Родителската среща едно от най-емоционалните събития в живота – на училището, на разклатената нервна система на класната и този на отрудените родители.

Всеки учебен срок започва с планиране на среща с родителите. Директори и заместници се суетят върху проблемите по документацията. Много е важно да бъдат измислени и написани декларации, касаещи пълната гама вероятности, за които е важно мнението на родителите. По разбираеми причини, декларации не се пращат по учениците, защото се оказва, че пътят на важния документ придобива непланирана нова дестинация и никога повече не се завръща в дирекцията. Някои бланки просто потъват в дебрите на учебниците и тетрадките, други стават алтернатива на „Забравих си тетрадката, ще пиша ѐ върху т‘ва!“, трети се увиват като гладни змии около блажна баничка, четвърти поемат директно към завода за рециклиране. Съвсем естествено, половината ученици са забравили, че носят нещо за предаване на своите родители, други откриват заветната бележка преди да си изперат раницата в края на учебната година. Това е и една от основните причини да съществуват родителските срещи.

Ден – два преди да настъпи заветният момент, директорът е разпоредил план за изпълнение на срещата. В днешно време отношението към родителите е планувано, точно разпределено по всички важни проблеми и учителят трябва да владее различни интонационни стилове, за да придава особен ракурс на поантите в монолога. Води се дълъг списък с опорни точки, които да приклещят вниманието на майките и татковците със силата на „Умирай трудно“ 1.

Суетните колежки поемат на прибежки към дома, да пипнат косата, малко грим, някоя по-къса поличка да сложат. Сакото се изглажда три пъти, за да не личат бастите, образувани от неравностите по ханша. По-оперените, които са изтеглили щастливата клечка да са първа смяна, имат време и за фризура. Прическата зависи от фризьора, настроението му и особено от това дали е бил тези дни и той на родителска среща. Но при всички положения колежката тръгва с едни гърди напред и гордо вирната прическа назад, като да раздава Оскарите тази вечер.

Половин час преди да започне родителската среща вече са дошли 2 майки, за да са сигурни, че са първи и да могат да засекат кога ще дойде даскалицата, за колко време ще вземе 50 м отсечката в коридора, добре ли й е походката като се е навряла в тоя висок ток и накрая, секунди преди да се здрависат, да обсъдят за кой път облича това сако.

Г-жа Даскалова е нарамила 7 вида декларации, нарязани старателно и предстои да бъдат подредени по чиновете. Майките стоят настрана и гледат уплашено, да не би да направят нещо грешно и да се наложи да ги попълват всичките само те двечките.

Започват да прииждат майки и бащи. Всички се опитват да се сгънат на чиновете, предназначени за първокласници, някак да вмъкнат първо единия крак, леко приведен напред с изнесени задни части в противоположна посока. После се прави опит за стъпка встрани, скиорска поза, прибира се със затруднение и другия крак и се прави опит да се седне на тънката ПДЧ плоскост, съобразена да понесе не повече от 20 кг товар. Понякога обаче тези инженерни изчисления срещат тежестта на майки и татковци, които по начало пазаруват дрехи само от магазини с много хиксове и един ел. В един момент всички разбираме, че в утрешния ден някои деца ще учат по три на чин, а майстор Ставри ще е ангажиран за седмица само с нашата класна стая.

Часът е 18:00, все още влизат родители, които не бързат за никъде, спират се и съвсем елегантно подхващат раздумка с други родители. Г-жа Даскалова пристъпва плахо на подиума, защото знае, че след малко ще трябва да излее с магнетизъм цялата опорна стратегия в точки, за която е подготвяна предните дни. И декларациите да не забрави.

В 18:05 е вече време да започваме, леко прокашляне за прочистване на гласните струни от училищния прах, на който децата осигуряват целодневна циркулация с подскоци и гоненица. „Здравейте, родители!“, стаята се отваря, майката на Гошко влиза, спира рязко, почти се чува спирачен път, оглежда се къде да седне и се отправя към дъното на стаята. Пак се опитвам да ги поздравя, все едно пускам филма за втори път. Тъкмо седнала, Гошковата майка прави опит да се изправи, опирайки колена в ръба на чина и в леко наведена поза напред пита „А за какво са тези декларации?“ Другите родители я смъмрят да замълчи, а всъщност и те не знаят, но сигурно не са за тях.

Трети опит вече е успешен – „Здравейте, родители! Откривам родителската среща. Днес трябва да попълните декларации…“. Бащата на Стефчо си е забравил очилата, не носи химикалка и пита дали трябва задължително да се попълват тези листчета. Майката на Рени е възмутена, че за поредна година някой я кара да се чувства ученичка, седнала на чина и да пише под диктовката на учителката. Четири майки подхващат разговор коя носи химикалка и, леко унесени, сменят темата за хималайската сол и къде в квартала е най-евтина. Започва попълването на седемте декларации, родителите попълват машинално, за тях всичко е със ситен шрифт, някой пита договор с Топлофикация ли подписва.

