Малко са онези от нашите редици, които не дават домашни. Всеки знае как учениците в час спят, как си играят с любимите играчки или трият пръсти върху светкащи екранчета. Да не изброявам онези, дето все гледат през прозореца, очаквайки да видят я леля си, или Халеевата комета, а един път Данчо каза, че почти забелязал летящото Спагетено чудовище.

Когато учениците блеят в час, много ясно, че ще трябва да си научат вкъщи. Затова давам домашни колкото ми сърце иска. А то е ненаситно.

Онзи ден делим едни безкрайни числа. Обаче нали сме първа смяна и децата ненаспали се, та половината не знаеха дали не са си още у тях пред закуската на масата в кухнята. Сама си изпях урока, сама си реших задачите, сама си трих дъската, сама си свърших всичко. Обаче и сама им дадох 50 задачи за домашна работа за утре. Що не им го казах в началото на урока, не зная, но им подейства разсънващо. На половината де, Благойчо и Наско по принцип не пишат домашни, а другите ще разберат за домашните чак следобед, когато се сетят да питат някой свой по-събуден съученик какво съм казала в клас.

Всъщност, това с питането е характерна черта и на родителите. И те, както и децата им, вечно нещо не са разбрали. Като напиша съобщение за спортен празник, не знам как го прочитат, но явно го правят със затворени очи. Едни десетина все преживяват цикличен стрес, че са проспали, забравили, отнесли са се или просто си нямат и идея, че са информирани. Един татко даже ме попита защо не е подсетен своевременно. В този момент си представих, че на личната ми карта вече не стои в ляво моя лик, а един прост календар, на който са надраскани датите и около тях стоят надписи с пояснения. Нищо, де. Този татко сигурно е директор, сигурно си има секретарка, която го подсеща да си прехвърли левия крак върху десния на всеки четиринадесет минути, та затова го разбирам.

Давам аз 50 задачи за деление с идеята, че ненаучен ученик от този клас няма да има. Ще им отнеме време като за следобед и половина. Няма да вдигнат главици, заболи погледи в цифри, решения, деления с опашки.

И знам как ще си решат задачите. В занималнята Асето ще ги реши светкавично, щото нали майка й от първа предучилищна я води на уроци по математика (пияно, солфеж, волейбол, модерен балет, програмиране за деца и още нещо беше, ама го забравих), та детето се е научило някак да се справя поне с времето. Останалата група ще си рисува в тетрадките, ще пише думи по испански, докато колежката ще е забола въоръжено око с 2 диоптъра в сборника по БЕЛ и ще впуска в бурни танци червената химикалка. Асето ще си сподели тетрадката с решените задачи и така набързо хитрите ми ученици ще изкопират петдесет броя аритметични действия. Забелязала съм, че за да става по-бързо, някои преписват просто цифри и знаци едно под други, а не като решение. Което означава, че и петстотин задачи да дам, ще сме упражнили само писане на математически символи и нищо повече. Поне после е лесно за колежката да направи проверка на всички тетрадки.

Веско също не пише домашни, защото майка му има тази задача. В повечето случаи даже не се старае жената да пише малко по-разкривено, та да докара разкрачения почерк на синчето й. Тя е секретарка, пише като за състезание по краснопис, едни мъниста подрежда. На няколко пъти съм й закачала съчинения на училищното табло. Малко да вдигна нивото поне.

На Наско баща му е заявил три пъти на родителска среща, че не е важно колко домашни ще напише синът му, а колко пачки ще е направил до осемнадесетата си година. Тарикат щял да става, а не академик. Съгласила съм се с тази теория на минутата, когато тежките златни гривни изтрополиха по крехкия зелен чин на една родителска среща, затвърждавайки бащината теза за просперитета на отрочето. Не съм сигурна, че Наско знае какво точно е домашната работа, предполагам, че татко му я е обяснил, чрез битовите ангажименти на жената у тях. Така де, майката.

