Бързам през глава в коридора, за да раздам на учениците реквизит. Време е да започваме, а аз досега писах заповеди в канцеларията по нареждане на директора. Усещам една неприсъща свобода в ханша, нали клекнах да изключвам принтера, та не знам какво е състоянието на централния заден шев, съединяващ полата ми в едно цяло. Мисля си, че платът се е раздалечил и се осланям на надеждите поне хастарът да прикрие следващия кат бельо. Защо шият хастарите бели, винаги съм се чудела…

Влизам в стаята, повечето деца са на подиума, повечето родители – по чиновете. С влизането ми 10 светкавици ме заслепяват, чувствам се като треньор с купата на Шампионска лига. Обаче учениците са неподготвени, а коронките с осмомартенски лаленца, зюмбюлчета и кокичета са в дъното на стаята. Не съм забравила за съсипания заден шев и пращам Пламен да вземе кашона. Родителите са нетърпеливи, пристигат още, виждам по чиновете четири баби и седем дядовци. Вече има и правостоящи. Бащата на Стоил пита кога ще започваме, аз само се усмихвам, не смея да погледна часовника, редя коронки по главите на децата.

Невена е с розово червило, едри къдрици и екстеншъни до кръста. Майка й я е подготвила за корицата на ELLE, нищо, че цяла седмица идва без химикалка и тетрадката по математика. Дани е със съдрани крачоли на анцуга, налага се да го подредя на втори ред, защото коленцата му са се ококорили като очите на чичо Скрудж. Наско стиска в ръцете хеликоптер и костенурка-нинджа, идея нямам кога ще ги включи в програмата.

Ето, почти съм готова, не съм забравила, че гъ..рбът ми гледа към дъската. Някой има зад мен и чувам подхилкване.

„Добър вечер, родители! Днес учениците от четвърти „Б“ клас ще ви изнесат празничен спектакъл по повод Деня на майката…“ .

Изправя се дядото на Сашко и изкрещява „КАКВО КАЗАХТЕ? НИЩО НЕ ЧУХ?“. Дъщеря му го дръпва за ръката да сяда и започва да крещи два пъти по-силно и от мен, че започва тържеството по случай осми март. Всички гледаме втренчено и се възхищаваме на гласовия капацитет на тази крехка женица. Ей, самороден талант е за учител по физическо, а работи касиерка в общината. Ето така тази държава си пропилява потенциала! Па да вземат от „Заедно в час“, бе, па да я влеят в редиците ни!

Аз подпирам стената до дъската, децата запяват първата си песничка. Разрешила съм им да импровизират на сцената по отношение на танцови стъпки и ритъм. Съвсем неочаквано Невенчето се впуска към бюрото ми и за секунда се качва на него и започва да танцува … както аз не само, че не съм я учила, но и като видя такива танци по телевизията, от срам веднага сменям канала. Да де, ама майка й също мигом се изстрелва от чина, стъпва и тя върху широката табла, на която до преди час трих думи с три и пет букви, и заиграва на тия тънки токчета по същия начин. До нея седи таткото на Гошко, който с блага усмивка се е загледал в късата пола на майката, гледа от ниското с поглед към звездите и простенва едно „Ехаааа!“. Секунди след това всички татковци са станали и дружно пляскат в ритъм, наобиколили майката на Невена, а тя вече си е пуснала някакъв кючек на телефона и се е развихрила като скален петел търсещ кокошката на живота си.

Децата спряха да пеят песента за мама, защото знаеха и другия текст и запяха него. Аз не мога да направя и една крачка напред, затова стоя мирно и чакам всичко да свърши по естествен начин.

Идва ред на 4 стихотворения, започваме с първото, децата рецитират умело, Наско в този момент съобщава за полет R-N-420 и хеликоптерът се изнася във въздушното пространство. Половината родители ръкопляскат, мислейки си, че това е част от програмата и очакват от летящата машина да се изстреля плакат с надпис „МАМО, ОБИЧАМ ТЕ!“ . Наско само придържа играчката и бръмчи гласовито, стаята е притихнала в очаквана за елемент „изненада“.

