опашка да си купуват кока-кола и фанта от 3 лв. Аз, естествено, съм обяснила, че тези напитки са вредни и скъпи, обаче са ме чули само онези, дето са последни на опашката за тоалетна и няма да им остане време да се редят на втора опашка.

Щом затръгваме, автобусът затваря врати, аз като кондуктор минавам да броя седалки. Помните ли как беше като ви разказвах за екскурзията – „две, четири, шест, осем…двадесет“? На зелено училище така е дни наред. Броим постоянно, а децата щъкат напред-назад и понякога броя по 2-3 пъти. Докато ми писне.

Винаги при пристигането в хотела настава хаос. Ако не можете да си представите малки деца с големи куфари, то е достатъчно и самоходни куфари да си представите. Родителите винаги пращат децата си с най-големия багажник на колела, който имат вкъщи, или комшиите имат. Следващият размер сигурно съвпада с малка каравана. Винаги съм се чудела с какво толкова запълват тези складови пространства, но ще ви разправям как на тръгване със зор и инженерна мисъл успяваме да ги затворим.

Както съм ви разказвала, малките деца рядко ходят, защото пружинките им са навити за тичане. Та слизаме от рейса, грабват се куфарите и се започва тичане с тях по паркинга, по коридорите, фоайетата, двора, футболното игрище. Минават няколко часа докато въдворим ред и успеем да натикаме ученици и куфари по стаите. Следва разпределяне на легла, пространства, шкафчета, гардероб и етажерки. Обяснявам как балконите трябва да са затворени, за да не реши някой да си пробва късмета с повечко адреналин, обаче друго си е да ги видиш след малко провесили се от втория етаж да пробват да минават по парапета към съседната стая.

Тъкмо всички са по стаите и са започнали да си смесват в едно тениските, чорапите, чехлите и четките за зъби, аз решавам да си взема душ. Точно пускам топлата вода, когато на вратата на банята се чука „Госпожооо, забравил съм си зарядното! Може ли да ми дадете Вашето?“ Аз, за късмет, дибидюс гола, не съм си взела зарядното с шампоана в банята, помолвам тактично „СЛЕД МАЛКО!“ и вече почти попарена, пускам студената вода. Удоволствието от това да разтваряш лепкавото усещане от кожата си, която сякаш е забравила да диша от два часа, се нарушава с ново почукване на вратата „Госпожоооо, имате ли нокторезачка?“ . Аз само се моля да съм заключила добре вратата, за да не реши някой да провери с колко стотин броя нокторезачки съм се заключила в банята, а на него да му трябва само едно, обаче веднага.

Вратата на стаята, където спи учителката, зее винаги широко отворена. Просто правило в живота на зелено училище е, че колкото са повече учениците, с които тръгваш, толкова по-малко са минутите, в които можеш да дремнеш, да посетиш тоалетна или да се изкъпеш.

По принцип хотелиерите спокойно могат да настаняват учителките във фоайето, за да можем да следим зорко пътникопотока, както и да долавяме различните шумове по етажите. Първият, който се усети, че ще си разпусне рецепционистите в неплатен отпуск и още малко ще забогатее.

Минавам по стаите да раздам правосъдие, графика за хранене и инструкции за поведението в хотела. В крайна сметка никой не е разбрал кога е закуската. Четирима питат на ол инклузив ли са. Аз ще мина още двадесет и шест пъти до вечерта по тези стаи, та не се притеснявам, че от втория и третия път не са ме разбрали.

След като дечурлигата са се усетили сами по стаите, съвсем естествено започват да изпълняват волна програма на всичко забранено у дома. Това – скачане по леглата, бой с възглавници, хвърляне на обелки от бонбони по земята, пръскане с дезодоранти, обличане на банските и къпане докъдето стига водната струя около банята, са само най-кроткото начало на нашия престой. Не, че не е имало рисунки по стените. Или лепене на желе-гущери, желе-топки, желе-паяци и други желе-изчадия по таваните на стаите. Да не разказвам какви премеждия с дъвки съм имала.

