Учителите сме една интересна професионална прослойка. Обичаме да обучаваме всеки – децата по пясъчниците, бездомните кучета по градинките, гражданите по тротоарите, пенсионерите по градския транспорт, Гинчева от 34 апартамент. Несъмнено всяка от нас знае, че това е призвание, от което не може да се отърси и нощем, спейки дълбоко и сънувайки как дава акъл, разбирай води урок, във връзка с третия закон на Нютон в семпло квартално кафене.

Сами разбирате, че тези дарби се образуват благодарение на десетки обучения.Най-обичам обученията да са в училище.

Не за друго, обаче ни бяха пратили преди две години на Боровец на едно такова. Тръгваме с автобус рано сутринта, не бива да ни включват към екипа, който ще ни оправя стаята преди да се настаним. Стигаме малко преди обяд, хотелът е хубав отвън, колегите, с които се возим – симпатични и усмихнати, природата – чу-дес-на. Едни ски-писти край нас, едни зачервени лица от щастие… Викам си, ето сега ако са ни поканили тук и вместо за агресията да ни говорят, ни качат на по едни ски и ни пуснат от върха.

Оставяме багажа в приветлив хотел. Настанени и разтоварили тежки дисаги и професионални дертове, се впускаме към общите цели – да разучим тайните на агресията.

Много ме е яд, че не идват родители на тези обучения. На мен Благойчо редовно ми вика „Шата бъхтя“, как сега и татко му не е тук, па да послуша и да се позасрами малко.

Започнаха ни по програма и няма мърдане, чак за училищното разписание ми домъчня. Това – щеки, отъпкан сняг, кабинков лифт си останаха само в мечтите. А се надявах да развея кичури назад, стремглаво летейки по 60 градусовата наклонена плоскост на пистата, оставяйки по близките борчета стрес, притеснения, двойките по математика на половината клас и намусената физиономия на директора. Обаче по борчетата мислено отлетяха само надеждите ми и си представях как се веят като прани чаршафи от средиземноморско течение.

Всеки ходи на работа и си работи там нещо и за такива хора е много важно да ходят на обучения. Представям си Катето, дето е касиерка в супермаркета, колко градивно за нея е да отиде, да седне на един чин, да й дадат бели листи, химикал, па да се види в разнообразие тази жена.

Обаче аз съм учителка, по цял ден съм изправена на дъската и съм се ошлайфала как да преподавам всякакъв материал, как умеятелно да наливам знания в десетки главици.

А сега седя на един чин вече трети час и работим в екип с разни колеги, които също като мен се чувстват наказани. Добре, че директорът ни не знае колко жестоко изпитание за нашата психика е това, да ни позиционират в редиците на учениците, по техните работни места и да ни вменят нуждата, че трябва да слушаме нещо си. Аз агресията я харесвам като тема. Мога да изпиша две тетрадки с примери от богатия ми трудов стаж. Едната ще е от учениците, другата – от възрастните, ама да не уточнявам родители ли, колеги ли, шефа ли …

Програмата започва в 8:00 ч. и само дето звънец не бие някъде. Обаче това означава ставане с първи петли, обичайните дейности по тъмно – отваряне на очи, изплакването им, малко грим с червило и избор на намачкан тоалет от саковете. По коридора на хотела се носи песен на момчетии, които сега се прибират от дискотека. Следва бърза походка към шведската маса, която дава възможност на човек да се наслади на изобилие от калории, поднесени по разнообразен начин. Зареждането на телата с въглехидрати е важно за мисловната дейност, която ни зове като боен вик от военни окопи. Добре де, гладът ни зове така, признавам си!

До 12 сме ученици. Тук е редно да отбележа, че да седиш от 8 до 12 с петнадесет минутна пауза тип „КОЕПОНАПРЕД?“ си е същината и истинското послание на това обучение. Аз вече съм забравила въобще какво са ни говорили там, как се казваше хотела, с коя колежка сме си прескачали саковете в стаята, обаче никога няма да забравя как едва оцеляхме след емнайсе часово тематично и монотонно четене на теория. Казвам четене, че то има много вариации после, но умишлено пропускам „с разбиране“, „слушане“ и „с интерес“. Усещането за вечност и безкрайност се загнезди в душите ни и едва дупките около Самоков навръщане успяха да ни го разтоварят от плещите. Седим, подпираме глави все едно са презрели тикви по телена ограда и гледаме тъжно спрелите стрелки на ръчните часовници. Навън едно слънчево, белоснежно лъскаво, радостна глъчка разцепва ефира, а ние гледаме през едни прозорци как животът поднася щастие за едни и поражда обучение за агресия у други. В залата е тихо, топло, а учебната атмосфера е готова да премине като камаз върху крехките ни нервни окончания. Лекторът, един симпатичен на вид човек, доби всички лоши черти на поне осем отрицателни филмови герои, с които обичам да заменям сравненията и метафорите в часовете по литература, които водя на осми клас. Говори човекът, аз все по-избирателно долавям първо изречения, после само отделни думи, а малко преди междучасието, което даже не е голямо, успявах да си отброявам само тесните гласни от цялата му реч.

