Поне от 10 години мразя хартиените дневници и материалната книга. Хеле последната я махнаха завинаги и дано не изкопаят някой министър от по-новата ни история да я върне.

Няма никога да забравя как една инспекторка от РИО тогава дойде да ни прави проверки и наред ни написа протоколи, че БЕЛ имало на полето, закъдето сме били всички, а в материална книга се пишело Български език и литература, на един ред, в 2.6 сантиметрова отсечка, колкото беше ширината на правоъгълничето, наречено поле. Някои колежки без очила недовиждаха точно в кое поле пишат – в тяхното или в нечие чуждо, а инспекторката искаше „Под игото“ да препишем вътре…

Тази проверка дойде в навечерието на най-учителския празник 24 май, но ни вкара в „празници“ назад в календара на учебната година, за да бършем сълзи от умиление, прелиствайки 31 учебници седмици назад до 15 септември и да изписваме Български език и литература върху лопатите на инспекторката.

Днес директорът ни събра на оперативка в голямото междучасие и ни заяви, че от утре започваме да ползваме електронен дневник. До него се беше изпъчило младо момче, не беше учител, личеше му по прическата и тихото говорене. Младокът трябваше да ни покаже новата електронна придобивка, която нямаше вече да я мъкнем под мишници по коридорите и авторитетно да трясваме на учителската катедра. Нямаше да мога да ползвам електронния дневник и за сигнал „тишина“ в класната стая, когато, в някои много редки случаи, не можех да си надвикам учениците.

Младото момче седна на компютъра, пуснаха му директорския проектор и зачакахме.

Чакаме интернетът да дойде според момчето. Според мен всяка програма, която е повече от 15 Мб, не може да се стартира на който и да е училищен компютър. Компютрите са стари, операционната система е 98… или 89 … май няма значение. Живеем в миналото хилядолетие все още.

Чакаме интернетът, момчето обяснява колко хубав електронен дневник са измислили. Как само за няколко минути можем да внесем оценките от поредното изпитване. Колежката по физическо пита дали може да изнесе компютъра навън и той директно да отчита дали е покрит норматива на скок дължина. Всички се заливаме от смях, тя май обаче сериозно си зададе въпроса и момчето сериозно се наложи да й отговори, че няма как да стане, защото с толкова дълъг разклонител до пясъчника в другия край на двора, вероятно няма да стигне ток. Ей, пак ни разсмя това момче!

На белия екран се върти в кръг една стрелка, ние чакаме да дойде интернетът. Директорът вече е смутен, казва, че само днес нещо сигурно има проблем в доставката му. Ние се подхилкваме под мустак, всички гледаме на страни и си мърморим „Да, бе да!“ . Младокът ни разказва колко лесно можем да качваме снимки от училищните дейности. Било просто като фасул – влизало се през една папка, после търсим втора, покрай втората, броим три надолу, влизаме отново в папка и там сме разтоварвали снимките. Разказва всичко това, защото интернетът още завива в кръг по онази стрелка на екрана и ние само си представяме. Аз лично си представих как съм се загубила в голям склад с много малки стаи, в които влизаш и излизаш, за да влезеш в следваща. Отварях и затварях врати в мислите си и с ужас установих, че съм се забравила откъде да изляза.

Леко унесена, се сепнах, огледах се, че съм в директорския кабинет и няма нищо страшно, тази врата съм я отваряла и затваряла с все същия страх, дали за последно няма да я хлопна и … някак ми стана спокойно.

Българичката пита може ли с фотоапарата си да качва снимки без да ползва кабела, който вечно забравяла вкъщи. Младото момче я гледа с недоумение. Три колежки се подхилкват злорадо, директорът се прави, че разглежда задачите си за деня, записани в дебелия тефтер. Въпросът с кабела увисна в ефира.

Интернетът взе, че почука на вратата, влезе за секунда, началната страница на дневника се отвори. Всички подвикнахме с радост все едно парите за дрехи са ни превели по картите. Обаче интернетът Излезе, Изчезна, Изпари се, Изфиряса, – И- нтернет…

Нищо, лекцията започна с показно:

– Ето тук ако натиснете, ще влезете във вашия клас.

Обаче момъкът не натиска, щото знае, че няма интернет и няма нито влизане, нито излизане от „там“. Златева по история заявява, че това не е нейния клас. Всички се разсмиваме дружно, а тя не разбра какво точно разбуди този смешен порив у другите. Само ни изгледа злобно, все едно ще ни скъса всички на теста за Второто българско царство и ще ни пише двойки с огромно удоволствие.

Следва описание как се пише бележка до родителите. Става Пеева по музика и пита може ли програмата да записва как пеят учениците. Защото имало ученици, които пеели много високо, за да я дразнят нея. Докато Недялкова я апострофира, че това било „силно“, не „високо“, младежът й отговаря, че й трябва микрофон.

Пеева се разяри, викна с пълно гърло, че с микрофон и Кичка Бодурова знаела да пее и седна намусена.

Кръгчето пак се върти в транс на белия екран, голямото междучасие свършва. Директорът гледа през прозорците на кабинета си към училищния двор, пълен с ученици. Вижда как на едно от дърветата по оградата се изкачват двама ученици почти до върха му. Разкрещява се, че веднага трябва да отиваме да сваляме децата. Много ясно, че само физкултурничката може да се катери по дърветата, че нали сваля всеки ден закачени топки по храсти и клони, а и е с анцуг. Обаче всички показваме завидни качества как с нисък старт можем да се изнесем за 2 секунди от директорския кабинет. На всеки му се е случвало поне по три пъти, на някои да не кажа и всеки ден.

Така не сме тичали даже и при авариен сигнал за тренировка по гражданска защита.

Бягаме през глава към изхода на директорския кабинет, да не би някой да ни връчи по един електронен дневник, с който да си удължим работния ден на 24 часа, благодарение на вечно спрелия интернет.

Чакаме рейса, чакаме ученици, родители, извинителни бележки, чакаме някой да си научи, за да го изпитаме, чакаме заплата, чакаме пред директорския кабинет, чакаме някоя премия ако има пари в бюджета, чакаме вечно някоя проверка да ни се изсипе….айде поне интернет да не чакаме ако може.

Advertisements