Вратата на класната стая се отваря, влиза майката на Ася, започва да търси къде да седне. Подавам й 7 броя декларации, а тя пита за какво са и всичките ли трябва да попълни. Чинът на който сяда, проплаква за майстор Ставри, но това майсторът чак утре ще го разбере.

След 10 минути събирам декларациите, прокашлям се пак, прическата ми вече е спихнала, червилото ми е между предните зъби. „А сега моля за внимание, трябва да Ви прочета Правилника за училищната дейност.“ Премятам бретона назад, издишвам рязко в пазвата, да разтикам избилата пот, преди да се е спуснала по комбинезона на вадичка и, тъкмо да започна, се отваря вратата. Влиза майката на Сашко, пита къде да седне, някой й подава 7 броя декларации. Аз седя на пауза, докато майката пита всичките ли трябва да подписва и за какво са.

Правя плах опит да продължа, зачитам първите точки с глас равен и монотонен. Таткото на Благой вече е задрямал на чина. В този момент звъни нечий телефон, в класната стая се изчуруликва едно „Алооуу, Миченце! Ами не мога сега да говоря! Ааа, не съм си вкъщи ощи, ша ти звънна по-късничку!“.

Продължавам с Правилника, когато в стаята влиза танцьорката от школата по балет, усмихва се до кътни зъби, поздравявайки родителите, защото мен вече ме е поздравила оня ден, и раздава декларации за балет. Четири майки с умиление вадят химикалки, в погледите им плуват цвички и бели полички, таткото на Антон се изправя рязко, заедно с чина, защото е забравил, че е седнал на такава учебна мебел и заявява, че иска и той да се запише. Стаята избухва в смях, всички му ръкопляскат, телефонният разговор с Мичето се повтаря в суматохата.

Правя нов опит да продължа с Правилника, когато майката на Руми ме прекъсва и пита има ли промяна в точките и алинеите, защото ги знае наизуст покрай голямата си дъщеря и ходенето на 20 подред родителска среща. Останалите родители се спотайват смълчани като онези полета, дето им е писнало да им пеят разни звънчета. Успявам да прескоча няколко глави, когато вратата на стаята отново се отваря и влиза директорът. Погледът му минава като военен радар на вражеска територия. Прокашля се наставнически, поздравява родителите, мен не, защото ме е виждал днес вече от другия край на коридора. Задава въпроса дали са запознати с Правилника на училището, а таткото на Лили казва, че тоя Правилник го знае от ученик, когато е учил в това училище. Директорът е горд, че нещата вървят във вярната посока, пожелава спокойна вечер, все едно ни предстои нощно дежурство, и излиза достолепно от стаята.

Прехвърлям се към първа задача от тези за обсъждане.

Тъкмо започвам и вратата се отваря, влиза треньорът по баскетбол с една топка. Тупка три пъти, шепа прах полита с топката към тавана, баткото не казва добър вечер на никого, щото сигурно наближава нощта. Предлага декларации, които родителите да попълнят, за да може децата им да тренират при него, усмихва се доволен от набързо събраните 18 подписани декларации и излиза. Четири майки се сещат, че децата им по същото време ще ходят на балет, но няма да се разправят излишно с това.

Краката ми вече приличат на издялкани с тесла, защото са обути с онези обувки, които не могат да се носят повече от два часа, а аз пак забравих, че няма да са само два.

Под мишниците се лее течност, която напира да влезе под коланчето на полата и да се спусне гравитационно към глезените. Ризата ми е мокра на места, а гърлото ми е пресъхнало като чамова дъска.

Трябва да обсъдим дисциплината.

Вратата се отваря, влиза майката на Божко, задъхана, и тя като мен леко потничка. Застава на дъската обърната към родителите и разказва на всички как е попаднала в задръстване, как кварталът е блокиран от прибиращи се от работа, поема въздух на пресекулки, продължава да ни разказва как е паркирала колата в съседния квартал, че нямало място около училище. Всички я гледат с разбиране, някой подава декларации и тя, поемайки въздух с целите си дробове и лека пауза, пита всичките ли трябва да попълни. Бащата на Васко й казва, че не е изпуснала нищо от родителската среща. Аз си задавам въпроса сега ли започваме и нещо да не съм пропуснала, та хората мислят, че това все още не е родителска среща.

„Искам да ви кажа, че дисциплината на класа не е добра…“ В този момент вратата се отваря и влиза колежката по немски. Дочува думата дисциплина, не поздравява, за да не измества фокуса на разговора и в така създалата се пауза, взима думата и започва патетична ода за това учениците колко са непослушни и палави. Родителите обаче точно в този момент разглеждат класната стая и изследват въображаемите траектории на светлините от дискотечни топки. Колежката изкарва своя рецитал с четири вземания на въздух. Въпроси, реплики и дуплики не се допускат, заседанието по немски от нейна страна е закрито. Майката на Адриан вдига ръка с умилителен поглед, обръгнал в надежда, че ще получи нужната й информация, но учителката по немски отваря рязко вратата и казва, че има да обиколи още 4 класа, казва забързано Gute Nacht и хлопва със замах.