В този момент вратата се отваря и нахлува чистачката с репликите „Абе аз докога ще чакам да я чистим таа стая, бе!“. Поглежда родителите, запазва самообладание, но понеже знае, че не може да си тръгне без да е изпълнила трудовите си задължения, продължава наперено „Само че си дигнете краката уеко, за да заметем и че си одим!“. Татковците ръкопляскат за репликата за вдигнатите крака и започват да се оглеждат с интерес. Дядото на Пламен пита „А бастуна да го вдигам ли?“ , при което стаята избухва в смях. Чистачката мете, децата рецитират, започва състезанието по кихане. Всички културно спираме рецитала, за да си казваме „Наздраве!“, аз притеснено гледам към някой татко пак да не извади бутилка с ракия и да продължат с този поздрав още много пъти.

Чистачката Цецка приключва трудовия си ден, а ние продължаваме тържеството. Време е за танца на момиченцата. Децата заиграват великолепно, на мен ми се пълни сърцето, правя две стъпки напред, за да затанцувам, когато се усещам, че полата ми не е за танци. Правя две крачки назад, естествено в ритъм и стъпка, Данчо вече ми сочи полата и се превива на две от смях. Правя опит да го застрелям с отровен поглед, но не успявам, защото той е присвил очи и цвили необезпокояван на пода. Не смея да приклекна, само побутвам Явор да му помогне да стане. Майката на Данчо обаче е дотичала вече и пита уплашено какво става. Данчо се изправя и казва гръмогласно, че ми видял гащите. Пет деца вече са се обърнали и подвикват всеотдайно „Я, я?“, аз се залепвам на стената с мисълта, че вече не мърдам от там во веки веков. Може и „Амин!“ да казах на финала на тази мисъл, не съм сигурна.

Тъкмо ситуацията се успокоява, аз давам тон за четвъртата песен, когато вратата на стаята се отваря и влиза майката на Ася. Усмивката на Асето изгрява от ухо до ухо, защото вече и мама е тук. Жената обаче е видимо ощастливена от някой и друг градус, поет чрез спиртна напитка по повод на женския празник. Класната ни стая по принцип не е голяма, чиновете са сгъчкани благодарение на шкафчета и шкафове от различни епохи, многото родители са дозапълнили всички възможни фуги, процепи и пространства в стаята, но въпреки това майката на Ася успява да залъкатуши, подпирайки се тук-таме по главите на приседналите зрители. Разбирайки, че ще се пее песен, заявява желание за участие, защото и тя много обичала майка си. В този момент Асето подскача до тавана и вика майчето си да застане до нея. С невъзможна за описване зигзагообразна траектория на зашеметена бълха от пет минутна центрофуга, майката успява да достигне дъщеричката си, да се подпре като мен на стената и да занити поглед с усмивка нейде в таблото по Математика на отсрещната стена. Пеем всички, аз най-силно, за да не изпуснем текста. Децата очакват нещо да се случи, майката на Ася пее, пляска с ръце, тук-таме текстът й се губи, но самообладанието й не. Тя запълва ефира с „Ля-ля-ля-ля!“. И заразява децата, които решават, че това е новата ни песен и започват дружно да й пригласят едносрично. Майките и татковците се изправят на крака, и започват също да пляскат с ръце и да викат „ЛЯ-ЛЯ-ЛЯ“. Дядото на Сашко пита какво става. 5 минути всички викат „Ля-Ля“ и не спират, сакаш са на олимпиада по издръжливост на циклично повторение на сакрална едносрична мантра за изцеление, късмет и световен мир.

Някъде, към седем и половина успявам да сложа точка на представлението, като изваждам на показ капацитета на белите ми дробове, преминал през остриетата на гласните струни. Половината ми гласни струни са скъсани по рождение, но другата половина даже и без акордиране си вършат работата. Обявявам „ЛЯ-ЛЯ-КРАЙ!“ и деликатно се впускам към учителския стол зад катедрата, за да го яхна победоносно и да не стана докато и последното човешко същество, приготвило евентуален наръч подигравки на скъсаната ми поличка, не се изниже от стаята.

Ля-Ля-ЧаЛ!

Advertisements