Учениците ми с нетърпение чакат денят, в който ще отидем на еднодневна екскурзия. Искат с нетърпение да се качат в рейса, да загледат от високо, да махат на преминаващите коли там в ниското и цял ден да щуреят някъде. Аз също чакам този ден, ама краят му.

Еднодневната екскурзия за учителката започва отдалеч. Всяка даскалица знае, че ще измине няколко пъти по толкова от километрите за деня, само докато приготви цялата бумащина. Всеки родител получава декларация, че е съгласен детето му да бъде с учителката на екскурзионния ден, ама това, че е забравил да се подпише, да напише дата или името на детето си не е толкова важно. Декларациите пристигат във всякакъв вид, от прилежно прибрани в прозрачен джоб, до старателно стискани на топчица в джобчето на якето. Някои са се возили в ученическата раница до поничкита за закуска и имат мазен отпечатък, наподобяващ воден знак с розово клеймо от захар, други изпадат от нотната тетрадка сякаш са били на лов за ключа сол.

След като се съберат декларациите и се види списъка, се започва събирането на парите. Тук датите и сроковете нямат никакво значение, до края на първия срок винаги има някой, който ще плати „утре“, обикновено проблем няма, защото всичко се забравя на минутата, от сроковете, през четирите подсещащи телефонни разговора, та фактически, до денят на екскурзията, когато детето е скатало паричките в предния джоб на раницата и ги дава на класната с щедростта на дядо Добри.

Учителката не трябва да забравя да си проведе инструктажа, за да са наясно всички дечица колко е важно да са заедно, да не се отделят от групата, да не тичат в различни посоки, да вървят в група, най-добре в редичка, да са тихи, за да чуват какво им… крещи (щото не се чува иначе) учителката. Децата се подписват, половината казват, че нямат подпис и пишат три имена, адрес, едва ги спирам да не пишат телефоните на мама и тате. Надписвам старателно бланката за доклад за екскурзия, пиша списъци няколко, подписи, входящи номера, а, тоя беше за туроператора…декларациите са надиплени, всичко чака зелена светлина от семафо..опс, от директора.

Две майки питат кога ще тръгнем, защото е добре всяка новина да бъде проверена от поне три независими източника (ще звъннат след малко и на секретарката на училището за всеки случай), в 13:18 ч. къде точно ще бъдем и други въпроси, касаещи някои теории на вероятностите.

Денят-екскурзия настъпва. Учителката не е спала, защото знае какво я чака с 23 палави дечица, решили, че екскурзията е форма на състезание по многобой.

Настъпва заветният миг: „Хванете се по двойки! Две, четири, шест, осем,….. двайсет и две. Кой липсва???“. Не тръгваме към рейса, защото Иван е отишъл до училищния стол да си купи вафла. Осем майки прегръщат сърцато децата си като да отиваме на военна мисия в Афганистан. Други три ми одумват анцуга, който се е впил по краката ми, имитирайки клин. Един татко ме пита за оценката по математика от миналата седмица на детето му, обаче целият клас крещи „Иван дойде!“ и аз се измъквам, защото не помня.

Две-четири-шест-осем-десет..двадесет и три. Тичаме към рейса, който е спрял на 200 метра от училището. Майките тичат с нас, децата спират и започват да се смеят, защото една майка сменя посоката рязко, усетила се, че си е забравила количката на колелца в двора на училището.

Качваме се в рейса, две-четири-шест-осем-десет….22… „Кой липсвааа? – „Петьооооо!“ –изкрещяват 7 гърла. Петьо е прегърнал майка си до гумата на рейса и иска да я води с нас на екскурзия. Тя бърше сълзи и го моли да се върне жив и здрав, защото ще ходят на хиляда екскурзии после.

Тръгваме! Две-четири-шест-осем…23! Добре! До следващото отваряне на вратите.

Пристигаме там, накъдето сме се запътили. Ще ходим на музей. Две-четири-шест… знаете как е, „Пишка ми се ! И на менееее….“. Едно гласче смело казва, че му се ака, ама няма салфетка. Подавам, ама не била такава, каквато мама му дава, друга трябва. Разтваряме раници, за да предложим всички налични модели, марки, от най-сухите до такива с алое вера и алкално РН.

