Съвсем случайно предната сряда директорът поиска от мен да направя открит урок, че сме имали нови колежки, които имали нужда да се обогатят с методически идеи. То ако ставаше само с гледане, то кучето щял да стане касапин, но да оставим кучетата обаче, че едно миналата седмица ми съдра десния крачол на вълнения панталон.

Сърцето ми заигра ръченица в пазвата, но нямаше как да се измъкна, викам му – другия вторник елате по математика, втори час. Втори час, нали, защото докато трае първия час половината клас открива учебния ден в различно време.

Е, как стигнах до тоя вторник, само аз си знам. Ходих до библиотеката, четох едни методики. После и старите сборници от мазето вадих. Три пъти късах плана на урока, че все нещо не ми харесваше как да въведа в темата учениците.

Два дни поред строявам учениците да пазят тишина по време на открития урок. Гошето, например, не вдига ръка в часовете, ама дойде ли външен човек, ей, като шугав става. Обажда се, подвиква, а като вземе думата и няма сила във Вселената, която да го накара да млъкне. Благо му говорих тези дни, че така поне в този час да не прави.

Наско също ме притеснява – ми то детето си играе в час. Всеки ден чантата му е пълна с бакугани, гумени топчета, химикалки с нанизани пухкави птички. Не знам, родителите сигурно живеят с представите, че иначе в клас детето им ще заспи непробуден зимен сън и едва на пролет ще си го видят живо и здраво и малко пораснало. В учебните часове Наско си има сценарий, по който той си изиграва разни филмчета на чина. Героите оживяват, тоноператорът добавя звуци от вселената, недрата на планетата и половината бозайници, населяващи джунглата и саваните на Африка. Наско се вълнува от въображаемите си битки много повече от това какъв ни е учебния час, има ли пергел за урока по математика и в кой номер учебна тетрадка пишем по БЕЛ днес.

Вторник е, всичко ми потрепва от напрежение. Даже мисля, че съм си говорила сама по път за училище, но няма значение, то на кой не му се е случвало. Станала съм в пет без десет без да ми е звънял родител, за да прелистя книгите за учителя, които си пазя от студентството. Обаче към шест и десет ми се приспива изведнъж и решавам да дремна за 10 минути, да не се унеса по време на открития урок. Събуждам се 5 минути преди да бие звънеца и на бегом, обула два различни на цвят чорапи, дрехите от вчера и скъсаните обувки, излетях без да успея едно червило да сложа. Не помня дали заключих, но то и друг път отворено съм оставяла и никой не е имал интерес да идва у нас.

Е, закъснях малко, но те и половината ми ученици идват когато им е удобно сутрин, та май никой не разбра.

В междучасието заприиждаха колегите – от начален Иванова, Гинчева, Славчева, Пеева, Маркова и Тотева, от прогимназиален други 5, та даже и от гимназията дойдоха двете българички. Исках да им изкрещя „Алоу, клюкарки ниедни, какво разбирате вий от математика, та сте се дотътрили в моя час?“, обаче нали урокът е открит, та само едно „Добре дошли“ им отвъртях с тон като за пред директора.

Господин директорът дойде последен, нарамил един куп протоколи. Децата гледаха опулено, Наско, естествено си извади два самолета и един робот и зачака в готовност да му дойде музата за следващия епизод, който само след минути щеше да ни пренесе в някоя серия на Трансформърс.

Часът започна, аз се изправям на дъската, поздравявам директора, колегите, децата и тъкмо да преговорим разместителното свойство, влиза Асето с пица в ръка, с пълна уста, която избоботва нещо от рода на „Фтрафейте“. В този миг зрънце царевица полита директно върху ръката на Пламен, който изпищява панически, че царевица не обичал. Настава суматоха, пет деца забравили, че в тила на класната стая се е загнездил врага, се втурват да гледат чудовището от Лох Нес, и повече от минута оглеждат периметъра. Аз все пак успях с голи ръце да ги поразместя и върна по местата им, обаче по погрешка или от много вълнение, продължих със съдружителното свойство. Само българичките нищо не разбраха.

Унесена в монолога си и предвид, че толкова тиха тази класна стая съм я виждала само между първи юни и петнадесети септември, продължих да обяснявам за още математически свойства.

В този момент стаята бе разтресена от песента на Гери-Никол за някаква яка попара повечето деца хвърлиха химикалките, качиха се върху столовете и дружно се затресоха. Малко преди да припадна, успях да се захвана за таблата на един чин с две ръце, а краката ги запънах в металната рамка, поех дълбоко въздух и викнах. Невенчето успя междувременно да си проведе разговора, докато аз събирах поглед в една точка, горна в долна граница, само ума вече не можех го събра… „Мамооо, в час сме! Какво, ще закъснееш от работа? ААА, добрее, ще се прибера с Явор. Да ми купиш понички!“

Директорът пишеше вече на гърба на първия лист. А колежките сякаш Мадам Тюсо ги беше тропосала в класната стая.