След като мине първо ниво на полудяване, следва гоненица по стаите. Правила няма, кой кого гони не е ясно, но всички тичат. Един път се бях опитала да крещя и да ги спирам, ама тъкмо три пъти ме побутнаха с репликата „Ти гониш!“, та ги гоних, де! Ама да се прибират и изправят до куфарите. Щото „по стаите“ е много общо понятие.

После са огладнели вече и искат да вечерят. Шест от тях говорят с родителите си по телефоните, правят снимки и им ги пращат, коментират и мен сигурно. Отнякъде се появява Спасова и ме пита дали си нося порцеланова или стъклена чаша да пиела едно … „лекарство“. Ама и да не й дам, до пет минути ще е пила от бутилката, затова не ми е притеснено.

В ресторанта на който е да е хотел, винаги са обрали всяка декорация, положили са мушамички по масите, чиниите са като за гръцка вечер – кой-каквито е имал като непълен комплект у тях, ги е донесъл на доизживяване. Сервират на децата вечерята, която като количество е колкото да нахрани полугладна кокошка – малко картофи, двадесет грама свинско, зелева салата и чаша айрян.  Ама учениците са щастливи, в куфарите си имат хранителни запаси да оцелеят и при евентуална окупация на хотела в следващите дни.

Най-трудното настъпва, когато трябва да въдворяваме ред първата вечер. Ако си мислите, че гоненицата е приключила след вечеря, не е. Бъркате. Врати се отварят и затварят, деца се возят в асансьора на хотела за разкош, други са изпили вече по литър кока-кола преди да сме се скарали с барманите, че на деца такава напитка не се дава. То това се разбира към 00:30-01:00, когато кофеиновите човечета са в разгара на олимпийските игри на закрито. Влизам в една стая, две момчета спят седнали срещу картуун нетуърк на телевизора, а другите две се състезават колко пъти ще скочат от легло на легло на един крак без да паднат. Ама и за такива ситуации имам готови решения – броя до три и загасям лампите, па кой успял да си стигне леглото – успял. След двадесет минути се връщам да будя заспалите да си лягат по местата. Една майка ми пише смс, че не се е чула с детето си, дали всичко е наред.

Когато полунощ е превалил, влизам за душ в банята и се моля да не ми почука някой на врата. Не, че ме е страх от призраци. Спасова вече е на осмото наздраве и разказва как дъщеря й е изкарала студентската бригада в щатите. На моя етаж всичко е утихнало, часът е 2 и е време да събирам сили за утре. Оставям вратата на стаята да зее отворена, да се създава усещането за фоайе.

Любов Даскалова е квестор

Като дойде краят на учебната година и започват да се сбъдват някои от мечтите ми. Винаги щом заместник-директорът попита с ръмжащия си глас дали иска доброволно някоя от нас да е квестор, аз едва удържам напора в мен да не му се метна на врата и да не дам на никоя друга да поиска да ми заеме мястото. И докато петнадесет ще се престорят на глухонеми и кьорави сколопендри, чиито земен път е разписан с точност в извървяването на трасето дом-училище-дом, то при мен не е така. Излез малко, виж свят, нека видят и теб, макар и да не си много за гледане…, те – не! Ще си умрат невзрачни и неугледни.

Всяка школска година, като й се види финала, си умирам да ходя по чужди училища. То само тогава това е законно и се гледа с добро око. Друго си е да видиш какви класни стаи има, колко по-неуютни могат да бъдат учителските стаи, дали има прах по первазите на прозорците, щори ли спускат или дърпат пердета. В едно училище видях и доматен разсад да отглеждат. В друго стърчаха от подиума два недозабити пирона и ми разпраха подметките на еспадрилите, които носех вече осмо лято. Но най-често ми се е случвало да сядам на счупени учителски столове – от падащи колелца, през люлеещи се подлакътници, та до строшени седалки тип „ела на земята“.

Квесторството е трудна задача за психиката на един ерудиран даскал, предвид това, че е принуден да мълчи с часове в класна стая пълна с ученици. Те затова и колегите сигурно избягват да се бутат там, щото знаят, че хем не могат да изкарат матурата, хем ще искат да се пробват на всеослушание. Абе напира си ти отвътре да вземеш да им показваш на учениците как се решава някоя от задачите или да дадеш подробни инструкции какво точно да напишат в изпитното съчинение, ама не може. А ги гледаш едни такива стреснати, леко застреляни, айде да не кажа смотани и ти се налага да мълчиш! И аз на няколко пъти съм се спирала тъкмо, когато съм била на крачка да им изнеса урок, ама съм се усещала. Но е имало колежки, дето не са успявали.