Отказвам се да говоря повече за дисциплината след колежката по немски. Продължавам по втора точка.

„Искам да поговорим за оценките…Марина не се е представила добре на контролното по математика от миналата седмица!“ Майката на Марина ме поглежда учудено и ми заявява, че и тя като малка не е била силна ученичка, пък сега всичко си й е наред. Пооглеждам я, вярно, изглежда да й е наред всичко, понатокала се е, сменям проблематиката, за да не се окажа за нещо виновна.

„Нека Ви представя какви проекти направиха децата по ДБТ“. Родителите започват да ахкат, в стаята се разнасят групови стонове, добре, че директорът вече е минал по този коридор, та да не се налагам утре да пиша обяснение какво се е случвало вътре.

Майката на Сашко не разбира какво точно са измайсторили децата, в стаята се чуват разнообразни предположения, повече на брой, отколкото са родителите. Оказва се, че никой не е познал верния отговор – влакче от картон и лепило. Трябва около минута още на родителите да втренчат погледи във влакчетата, за да се убедят, че не ги лъжат. В тази минута вече усещам как нещо като пробит улук по време на порой ме облива по гърба, гърдите, по врата и под мишниците. Ами какво съм виновна, че приложението по ДБТ е правено така, че и хората с богата фантазия да не успяват да разкодират на колко точно ракии е бил майсторът на предпечатната подготовка на комплекта! Аз добре, че имам книга за учителя, та от нея успявам да се ориентирам поне по номера на страницата и по готовата картинка.

Опитвам да направя плах опит да продължа с оценките, вече не смея да се движа, защото първите струи пот усещам как ми пълнят обувките. Правя похвална реч за тримата отличници, които без грешка са написали диктовка. Изправя се майката на Ася и заявява, че докато проверявала и тя диктовката на дъщеря си, ми е открила 2 пропуска и 4 мои грешки. Влизаме в словесен двубой, в който падам поразена, че „курабиЙ и ютиЙ“ си се пишат с Й. Опитвам се да поправя майката, но двама бащи и още три майки дружно казват, „Така е, дааа!“, силата е в тях, те са отбор, а аз го играя соло. „Така е, даа, научете се и вие!“ се повтаря в ефира 8 пъти. Останалите родители мълчат замислени философски, един татко май сега се разсънва от врявата.

Всеки учител знае, че с родителите не трябва да се изпада в никакви конфликти, особено по толкова спорни граматически особености на българския език, които на днешно време си имат милиони поддръжници и проповедници на „иЙ“.

Докато върви дебатът по български език, аз се опитвам да променя ракурса на дискусията и да повдигна въпроса с еднодневната екскурзия, която предстои идния месец.

В този момент пет майки една през друга започват да цитират оня текст, който излезе на блога ми и да ме питат ненормална ли съм пак да искам да водя децата им на такова животозастрашаващо изпитание. Майката на Явор се изправя в леко приведена поза напред, заради това, че не може да си изпъне добре коленете, щото се бият в голямата табла на чина, ми казва, че е безкрайно недоволна от екскурзията от миналата година! Била на път да пише в МОН и РУО. Аз тайничко си знам, че нищо ново няма да им каже, щото и те са го чели този текст. Обещавам, че този път ще тръгна с голяма туроператорска фирма и ще има помощници с мен. Каня родителите да дойдат с нас, най-малкото за да помагат. Ето, пак този хаотичен поглед … Никой не иска да идва с нас, ама не ще и да ме погледне. Не, че съм за гледане де. Приличам само на един – на Веско Маринов след втория бис.

Изправя се касиерката на класа и започва да чете имената на всички онези, които не са дали пари за училищното настоятелство, за помагалата по немски и за лакомства на децата по празниците. Тук вече имам 5 минути да притичам до тоалетната, въпреки, че там няма какво да направя, защото тоалетна хартия няма, най-много развалената мивка да ми донапълни обувките с вода и да заприличам на фонтан накрая.

Мисля, че сме останали последни в цялото училище. Точно когато се връщам в класната стая, вътре не се диша, целият кислород отдавна е преработен, в помещението токът угасва. Настъпва паника, тъмно е, жени пищят, други питат какво става, един татко звъни на 112.

Досещам се, че на охраната на училището е свършило работното време и вероятно вече е пуснал СОТ-а и заключва от външната страна вратата. Е, да де, ама от края на втория етаж не се слиза бързо долу. Няма как да тичам, отварям един прозорец и започвам да викам с пълно гърло, както на обяд събирам децата от училищния двор (колежките ме молят на първи април и на първо октомври аз да им събирам децата, че само аз съм успявала да надвикам сирените на Гражданска защита).

Настава паника, хората тичат в двете посоки на коридора, в тъмното са забравили откъде са дошли. Три майки пищят, че не могат да останат в това училище и минута повече. Няколко басови гласа изпускат шофьорски реплики в критична ситуация.

… в тъмнината на коридора половината родители инкогнито, но абсолютно категорично заявяват, че повече на родителска среща няма да дойдат…

Advertisements