Хеле, идва ред на кафе-паузата от 15 минути, в която искаш да пушиш, да освободиш напиращите телесни течности, да пиеш кафе и да провериш имаш ли глас, което включва провеждането на няколко телефонни разговора. Повечето от тези неща се случват на опашката пред тоалетната, а опашката е с размерите на малка манифестация, на която се развяват разнообразни модели салфетки, щото във вецето нямало. Изпивам две кафета на крак, иде ми да пуша и две цигари едновременно, ама не ми е удобно пред другите и започваме. Пак. До 12:00 има време. Аз вече ще отброявам само гласен звук „Ъ“, за друго нямам сили.

До 12:00 изброих деветдесет и осем пъти звук „Ъ“.

В 11:57, малко преди да заприличам на Тутанкамон и да съм се мумифицирала официално потвърдено от науката, разбирам, че сме освободени за обяд. За минути си представих как тичам по стълбите с развят огромен трибагреник и крещя „Свобода“ на всички европейски и азиатски езици. Колежката по чин обаче ме настъпва неволно по изтръпналия ми десен крак, забожда случайно с 80 Нютон-метра своето токче и набързо ме връща в реалността. Поне не мога вече да тичам, а и трибагреник нямам под ръка.

Отиваме на обяд, на шведска маса, там няма агресия. Само има унищожителна сила към блюда и чинии посредством вилици, лъжици, ножове. В началото всички нервно дъвчем храната, която е не само вкусна, съвсем леко жилава е пържолата, но е питателна за нашите тела. И духом е питателна тази храна, защото ни удовлетворява духовната нужда да режем с ножа парченце по парченце месото, да дъвчем яростно с остри зъби, коронки и мостове, да преглътнем всичко накрая. Бира и вино няма, защото агресията щяхме да си я изпием с две-три „наздраве“-та и следобедните занимания да се проведат в боксовата зала, в дясно от фитнеса и сауната. Човек като похапне 3 пържоли с гарнитура и две мелби, съвсем на общо основание му се доспива. Кафе обаче няма, пазят втора цедка за следобедната пауза.

В 13:00 сме отново по чиновете. Аз се настанявам удобно и започвам да се правя, че слушам. Въобще не ми се слуша повече, имам чувството, че колегата чете сутрешната лекция втори път като в ПИГ-а, за затвърждаване на материала. Ей, какво ли правят сега учениците ми? А Иванчева дали ще се сети да им направи една диктовка, щото е вечно главозамаяна с тези турски сериали и понякога се притеснявам въобще как стига до работа и намира училището.

На ски-пистата е съвсем натоварено, стотици се стрелкат по стръмното като тежки водни капки по стъклото. Прозявам се десетина пъти и леко съм се унесла. Даже сънувам как съм в Дубай и съм на един плаж, морска пяна гали мазолестите ми ходила. Аз съм с ефирна копринена рокля и шапка с широка периферия, намазала съм лицето с крем шейсети фактор и помахвам закачливо на преминаващ катер с трима симпатични юнаци. Тъкмо вече се чувствам добре, плувам във водите на свободолюбивото ми въображение, когато една ученичка от втори „а“ клас се спъва в десния ми крак с думите „ГОСПОЖО!“. Да де, ама госпожосването си било истинско от колежката до мен, даже пак с нютон-метри по крака ме беше събудила. Нали съм заспала леко на чина, а две набори от министерството нахълтали с раз на морски пехотинци да проверяват за присъствие. Влизат и проверяват всичко – какво правим, колко човека сме, обучителят дали не говори за третата световна война или за девалвацията на рублата. Всеки момент очаквах да затършуват и по дамските чанти, за да търсят цигари без бандерол и ролката тоалетна хартия, която по-рано изчезнала от тоалетната.

За мен се чудеха да ме броят ли присъстваща или отсъстваща. Мале, ако имах едни скиорски щеки под ръка, как щях да ги науча!

Лекциите продължават, аз съм си изключила напрежението от тока, спуснала щорите на богатата ми душевност и съм се пренесла в друго измерение. Няма да заспивам, но няма да броя повече звукове. Ето, само още шейсет минутки и идва втората кафе-пауза, за която вече съм готова с приготвена салфетка, две цигари и запалка до химикалката, която съм я оставила да почива следобед. Имам надежди, че след паузата може и да ни пуснат по стаите.

Отивам до тоалетна по време на часа, за да може после да имам време за всичко в тези 15 минути. Заредили са с нова тоалетна хартия, но са я вързали с канап за тръбите на вертикалния щранг.

Почивката свършва със съвършено друга скорост от тази, с която минават петнадесет минути в стаята. Както се казва, отлетя за миг във вечността.

Връщаме се в учебната стая. Мисля, че вече не само аз не чувам за какво се говори на лекцията. Срещам многозначителни погледи, които търсят да приковат вниманието във всеки детайли на стаята. Обективно погледнато, даже цветът на латексовата боя по стените вече буди по-голям интерес спрямо темата, която е посадила семената на агресия в настроенията ни.

И така до 18:00 ч., когато съм събрала толкова агресия в себе си, че ми иде да се затичам на пистата и да събарям с подсечка всички онези глезльовци на ски, които са дошли тук да ми цвърчат от някакво ми ти щастие!!!

Ето това е! Обучението е 5 дни.

За утре не знам просто.

След вечеря ще наобиколя магазинчетата, дано намеря прежда и куки, та поне терлици да оплета за децата тия дни.

Advertisements