Search

Любов Даскалова

Претоплен тюрлюгювеч за родното школо

Любов Даскалова е секретарка

Не е много редно сега да ми се смеете, че съм секретарка. То и на вас ще ви се случи все някой ден!

Директорът е на почивка на Златни пясъци, заместник-директорките: коя копае картофи, коя е на гости на сина си в Италия… Съвсем са опразнили училището откъм управленска тежест и авторитет. Оставили на Снежа-секретарката да върти деловодството, да пише заповеди и да разпределя задачите на трите дежурни колежки от горен курс.

Обаче Снежа вчера получила други тип разстройство от перманентното невротично, което си го носи от поне десетина години. И я пуснали в болнични в петък, та да си сложи у ред поне храносмилателната система, щото ни деловодната, ни комуникативната, ни неврологичната са й в норма, ама това е друга тема. Да не казвам, че и фейсконтролът на цирк Арлекино няма да я пусне на представление, но сега поне пет от вас ще ми кажат, че и аз не съм Ален Делон.

Директорът ми звъни на пожар в четвъртък и ми нарежда да прекъсвам отпуската и да заминавам за секретарка в петък. Аз „не“ не мога да му кажа, щото преди четири години още помня как му отказах да участвам в една комисия и целия първи срок после бих рекорда на всички общински училища взети заедно в нашия район по направени проверки и изнесени открити уроци. Такъв ценен спомен имам от това изпуснато и инатливо „не“, че цял живот ще си живея с мисълта за няколко неотбелязани рекорда в Гинес.

В петък сутрин съм в канцеларията. Поне съм сама, няма кой да ми създава стресови ситуации и да събира рунтави вежди под различен ъгъл.

Осем и двадесет и пет е, аз пускам компютъра. Операционната система има дълга стартираща процедура по събуждане на прашасалия вентилатор на захранването, хъркащия харддиск и кой знае още какви прескърцвания на различни дванадесетволтови смущения. Докато ръмжи, вие, скърца и бучи, звъни служебният телефон. „Алооооу!?“ аз по навик малко така отговарям, отсреща се чува „Добро утро, моля да ми кажете какви документи се изискват за кандидатстване за обявените свободни места!“. Чувствам се безмълвна, но решавам, че няма да се давам лесно на такива провокации. Питам за кое работно място е интересът, отсреща чувам „За всичките!“. „А като спечелите всички конкурси, после с колко заплати ще разполагате на месец, а?“. Отсрещната страна затваря слушалката… Изпревари ме просто с няколко стотни.

Осем и четиридесет е, аз правя кафе на шефа на канцеларията, т.е. на г-жа Даскалова и в мига, когато искам звучно да изсърбам първата ароматна глътка, звъни телефонът „Ало, добър ден! С кого говоря?“. Викам „С училището“. „Как така с училището да говоря?! Училището е една сграда само, а вий сте човек!“. Ето такова поведение направо ми бие звънеца в главата и всички задръжки ми отиват в междучасие! „Алоууу, госпожа, то и вий сте човек, нали?! Знаете ли какво искате, та да ми го кажете на чист български език? И руски зная, можна пагаварит и па рускаму язъйку!!“. Тряяяяс, но в по-кратък вариант – нещо като щряп! Класически стар домашен телефон със слушалка на шнур и възможност за трясък. С днешните технологии вече трудно можеш да си озвучиш така опънатите нерви.

 

Отпивам си от кафето, пускам на служебния компютър онлайн телевизия и си вадя плетката на две куки. Гледам сутрешните блокове, нижа кордели и си говоря как ей сега ще ми мине дежурството и ще изприпкам вкъщи.

Девет и две е, телефонът звъни. „Здравейте, училището ли е? Да попитам малко повече за конкурса за работа – изисквате ли трудов стаж по специалността и трябва ли минимален опит?“. Гласчето е на младо момиче, пита за свободно място по музика. Идея нямам, че са обявили такова?! Окуражавам я бързо да подава документи, с идеята да я огледам що за стока е и да дам ценно мнение на директора дали става или не. Въпреки, че младите учителки директорът винаги еднолично си ги избира и не му трябва чужда подкрепа.

Девет и пет е, на вратата се почуква и се влиза в кабинета веднага след това. Аз чак в последствие казвам „Да?“. Няма ни поздрав, ни друго, „Искам да ми издадете бележка за социалните!“. „А социалните какво ще ми издадат на мен, питам аз?“, обаче младата дама с дрескод на контрольорка от градския транспорт не ми разбира шегата. Успява само да попита „Мооооля? Вие как си го позволявате това?“, с което вече ме настъпва по едното голо самочувствие, дето ми е останало в опустошената душа. На такива нищо не давам! „Аууу, извинете, ама кочана с празните бланки е останал заключен в директорския кабинет!“. „Как така, бе госпожа! Нашата класна преди ги отпечатваше на принтер?!“. Обяснявам й, че хартията ни е само за заповеди, а всичко останало е на кочани, като зелки. Нервите на контрольорката се опъват на предела на разделянето им на ниво ядрото на една страна, електроните на друга. За някакви стотни жената излиза от стаята и така затваря вратата, че картината със старата къща и каруца отпред пада на паркета.

До единадесет и четиридесет вече съм изяла два домашни сандвича с лютеница, маслини и кардамон, две вафли с халва, една праскова, половин килограм череши и чакам само да стане време за обедна почивка, за да отскоча до близкото ресторантче за супа, кебапчета и крем карамел. С таратор с копър и чесън. И две филийки типов хляб.

Един и седемнадесет е, телефонът иззвънява някак стряскащо за мен. „Алооооо, алооооо, алооо, не Ви чуваааам“ (не ги и виждам, но това не им го обяснявам) и затварям, защото определено не ми се занимава сега с работа. Телефонът пронизва пренаситената с храна и напитки душевна тишина отново. Този път ще бъда по-любезна. „Алоу, да! За свободните работни места ли се обаждате? Какво не ви е ясно? Не знаете какви документи се изискват? И аз не зная, защото замествам секретарката, но донесете всичко, което имате. Да, да, разбира се … и дипломата за средно образование, даааа… и бележниците ви от осми, десети и единадесети клас, нищо, че от девети сте го загубили… дааа, донесете и този поздравителен адрес, който сте получили като доброволец в обществена кухня, дааа… ама разбира се, че и копие от шофьорската книжка, талона, както и талона на колата ви, да… Аз си мисля, че и здравния картон е добре да донесете, разбира се! Една обща снимка от пред блока с комшийките ви също, даааа… както и снимка от завършването ви в гимназията ще е полезна!“. Колежката отсреща изброява, че има още важни доказателства, с които да доказва умения и мотивация по евросивито, което е намерила някъде из интернет и сега го попълва. Казвам й да дойде в понеделник, за да избегна как документация, прилежно прибрана в пазарска количка или малко автомобилно ремарке, ще бъде описвана и добавяна към молбата за започване на работа като учител по музика. Поне съм сигурна, че Снежа няма шанс да се гътне от скука на работното си място. Няма да е от скука, не!

Решавам судоку, но не успявам цялото, защото ми се повтарят цифри на два реда. После разгръщам кръстословица, но така като гледам, са започнали много странни думи да използват напоследък и се отказвам. Отварям папката с протоколите от педагогически съвети и започвам да се смея с глас как Гинчева е писала решения с правописни грешки. Ама може ли на начална учителка да дадат да пише протокол, бе!? Грехота е да се поема такъв сериозен риск, който да оставя следи и да запечатва срам за цял живот!

До четири и двадесет и шест ровя из шкафовете, за да разглеждам какво има. Телефонът иззвънява, аз подскачам леко, но се захващам здраво за принтера, който също се е задрямал като мен. „Ало, здравейте! Да, слушам ви? Искате да разберете дали има лятно училище? Няма, не… за съжаление нямаме капацитет да отворим лятно училище. Какво искам да кажа под капацитет??? Абе никой не иска да работи, бе! Коя учителка ще ви работи по това време на годината?! Хайде, моля ви се и вие…! Къде отиде почивката на тези изстрадали деца? Защо не ги пускате да играят свободно цял ден, а искате да ги сбутате пак по чиновете?? Ало, не ви чух … от МОН ли се обаждате? АААА… имате грешка, звъните в клуб по народни танци, където съставът е на турне в Казахстан!“.

Тряяяс !

Те на мен ли, аз на тях ли …

 

Advertisements

Любов Даскалова е на почивка

Може отпуските да са ни дълги, но почивките са кратички. Всяка година ходя в Китен, някъде в средата на юли.

Всяка година стягам куфарите с мисълта какви плажни рокли да си взема, дали са изтъркани добре петите ми, а лакът не е излющен някъде. Все изпадам в дилема ще се гримирам ли на плажа или не. Сега, тези, където си мислят, че ще пържа кълки на Какао бийч, грешите. Китен е моята десетгодишна страст, Зангадор ми е голяма слабост, но да не се отплесвам! Стягам външния вид  повече от всякога, защото знам какво ми предстои.

Ден първи.

На път сме, спираме на бензиностанция на магистралата да пием по кафе. Часът е осем сутринта, решавам, че мога да освободя малко телесни течности след кафето. Докато съм се усамотила в тясното помещение и тишината е заменена от звучен водопад във водно-порцеланово изобретение, на вратата се чува тропот, следва чукане като от стар дърводелец с каменарски чук. Казвам „ЗАЕТО“ с тоналност, близка до озвучаването. След секунди излизам, пред мен Катето от „б“ клас. Една широка усмивка, едно щастливо дете ми изчуруликва: „Здравейте, госпожо! Как сте?“. Ахмммхммм, добре съм, леко смутена, защото си представям ситуация, в която кафето ми е докарало други нужди и излизам от силно ароматизирана тоалетна тип „зоологическа градина“. „Госпожо, къде отивате?? Ние отиваме на море, на Китен!“. „Ами… и аз“, следва обещание от Катето, че ще се виждаме всеки ден.

