Лоши хора сме това учителите, казвам ви, лоши хора сме.

Не стига, че час по час ни вдигат заплатите, не стига, че три месеца ваканция имаме и по половин ден работим, ами и все сме недоволни, все мрънкаме. Ако сме във ваканция, що сме във ваканция – гърмят ни отпуските, ако сме на работа – що сме на работа, умряхме от студ в тая зима.

Ама сега няма да се оплаквам. Аз съм оптимист човек. В трети клас съм. Жалко, че не съм ученичка обаче.

06:00

Понеделник е. То не бе дървена ваканция, то не бе грипна ваканция, то не бе сняг до ушите, разгеле – свърши се. Скачам от леглото и започвам да се обличам . Три вида блузи, едно поло, клин, отгоре панталони, мислех да сложа и още едни, ама не се получи. Шапка, шал, ръкавици и терлици за върху ботушите. То само ми остава да се хлъзна и да си счупя нещо в този лед. В две торби тетрадки, новите учебници за оценяване, тестовете за тази седмица. Без малко да си забравя дамската чанта. Като дългогодишен шампион по фигурно пързаляне и скок във вода едновременно стигам до училище. Установявам, че вън е било по-топло. Нищо – толкова време не е горяло парно, нормално е. Две глътки кафе, махам терлици, шалове, шапки.

Първите два часа започват с преселение на народите. Кой се хлъзнал, кой закъсал с колата, кой нещо друго – на всяко отваряне на вратата, влезлите навреме, вече са забравили какво им говоря. 24 деца най-сетне са в час. И Майкъл е в час. Няма да се ядосвам, няма да се ядосвам – повтарям си, докато го гледам да се разхожда из стаята и се опитва да е муха, после пчела, после вече и аз не знам какво. За трета година съм му учител, още ми говори на “ти” и не знае къде е чинът му и защо трябва да е на него.

– Пък мама ще те съди и ще ти трясне една ограничителна заповед, дето искаш да стоя мирно. Пък тя каза, че няма да ми викаш, щото знаеш ли какво ще стане.

Боже, дано ми я треснат най-накрая тая заповед, дано лично съдията да дойде да ми я връчи, че иначе сама ще си я напиша.

Майка му била адвокат. Абе цял ден стои пред училище, пие кафе, дебне деца и учители, кога работи в тая кантора не знам. Сигурно е сънувала, че е адвокат. То и аз напоследък сънувам, че съм принцеса, ама никой не карам на другия ден да ми вика “Ваше Височество”.

Вратата пак се отваря – чистачката е – носи заповед за намалени часове. Че да я прочета, че да я подпиша, айде пак кошерът се е разбунил. Междучасие. Една майка ме чака пред вратата – трябва й бележка за детски. Ама спешно й трябва. Газ до канцеларията и пак в стаята. Ходи ми се до тоалетна, в студа на мене все ми се ходи, за другите не зная. Другото междучасие ще е. Раздавам контролните . Вратата пак се отваря. Проверка от РЗИ за топлото по стаите. Часът пак си е отлетял, ама контролната я направихме поне.

Ходи ми се до тоалетна. Друга майка носи извинителна бележка и иска да пита за домашните преди ваканцията. И сега няма да е. Вземам тази бележка, хуквам за другата – спешната бележка и започвам физическо. Ще играем хоро. Хем да се научат, хем да се постоплят. Ще играем , ама малко, че ще вземат да се изпотят, някой ще кихне и айде – пак аз съм виновна.

Последен час. Проверка от инспектората и от общината. Пак за температурата. Една добра майка се обадила в една добра телевизия, да каже как мъчим ние тия деца и как ще ни съди. Ами да ни съди. Ние да не сме собственици на това училище, та сами да си сменяме дограмата и санираме сградата. От десет години по естествен път се проветряваме, без д отваряме прозорците. Целият град знае, ама какво от това. Това със съда ми идва вече в повече. Добре, че няма мен да съдят в този случай. Мен са ме заплюли в друг.

Стискам палци и се моля на някой да не му звънне телефонът. За моя съм сигурна – няма вибрации, няма сигнал – и за умиране да ме търсят, след часовете ще е. Няма такъв филм, братче. На единия му звъни джиесемът, на другия айфонът, на третия пищи гривната, дето може да извика майка му, леля му, кмета и телевизиите едновременно.

