Дойде ли денят детето да прекрачи прага на училището и учебната година да го повлече като августовско черноморско течение в дълбините на целодневното обучение, идва времето и родителите да се приобщят към училищния живот.

Ако училището е малко, някак нещата се канализират бързо. Чистачката им запомня имената и още в двора на училището се извършва обмен на информация и забравени предмети и се покриват всички нужди, поради които майките и бащите напират да влязат в храма на учението.

Обаче ако училището е голямо, не малко майки и татковци заживяват по различни причини в коридорите и класните стаи.

За ръчичка до училище

Безразсъдно смели родители си пускат децата в двора на училището, а някои и на тротоара отпред и учениците поемат невъобразимия риск да преминат 15 метра сами, за да потънат в училищната сграда!

Други родители, разумните родители, избират да влязат в училище, въпреки, че май не трябва, да стигнат до класната стая, да огледат шкафчето на детето, „А, ама това не е твоето шкафче! Яяя, ама това май е твоята химикалка, кой ти я е откраднал?!“, да сбутат чантата на другото дете на чина мааалко по в страни, щото не е честно разпределена общата седалка, да подредят учебници, тетрадки, 2 молива, гумичка и острилка и да се отдадат на 15 минутна сърцераздирателна програма за раздяла с детето. То, горкото, трябва да е подготвено, че мама ще го вземе чак към 19 ч.

Има смели татковци и майки, които с помощта на лакът-два сутрин разбутват еднопосочния човекопоток, за да си проправят път и да излязат първи от училище. 100 влизат, двама излизат, битката е свирепа! Със зъби и нокти, плътната колона тип ала демократична опашка, трябва да бъде раздробен, да се появи пролука, слънчев лъч да погали родителското лице, защото е избрало да влезе в училище, но и да излезе в онзи момент, когато стотици искат да влязат.

Купонната система

Продаването и купуването на купони е винаги недомислено от училищните власти. Никой не е доволен от това как се случва този процес, защото има опашка. Все още не е въведена иновацията в училище в понеделник сутрин продавачката от стола да излиза и като булката букета, да хвърля на хората с шепи купони, а те едновременно да се сдобиват с тях и да не чакат отегчително в редица, сякаш банани по левче ще взимат. Купончетата уж трябва да се надписват, но повечето родители не носят химикалка, защото работят на компютър. Часът е започнал, но обядът е над всичко, мама/татко влиза, смутено пропуска да погледне учителката, преминава през учебния процес, шест чина и десетки опулени очички, подава заветната бележка на скъпоценното детенце и излиза като топлото през отворен прозорец в мразовит януарски ден.

Служебните бележки

Този тъй важен документ, оправящ семейния бюджет с любезното съдействие на социалните служби, се взима винаги в последния възможен ден. Майки идват притеснени, че нямат време, изпускат срока, фалират семейството. Бележката трябва да бъде издадена най-късно до изтичането на следващите 30 секунди. Учебният процес е без значение, учителката трябва да направи справка за отсъствията, времето лети, математиката остава наполовина нерешена. Приоритетите на хората са различни, но заветната бележка трябва да стигне до социалните преди обедната почивка. Учителката е в шах, обмисля всеки свой ход, дали и кога да преподаде четвърта задача от учебника или да запретне ръкави и да отброява с точност присъствия, отсъствия, номер и страница на книга за подлежащи… Майката е нервна, че някой си позволява да й губи 15-те минути, оставащи до обедната на социалните, проклина себе си, че животът й я е събрал с толкова бавна и смотана класна, пристъпва от крак на крак с ритъма на фламенкото и вече реди своята реч за пред директора, в която ще разнищи бавноразвиващата се даскалица.

Когато забият камбаните

Голямото междучасие (очевидно) е измислено за връзка с децата, за доставяне на забравени вещи и старателно обгрижване по отношение на всички пропуснати грижи за деня у дома. Анцугът за часа по физическо, четката с боичките, две химикалки или просто ей така, майки и бащи се щурат по коридорите, за да си открият децата. Голямото междучасия е време, в което децата въобще не стоят в класните стаи, а достигат до бленувани дестинации като лавки, тоалетни, столове, книжарници, библиотеки, приятелчета от съседни стаи и необятния училищен двор. Просълзени родители оглеждат участниците в спринтовите дисциплини по коридорите, а всяка изминала минута без детето започва да проличава на изстрадалото родителско лице. Някои от тях не знаят в коя класна стая учи детето и това носи нови вълни нещастие в майчиното или бащино сърце. Коравосърдечни учители в коридорите поправят тетрадки и се правят, че не виждат тези клети физиономии.