В Бургас решаваме да се отбием през голям магазин, че се сещам за разни забравени плажни принадлежности. На големия паркинг половината коли са софийски. Мен ме побиват леки тръпки какво ли може да изскочи иззад някой щендер. В магазина съм пред рафта за плажни млека и масла. Чета с интерес съставки, парабени, срок на годност. Някой ме потупва по гърба с юнашка сила – Борисчо от „а“ клас. „ОООООО, ГОСПОЖООООО!“. Целият магазин гледа към нас. Трима човека се взират в мен, в очакване да ми се чуе името да не би да изляза някоя знаменитост. „Как си, Боби?“ смотолеввам леко притеснена, а Боби разказва, как цяло лято ще е при баба си в Меден рудник. Пита ме къде отивам и с мутиращ глас в стил повредена фреза ми пожелава слънчеви дни и много пясък в ушите и риба в джобовете. Този детски поздрав буди искрен смях у всички преминаващи хора в радиус от петнадесет метра, а аз не смея да си бръкна в джобовете, за да не извадя някой сафрид от там.

Пристигаме в Китен, паркираме колата в близост до квартирата на хазайката Силвия и бързичко пренасяме багаж. Страх ме е да се огледам наоколо, че знае ли човек откъде ще долети „Здравейте, госпожо!“. Някак минавам между капките. Не ми се излиза навън, ще си доядем сандвичите.

Ден втори.

Стегнала съм плажната чанта, мъжът ми ще носи чадър и хладилната чанта. Тръгваме към южния плаж, рано е и бързо си намираме места. Плажно масло, любима книга, лек бриз, шум на вълни… за това блаженство мечтая от коледната трапеза, когато жегата от фурната ми носи лек загар по ръцете. След известно време решавам да пробвам морската вода за първи път тази година. Надигам морно тяло (абе тежко искам да кажа) и се запътвам към морските вълни. Към мен полита топка, аз инстинктивно бия един шут, а от някъде се чува „Лелеееее, тая каква футболисткаааа ее!!“, следващата реплика „А! Това е г-жа Даскалова! ЗДРАВЕЙТЕ ГОСПОЖО!“  – Жорко от „в“ клас.  „Госпожо, ще ритате ли с нас?“ , а аз отказвам учтиво. Жорето продължава да е настойчив, а аз все по-упорито отказвам и тактически се насочвам към приближаващите вълни. „Госпожооооо, пааас!“. Жорко бие силно воле към мен. Аз му връщам със същото – от въздуха изритвам плажната топка с все сила, но вместо да я върна към момчето, топката се залепва с висока скорост в зачервения нос на възрастен чужденец. Впускам се да му помогна, защото ми става неудобно. Човечецът се олюлява, поглежда ме с мил поглед и с цялото си търпение, с което ние, учителите, рядко разполагаме, се усмихва (абе, откъде намери сили да се усмихне!) ми казва на някакъв език, че няма проблеми. Не, че разбрах какво ми казва, но си мисля по усмивката, че е това.

Вече тичам към водата, за да не стане някой друг сакатлък. Потапям се така, че направо искам да отплувам поне до Приморско. Отпускам се върху вълните, понасят ме мечти. Няма да мисля повече за работа. Взела съм си интересна книга, ще гледам сериали, ще се наслаждавам на ланско замразена пържена цаца и хладна наливна бира с почти никакъв алкохол. Плувам, плувам, току се озърна наоколо, пак плувам, пак се поогледам и така още известно време.

Излизам на сушата, пристъпям на подскоци връз врелия пясък като цирков пудел на котлон, едва се добирам до хавлията. Хвърлям мокри телеса отгоре й и отгръщам любимото четиво на трета глава. Зачитам се, морските вълни създават шум, който заедно с крясъците на чайките ми напомнят голямото междучасие. Айде стига! – си казвам на глас и се потапям в книгата, за да изляза от света на измъчената учителка.

По едно време, тъкмо когато главната героиня иска да каже, че е лудо влюбена в мъжа на нейните меч… получавам потупване по гърба – „Здравейте, госпожо! Аз съм майката на Жорко, там, в едно училище сте и двамата. Знам, знам, че не му преподавате, но да ви питам нещо. На моя комшийка, приятелката й пита коя госпожа ще препоръчате за първи клас?“. Аз гледам опулено с изражение все едно са ми настъпили левия крак. Мъча се да обясня, че не е редно да си говоря за колежките. Малееее, а ако почна да обяснявам какви са, няма да се спра цяла седмица, няма да остане ученик записан, ще срутя училището, бе! Но това са само мисли, самоукротявам се някак си, саморегулирам си емоциите и с блага усмивка пак потретвам, че за моите колежки няма как да говоря, нито да ги степенувам. Жорковата майка обаче продължава: „Добре, поне едно име кажете!“. „Ще помисля и ще ви кажа тези дни!“ казвам неуверено и й пожелавам уж слънчев ден, с надежда дъжд да я полива и градушка да я светка по неразбраната кратуна. Изпадам в дилемата да местя ли хавлиите или да се окопавам в непревземаема територия, да бия едни граници с колчета, да опъна полицейска лента и да се отдам на заслужена почивка. До вечерта няма да правя промени, че знам ли кой ще ме открие двадесет метра по-надолу.

Вечерта пристига с чувството на глад като втори ден по Лидия Ковачева. С мъжа ми ще ходим на кръчма, знаем коя, една от любимите ни в този китен Китен. Тъкмо сме си поръчали порции, тъкмо си казваме дългоочаквано наздраве с потни чаши кехлибар, при това газиран, тъкмо вилицата е нанизала онези цвърчали до преди минути във вряла мазнина вкуснотии, когато … „ОООООО, здравейте, госпожо! Как сте? Какво правите в Китен?“ ме пита Асето. Милото ми Асе е отново на метър от мен. Чак си представям как ми подава домашната си работа за подпис и пита каква кифла точно ще има за закуска. „Чакайте да си направим едно селфи!“ заявява малката фоторепортерка, вади модерен телефон и една светкавица ме застрелва от 30 см право в широко отворените зеници. А аз без грим, прихванала косата с шнола, сигурно имам още сол по миглите, вече виждам снежинки. Понеже съм изгоряла лошо днес на плажа, съм излязла вечерта доста разголена, та чак ми става неудобно. Замятам жилетката на мъжа ми, питам учтиво Асето как е, до кога ще е в Китен и коя книга чете. Детското любопитство е заковало до мен малкото човече, от което валят въпроси от рода – къде съм отседнала, с кого съм в Китен, няма ли да си стоя в училището лятото, тази рокля нова ли ми е…  Докато  в мига, когато задавам въпроса за книгата, Асето изчезва със скорост, която гладна бълха към охранен късокосмест дакел не би успяла да развие от първи опит.

Вечерята ми продължава някак си, детето ме стрелка с погледи от различна дистанция, обаче въпросът за книгата ни действа като непреодолима преграда. Хапвам, знаейки, че всяка хапка и всяка глътка са ми преброени, ако може и декларирани в НАП.

Ден трети.

Пием кафе на терасата, сварено в тенджера на котлон. Изпитвам нежелание да пия любимото капучино из кафенетата наоколо, което неминуемо ще е поръсено с канела и поредното „Здравейте, госпожо!“.

Тръгваме към плажа. Сигурна съм, че днес искам да отидем другаде. Сменяме местонахождението с двеста метра отклонение от вчера. Хвърляме хавлиите, набиваме два чадъра, аз слагам слънчеви очила и широкопола сламена шапка и тръгвам на разузнаване. Старателно оглеждам всички присъстващи по плажната ивица с надеждата, че никой няма да разпозная. Усещам се, че дори ги броя, спирам на осемдесет и девет. Бройка не ми трябва, ама по навик… трети ден е едва.

Правя два тегела – един по катета, другия по хипотенузата на мислен триъгълник. Оглеждам всички и никой не ме заговаря. Връщам се победоносно на превзетите два квадратни метра плажно пространство. Следват процедури по намазване със слънцезащитен фактор 30 и четене на любимия ми роман. Чак не мога да повярвам, че не си говоря с никого, а само чета, гледам вълните, а лек бриз ми свири в ушите. Унесла съм се в лек сън. Събуждам се доста запечена по цялата ми лява половина. Ще трябва да минем през аптеката, за да купим лекарство, че няма да се спи.

Във фармацевтичния магазин има опашка. Аз съм шеста на редицата. След мен влиза върволица от хора, някои се подреждат, други просто зяпат по рафтовете. Чуват се и детски гласове, струва ми се, че някой ми изрича името. Викам си почти на глас „Не! Не! Илюзия е! Звукова халюцинация е!!!“, когато до мен пристъпва мило четиричленно семейство, солидно изпечено, с греещи 4 комплекта бели зъби, оформени в рамки от щастливи усмивки, които ме поздравяват „Здравейте, госпожо! Как сте?!“. Семейството на Христо. Завъртам изгорялата страна на заден план, отпред, в авангард идва по-бялата моя половина, учтиво благодаря за поздрава и отговарям, че съм добре (психически само аз си знам какво ми е!). В кратката пауза, в която се надявам, че въпроси повече няма да има, младежът пред мен поръчва двадесет презерватива. Аз сконфузено поглеждам в пода, да не би да си помислят, че сме заедно. Родителите също започват да се озъртат, като че ли търсят по звънтящия глас прелитащ комар наоколо. Тази пауза ми подпомага следващата стъпка, защото съм на ред, правя покупката от фенистил и още някакво мазило. Хубаво беше да взема вазелин, ама след предходната покупка вече е недопустимо. Вниманието ми е изцяло за аптекарката, за която съм сигурна, че не е майка на мой ученик.

Излизам от аптеката и навлизам в мрака на тъмната юлска нощ. Уличните лампи са изгорели, отдалечавам се внимателно на прибежки от аптеката, друго наоколо нищо не свети. В тъмнината някой ме приближава и чувам думите „Здравейте, госпожо!“ Със завидна лекота превключвам от тромава походка в търчане, тип републиканско по лека атлетика в дисциплина спринт. В този момент някой ме догонва, хваща ме през рамо, спирайки ме и ме пита „Не ме ли позна?!“.

