Дали фейсбук профилът ми ще ми докара неприятности в училище? Ами ако попадна на ученик? Онлайн срещите крият много въпросителни, някои от които с повече от един верен отговор.

Ходенето по срещи може да се окаже минно поле, ако си необвързана учителка. Всъщност, особено ако си необвързана учителка. Ясно е, че балансирането между работата и семейството е като да вървиш по тънко въже в много ветровит ден за тези, които вече си имат партньор, деца и домашни любимци, но да ви кажа, жонглирането между работа и личен живот никак не е лесно и за тези от нас, които до себе си вкъщи имат само една саксия с ендрише.

Да ходиш на срещи е като да си търсиш къща: това занимание се превръща във втората ви работа и отнема ужасно много време и енергия да..хм…да изповядате сделката, така да се каже. Дори и на една среща седмично да ходите е тежко. Трябва да намерите време, когато и двамата да сте свободни, да се приготвите, въпреки, че сте толкова уморени от преподаване цял ден, все едно са ви влачили от Сливница до Ломско шосе с валяк или по-скоро са влачили валякът върху вас и въпреки това да прекарате вечерта в опити да направите прозявката да изглежда като усмивка. Да излезнеш на среща в работната седмица не е идеално, но като че ли дните между понеделник и петък са предпочитани за първа среща – така не се налага да посвещаваш цяла петъчна вечер или събота на почти непознат. Един вид, винаги имаш оправдание да си тръгнеш още на салатата.

Но май избързах малко – първото препятствие в Ловът на вечна любов за учителката е първо да намери истински човек, с когото да излезне на среща. А ако се опитвате да излезнете на среща през 2017-та година, няма как да избягате от факта, че повечето необвързани хора са онлайн. Дали в Tinder, Twoo, OKCUPID или някой сайт за запознанства, който ви обещава щастлив край и три дни яли, пили и се веселили, присъствието ви в онлайн пространството ви дава много повече шанс да намерите сродна душа.

Точно тука е уловката, защото учителите винаги трябва да са екстра-внимателни какво споделят онлайн. Повечето даскали решават да скрият всичко от профила си и да оставят една снимка, на която са със слънчева шапка и очила, някъде в далечината на ливада, зад един бор и два розови храста, за да са сигурни, че никой родител, ученик или колега, а не дай Боже, ди-рек-тор ще ги разпознае.

Няма полза и смисъл, обаче, да затягате настройките за сигурност на профила си като виртуален Форт Нокс – идеята е, че колкото повече хора могат да ви намерят онлайн, толкова по-големи са шансовете да намерите сродна душица. Затова истинското предизвикателство е да създадете профил, с който хем да не изглеждате като престъпник, който се крие от света, хем да запазите човешкия си облик. Трудна работа е, да, но щом сте преживели поредната реформа в образованието, ще се справите и с това. По-добре избягвайте снимки, на които пиете (или вече сте се напили!), както и тези, на които телесната ви маса преобладава пред облеклото (по фишу на плажа например никак не е уместна профилна снимка).

Аз дори си правя нещо като тест за оценка на профила: ако добавя „Мохито“ в списъка с нещата, които харесвам, дали ще изглеждам вятърничава алкохоличка? Ако напиша „понеделник“ в нещата, които не харесвам, хората дали ще го приемат като „Мразя си работата!“? Ето затова е трудно – защото трябва да създадете онлайн версия на себе си, която хем да изглежда реална, хем да не подпали някой родител, ако случайно попадне на профила ви.

След като „хъм“-ках и „ах“-ках над онлайн представянето си и добавих, а после и изтрих 58 снимки, виртуалната каторга продължи с ужаси като това да се притеснявам дали няма моят профил да си пасне виртуално с роднина на някой от учениците ми или, чукам на дърво, родител на някое от дечицата в класа! Статистически това едва ли е толкова често срещано и вероятно, но за всеки случай преди всяка среща задавам списък предварително подготвени въпроси, за да елиминирам този риск. Питам неща като дали имат деца и къде живеят (най-общо казано в кой квартал например). Надявам се, че като задавам тези въпроси, звуча като жена, която се интересува от човека срещу нея, а не като разследващ прокурор или психопат с черно тефтерче и брадва в багажника на колата.

Когато най-сетне излезнем на дългоочакваната среща, трябва да полагам неимоверни усилия да не говоря за работа, за да успея да залъжа човека срещу себе си, че работата ми като даскалица уж не е превзела целия ми живот.

Изборът на място за срещата също може да се окаже горещ картоф. Ако живеете близо до училище, има голям риск вашата среща да завърши със сблъсък с ваш ученик или техен родител, който разхожда семейния пинчер около блока.

Ако все пак успеете да оцелеете през всичко това, намерите истински и нормален човек, с който да излезнете на среща, успеете действително да излезете на няколко срещи, не заспите по време на вечерята и даже успеете да не говорите за контролни и матури през цялото време, има едно последно, но адски важно препятствие, което ви дели от „и заживели щастливо, три дни яли, пили и се веселили“.

Работите с деца и трябва да внимавате, защото поговорката „по приятелите му ще го познаете“ важи с пълна сила за личния живот на българския даскал. Ако в близкия ви кръг има човек с криминално досие или осъждан, не забравяйте, че тази асоциация може да се пренесе и върху вас. Дори и да не бях учителка, пак щях да държа партньорът ми да не е осъждан и да няма досие, но сега трябва да имам предвид и че това може да се отрази на работата ми.

В заключение, има много неща, които един учител трябва да помни и за които да внимава, докато балансира върху тънкото въже между даскалуването и личния живот. Въпреки това, обаче, заслужава си да излезете в широкия пъстър свят на срещите, дори ако е само за да си докажате, че работата не е всичко в живота ви.

Advertisements