Мама е в стола

Има майки, които трябва да преброят колко лъжици супа е сипана в купичката на милото им отроче. Най-смелите и отговорни, разбира се, успяват да се промъкнат до мястото, в което десетки дечица се мъчат над метална чиния с мусака. Там те си откриват „моя Гошко“ и мигом разперват двуметрови криле над него. Детето поглежда своята мила майчица с огромно уважение, а през това време топли ситни картофчета преминават почти цели през мъничкото гърло. Започва лекция по етикет при храненето, по 6 маси в радиус хващат лъжиците според методиката, лактите се свалят от масите като под строй, прибират се плътно до тялото, салфетки се затъкват като лигавници, децата търсят ножове, защото десните им ръце са свободни. Гошковата майка тества всяка четвърта вилица с мусака, за да направи няколко вида анализи на храната, оценява затопленост, соленост, подправки, вкус, мирис на каймата, качество по БДС, картофите коя реколта са, валяло ли е нея година, чубрицата ронена ли е. Разбира се, половината качествени показатели не отговарят на нейните изисквания за 2.10 лв/ порция обяд и повдига диспут по отношение на това дали солта е хималайска, защо има глутен в картофите и до кога няма да се ползва студенопресована мазнина. Обещава да викне телевизии, две приятелки-журналистки от регионални седмичници и леля Тинче от втория етаж на съседния вход, която ще разпердушини този казус в целия квартал.

Баби и дядовци в помощ на семейството

Обедно време, когато едни си тръгват, а други идват да се изучават, орди пенсионери съпровождат и дирижират това отговорно дело. Всяка уважаваща се баба знае, че внучето се изпраща или до чина, до закачалката за якето, до тоалетната и последно – до чина отново или поне е длъжна да опита дали ще надхитри охраната. Ако успее за първото, ще е изпълнила и този ден своята заветна цел и на спокойствие после ще изгледа какво ще я сполетят Ананди и шарената й компания.

Обаче ако не е успяла поне да закачи собственоръчно якенцето на внучката на малките закачалки в дъното на стаята, всичко се обръща с краката нагоре – я ще си забрави ключовете в супермаркета, я ще настъпи някое мазно кучешко петно, я ще загуби телефона на Маг Вселена, която трябваше да предскаже Кольо и Венчето ще се съберат ли отново…

Преданите баби също обичат да диктуват ред и дисциплина на внучето, но и на всичките му съученици в стаята. Те знаят, че са единствените, които ще научат утрешното бъдеще на майка България на морал. За 5 минути в класната стая една баба може да разкрие света на злото, да изрецитира 10-те Божи заповеди и да изрече заклинание против уроки. Междувременно се е скарала на осем деца, че говорят глупости, на пет – че не използват книжовна реч, на три им става ясно, че Правилникът за реда в училище е измислен от историческата личност пред тях, а едно се лишава от триъгълника си, защото е същият като на внучката.

Някой запява новия хит на Гери-Никол, бабата се приготвя да пикира като същински военен изтребител, но за щастие класната влита в стаята и успява да приземи бабешкия устрем към съвършенство и святост в този клас.

Родителите на изпроводяк

Стотици присвити от любов сърца заемат стратегически позиции във фоайето, по стълбите и на двора на училището. Този малък участък е преизпълнен с хора, отправили осторожен поглед към дверите на школото. Наситеният от родители участък поглъща малките ученици и те стават невидими поради това, че малките се губят сред големите. Най-мъничките не могат да си намерят майките, но и не си харесват от десетките налични. Някои татковци не откриват раниците на децата им, защото не се сещат как изглеждат. Две баби издирват яке по описание на първокласник, като в полезрението им попадат всички модели с цветове от светлокафяво до тъмно оранжево, които щателно са проучват на кого са. Накрая двете баби са събрали 18 якета, но се оказва, че нито едно от тези, не е търсеното. Десет деца също си търсят якетата, някои не си спомнят с кое яке са дошли на училище днес.

Снажен татко идва до учителката и, улисан в разговора с нея, пожелава лека вечер и си тръгва без сина си. Естествено, на третия светофар се сеща, че го е забравил и се връща.

Четири майки подпалват телефона на класната, за да й кажат, че закъсняват. Една от тях ще мине да напазарува набързо през хипермаркета, но ще гледа да дойде до час, най-много два. Друга влиза в извънредна среща и няма как да се телепортира нито преди, нито след края на работната оперативка. Трета е изпаднала в плен на трафика и не знае според часовника или според календара ще успее да достигне училището. Четвъртата не изпада в обяснения, защото арсеналът от истории е свършил още през ноември месец.

Един астрономически час след последния учебен …

Три деца чакат някой да ги прибере у дома. Седнали на столчета, които за деня са били училищни раници. Съдържанието в столчето е прегънато на две. Самотна учителка се взира в мрака в очакване на затичан силует, изпускайки мижавите си планове за вечерта.

Родители в училището няма… някое друго дете и учител все още се намират.

 


* “Родителите до тук!” често е изписано с големи удебелени букви на входа на родните училища.

Advertisements