„Ученици, запишете темата на новия урок…“. Половината стая започва да си търси тетрадките – в раниците, по чиновете, Явор извиква с пионерска гордост, че си е забравил тетрадката. Наско използва момента да запали и форсира двигателите на единия самолет и да озвучи с първи реплики робота.

Успявам да напиша заглавието на урока – „Събиране на многоцифени числа“, без да забележа че, съм изпуснала една буква. Разбрах го 3 секунди след това, когато двете българички цъкаха с език като Печенката. Наско си залепи робота на ухото, за да се убеди, че не той издава тези звуци и няма да експлодираме скоро.

В този момент Гошко се изпърдя звучно в стаята. Гошко стои на последния чин, сам, поради тази и други причини. Обаче точно до него днес бе седнал директора. Целият клас се обърна в посоката на тромпетното соло и в този момент Краси изкрещя „Гошооо, пак ли ти беше? Или директораааа си разцепи гащитееее?“ Тази, последната реплика, отключи бурен смях даже и у онези колежки, които се радваха на управленския гръб в стаята.

Аз пак успях да се хвана с две ръце, тоя път за моето бюро, поприседнах някак, погледът ми се замъти, детската глъч сама утихна след 3 минути. Учителският ми стаж ми мина на черно-бяла лента пред погледа, украсен от страни с всички букети и цветя, които бях си носила вкъщи на петнадесети септември.

Прочитам първа задача, уж всички ще пишат. Не смея да погледна директора в очите. Колежките се попритрисат отзад, леко прикрили мустакатите си дзурли с ръце и се кискат ниедните мискинки.

Децата решават задачи, вдигат ръце, Наско пилотира вече и втория самолет, роботът направлява полетите. Изведнъж Асен скача от чина, хуква през стаята стиснал здраво задните джобове на дънките си и крещи неистово „АКА МИ СЕЕЕЕЕЕЕЕ!“. Аз успях да отворя вратата на класната стая и да освободя коридор за превземане на тоалетната.

Правим проверка на 3. задача., половината я решили грешно. Излиза Милен на дъската и започва да пресмята сбора на две многоцифрени числа така, както баба му го била научила – трябвало да събере първо хилядите… Седем колежки вече си въртят главите наляво-надясно все едно съм ги питала дали имат пари назаем до заплата. Директорът има страшен вид, надявам се да се е отровил от Гошковата метанова уредба.

Казвам на учениците да си отворят учебните тетрадки, за да си решат там задачите.

Този път звъни моя телефон, а уж го бях сложила на тих режим…

Мъжът ми е, отказвам разговора, той пак звъни… На второто звънене вече камбани ми бият в главата, директорът пише на гърба на втория лист. При третото позвъняване вдигам и му кресвам на моя Панайот да не звъни повече, когато отсреща се чува гръмогласно – „Любее, купи наденица за вечеря!“.

Това, последното, всички го чуха.

След пет минути ще бие звънеца, този кошмар ще свърши, имам към 350 удара на сърцето до тогава…дано не станат 500.

Наско поема двата самолета с лява и дясна ръка и излита към прозорците, после между чиновете, прелита ниско над главата на Маркова и се запътва към вратата. Спира двигателите, за да попита може ли да иде до тоалетна.

Точно в този момент класната стая се отваря, влиза майката на Катето, за да й донесе закуската. Носи термус с топло мляко с какао, кифла с шоколад, пластмасова кутия с обелени и нарязани плодове и кофичка кисело мляко. Докато успея да реагирам, устремената майка вече е прекосила стаята без да забележи делегацията в единия край, спуска се ухилена към Катенцето и започва да изброява кое кога да се яде и пие. Директорът вече има цвят на партийно знаме. Очевидно задавен от собственото си удивление, се изкашля първоначално – с цел без думи да привлече вниманието на загрижената майка, но взе да кашля по-задълбочено. Не знам дали успя да изкашля поне половин година от неговите над 30 години цигарен стаж, но няколко деца се изплашиха, а майката на Катето се стресна и на бегом излезе от стаята.

Звънецът тъкмо удари.

Децата тичешком излязоха от стаята, колежките – със смях и дюдюкане, директорът даже не ме погледна. Само изкашля нещо от рода, че след последния час трябва да му се явя в канцеларията.

Advertisements