Последен час – кариерно ориентиране. Сега от първи клас ги ориентират в кариерата. Бе, те ориентирани мама и тате да дават, по компютри и таблети да висят, какво ще им ориентират не зная. Думата “работа” в час още не сме я учили. Тук вече аз съм виновна – признавам си. Раздавам по два листа, да се попълнят от родителите, спешно да се върнат, на втория лист да се пише само до втора точка! Цялата седмица ще ги събирам, ще връщам сгрешените, то е ясно. Всички вече сме ориентирани, аз особено / най-после/ към тоалетната. Само глътка кафе, че вече не смея никакви течности да поемам, нямам време да ги изкарвам. Вече и не пуша. Няма къде. Учениците пушат пред входа, само във фоайето дето не влизат, пък аз търся шубраци. Айде, моля ви се.

Имам да проверявам тетрадки, после контролните. Трябва да видя новите учебници за другата година. Ще подготвям урока за утре. Трябва да нанеса отсъствията в дневника, че утре е вторник.

Спешен имейл, че има новости по проекта” Твоят час”. Юруш в учителската, да видим какво ще трябва да се прави. А, нищо особено – за трети път ще правя списък на децата от клуба за изоставащи по математика. Веднъж на хартиен носител, веднъж на електронен, сега пак на електронен. Боже, дано няма някакъв друг носител, че и той мене чака. Намирам компютър и сядам.

Свършвам и си поглеждам часовника. Имам още два часа до клуба. Ще хапна и ще отмятам една по една задачите. Разглеждам учебниците. Тук – там някой си е правил експерименти, друг явно не е влизал в училище, ама пък коя съм аз, че да съдя хората с по няколко титли, дето пишат учебници. Избирам най – малкото зло. Почвам тетрадки и контролни. Телефонът звъни – спешно съвещание. Айде на бегом в учителската. Директорката не знае вече накъде да гледа. Само за такова нещо не беше ни викала. Имаме предписание от РЗИ – всички прозорци спешно да се облепят с тиксо и вестници. Алоооооо…..Ами то само за моята стая трябва един завод за тиксо да работи и една будка с вестници да изкупя. Дават ни тиксо и вестници. Влизам в стаята – ама тя сега е занималня.

– Ученици, пишете си, няма да ви преча.

Похендрям се на парапета, започва хихикане, виждат ми се всички блузи, клинове и прочее. Лепя, колкото мога, и хуквам за клуба по “Твоят час”. Утре ще дойда по-рано да довърша. В стаята – три деца на кръст. Едното забравило, другото майка му го взела. Третото прибрали, щото прасето на село си счупило крака и няма да мъчат животинката, я. Почваме да се борим с изоставането. Ще го преборим, де ще идем. Коремът ми къркори. Май не съм яла. Голяма работа, ама пък не съм и пила и не ми се ходи до тоалетна.

18:30.

Майко, мила! Имам 25 неприети повиквания. 15 от непознат номер, 10 от мъжа ми. Детската градина е затворила, бас държа, че непознатите повиквания са оттам. Нарамвам торбите и хуквам. След половин час чакане на спирката и половин лавиране из замръзналите улици, влизам като ледена шушулка и се тръшвам на стола. Вече никой не ме пита нищо. Включително и защо не съм прибрала детето от градината.

– Мамо, какво ще ядем?

– Чудна манджа , маме.

Вадя буркан с домати, бутилка доматен сок, лук и сирене. Баба нарязваше доматите, заливаше със сок, резваше лучец и сирене, малко олио, хляб и готово. Плющяха ни ушите. Ни дюнери знаехме, ни пици, ни чийзбургери.

– Пак ли бе, мамоооооооооо? Ама аз не ям таковааааа.

– Млък! Който не харесва, няма да яде!

Започвам с тетрадките, после контролните. Сега ми остана само да оправя кукления театър и край! Ще уведомявам всеки родител поотделно къде ще ходим, кога, с коя фирма, от колко до колко и на коя постановка. После ще уведомявам директора, после инспектората, после театъра дали ще отидем. Бе, що не взема сама да я изгледам тая постановка и да я изиграя на децата! Нали искат иновации в преподаването.

23:30 – най – после – мрак.

06:30

Вторник сутрин. Отварям очи и поглеждам към нощното шкафче. Съжалявам, че не съм омъжена за полицай, който си държи служебното оръжие там.

Тръгвам за работа и се моля. Дано днес ми я треснат тая ограничителна заповед, Боже! Дано днес я треснат! Такава ръченица ще трясна с бяла кърпичка и викове : “Иху!”. На децата ще кажа, че това е новият урок по музика….

P.S.

Имам само две мечти – едната стана ясна по-горе – да съм принцеса или учител в нормална държава, то е едно и също.

А втората ли? Който и да е министърът на образованието, за един ден да дойде в училище, само за един ден!

Автор на текста: А. Я.

Advertisements