Мъжът ми…

Ама почти му бях избягала…

 

 

 

Любов Даскалова и зоологическата градина (втора част)

…още тичам, да не мислите, че съм спряла.

Стигаме до терариума, където са и едрите хищници. Там знаете как ухае, ако не, спокойно ще си припомните през летните месеци из градския транспорт. Първите осем крачки в затвореното пространство вдигат част от сетивата на стачка. Сетих се за онази голямата от 2007, която също доведе до масови повръщания. Ама, хайде да не си разваляме настроението, щото сега всичко е цветя и рози!

Вътре сме с учениците, аз се уверявам, че всички са тук, но ги умножавам като а по бе, за да е по-бързо. Получавам число, сходно на очакваното, но зная, че даже и да бъркам, точно в зоопарка има доста огради и загубените няма да са по-загубени от мен. Заглеждаме се по едрите котки, които дремят унило из клетките. Иде ми и на мен да дремна някъде наоколо, но пък носът ми ме води навън. Пламен ме пита защо пантерата е черна, като Пинко е розов. Асето ме пита защо е мъжка пантерата, а е розова? Сашко съвсем ни отнася с питането защо Пинко е мъж, а пантера е от женски род. Аз леко се изненадвам от тези разсъждения и с ужас и мълчание пристъпям към паяците и змиите. Естествено, защото „кобра“ е нарицателно за зла … да, и змия, и учителка. Добре, че няма кобри в зоопарка, щото си представям как с фамилни имена щяха директно да са кръстени. Не като пумите и гепардите – с по едно малко име.

Децата са се скупчили пред един голям аквариум и търсят паяк. Всички зяпат в очакване от някъде да излезе чудовище и да ги изпоизплаши. Сред една нетипична тишина в затвореното пространство лъвът в долния край започва неистово да реве. Половината деца хукват любопитни надолу, към клетката му, другата – нагоре, за да се спасяват. Аз искам някак си да се разцепя, за да си изпълня учителския дълг по опазване живота и здравето на всичките ми ученици едновременно. Добре, че директорът не е на този коридор, та да ме хване как непрофесионално си върша работата. Догонвам изплашените, че те са някак по-непредсказуемата част от класа. Чакат ме отвън, дишащи тежко и питащи дали лъвът и мен не ме е гонил. Усещам, че ако кажа да, следващото място, на което ще ги настигна, е вратата на зоопарка. Обяснявам, че лъвът си е в клетката и няма страшно. Петьо не вярва. Влизаме всички, аз водя да намеря другата част от класа. Групата е пред клетката на лъва, четири деца му подават зрънчо, солети, обикновена вафла, а Лидия му е отворила енергийна напитка. Аз вече си представям как ще има изядени ръце, пръсти, нокти…, лъвът обаче въобще не им обръща внимание. Отдъхвам си, защото можеше изядените да са много, а пораженията да са като след балистична ракета. За химическо оръжие не споменавам, защото сме под влиянието му непрестанно, когато бродим в затворените пространства на зоопарка. Аз не знам защо не кръщават залите на различни бойни отровни вещества, та хем да влезеш при слона, хем да знаеш, че на излизане главоболието е като от поразяване със зарин.

Повеждам децата към езерото с лебедите. И понеже там огради няма, благотворителната акция по нахранване на животинските видове се разгръща с пълна сила. Менюто включва пълна палитра от всевъзможни вариации – от айран в бутилка до дъвки-дражета (хвърлям се самоотвержено да не стигнат до животинчетата), от сандвич с лютеница до трева от градинката пред блока, от дежурното зрънчо до вегански сладки, студено пресовани . Започвам да си мисля, че днес е така с храната. Ами ако утре решат тези деца и родители, че дрехи и обувки ще даряват на бедните животни, ако решат шапки и ръкавици да носят на лъвовете?

Само питам.

Правя опит да спра тази повсеместна атака над горките животни. Премествам се на 100 метра и викам учениците при мен. Започвам дълга лекция за това, че в зоопарк животните не се хранят, защото има кой да се грижи за тях. Разказвам как те са любопитни и биха пробвали да хапнат всичко, но не трябва. В този момент се обажда Асен и пита може ли и той да опитва всичко, щото майка му така му казвала да прави. През това време край нас минава възрастна жена с малко дете на триколка. Чува думите на Асен и веднага го напада, че ще стане наркоман и алкохолик. Децата стоят потресени, бабата изважда дълъг показалец с яркочервен лакиран нокът, който започва да размахва като диригентска палка и дръпва един качествен монолог за вредите от хероина, марихуаната, ракията и тютюна. Асен е готов да се разплаче, Асето гледа намръщено, но в този момент Пламен пита бабата тя откъде ги знае тези неща. Това отключва нов порив на ораторски умения у възрастната жена, която само това чака „Охооо, ти ли, моето момченце, ме питаш откъде ги знам тези неща? Ти знаеш ли колко опит имам аз като учителка?“. След тези думи децата прихват да се смеят, и едно през друго обясняват, че и те си имат учителка, но бабата не признава никоя друга освен себе си. Даже не ме и търси с поглед, тя си е самодостатъчна. Присвива очи, намества с елегантен жест очилата, отправят поглед на 5 см над главите на децата и започва да рецитира урок по биология за осми клас. Никой не я слуша, шест деца се смеят, осем ме гледат мен с недоумение какво става, Асето й се плези, но няма сила, която да прекъсне стартиралата урочна единица. Лекичко тръгвам в посока маймунарниците, не се налага да викам никого поименно. Бабата така и не разбира, че „класната й стая“ вече е празна, само внучето й стои мирно и я гледа с разбиране.

Ние вече сме пред една клетка с маймуна, която ни гледа с любопитство. Водим по численост, което не се харесва на животинчето. То се озъбва и хуква на бегом между решетките, висящите въжета, дървените катерушки. Целият клас стартира маймуноподобни физически активности, десет човека стоят отстрани и се превиват от смях. От съседните клетки маймуни са застанали в ступор и гледат неочакваното представление от цял клас ученикоподобни човечета. Мая прави клипче, което обещава да не качва никъде, защото няма да е приемливо.

Обаче всичко това носи истинска забава на децата. Продължаваме така пред още две-три клетки, където маймуните са в интеракция с нас. И ние с тях. Давам си сметка, че на всички им е весело.

Запътваме се към слоновете. Там отново влизаме в голяма зала, където хипопотам, носорог, слон и крокодили са създали неповторима атмосфера, лишена от кислород и наситена с метан. Иде ми да извадя оня рендосан учителски глас и да си припомня как е на първи април и първи октомври в 13 ч. с думите „Вни-ма-ни-е! Химическа атака!“. И докато съм се улисала в мисли, не се усещам, че вече съм го казала три пъти. Аз уж на шега, учениците ми не се впечатляват никак, но в този момент трима пенсионери лягат на пода, две възрастни дами на бегом хукват към изхода, човек в залата крещи, че е полицай и ще ни спаси. Двама служители с лопати тичат към нас, аз потъвам в дън земя от създалата се паника. Десет минути обяснявам, че с този глас съм свикнала да преподавам в час по „Домашен бит и техника“, защото никой не ме чува и вижда тогава. Освобождават ни от залата със слоновете, които нищо не разбират от създалата се суматоха.

Следващата ни спирка са клетките с диви прасета и сърни. Николай пита няма ли клетка и с ловджии, че било крайно време всички да бъдат затворени. Веско пита може ли да му освободят една клетка и за баба му, че била много досадна и само се карала с всички край нея.

В един момент всички малки очички се вторачват в мен.

Сещам се, че май и за мен търсят вече свободна клетка. Мълчат и ме гледат. И аз леко, леко хуквам към изхода, ама на бегом. Не е нужно да обяснявам, че всички ме гонят.

Спасявам се в автобуса, иде ми да поискам от шофьора да затвори вратите и да тръгва.

Ама не става, все пак съм учителка и имам дълг.

 

 

 

Любов Даскалова и зоологическата градина (първа част)

 

Хайде сега пък и вие, не казвам така на класа си!

По-предния петък решихме за еднодневна екскурзия да заведем учениците на зоопарк. Ние под сурдинка си приказваме, че и при нас е зверилник, ама така, завоалирано го правим, за да не чуе някой от високите стелаж…оп, етажи, и да ни заварят по една решетка и на вратата. Щото на прозорците вече си имаме.

Сега сме наели автобус, който да ни закара и върне. Навремето можеше да се качим на 83 и да пропътуваме половин София с усмивка. Днес тая работа вече не става, щото половината деца ще останат на спирката, докато другите вече ще са се пръснали из превозното средство, а аз няма да зная с кой крак да се кача в автобуса, с кой да остана на спирката.

Знаете как започва един ден с еднодневна екскурзия, нали? Ако не, припомнете си го, защото сега нямам време да правим преговор.

Родители водят рано сутринта децата пред училищния двор, откъдето ни взимат с автобус. Учениците носят на гърбовете си огромни раници, все едно в тях има всичко за месец напред, в това число и спални чували. Изчаквам да се посъберат половината и плахо запитвам очерталата се група какво точно е понесла на гърбовете си. С тих ужас се надявам да не вземат многочислен превес, надъхани от поредния епизод на „Оцеляване на предела“ с Беър Грилс и рейсът да завие към Амазонка, Южна Америка за структурно наблюдение примерно.

Децата с неповторим ентусиазъм започват да разтварят тежки раници и да изваждат съдържанието им – чипсове, солети, кока коли, снаксове, зрънчовци, хляб, банички, сурови и варени яйца, банани, ябълки, моркови, бисквити, вафли… Петър даже е набрал трева, за да я дава на патиците. Питам учениците защо им е толкова много храна, но в този момент майките взимат думата и една през друга, без да се изчакват, а с надвикване (като на стадион по време на дерби) започват да разказват колко гладни са миличките животинки в зоопарка и как децата им ще им занесат да се наядат.

