Пишете ни! Пускайте ни писма, имейли, пощенски гълъби, Фейсбук бележки, телеграми, телефакс и телекс, позивни и пневматична поща! Заливайте ни с истории, оплаквания, абсурди, въпроси и разкази за това какво е да си учител, ученик или родител на ученик! Освен ако изрично не пожелаете друго, ще запазим самоличността Ви в тайна. Пишете ни!

Снежанка, но не от приказките, а една българска учителка, която намери сили да опише и да се опълчи на статуквото “делегиран бюджет”, ни изпрати историята по-долу. Менгемето, в което понякога се намира българският учител, между занятието си да изучи едно дете и желанието да угоди на всички родители и училищни власти, много често остава скрито за останалите. Емоциите и заключенията от споделените по-долу редове оставяме на вас.

Тя, „предисторията”, всъщност се „разиграва” в рамките на 7 дена. Като в библейския разказ за сътворението… Само че, ако там Господ създава света и твори човека, тук става дума за разбиване, омърсяване, причиняване на тревога и, по-лошото, посяване на съмнение…

Коренът на злото, „забраненият плод” се оказва една….ДВОЙКА. Не, не мислете, че тази оценка е накарала детето и неговите родители да се почувстват виновни, да потърсят логическата връзка между причините и следствието или, най-малкото, макар и късно, да се срещнат с преподавателя, да чуят неговите основания, да видят десетината „аргументи ”- писмени работи, да съставят заедно план за „оздравяване” на положението…Пък ученикът е в 7. клас и много скоро знанията му или липсата на такива ще проличат на НВО (Националното външно оценяване). Между другото срочната оценка е видяна от родителя една седмица след връчването на ученическите книжки.

И започват атаките за „изгонването” (но не от Рая) на прегрешилия преподавател.

Първо, оплакване пред директора и заплаха, че детето ще бъде преместено в друго училище. Тук, признавам си, се стреля „на месо”, тъй като всички работещи в сферата на образованието, знаят, че ще бъде ощетен бюджетът и никой директор не може с лека ръка да подпише отпусканото.

Второ, разговор с осмелилия се да постави двойката и внушението, че заради тези оценки, които пише той и няколко други „неуврели”, инатливи глави, в училището е намалял приемът, както и „добронамереното” предупреждение за евентуални съкращения следващата учебна година (познайте от кого ще се почне).

Трето, родителят не желае да разговаря с учителя, не иска да има нищо общо с този (разбирай престъпник). И ще реши до родителската среща дали все пак да не остави детето в това учебно заведение…

А ти, учителю, си помисли хуууууууууубавичко през тази седмица до Страшния съд. Защото на многократната ти молба за разговор с майката или бащата, ученикът отговаря: ”Каквото има, ще ви бъде казано на родителската.” Ха, лека нощ сега, драги ми учителю!

Оттук започва истинският кошмар. Защото у българския преподавател все още е много силно изразено чувството за самокритичност и самовзискателност. Какво като е използвал различни форми на преподаване и изпитване – това не е достатъчно, още може… Какво като има блог в интернет, чиято цел е да подпомага учениците в подготовката им, да популяризира успехите им, да ги провокира да творят, да им дава „образци” за писане, говорене – не е достатъчно, още може…А електронният дневник, който е направил по свое желание, за да може всеки ученик и родител да е своевременно информиран за оценки, консултации, за графиците на контролни и класни работи, писмени изпитвания, в който са поместени по седмици дадените домашни – още може, не е достатъчно…

Какво пък толкова, че от 5 години няма слаба оценка на ДЗИ и НВО – това е без значение, важна е тази ДВОЙКА за срока.

Тя слага кръст на всичко, разпъва те и теб на кръст, омерзява те и ти иде да плачеш от болка, но…

Имаш още 100 ученици, заради които трябва да преглътнеш, да се усмихнеш, да продължиш напред, ала докога и докъде???

Историята не е нова, тя се случва на много места и често. Дано след години приказките на внуците и правнуците ни не започват с „Имало едно време едни хора, които се казвали учители….”

Advertisements