Влизаме в музея след 40 минути, защото тоалетната е една.

Старателно съм обяснила, че експонати не се пипат, стъклените витрини не са за сядане, онова е манекен, а не вещица. Три деца възсядат ореховото топче, щото мислят, че ще се полюлят на него. Успявам да го овардя, сигурно така е било и едно време, когато им е трябвало целево.

Едно момиченце ми носи пискюл от знаме, чудесен бил за коледната украса в стаята, елегантно го завързвам за едно знаме, дано да е от него.

Светкавици премигват всяка минута, повечето са за селфита. Вили чете надпис на снимка и крещи, че е пълна с правописни грешки. Разказвам, че така се е пишело едно време, обаче децата не ми вярват. Питат ме защо не казвам така в клас, когато проверявам диктовките.

В една от залите Асето звъни на мама, за да й каже, че е дошла да гледа камъни, майката се чуди скъпоценни ли са, а детето й разправя, че са събирани от улицата. Вековете отпреди раждането на Христа и камъните по улицата са се срещнали по случайност в музей. Обяснявам на малката душичка, че не е точно така, експонатите са на много хиляди години. Хиляда още не сме учили и никой не ми вярва какво говоря.

Излизаме от залите на музея, половината деца са до тоалетна, другите купуват сувенири. Две-четири-шест-осем…. Ми половината ги няма, трябва да почакам на две места – тоалетни и будка. Притичвам на къса дистанция, няколко тичат с мен, без да знаят защо.

Събираме се. Две-четири-шест – девет – 15 – 22 – 23. Ох, добре, отиваме на разходка до парка. Шест деца ходят вляво от групата, други девет са се заприказвали и аха да завият по друга улица. Тичам да ги взема обратно. Спирам групата., половината не знаят що сме спрели, няма парк наоколо. Обяснявам, че трябва да вървят по двойки, да не се отделяме от групата, да не се крещи, да не се сочи с пръст, ако видим нещо интересно или необичайно. Децата запомнят всичко без думичката „не“, нея въобще не са я чули. Тръгваме пак – 2-4-6-8-10-22-23, добре. Спираме в парка, всички хукват по посоките на света, аз пазя 19 телефона и три таблета. „Ака ми се!“ , а в парка има само храсти. Тоалетни може и да има, ама нямам карта, не зная къде са, 15 деца тук, а 7 с мен до тоалетна…. Няма как да стане. Всички 23 до тоалетна – пак не става. „Ака ми се!!!“ вече звучи със строгостта на старши в армията. Хора няма, храсти има. Нека не изпадаме в подробности.

Децата тичат, аз съм като амбулантен търговец на мобилни апарати, току призвъни някой, обаче все пише МАМА и не зная кого да повикам, за да се чуе с мама. Започвам да вдигам, щото не е редно някой родител да си мисли, че нещо е станало. „Алоо, даааа, пристигнахмеее. Децата играят. Ааа, да, ето го там Васко, да, нека играе. Чудесно пътувахме! Не съм го загубила, пред очите ми е! Времето е чудесно, намираме се на полянка с ето тези gps координати…“. Този разговор се повтаря тринадесет пъти. Децата сядат да похапнат. На Лили й пада кюфтето на земята, купувам ново, защото детето не може да стои гладно. Разбрали сме се какво правим при „пишка ми се“ и „ака ми се“. Майките се чуват с дечицата си. Ако сравнявам разказите на децата, ще си помисля, че говорят и за хижа Вихрен, и за Античния театър, за Етъра, за Джурасик парк, даже и за училищния коридор. Ама не сме там.

Следваща част от програмата е известен паметник в града. Преди да тръгнем има 10 минутно строяване и 2-4-6-8-10….22 . „КОЙ ГО НЯМААА ?“ Ани е зад храстче, ама е настъпила нещо меко и миризливо и трябва да изчистим обувките… Намирам локва и твърдо клонче, клякам да зачистя задхрастовите артефакти, намазали подметката със солиден слой силноароматно … айде да ви го спестя.