Подозирам, че заради ранния час и незакусилите събеседници храната в раниците се е увеличила неимоверно. Майката на Жорко го гали по главичката и му нарежда „Хайде, мами, като идеш при маймунката, да й дадеш сухата пастичка и едно бананчИ“. Жорко гледа умилително майка си и й обещава, че гладно животинче няма да остане. За змията е приготвил вафла, а за лъвовете – ДЗП. Майката на Асето взима думата по-гръмогласно и ми разказва, как цял живот е учила дъщеря си, че трябва да е добричка към животните. Затова в раницата й е сложила десет пакета зрънчо, уверява ме, че са обемни, но не тежат, за да може патките и лебедите да се заситят, а Асето да се научи на човещина. Явор отваря раницата си и вади от там огромен пакет с различни по големина кокали, които семейството събирало цяла седмица, за да ги хвърли на лисиците и вълците.

Автобусът идва, майките изваждат бели кърпички – мокри, сухи, коя каквато има, за да помахат за довиждане на дечицата си. Ние се качваме набързо в превозното средство и още докато върви преброяването осем раници вече са отворени, а шумоленето на всякакъв род опаковки заглушава мощния двигател на икаруса. Децата се веселят, рейсът заприличва на една пътуваща закусвалня. Всички вече дъвчат нещо, Петър рови в сака, щото помни, че на дъното под тревата, която е понесъл за камилите, има буркан домашно козе мляко с мюсли, годжи бери и авокадо. Не открива лъжицата, но Вили му подава своята от малка кофичка разтопен сладолед, който току що е изпила. Шест деца стават от местата си и започват да търсят кофа за боклук в автобуса. Осем вече са пуснали опаковките по пода, защото не трябвало да има боклуци при храната им. Мимето е стъпила на седалката и се мъчи да отвори малкото прозорче, за да освободи превозното средство от още една непотребна опаковка, призовавайки я да стане птичка.

В чантата си нося винаги по три торбички, изваждам най-похабената, за да прибера отпадъците. Спас ме пита за какво са ми, а Пламен му обяснява, че много учители работели и нещо допълнително, за да изкарат някой лев, та днес сигурно съм работела като чистачка.

Стигаме пред зоопарка, строявам децата, купувам билети и влизаме. Всички знаят, че ще ходим групово, шест се надяват да са водачи на класа и хукват в различни посоки. Аз озаптявам тези, които още не са разбрали какво става, слагам ги да седнат на четири пейки и спринтирам след най-бързоногото. Днес съм се обула с любимия ми клин и маратонки, което стича обстоятелствата така, че да го настигна малко преди шестата клетка вдясно. Давам кратка инструкция да се връща при класа и с още по-завидни щафетни умения поемам към другата неизвестна посока. Не зная точно накъде тичам, посоките на света са четири, на мен ми избягаха шест деца и никое не е хукнало към изхода, което означава, че тичам със сигурност в правилната. Надбягвам два гълъба, мечката отдолу тича успоредно с мен, но аз я изпреварвам все пак и настигам втория ми бягащ пътеводител. Кратка инструкция, връщам го към групата и тъкмо леко се оглеждам накъде да поема, когато Асето ми сочи с пръст, че Борко и Пламен са хукнали ей натам, за да настигнат Валери. Нямам време да броя децата, загряла съм, мога да тичам и за републиканско в момента, хуквам от нисък старт и след двадесет секунди съм догонила последните лекоатлети. Така разходката ни започва с покриване на норматив на 300 м., пет случайни посетители ми ръкопляскат, една баба цъка с език и вика „Как па не я е срам тая!“

Класът е строен, подреден, готов за бавно и напоително наблюдение с множество беседи.

Спираме пред клетката на мечката, имам чувството на превъзходство пред нея, въпреки че като гледам и двете сме на една и съща диета – ябълки с вода. Само дето тя няма да проверява контролни по математика тази вечер, нито ще ходи утре на съвет. Да не казвам, че няма и шеф, за което най й завиждам.

„Деца, това е мечка, тя е бозайник…“. Гошко ме прекъсва, заявявайки, че и баба му вари боза в чайник. Всички деца прихват да се смеят, мечката започва да издава странни звуци, учениците я имитират, а трима работници на зоопарка тичат с всичка сила към нас. Притеснили се, че нещо става, след като чуват, че всички мечки едновременно реват. Викам „Деца са, още не са станали… оп, (не мечки, разбира се) по-големички и не разбират“. Няма кой да ме чуе какво ще разкажа за мечката, но Силвето и Сашко вече са отворили раниците си, скъсали са по едно зрънчо и пускат с шепи в мечешкото царство от царевичните… хайде да не казвам каквото ми е на уста. Зоопарковите момчета са край нас, със сила прекъсват дарителската акция по нахранване на мечка в голям зоопарк и обясняват на децата, че всички животни в парка са закусвали добре все едно бабите им са ги гостили за закуска. Учениците се заливат от смях, Иван вади филия с масло и мед и я хвърля по мечката, за да опитала закуската на баба му. Батковците обясняват, че са нямали предвид това буквално и молят никой да не дава храна на животните.

Мечката е спокойна, дояждайки си гризинките, а ние поемаме към големите котки. По пътя се спираме да видим вълците и лисиците. Половината от класа питат къде са Кума Лиса и Кумчо Вълчо, защото били сигурни, че зад решетките имало само немски овчарки и финландски шпицове. Опитвам се тактично да разкажа, че и кучетата са от това голямо семейство, когато три деца ме гледат с недоверие, а други осем започват да ми задават въпроси от различно естество, касаещи моята некомпетентност по отношение на кинологията. Всички искат да ми обяснят, че бъркам, щото животните не правели сватби и разводи и нямали фамилни имена.

Смотолеввам си нещо под носа: „Сигурно не разбирам много“ и продължаваме към следващите клетки.

Там са рисовете, а учениците се спират да ги гледат. Четири раници се отварят, докато се усетя и няколко солети, локумена вафла и половин ябълка вече са набутани през ситната мрежа. Котките не обръщат внимание на благотворителната акция, децата се чудят защо. Елена се сеща, че сигурно тези животни обичат гранулирана храна и специални консерви с добавки от витамини и минерали. Тъкмо искам да разкажа как тези великолепни животни са удивителни ловци, когато Спас излита със скоростта на стрела в посока клетката с видри. Всички деца, без да знаят защо, хукват след него. Даже и рисът се засилва, но оградата го спира. Мен обаче няма какво да ме спре. И аз тичам все едно не съм на наблюдение, а на републиканско по многобой или щафетно бягане. Към края на този спортен ден ще съм по-наясно с обобщението. Малчуганите са удивени от къпещите се гризачи. Били грозни плъхове, при това огромни.  Тук дори не правя опит да разказвам нещо, защото и аз с очите си виждам грозни плъхове като онези, дето тичат из мазетата ни. Иван ме пита защо не пуснат рисовете при плъховете, а аз се оглеждам внимателно дали има някой около нас. Няма никой, затова обяснявам по-завоалирано, че всяка животинка на този свят заслужава да живее, когато Асето казва на всички, че пилетата дюк живеят само, за да ги опаковат в тарелка и да ги пуснат в магазините, защото стават за готвене. Аз оставам безмълвна, правя няколко крачки в случайна посока, загледана в облаците и подпитвам уж себе си дали няма да завали.

Шест деца са сигурни, че Емо Чолаков сутринта е обещал гръмотевици и градушки и всички заедно ме молят да тичаме към терариума, където били и лъвовете и тигрите. Докато казват „тичаме“ установявам, че само аз не тичам… (следва продължение)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Любов Даскалова на лов за първолаци

Може да ви се стори смешно, но учителката има роля и на ловджийка. Това няма да го прочетете в Закона за предучилищното и училищното образование, нито в Наредбата за приобщаващото. Ще го чуете, когато дойдете на педагогически съвет в моето училище. Обаче дойдете ли, да знаете, че сигурно ще ви включат да участвате в изпълнението на тази съдбоносна и високорискова задача.

На съвет сме във вторник, директорът както винаги е ядосан на всички, с поведение на ранен глиган е. Говори ни колко е важно да събираме ученици от района, съседните квартали и всички, живеещи в гранични квартали на съседните. Периметърът на действие се раздува до един Люксембург. Трябва да се борим за всяко дете! Става физкултурничката, една същинска Фидосова, и на всеослушание заявява, че ще се бори до последна капка кръв. Повечето присъстващи успяват да се съсредоточат върху себеовладяването да не прихнат да се хилят, някои обаче не успяват. Ми как ще успеят, учебната година е към края си, нервното напрежение – към своя апогей.

Тези, дето не намираме спирачки у себе си, сме единодушно избрани да представляваме училището в „Игрите на глада“, но в учителски вариант. Който не е гледал „Игрите на глада“ да избира – филма ли да гледа или нас, едно и също става и в двата случая. Освен това и гладни ходим, ама това е друга тема.

Директорът изисква от нас да тръгнем по детските градини. Предната година така Иванова беше ходила в близката детска градина уж, когато изпращат децата, да си говори с родителите им, обаче там даскалицата им се беше възползвала да си тръгне по-рано от работа, оставяйки цялата група на началната учителка. Далновидна женица излязла, нали след три месеца тези деца пак Иванова ще ги дундурка.

Тръгваме на своеобразен кръстоносен поход, на една дългоочаквана олимпиада след четири-годишно прекъсване.

Подготовката за тези срещи никак не е случайна. Училището е приготвило еднакви униформи за трите ни – риза, поличка, сако. Някоя тънкокрака, четиридесет килограмова стройна колежка е дала модел за кройката и сега това парченце плат, едва покриващо две педи баджаци (не зная дали козунаци не случайно се римува с баджаци?), издайнически показва всички разновидности на женския целулит. И понеже за по-евтино полите са ушити без хастар, та на всеки две крачки се налага да се привеждаме леко напред и да ги дърпаме към коляното, докъдето никога не са стигали. Едно същинско олицетворение на българското образование сме, с нахлузените възкъси поли, лишени от хастар и разкриващи цялата ни голота, така де, прелест.