Аз обаче ги владея тези неща и не се поддавам така лесно на вътрешните пориви, напиращи като пясъчна буря върху изсъхнал кактус. Да са учили. Аз да имаше къде, можеше и по една двойка да зашия на някои от тях.

За квесторските години съм натрупала богат опит и съм се ошлайфала много добре. По-важното е, че не съм успяла досега да хвана нито един преписвач. Отдавам го, разбира се, на осанката си, на строгия дрескод, с който карам учениците да са внимателни с мен, на прическата и очилата, а и на някои хитрости. Една колежка ме е научила, че на контролно се седи в дъното на стаята зад гърба на учениците. Така хубаво им следя гърбовете и ръцете, очите ми се стрелкат по рафтчетата под училищните чинове и всичко е сканирано в рамките на секунди. А за капак няма как да се разбере към кого гледам. Хем не съм кривогледа. По принцип. Сигурна съм, че усещат леденият ми поглед как ги стрелка отзад, ама не смеят и да се обърнат. Само знам, че ако някой се обърне да ме гледа три пъти, вече става съмнителен и потенциално опасен преписвач, до когото заставам в следващите 15 минути и предотвратявам всичко в зародиш.

Телефони не ни разрешават да ползваме, ама то и не се налага. Стаите са украсени с едни шарени табла и аз си ги наизустявам през тези дълги часове на нирвана. Три часа не мога да преподавам, но пък да уча – сега ми е паднало. Тази тишина в стаята предразполага към задълбочаване на знанията по каквото ни е предложено от колегите в училището. Направо съм готова да пиша на МОН да приемат предложението ми заедно със служебните бележки за квестор, да добавят и по една бележка, че сме изкарали 1 кредит за обучение. Па да ги планират тематично тези обучения, пардон, квесторства, не да слагат само най-здравите и нови табла по стените! Един път някой беше забравил учебник по история под един чин, та падна четене за траките и римляните. Опресних знанията от едно време и сега по-уверено мога да споря с истеричката по история. Все за нещо ще я клъвна преди съвета във вторник, защото е голям дразнител и се мисли за нобелов лауреат по обществени науки.

Другата ми голяма страст по квесторството се крие в това, че в края на учебната година толкова ми е писнало от всичко, че направо ми се иска да зарежа и директор, и колеги, и ученици и портиера даже! Да стъпя здраво на стълбите пред главния вход и да си накъсам трудовия договор на шестнадесет хиляди малки парченца. И да хвана белия свят на свободата и да се навра в друго училище. Па да им покажа на всички колко важна личност съм била за школото, което за двадесета поредна година озарявам и украсявам. Обаче като огледам учебните заведения, където отивам квестор, бързо се разделям с тези мечтани революции.

Всяко училище се познава по облеклото на директора, по тоалетните му и по бройката квестори, които ще се съберем сутринта в учителската стая. Ако е малко школото, тоалетните ще са чисти, директорката ще е едра жена с широкоскроени дрехи, а ние квесторите ще сме няколко. В обратния случай със сигурност тоалетните няма да греят, шефът ще е лош, а ние ще сме един батальон хора, които ще се гледаме подозрително кой какъв социален статус ще покаже и кой ще го сложат на вратата, за да си лафи с портиера колкото си иска.

Един път влизам в тоалетната на едно даскало, няма седалка, а клекало. Аз трудно сгъвам колене да седна в тролея, камо ли да добия по-изнесена назад поза,  отдалечена от обувките ми. Не за друго, а са велурени и няма да мога да ги забърша. То па не мога и да ги стигна, когато са обути, ама това е друга тема. И направих грешката да пусна водата, която се спусна като Райското пръскало и ми наля вода през чорапите, та чак до петите и пръстите отпред. Не знам дали всичко това беше по заповед на директорката, обаче се чувстваш като щъркел в блато до края на изпита.

