Училището е образователна институция. Децата уж идват да учат, главичките им да се препълват със знания, умчетата им да преливат от факти. Родителите, обаче, си мечтаят да гледат представления.

Дали детенцето им ще изпее песничка, въртейки се на по четвърт оборот наляво и надясно, без танцова стъпка и орнаментика на ръцете, дали ще забърсват нос с бяла салфетка, защото миличкото им детенце е рецитирало „Аз съм българче“ за сто шейсет и трети път пред роднини, гости, родителите в детската градина и новогодишните тържества, това е без значение. Всяка загрижена майка иска да дойде в училище, да седне на чина и да види детето си на импровизираната сцена, да аплодира всеотдайно с най-шумните шамари, така де, с пляскащи ръце, да се изправи на крака, колкото я държат и да вика с пълно гърло „Бравоооооо“.

Ето затова всяка година правя по четири тържества. Декори в склада има, полички с крилца, потури с цървули и какво ли още не се съхранява в училищната хазна, както го наричаме с колегите.

Подготвям представление за осми март, разбира се. Трябва да се уважаваме ние, жените, че понякога си ходим така с месеци, неуважени.

Подготвила съм за тържеството 3 песнички, 10 стихчета, 2 танца и викторина. Много го мислих този сценарий, какво ново да добавя. Обаче като знам как хората си ръкопляскат на децата, как примрежват поглед от умиление, как щракат с тези фотоапарати и решавам да не си давам много зор.

Ще учим всичко в клас, защото ще се развали изненадата. Преди години имах една Мариела, която си забрави репликите на сцената. Майка й обаче ги беше научила прилежно и представлението изведнъж се пренесе по чиновете. Тези родители се отнесоха и започнаха сами да рецитират стиховете от програмата. Па като дръпнаха дайчовото между чиновете, па като извади таткото на Атанас една бутилка гроздова от една найлонова торбичка, па като започнаха да си викат наздраве… Абе, селска вечеринка.

Идват децата на училище, аз вместо да говоря за трудовата дейност на хората по Човекът и обществото, ги подкарвам да наизустяваме стихове. Стиховете се учат най-добре, когато се казват на глас всички заедно. Няма мърдане тогава – целият клас ниже римите в транс.

Ти люлката ми си люляла

със песни жалостно-упойни,

над мен по цели нощи бдяла

през мойте нощи безпокойни.

Под твоето крило растял съм,

наяквал съм под грижи мили,

от твойта реч и взор черпал съм

и радост, и духовни сили.

Изправя се Гошко и вика с пълно гърло, че майка му не е кокошка и няма криле. Крилца бил ял само на фурна, но под тях пера растели. Всички прихват да се смеят. Чакам ги да се успокоят, за да им обясня, че думите на поета са специални. Какво им пука обаче, Марина също има изказване – не се пишело „черпал“, а „черпак“. Тръгва да звъни на майка си, да и разказва колко е глупава госпожата и как не знае да напише един черпак на дъската. Едва я спирам, щото до довечера и директорът ще знае, че пиша черпак по особен начин.

Продължаваме да редим куплетите на глас, когато влиза Петрова от съседната стая и вика „Абе, какво правите тука, бе? Аз правя диктовка, половината ми клас изпонаписаха твоето стихотворение! Айде ако обичаш без тия!“ И ми тресна вратата, все едно ще й направи заварка от силния удар и ще си отживеем живота в класната ни стая.

Смутих се леко, щото Петрова е ухо на шефа и все ще намери начин да ме наклепа пред него, така че като дойде диференцираното плащане направо да имам да давам на училището.

Викам им на учениците да преписват стиховете, няма как иначе. Редя куплетите на дъската, когато Невенчето се изправя и заливаща се от смях ми обяснява, че „моЙте“ съм го сбъркала. Баба й й забранила да пише Й освен в името Методий. Никъде другаде не можело.

Аз пак се опитвам да разкажа, че когато се пише стих, правописът на думите може да е … никой не ме слуша. Целият клас очаква пряко включване от бабата, която Невена вече я е набрала, за да изслушаме беседата й по български език. Докато се усетя какво става, бабата оглася стаята с репликите „Аййй, Нивенчии, ко прайш, на баба шушиту?“. Невена затворя в същата секунда, когато 5 момичета й крещяха с пълно гърло, че майките им деликатно наричали сещате се кое… Край. Бабата не можа да се изкаже.

Песните ги учим в часовете по музика. Свалила съм ги на компютъра и ги пускам през една колонка, която едва я чувам…аз. Никой друг не я чува. Някак овладявам стаята да има поне 1 минута тишина, обаче на двора се вика юнашки „Аре, бее, идиот! Подай топката!“ Дотук беше едната минута, до края на часа никой не можа да млъкне. Наложи се да пея, при положение, че самата аз си знам, че го правя като пресипнал пъдпъдък в ранна пролет.

Танците ги играем на двора в голямото междучасие. Вярно, събират се други ученици да ни гледат. Едни ръкопляскат, други са се опулили и някак с недоверие подхождат към зрителното си възприятие, трети направо си ни се смеят. Няма как обаче да танцуваме в класната стая. Чиновете са нагъсто, раниците са по земята и не съвпадат с танцовата стъпка. Нали не е нужно да ви разказвам как съм се спъвала в гуменките на Явор и съм падала хоризонтално на паркета?

И така, идва ред да пишем поканите. Тържество без покани е като празник без картонени коронки по главите на дечицата.

Раздавам бели листове, пиша на дъската съобщението. Не смея да рискувам да е на база знания от втори клас, защото тези грешки някак дразнят родителите – не могат да ги показват във фейсбук.

Децата преписват и прибират по чантите „билетчето за вход“ на галаспектакъла на училището. Съвсем естествено, след края на часа четири покани покриваха паркета под чиновете, а аз така и не разбрах до кого няма да стигнат.

Заветният 8 март настъпва. Аз преглеждам снимките от миналогодишното тържество, за да не направя грешката да дойда със същия тоалет. Не, че не се е случвало друг път.

Ще притичам до гаражчето на Нушето да ме накъдри набързо и се връщам в училище.

Отивам час по-рано, за да поизтъркам чиновете с гъбичка и веро. На последните има нарисувани едни неща, дето непременно ще направят впечатление на родителите и не дай Боже някой да не попита кой седи там! Търкам усърдно училищната собственост, когато влиза директорът и ме вика в канцеларията да пиша заповеди, че секретарката си тръгнала. Тъкмо да му кажа, че имам тържество, той хлопва вратата като оная Петрова и аз се налага да го гоня по коридора. „Ама, господин Директор…“. Няма „Ама“, явно Петрова ми е изплакнала пред шефа.

Набързо съм щяла да ги нащракам, но първо да ги измисля, че той бързал и тръгвал за среща. Гъбата, верото, нокиата и чантата са ми в класната стая, аз съм в другия крайна училището, тържеството започва след 20 минути.

Успявам да напиша всичко за 18 минути, обаче тъкмо пускам за печат, принтерът изхърква нещо, лампите му заиграват алегро виваче, чува се звук от интензивно отделение. Навеждам се да изключа от контакта, но някак рязко го направих, нали не ми е спокойно и чух едно „Хряс!“ някъде отзад. Е, това беше! Последна ще вляза и се залепвам за стената… Дано не забравя, де!

Advertisements