Стигаме първата детска градина, родителите са се събрали до пясъчника на двора и ни очакват с интерес. За някои от тях нужда от разговори няма, достатъчно им е само да ни огледат на какво приличаме. Сигурно остават безмълвни по някаква причина, но не посмявам да ги питам.

Първият въпрос отправен към нас е каква е храната в стола на училището.

Съвсем естествено е родителите да попитат как отрочетата им ще засищат физиологичните си нужди първо. А, да, и за тоалетните говорихме. Разказваме как храната се готви само с пресни продукти, как старателно се мие посудата, как готвачката не опитва от гозбите със същия черпак, с който после ще разлива в купичките. Една майка пита, ако оставало неизядено от порцията на дъщеря й, имало ли практика да й го опаковат за вкъщи. Не беше удобно да се изсмеем спонтанно с Янева и Коприварова, затова обещахме да попитаме.

Друга майка пита какъв цвят са покривките по масите, защото имала 2 непотребни зелени и искала да ги донесе, за да внесат разкош и уют в столовата. И на това предизвикателство издържахме стоически да не прихнем в истеричен смях. Обяснихме, че ще ги вземем и в краен случай може да ги ползваме за декор на някоя ученическа пиеса в централното фоайе.

Млад татко попита менюто в стола фиксирано ли е и може ли да се прави заявка за шкембе чорба в 11:30 и каква скара се предлага. Пет майки цъкат с език какво било това нещо, възмущението им минава от лютото в чорбата, през ужаса как ще се ядат такива вредни неща, до едно едва изстенато АМИН!, в което се крие цялото грехопадение на човечеството от последните десет столетия.

След дълго и пространно разясняване на всички видове рецепти, включени в рецептурната книга на училищния стол, идва ред на класните стаи. Родителите се интересуват  от цвета на пердетата, габаритите на шкафчетата, квадратните метри лично пространство на ученика, както и с колко силен парфюм ходя на работа, защото можело да задушавам децата. Една майка иронично ме пита дали ходя с тънки токчета, че съм можела да пробия крака на дъщеря й, ако я настъпя. Обяснявам й, че за есенния сезон модната ми линия ще включва само еспадрили, което видимо потушава зародилия се стихиен ужас у жената. Осем родители питат занималнята до деветнадесет часа ли е? Тъкмо Янева решава да ги поправи, когато и останалата част от отбора на родителите влива емоция в тази посока. Всички майки и татковци, лели и чичовци, баби и дядовци искат училището да затваря не по-късно от детската градина, където имало сборна група до 20:00 ч. Тъкмо да разясня, че в тези вечерни часове могат да се наслаждават на разнообразни извънкласни дейности, когато настава същинска суматоха. Татковците в хор крещят, че искат футбол, майките се предислоцират в противников лагер и в една тоналност запяват „модерни танци“, три баби искат народни хора и ръченици. Отборът на учителките няма думата, слушаме и си записваме какво ни чака.

Идва ред на учебните часове. Може би щяхме да ги пропуснем като тема на разговор, ако  една майка, застанала леко в страни, не задава въпроса по колко учебни часа на ден ще учат децата. Тук повечето родители роптаят, защото като били децата в училище, какво значение имало колко и какво ще учат. Домашни никой не иска да пише вкъщи, всички да си учат уроците само в училище. Вкъщи било време за игри, трима татковци се чудят защо са купували толкова скъпи таблети, ако децата нямало кога да им се нарадват.

Тъкмо да разкажем какви часове допълнително ще учат първолаците, когато дружно всички родители заявяват, че отиват да пият бира в близкото кафене и ако сме искали, утре пак сме можели да дойдем и да им разказваме.

Утре сме на друг пясъчник, при други родители, които на есен ще се влеят в културното разнообразие на училището.

Срещата и в следващия ден преминава като по добре утъпкан сценарий…от стадо слонове … в саваната. Най-важната тема е храната за децата. Тук вече има въпроси относно ГМО, видовете Е-та, добавени в козуначените кифли, има ли чипс в лавката, защото не всеки препържен картоф е вкусен. Тук повече родители се интересуват от късната сборна група, питат може ли да е до към 20:30-21:00 поради различните им семейни ангажименти. Три майки питат кой носи тежките ученически раници от и до класната стая и как така няма да ги носим ние, учителките. Брадат татко питат дали има видеонаблюдение или те сами да се оправят. Под оправяне уточняват вече трима, че децата им можели да си носят шпионски камери и записвачки, защото всичко трябва да бъде под контрол. Идеята е гласувана единодушно, ние сме обградени в кръг, отбрана нямаме. За да успеем да излезем от тази окупация, трябва с усмивка да се съгласим. Служебните ни униформи не позволяват да реализираме тактическо смесване с родителската общност и елегантно напускане на ловното поле. Обградени сме и само сигнал до тел.112 би ни избавил от зараждащата се заложническа сага. На Коприварова й звъни телефона, тя вдига, чуваме „ООО, да, прибирам се веднага! Бях забравила!“ и с една неповторима усмивка колежката напуска спасена очертаващата се клопка.

Опитвам да сменя темата, искам да разкажа как в стаята имам компютър с интернет, когато четири майки извиват по едно „ааауууууу“, как може да се занимавам в час с глупости, вместо да преподавам на децата, да разписвам тетрадки и да следя зорко за правилен захват на химикалката. Една възрастна дама ме пита и аз ли ще си цъкам на игрички в този интернет и не ме ли било срам! Тъкмо да й отговоря, когато Янева добавя, че предимно хороскопите си преглеждаме без да уточни, че в нейния кабинет компютър още няма. Този неин блян обаче разлюлява нервите и на по-кротките родители, които стоят на втори пръстен около първия затворен кръг, в центъра на който сме ние.

Сбутвам елегантно Янева в ребрата и я питам шепнешком дали ние сме на лов за ученици, или сме станали жертва на друга хайка.

Янева гледа вцепенена в една точка и тихо ми заявява, че май я влече тази година да опита касиерка в Лидл. Вика, че и там ще ги вижда същите, ама като са на опашка, бързо ще се изнизват и няма да има за какво да си говорят.

Замислих се и аз. Това щендери, витрини, палета, колко му е да ги редя с песен на уста. А и математиката е само събиране и изваждане и табличното умножение, за останалото се ползват електронни калкулатори. А директорът като дойде на пазар, аз палаво ще му намигам и многозначително ще му подхвърлям „Как е, господин директор?“ без въобще да ми пука кое как е.

 

Любов Даскалова и лалолели

Сигурна съм, че се питате къде съм изчезнала.

През последните дни се загубих между редовете на тетрадките по развитие на речта.

Много искам да развия речта на всеки индивид, когото познавам, но засега успявам да развия само: някои откъслечни мои умения, опаковката на кутия с бонбони, две-три гайки на разнебитения учителски стол, както и малко жица за скъсания ми простор (ако от Варненско ме четете, разбирайте „простир“).

Но в четвъртък пишем преразкази.

Едно е да пишеш преразказ, съвсем друго е да обясняваш на децата защо така се пише.

Винаги съм си представяла, че влизам в класната стая, правя две-три ситни крачки на подиума, изпъчвам едни гърди напред, прихващам ръцете отзад на кръста, изкашлям се толкова силно, колкото да вдигна едни поне десет децибела повече от общия фон, гонещ двигателите на излитащ самолет и взимам думата.

Обикновено взимам думата по друг начин. Защото толкова силно не мога да кашлям, има риск да ми се откъснат сливиците, които трябваше да изрежат още в детството ми. Преди осем години с по-предния ми випуск така се изкашлях, уж да ме чуят, но изненадващо успях да съборя вазата с три зюмбюла, а водата да попие в осем ученически книжки, оставени за забележки на бюрото.

Поради тази причина не кашлям излишно, само викам колкото ми глас държи, но с едно наум, да не ме чуе директорът. Това, как да викаме без да ни чуват зорките уши на свитата му от придворни довереници, си го знаем от опит.

Когато започва часът по развитие на речта, винаги ми е едно чоглаво, защото трябва да давам разяснения как се пише преразказ. „Ученици! Преразказ се пише на „ла-ло-ле-ли“!“

Асето протяга дясна ръка и пита „тичал“ само с „л“ не може ли да се пише, или задължително да е само „ла-ло-ле-ли“. Отговарям с да, че може, но звучи, че един вид аз й разрешавам. Иван въобще не чака да се изкажа, дава пример: “Един мъж тичалолели“ и съвсем естествено половината ученици прихват да се хилят, а другата да повтарят „тичалолели“, а малко след това „ало-лели“ добива нов смисъл и разкрива нови хоризонти на детското поетично творчество.

Тъкмо някак си положението се успокоява, когато Пламен се изправя бавно, премества леко стола назад и пита дали ако напише колело, няма да е грешно, защото според него не може да има и ло, и ле. Аз гледам в захлас и се чудя с какво съдържание и с какъв словоред да ми е отговора.

Отваря се вратата на класната стая и влиза заместник-директорката, за да прочете съобщение. Забранява се храненето в класните стаи. Хванали ученици да ядат банички по чиновете.

Божидар чува „хванали“ и със завиден порив на духа прекъсва уважаемата заместваща директора, за да я пита дали не чете преразказ. Трудно се описва последователността от действия как се смъкват очилата до върха на носа, как се разкрачват леко краката, за да се заеме по-стабилна, леко бойна стойка, как ръцете се свиват на юмруци и се нареждат по изпъкналите овални очертания на ханша, как от погледа летят мълнии, генерирани от червения спектър по челото и бузите. Следва канонада от нечленоразделна реч, която аз едва успявам да прекъсна и да подчертая с цялото си спокойствие, което намирам някъде скрило се изплашено от очертаващата се буря на хоризонта, че учим за преразказ и „ла-ло-ле-ли“.