Няма тръгване, докато не преброя 2-4-6-8-10-22-23. ДОБРЕ! Изминаваме 300 метра по пешеходната алея. На път се спираме до градска чешмичка с 4 чучура. Децата пият вода, две се сещат да запушат чучурите, другите другите два чучура изстрелват водата на 2 метра височина. Всички наоколо взимат душ. Писъци и смях правят невъзможно моят глас да бъде чут освен от самата мен и никой друг. Наближава женица, на която не й се пие вода, но се е улисала по децата, мъчи се да ги заговори. Всички са притихнали, Наско натиска два чучура другите два сплескват бухналата прическа на госпожата. Неприятно изненадана, тя идва да ме пита как не ме е срам. Ми срам ме е, ама през смях не мога да й се извиня. Пробвах поне.

Смеейки се, започвам 2-4-6-8-10-22-23, ДОООБРЕЕЕЕ! Отиваме към рейса, защото ще оставим раниците и там, до него ще поиграем на народна топка. Пет деца не ходят по тротоара, а притичват по платното. Спирам движението, анцугът се трие крачол у крачол, мисля, че някъде над колената ми вече има пламъци. “Явореее, Николааа, Стефчоооокачвайте се на тротоара!!!“, няколко човека съобразително пресичат на отсрещния тротоар, за да не се сблъскат с нас. Невена казва, че има вода в обувките, успокоявам я, че когато вали дъжд и аз имам. Тя си представя какво ми е на всеки дъждовен ден и започваме да се смеем. Обажда се майката на Силвия, пита ме кога ще се приберем. Ами … в 17:30, ама то не зависи само от мен. Жената държи да знае с точност, аз също, но засега всичко е само надежди. Надето ме пита къде й е шапката. У мен има 3 таблета, 7 телефона, 4 раници на лявото рамо, 3 раници на дясното рамо, две на кръста, обаче шапка нямам даже и на главата си. Надето се спира, почти със сълзи на очи тропва с краче и казва да се връщаме в музея, че сигурно там е шапката. Отпред някой вика, че на Жорето му се пишка. Звъним на майката на Надя, за да разберем каква шапка търсим. Майката ми казва, че шапката си е у тях. 2-4-6-8-10-12-14-16-22-23 – ДОООБРЕЕЕ!!! Продължаваме към рейса. Телефони звънят, обаче аз не вдигам, за да не изпусна от поглед децата и дълготрайните материални активи по себе си.

Стигаме до автобуса, изваждаме топки, обръчи, въжета. Лили и Яна са ми сърдити, че не съм взела ластик за скачане. Сигурно този от моя анцуг ще им свърши работа, и без друго всичко ми е впито по мен, но все пак не посмявам да им го дам.

Децата играят, аз от време навреме си повтарям 2-4-6-8-10… 22, обаче се успокоявам, че не съм ги преброила както трябва и няма да ги броя повече… Ама започвам пак, де, щото съм съвестна.

Време е за прибиране. 2-4-6-8… знаете как е, сметките ми излизат, пишка ми се, ама няма храсти, няма тоалетна… ще стискам. В автобуса сме, наближаваме, децата звънят на родителите. На шест от тях аз звъня, че батериите отишли. Няколко майки са учудени защо толкова рано се прибираме, все пак 17:30 е време, в което не им е удобно да си вземат децата. Даже получавам инструкции, че до 18:30 да намеря начин да ги пазя. Явор и Стефчо ги взимат без да ми се обадят родителите, разбирам от другите деца, че все пак момчетата не са си тръгнали сами. Анцугът ми се е скъсал на две места по шевовете отвътре, дърпам тениската, да прикрия розовото, което контрастира на тъмносинята сейлонова материя. То добре, че се стъмва по-рано, та мога да се правя, че не съм аз.

Докато се качвам на тролея, на път за вкъщи, си повтарям 2-4-6-8-10 … 28 пътници има вътре. Успокоявам се, че са повече от 23 и всичко е наред.

Преди да напазарувам нещо за вечеря, ще мина да се преоблека.