Пет деца от класа ми са се изучили да използват интернет, когато пишат домашните. И калкулатор, разбира се. Даже веднъж Явор се изпусна да каже, че след като са създадени калкулаторите, майка му му заявила, че нямало луди на този свят, да си губят времето с изчисления. Изправя се онзи ден Явката в час и ме пита от името на майка си „Ако отидеш на ресторант и трябва да си изчислиш сметката, тетрадка с химикал ли ще извадиш или смартфона, а?“. За малко да му кажа, че аз и на ресторант когато ходя, обикновено около осми март с колежките, пак имам някоя забравена тетрадка за проверка в чантата и винаги може да изляза от ситуация. Да не говорим, че мога да си избирам и какъв цвят да използвам от осемте ми химикалки, които неотлъчно следват дебитната карта, пилата за нокти и червилото в чантата.

Тази група от петима хитреци един път ми бяха преписали от моя презентация, която съм качила в един учителски сайт за съчинение описание на ливадна теменужка. Толкова съсредоточено са търсили подходящия текст, че са пропуснали първия слайд от презентацията, на който съм си сложила снимката с предишния випуск. Аз много обичам да давам съчинение описание на ливадна теменужка, защото имам сантимент към нея. Като бях ученичка другарката Стефанова ме накара да пиша такова съчинение седемнадесет пъти. Имаше условие да съм го написала без грешка. И седемнадесет пъти откриваше минимум по три. Накрая, естествено, тя се отказа, обаче аз сънувах ливадна теменужка на всеки два месеца в продължение на три петилетки.

Като написах презентации, се сетих, че директорът все нещо не е доволен по отношение на проектите. Иска всички да работим по проекти, даже според мен и от чистачките го очаква това. Веднъж даде пример на съвет, че дори и хигиенистките могат да потърсят европейска програма за използването на безвредни препарати за миене на под, да попълнят апликационна форма и да кандидатстват някъде. Не беше удобно да се посмеем на съвета, обаче Иванов не е наясно, че фината моторика на нашите чистачки по отношение на захват на химикалката се свежда до ниво стискане с две ръце на дървена дръжка на метла. За грамотност въобще не отварям и дума, то е радост, че поне не си бъркат имената една с друга.

Най-много иска ние, учителите, да кандидатстваме и участваме по някакви европейски такива, а учениците да правят картонени проекти у дома, с които да красим училищното фоайе. И аз с желание давам такова домашно по всички предмети. Обаче винаги се намират дървени философи в родителски роли, които имат различни претенции. Звъни ми преди месец майката на Мая и ми обяснява, че детето й нямало време да се занимава с такива глупости. Откъде-накъде ще трябвало да купуват картон и да режат снимки на заводи с комини, като тя работела до 18 ч. и после трябвало да мие банята, да реже салата и да бърше прах преди лягане.

Бащата на Асен също заяви, че проекти нямало да прави вкъщи, защото той не бил педагог и не било негова работа да обучава чуждите деца. Човекът бил занаятчия, лепил плочки по цял ден, в това число и по гипскартон, та ако съм обичала, да не го тормозя и у тях си да ползва лепило и картон.

Най-старателно от целия клас се отнася Невенчето. Тя поне стриктно разпечатва на бял лист първата картинка, която й я е намерил Гугълът, и ми я носи свита на руло. Никога не е разбрала какво точно пише на черно-бялото намачкано листче, но от гордостта й, че е единствената с домашно, никой не може да я лиши.

В по-по-предишния ми випуск бях дала за пролетната ваканция да ми направят десетина домашни за почивните дни – хербарий от всички видове растения и насекоми, които срещнат сред природата; двеста и петдесет текстови задачи по математика (по двадесет и пет задачки само на ден); осемнадесет преписа на разкази на Елин Пелин, четири съчинения и седем преразказа на пролетни теми; описание на тридесет природни забележителности в България; картонена книга с бозайниците, живеещи в планините и равнините и по музика трябваше да научат десет песни за Великден и Цветница.

И искам да ви кажа, че след ваканцията после още една седмица никой не дойде на училище…

 

Приятна пролетна ваканция на всички! Домашни трябва да ви дам…

Advertisements