Заместник-директорката е информатичка, нищо не разбира от български език, а това понякога си проличава и в документацията, която води. Не само, че не ме разбира от методическа и дидактическа гледна точка, но и решава, че аз също съм я взела на подбив. Погледът й се променя, устните й добиват онази форма, която издава изненадата от голяма лимонова хапка, веждите й хвърлят сенки на половин метър напред, очаквам даже нещо да гръмне. Да, точно, вратата е затворена с гръм и трясък от външната й страна, вазата с кичест зюмбюл на бюрото ми се разлива. Отново. Попивам мигновено водата с всички налични салфетки, намиращи се в джоба ми.

Време е да се съсредоточа върху писането на преразказа. Смятам, че инструкцията „Думичките, които изразяват действие и състояние, трябва да завършват на „- л–ла-ло-ле-ли““ е достатъчна. Обяснявам, че ние не сме били там, по време на случката, която ще преразказваме и реално не знаем какво е станало. Асен ме пита дали не може да проверим наоколо за видеокамери и да гледаме записите. Така нямало да се налага да пишем въобще, даже сме щели да гледаме клипчета и да се учим да ставаме влогъри. Питам какво е блогъри, а целият клас прихва да се смее и да ме сочи с пръст. В един глас, но с различни езикови средства, всички започват да разказват какво са влогърите и блогърите. След толкова години учителски стаж съм постигнала уникалното качество да чувам и разбирам до осем различни гледни точки, изказани по едно и също време от различни точки в класната стая. Излишно е да питам вие до колко сте стигнали. Знам за една колежка от Пазарджик, дето може да прослуша осемнадесет едновременно говорещи деца в класната стая и едно от коридора, ама ми се струва малко невъзможно все пак.

„Госпожо Даскалова, а защо на лалолели? Не може ли да шашошеши?“. А в стаята политат десетки предложения като „станашо“, „тичаши“, „пееша“ и всички се заливат от смях до припадък.  Явор се сеща да предложи, че пеша ставало пешаша, пешашо, пешаши. Аз започвам леко да се притеснявам, че няма кога да им предам останалата част от урока.

„Госпожо, а какво е това лалолели?“. Казвам им ей така, спонтанно, че това е минало деятелно причастие. Жорко и Асен ме питат на църква ли ще ходим, като ги учим причастията. И тъкмо да обясня, че на лалолели завършват думите за действие и състояние, когато Иван се изправя и започва да нарежда като поп на литургия при неделно причастие. Целият клас подвиква „амин“, „алелуя“ и „анатема“. В този момент в стаята нахълтва медицинската сестра, прекръства се, казва едно „амин“ и пита какво става тук? На свой ред й обяснявам, че нищо не става и за всеки случай добавям едно „амин“ и аз.

Веселбата в класа продължава, Елена се изправя с репликата „Госпожало Даскаловала, колколо ел часала?“. Излишно е да описвам обстановката в следващите пет минути, когато двадесет и четири деца говорят на този странен език, в който лалолели се разлива в окончанията на разнообразната детска реч.

Тропам с десния крак по подиума с лек риск да му разхалтавя дъските, та дори и да избия някой пирон, който да отскочи с ряз нагоре и да ме промуши като куршум.

Правя последен опит да продължа урока за преразказа.

Тъкмо да започна да говоря и звънецът бие.

Биел, биела, биело, биели си повтарям, леко тананикайки си, и тръгвам към тоалетната, че едва удържам положението вече.

Мисля си, че ако животът на второкласниците, третокласниците и четвъртокласниците не минаваше през лалолели, дали щеше да е по-добре положението и децата нямаше ли да развиват уменията си за мислене, изразяване на собствено мнение, защитаване на позиция.

Вместо да се мъчат над минало деятелно причастие.

Амин! (защото и в църквата няма да ми дадат причастие с тези нечисти мисли).

Любов Даскалова и ЛаМарин

Ако на някого не му е ясно, учителската професия е една от най-сложните за изпълнение. Затова и чакам с нетърпение да ни заместят роботите, та да можем на спокойствие да се изпопенсионираме в по-ранна, да не кажа младенческа възраст.

Аз съм съгласна да си предам документацията и да обучавам ламаринения човек, независимо колко време ще ми отнеме. Ако трябва, да го запишат един за първокласник, до НВО-то все ще съм го избутала и него да вземе диплома за начално образование. После, ако иска, нека ме рецитира до припадък следващите осем-шестнадесет години. Аз тогава искам да хвърлям просо на кокошките и да плета на една кука терлици, докато къкри фасулът на печката.

Време е роботите да влязат в класните стаи, за да могат да контактуват с родителите с издържани маниери и тон. Ето, онзи ден ми звъни бащата на Асето да ме пита защо, докато съм била в болничен, две момчета в класа са се карали. Аз прикашлям остатъчно, но с разбиране и го питам същото – защо са се карали тези момчетии. А той с яден тон ми вика „Не ме интересува Вашата преструвка! Вие сте класна на този клас и сте длъжна да ме информирате! Без значение дали сте на Хаваите, просната върху плажна кърпа или си киснете краката в леген със солена вода в спалнята, Вие трябва да знаете всичко и да ни държите в течение нас, родителите!“ Ето, аз на такова послание съвсем не можах да се окопитя, за да намеря смислено-логическата връзка, която да ме изведе към основната идеологична матрица на автора. Загубих се някъде между хавлията и легена. И ако това не беше самата истина, трябва да ви кажа, че и за робота не бих се сетила. Робота веднага го кръщавам Марин. Някак ще кънти на ламарина, та да може с равен глас в този момент да изрецитира някой и друг член от ЗПУО, да добави осем страници от Правилника за дейността на училището и да завърши със Стратегията, ама цялата. Маринчо ще говори без интонации и най-важното, няма да има сила на света, освен електрическата, ама скрита в бутон на тила, която да го спре. Ще реди пасажи без паузи, без прекъсване, а таткото на Асето ще слуша напоително така, както като малък е слушал по седем пъти една и съща приказка на телефонен номер 177.

Маринчо няма шанс да ходи често при директора, защото ще е с железни нерви и модерен осем-ядрен процесор, Снапдрагон най-малкото, с който ще пази равновесие в природата без да придава емоционална добавена стойност към работната атмосфера. Ще бъде програмиран да не разнася клюки, да не прави интриги и мръсни номера на останалите. Като една същинска света вода ненапита ще си гледа само и единствено работата. Това ще внесе смут в учителската колегия поне до момента, когато още негови събратя и посестрими не заменят нас, одухотворените. Е, не мога да си представя как по време на час ще нахлуе госпожа Димитрова от съседната паралелка, ще огледа старателно какво е написано на дъската, има ли дата, заглавие на урока, точки, записани стриктно под датата, после ще се озърне на ляво, за да прегледа децата пишат ли, вдигат ли ръка или си говорят и уж така, невинно ще му заповяда: „Абе, Марине, ела ми опра`иш компютъра у друуту междучасие, че нещо не мо`ем да го пуснем!“. Обаче Марин ще е изтъкан от железни правила и дисциплина, въобще няма да й обърне внимание, хич няма да си прекъсне урока, а елегантно ще я хване за ръкава на пуловера и ще пренесе извън пределите на класната стая. Което, съвсем естествено, няма как да бъде докладвано на директора, щото такъв срам се пази в тайна за вечни времена.

Марин няма да може да слуша и да разнася по коридорите както преразкази на последните епизоди на „Огнено сърце“ и любовните вълнения на главните герои, така и жълти клюки в стил „Албена Вулева във вихъра си“. Ето, онзи ден Кочева така живо разнесе из цялото училище как Николаева яла шоколад с учениците си в час по четене и през цялото време само мучали от удоволствие и нищо друго не свършили. Марин това няма да го стори, защото липсата на простотия ще му е зададена още в БИОС-а, написан от някой японски инженер, отдаден изцяло на работата си и лишен също от емоционалните трепети на нашите ширини, да не кажа училищни коридори, кабинети и учителска стая.

Марин няма да има проблем да пише двойки на поразия. Ще проверява тестовете по математика за секунди и без да му мигне окото-скенер, ще записва слабите оценки в електронния, в хартиения дневник и в умаленото им копие – ученическата книжка. Тогава няма да има смисъл да идва майката на Петьо, изпаднала в дълбока хистерична криза и развявайки яркочервения си маникюр из запрашения въздух на класната стая, за да рецитира всички засегнати институции от нелепата двойка на нейния син. Като казвам рецитал, имам предвид, че шест пъти вече е минавала с кратки рецитали от рода: „МОН, РУО, СРЗИ, ДИРЕКТОРЪТ, ЕТИЧНАТА КОМИСИЯ, ПЕДАГОГИЧЕСКИЯТ СЪВЕТНИК – всички те ще видят моята жалба за психически тормоз над клетото ми дете!“. Веднъж обаче пристига бая начетена и към горния набор включи Мая Манолова, Вяра Анкова, Господари на ефира, Образователната комисия в Народното събрание начело с Милена Дамянова, Нешка Робева и жената на Румен Радев. Говорим тогава за среден три по Човекът и природата все пак. Не мога да си представя какво щеше да стане, ако бях викнала колежките от детска градина „Брезичка“ да ме заместват…

Ето, Маринчо щеше да се е изправил пред г-жа Панайотова и колкото и психиделично да му изброява институции и права, той с равен глас, с тембъра на диспечера Крачунов от трамвайно депо Красна поляна, щеше да отбележи, че това са знанията на момчето според скалата за оценяване, зададените критерии от авторите на теста и Наредба 11 от 01.09.2016 г. за оценяване на резултатите от обучението на учениците. И точка по въпроса. Без да изпада в емоционална криза със задълбочен нервен дисбаланс и прилив на адреналин в елктропреносната му мрежа. Тогава и г-жа Панайотова вероятно ще преживее някак по-леко липсата на възможност да се оплаче дори и на арменския поп.