Друг път пак в тоалетна влизам, ама нали не съм слаботелесна, а вътре тесничко. Въртях се във всички посоки, за да намеря пролука как да затворя вратата, която почти се опираше в тоалетната чиния. Накрая прегърнах казанчето за вода, с левия крак стъпих върху  четката, а десният остана да виси над порцелана с риск да наджапам. Но успях да затворя някак и да се извъртя без поражения. Излизането беше с по-малко напрежение.

Като казах директорка, се сетих, как една колежка беше ходила в едно училище да квесторства, а там я черпили със сандвичи, напитки, не разбрах за алкохол ли става дума. Вика, че била като на сватба, имало софра и за учениците, които под строй яли и се веселили между двата модула.

Не зная дали е вярно, но аз съм виждала повече намусени директорки, на които и едно кафе им се свиди, сакън да не ни разбият нервните системи. А не се усещат, че може да се одремем по време на изпита и да напоизкарат дечурлята само шестици. То това може и да не е лошо, но не е и добро.

Веднъж отивам квестор в училище, където директорката ни помоли да напишем имената на учениците по бланките. Вика, че не толкова заради грешките, а да може да се чете нещо, за да им броят, че са се явили на изпита. За какво им беше всичко това, като половината ученици не разбраха как и къде точно да заграждат верните отговори. Някои заграждаха буквите на подусловията, където трябваше да пишат свободен отговор. Трети пробваха да търкат буквите по навик, за да видят отдолу ще излезе ли звездичка с печалба.

Квесторството е време, което не трябва да бъде пропилявано само с дебнене на преписвачи. Една колежка си беше взела да пише бележниците на четвъртокласниците си. За трите часа щяла да ги попълни, а ако остане време и изходните нива по БЕЛ щяла да прегледа. Дано не беше взела вестници и препарат за прозорци, та по погрешка да измие тези в класната стая, вместо на остъкления балкон вкъщи.

Друга колежка си беше взела книжка със судоку. Влезе в стаята, огледа за камери, прибра телефоните на учениците и щом попълни протокола, извади судокуто и за 3 часа осем изреши. Без да се усети, реши и една от задачите на ученик, който отиде при нея да я попита може ли да драска по листа с формулите.

На един изпит, директор пред пенсия подкара инструктажа толкова революционно, че с патос ни разказа за тайните и слуховете, които се носят за директорите, в чиито училища работим. Не зная как от вестник „ШОК“ още не са го потърсили, осем броя щяха да издадат само от стенограмата на този инструктаж.

И квестор на изпит по рисуване съм била. Там най-страшното настъпи, когато една миловидна красавица извади картон в неин ръст, извади 84 цвята флумастери, нарисува дребни цветчета и малки дечица и се отдаде на защриховане. И докато траеха тези пет часа изпит, всички останали вече бяха забравили, че са рисували нещо, малката госпожица редеше чертичка до чертичка в дълбок транс, който бе нарушаван често от почивки, гарнирани с усмивки, благ поглед и пълно щастие, лишено от смисъла на думата „бързам“. А пет квестори седяхме и гардирахме тази талантлива персона да не извади от някъде нещо за преписване. Не си представях точно какво и как се преписва на изпит по рисуване, но в един момент ми идеше да й скрия флумастрите, да преместя времето напред, да изрежа бялата част на картона и да я пратя да поиграе на люлките навън. Хем и тук поне едно кафе не ни бяха черпили.

Искам само да кажа, че от МОН да помислят да ни пращат да преподаваме по месец в годината в различни училища. Хубаво е да ни разнообразяват живота по заповед, щото доброволно не се получава. Иначе няма как да видиш, че има училища, в които се пише с тебешир, а в други се работи с маркер на батерии и се ползват интерактивни дъски. Има места, където интернетът влиза посредством кабел само в компютъра на директора, а други – където и на учениците им е разрешено да ползват глобалната мрежа за учебни и познавателни цели през мобилните си устройства. На едни места има алуминиева дограма и модерни шкафчета, а на други – отзяващи дървени прозорци без стъклопакет.

Не може да се работи в училища, изглеждащи като педагогически музеи на XIX и XX век. Иначе трици да ни раздадат, да хващаме … нали!

И ако някой се реши да пооправи нещо, моля да започне от тоалетните!

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