С часовникарска точност Маринчо щеше да отчита кой колко пъти е дошъл без домашна работа и да нанася забележки справедливо, а осем-ядреното му сърце грам да не трепне. Не като мен, а дам проект за домашно, а съм получила дванадесет съобщения с разнообразни  причинно-следствени аргументи, водещи до липсата на такъв за учебния час.

Ла Марин ще бъде съвестен изпълнител на етажно дежурство. Ще се изправя като калайдисан кюнец на циганска мечта в средата на училищния коридор и самоотвержено ще се бори с ниско прелитащи неидентифицирани летящи субекти. Повечето от тях ще бъдат прецизно залавяни, а ако е рекъл програмистът, който ще се грижи за педантичността на изпълнението на задачите на робота-даскал, Марин ще строява всички провинили се до стената в коридора и ще рецитира правата и задълженията на учениците според Правилника за дейността на училището.  Ще бъде нещо като душевен катарзис за всеки спонтанен състезател по модерен петобой в нашето школо. Така и на учениците ще се даде шанс поне веднъж завинаги да научат този Правилник, щото и за него важи изконната истина за двете уши и течението, което се образува между тях.

Ла Марин ще е идеалният служител във всяко държавно, общинско или частно училище. Както се сещате, той ще може да работи денонощно по наше подобие, но без да изпитва нужда от почивка. То пък ние като изпитваме, та какво? Марин ще живее в училището, което е мечта на целия образователен елит. Като се започне от законотвореца, издялал ЗПУО в този смисъл, преминем през министерските визии за преизпълнение на учебните планове и документална свръх прецизност, старателно разписана и изискуема в хиляди страници нормативни наредби, та стигнем до непоклатимите изисквания на директора, всеки един по редицата иска и ние, простолюдните даскали, поне два-три пъти в седмицата да останем и нощем по работните си места. Добре, че нито една от нас не е навела главица все още в тази посока. Марин ще е създаден с такава мисия – да живее в училището, защото няма кой да вземе навреме децата от занималнята след 18:30 вечер. Двадесет-тридесет дечица с изморени очички, забавени реакции и примрели от глад ще бъдат енергично забавлявани от нашия ерудиран железен колега. Батериите на Марин ще имат капацитет за разнообразни дидактически, спортни и приложни игри и занимания, които по предварително зададена програма да изпълнява най-късно до около 22:00, когато има вероятност да бъде взет и последния полузабравен ученик от неговия свръх ангажиран родител. След като училището бъде освободено от каквото и да е човешко присъствие, Марин спокойно ще поеме функциите на нощна охрана, ще пътува по дългите коридори с осемдесет метров разклонител, захранващ с прост електрически ток цялата тази свръхмодерна учителска иновация и ще всява спокойствие даже и на десетината мишока, които нощем блажено дояждат разни изпаднали вкуснотии от изтеклия ден.

Не знам за вас, ама аз се размечтах…

 

 

Любов Даскалова и свободата да си учител

Покрай новогодишни, коледни празници и банкети, човек съвсем криво започва новата работна година. Едно, че трудно се ходи с това уравнение от неизвестно количество придобити килограми върху единица площ, но пък и на никого не му се учи…

Реших да се самообразовам и между постните гозби, лозовите сармички и царската туршия, прочетох как се справят с мотивацията за учене колегите ни по света.

Е, не съм чела как е положението в Северна Корея, за да не ми осигурят дълготраен престой я в Курило, я в Карлуково. Въпреки, че си има ученици, които на драго сърце бих командировала на културен и учебен обмен в Пхенян, в някое елитно квартално училище, в което по цял ден учат песни за фамилията Ким. Поне „Шушана“ да забравят, за начало ще ми стига.

Реших да използвам разни интересни методи и практики в класната стая, за да разчупя онази празнична атмосфера сред учениците ми, която прилича повече на ресторантски джумбуш по време на абитуриентски бал, отколкото на час по математика примерно.

За тази цел отделих малко от малкото си свободно време през ваканцията, за да чета как се разчупват ледове, как се правят сутрешни срещи, как да възпитавам меки умения или да преподавам чрез смесено обучение и всякакви чудеса на съвременната педагогическа мисъл, които старателно заобикалят пределите на страната, председателстваща Европа днес.

В понеделник, по-предишния, се настройвам да направя разместване в класната стая. На една конференция две млади момичета говореха как чиновете днес трябва да се премодулират, да се настройват така, че учениците да работят в екип. А в моята класна стая чиновете са от онези, сглобени през петдесетте години, за да обслужват нуждите на индустриалната революция, настройвайки бъдещите работници с привкуса на производственото хале. Те не могат да се пренареждат, защото са такива едротаблести и ръбати, че освен да се подредят като барикади за някое издание на Форт Бояр, друго не ми ражда главата. Затова ги избутах по стените и казах на децата да донесат килимчета, за да седнат на земята. Във Финландското училище ходят по пантофи, защо не и при нас да е така? Родителите с желание подкрепиха моя стратегически поглед на север и всяко дете дойде на училище прилежно подготвено да седне на мекичко и да заработи така, че групова и индивидуална дейност да се препозиционират за минутка.

Обаче за късмет влиза една колежка, която уж да попита имам ли пергел. Ма не ми било пергел, най ми било клюкарка долна. Как ли е тичала до кабинет номер 201 – Директор на долния етаж, идея нямам. След няма и осем минути в стаята връхлита господин началника, за да ми покаже най-учудената си физиономия, която някога е успял да сътвори от мига на неговото раждане, до тоз заветен час. Пита дали децата са наказани, ама не мен, а директен въпрос към учениците. Те, естествено, доволни от новия си интересен престой в стаята, в един глас му отговарят НЕЕЕЕ.  Това въобще не му хареса. Очакваше децата да са напълнили четири локви със сълзи от онези, които до миналата година си ги имахме при дъждовно време в класната стая. Обаче учениците ухилено и щастливо му накривиха яда в моя посока. В междучасието да съм при него, на неговото килимче да поседна и да давам обяснения.

Защо казват на доносниците така? Долносници е по-благозвучно някак. Слизам аз при господин директора, за да стана няма свидетел на една дълга прокурорска пледоария, достойна да изпрати в затвора цяло село със смъртни присъди.  Толкова тежки обвинения получих, колкото Софийски градски съд не е издал като присъди за последните шест месеца по всички наказателни дела.

След бърза проверка на дневника ме пита защо не правя петминутна инструкция всеки ден на учениците по БДП. Алоу, ма те шофьорска книжка ли ще вземат на края на учебната година, бе? На кому е нужен този комунистически лайфстайл да продължава да живее из книжа, дневници и директорски заповеди? И като ме подпука началството, недоволно, че съсипвам детската физика и психика по най-бруталния и садистичен начин, та чак ме покани пак да дойда при него утре. За втори епизод, ако съм пропуснала от мъмренето нещо днес.

Ама аз не отидох. Направих се на приятно разсеяна и реших, че иновации по света бол, няма да опра до тази.

Решавам да въведа нов метод на обучение. Не, не съм го измислила аз, защото по това време съм боядисвала класната стая с блажна боя, че нямаше кой.

Възлагам на учениците да си учат урока у дома, а в училище да правим беседа. За четенето е просто идеално – сричат по емнайсе пъти „Вулкан от сладолед“  на дивана в хола вкъщи, а в класната стая само си говорим как ще заменим сладоледа с шоколад, чипс или кетчуп и какво чудо ще настъпи. Обаче майката на Асето се похвалила на съседката си от третия етаж, която има ученичка при Джоланова. И, съвсем естествено, на педагогически съвет предния четвъртък Джоланката се изправя пред всички и вика „А Даскалова не знам какво прави в час, но кара децата да си учат уроците сами вкъщи!!“ . Петдесет и шест чифта очи като копия на зулуси се насочват срещу мен, от левия ъгъл на залата долита „Ма, Божкееей, как може?! Тая полуде!“. Петрова, синдикалната лидерка, се изправя достолепно, като да я е налегнало ломбагото пак, вика „Не се прави така! Има си други методи на преподаване! Аз по рисуване знаете ли как хубаво обяснявам?“. Директорът завършва скоропостижно моралните учения, като иска да му напиша едно обяснение, подкрепено с реферат по темата.

Отказах се и с това да се занимавам. Но пък се сетих, че в някакъв форум бях чела, че имало учебна платформа с уроци на български, при това напълно безплатно. Откривам Кан Академия и веднага се влюбвам. Не го споделям с колежките, за да не се налага три дни да обяснявам, че не е филмов фестивал. Гледам, математиката им чудесна, разделена по класове, има си уроци, упражнения, тестове. Часовете за сметки и теглилки стават забавни, вдигнатите ръце при решаване на уравнения са като при въпрос „Кой иска да изяде този шоколад?“. Децата питат дали може и по другите предмети да учим така. Обаче се обадила майката на Петър на директора, за да му каже притеснена, че детето й учи по американската система математика, а тя е против, защото не отговаряло на българската учебна програма. Пишели с хикс точката за умножение, което си е направо неправославно. Всички тези въжделения ги разбирам, когато господин началникът нахлува този петък в час по математика и много ядосан, че осквернявам непорочната учебна програма. Пита ме как си позволявам такива своеволия без писмен доклад, разрешение със заповед и резолюция с подпис от инспектор от РУО. И за това ми беше казано да пиша обяснение, но аз нещо май забравих…

Много ми се иска да променя нещо в работата си, но се оказва, че не може. Училищата по света търсят промяна на всяко равнище и постигат успехи, защото са гъвкави, иновативни и позитивно настроени.

Нашата образователна система е програмирана да гледа в миналото, да се радва на постижения от преди четиридесет години и да търси в наредби и правилници какво е разписано след точката и запетайката на най-невзрачния и безумен параграф. Или пък две колежки да разкажат на трета какво прави Даскалова, а третата да отиде и да го предаде на Първия като съчинение с митологизация на основната идея. Ама така описателно и одухотворено, че да може да спечели конкурс за сценарий на фантастичен филм с деветдесет милионен бюджет в Холивуд.

Учениците, учениците къде са? Някой за тях мисли ли?

 

Любов Даскалова е в болнични

Училището е необятно средище на какво ли не! То не е водопад от знания в дълбоките води на всеобщата наука, то не са взаимоотношения и въртележки с колеги и колежки, то не е неописуема родителска любов в границите на Вселената и амбивалентността на ин и ян. И всичко това човек може да го разбере, когато е в болничен.

В нашето училище в болничен не се излиза по много причини. На всички квартални докторки им е спусната депеша, че българският учител е здрав като бик (и вол става, а не сме чували и коза да има грип) и боледува само в малкото междучасие между петия и шестия час. Личните лекари се интересуват единствено от годишен технически преглед, по-известен като профилактичен, когато измерването на едно кръвно налягане и бърза справка с обема на наднорменото тегло, изчертават картината на дълголетието. Направления няма, ще има евентуално към края на третото тримесечия на по-следващата високосна година.

На един опел в Съюза на българските автомобилисти му обръщат далеч повече внимание като му настройват фаровете, проверяват течността за чистачки, помпат гумите с азот, определят до края на следващата година ръждата ще даде ли възможност на кварталните котки за уютен подслон през по-хладните месеци.

Ето, колежката Живка Здравкова всяка година си взима 45 дни болнични винаги и само в учебно време. Жив пример за здрав съюз между кварталната докторица и даскалица. Подозирам, че при всяко кихане на Живка, една работна седмица след кихавицата прераства в домашен санаториум за възстановителни процедури – психически, физически и емоционални. Щото може да се е изложила пред учениците като е кихнала.

В болничен не се излиза и по друга причина – няма кой да замести кашлящия и сополив даскал на подиума пред черната дъска. Няма кой да работи, бе! Няма кой да обясни на децата какво е транспортир, радиус и градус. Има риск да смесят тези понятия с реалния живот, където спомените им от математиката ще звучат така: Джейсън Стейтъм в Транспортер се радва на пиле „Градус“.

Младите неочукани, но дипломирани учители, които искат стартова заплата от хиляда и петстотин лева, с присмех гарнират всяка оферта да се потрудят в реална работна атмосфера за някой и друг лекторски. Колегите в пенсия също намират поводи за смях по тези въпроси.

И така, като истински гладиатори от римски колизеум, всеки от нас излиза в истинска и себеотвержена битка с актуалния за сезона училищен грип, развиващ мутации в класните стаи.

Родителите са работещи, отрудени люде, чиито отпуски са само за Китен, Боровец, малко СПА на Велинград и една Гърция през септември. Когато децата им се разболеят, обикновено няма кой да ги гледа. Освен учителят, който така или иначе е на работа и му влиза в задълженията да обгрижва всеобхватно всеки зачислен му ученик.

Един учебен час през грипно време изглежда леко модифицирано от схемата, която я знаем от първи курс на студентството. След проверката на домашните в началото на часа следва бърсане на сополи, раздаване на антибиотик по схема, въведение в темата на учебната единица и запис на дъската, премерване на температурата на трима. В хода на урока се извършват различни по същност задачи – обучителни и палеативни, без да се има предвид кой за какво е учил.

Миналата седмица в моя клас отсъстващи нямаше, а болните ученици бяха повече от здравите. На перваза на прозореца между мрежата и стъклото са подредени осем вида антибиотик, пет опаковки пробиотик, седемнадесет ампули витамин Ц, шест сиропа за кашлица, няколко шишенца капки за нос и още десетина лекарства, които сигурно имаха само плацебо ефект. Майката на Деси даже инхалатор е донесла, за да може в голямото междучасие дъщеря й и три комшийчета от съседните класове да идват на процедури. Аз на няколко пъти се замислям дали да питам директора за този и следващия месец да ми замени няколко стола с походни легла. Ама не смея де, убедена съм, че не е редно да му се мяркам пред очите по такива текущи въпроси, защото покрай тях възникват и други.

Учебният процес върви предимно на здравна тематика, а аз се замислям половината ми часове не може ли да ги вземе поне медицинската сестра, докато аз проверявам тетрадките. Идват ми всякакви идеи, но се оказва така, защото съзнанието ми било помрачено от мутант-бацил, който, подскачайки из класната стая, се е прехвърлил на моите отрудени плещи.

Усещам как температурата ми бие по градуси коефициентът на полезно действие на промишлената нафта, старателно загряваща локалното училищно парно. Е, хайде да не обяснявам, че тая нафта спъва и колата на шефа по светофарите, където старият градски икарус сигурно се представя като ново поколение болид от F1 на светофара, докато шефския ситроен не може да вдигне обороти, за да потегли.

Високата температура кара всяка клетка в мен да отстоява категорично мнение да я водя вкъщи и да си лягаме, щото не се издържа вече. Главоболието е добило размери на големия взрив, който е на път пак да се случи, изригвайки като яйце в микровълнова печка. Всяка чакра в тялото ми потрепва в различен резонанс, което знаете, обърква цялата хармония на учителската душа. Болките в мускулите напомнят на последния спортен празник, на който бях отличена в много дисциплини. Нежен секрет от носа се спуска като Райското пръскало при пролетно пълноводие, аз не смогвам да обера този водопад своевременно, защото и кърпичките ми свършват още след втория час. Асето състрадателно ми подава своето пакетче носни салфетки, с които споделяме неволята да бършем зачервени носове. Ситни капчици пот са избили по челото ми, китките и стъпалата ми са обледенени, сигурна съм, че има даже скреж по тях. Все още се чудя дали ще намеря сили и кураж за себеотвержена, даже геройска постъпка, да стигна до кабинета на личната ми докторка, да се изправя опълченската, водейки безмилостна война с милионите вирусни мутанти, за да поискам БОЛНИЧНИ. Все пак се решавам на този последен ход, поддържан от седемте все още незасегнати мозъчни клетки и някак си достигам до кабинета на д-р Кълвачева.

Добре, че и някакъв обрив междувременно се бе заселил по лицето ми, та джипито склони да отпусне цели три дни за домашно лечение. Звучи невероятно, но усещането е като да ти се е паднала голяма награда при изтъркване на билетче от национална лотария. Иде ти да скачаш от радост, стига някой да отвърже десеткилограмовите невидими пудовки, пришити за крачолите на дочения панталон.

Долазвам някак до топлия и уютен дом, намирам по спомени къде ми е леглото, и от там насетне не помня въобще дали съм заспала или умряла. Обаче след няма и 2 часа животът се обажда от телефона ми. Майката на Невенчето ме пита утре какво ще взимат в училище, защото ще ходят на село, където ще наваксват със зимнината и уроците по български, математика и английски език. Издекламирам необходимата им педагогическа информация, след което се сещам, че е разумно да напиша едно съобщение на родителите във ФБ, че ако вирусът, похитил тялото ми, не ме пренесе във вечните ловни полета идното денонощие, ще мога да съм отново класна на децата им след цели три дни. Написвам им го по друг начин, че повечето от тях вероятно не биха разбрали какво би искал да каже автора.

Следва отново неравна битка между силите на доброто и вирусната инвазия и като една същинска Алиса, се отправям в страната на сънищата. Съобщението ми вече е в социалната мрежа, на която съм особено благодарна, защото иначе по новия закон сега трябваше да съм седнала на учителската катедра и старателно да бърша нос, да кашлям асматично и да попълвам двадесет и девет бележника за кореспонденция, в които да разяснявам защо и до кога личната ми докторка ме е отделила от служебните задължения. Да живей фейсбукът и болничният!

Тъкмо високата температура отново ме е пратила в дълбок сън, когато долита съобщение на телефона, че утре Виолета няма да е на училище, защото ще ходи на състезание по плуване, но ако може да не пиша отсъствия. Намирам осем остатъчни калории, които да преобразувам в енергия и да напиша, че съм в болнични и трябва родителят да говори за това със заместващия колега. Тъкмо натискам бутона „изпрати“, когато в решителна битка вирусите нанасят ново поражение върху крехкото ми стоидванадесет килограмово тяло и ме пращат в дълбокия двадесет годишен сън на Спящата красавица.

Събуждам се на другия ден с усещането, че не с часовника, а с календара трябва да направя справка и да се ориентирам във времето. Учениците ми вече са в час, вероятно ме замества Касабова. Аз все още се чувствам като сгазена лисица на трансконтинентална магистрала, когато телефонът ми звъни на пожар. Майката на Дария се обажда, за да ме помоли да пусна дъщеря й по-рано, за да я води на зъболекар. Излишно е да я питам как е забравила прочетеното съобщение във ФБ страницата. Факт е, че към този час тя отново не знае, че не съм на работа. Информирам я, насочвам я към заместващата учителка, за да се разбират директно.

Тя не разбира защо аз не се обадя и аз да се уговоря с нея, защото ще й е по-лесно и по-удобно някак си, да не си губи времето в още един телефонен разговор. Направих се на умряла лисица, сгазена на трансграничен коридор с интензивен трафик, понеже сега това много ми отива.

След няма и час, когато съм изпила 4 чая от бабини зъби, телефонът ми отново изчуруликва злобно. Бащата на Никола се обажда, за да ми каже, че синът му няма да идва на училище, но пък трябва да му разкажа какво сме взели днес. Аха да му обясня, че съм взела два тайлол хота, три аспирина и две солени вани с гореща вода за краката, но се усещам, че не е това поводът за разговор. Казвам само, че не знам, защото съм в болнични. Даже и липсата ми в класната стая не може да бъде причина родителят да не знае какво съм преподала в учебните часове, нищо, че нищо не съм преподала в никакви учебни часове за днес. Таткото съвсем възмутен ме попита отново троснато какво са учили децата днес. Аз смирено му отвърнах „Не знам“. Ядосаният глас в слушалката ме заплаши, че ще иска среща с директора заради това, че не му давам информацията, за която съм длъжна да го осведомявам денонощно и без негово обаждане.

Леле, сетих се за директора!

Не знам как си позволих да отсъствам през учебно време!

През носа ще ми излязат всички бацили, но последна ще излезе директорската „любов“.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