Като дойде краят на учебната година и започват да се сбъдват някои от мечтите ми. Винаги щом заместник-директорът попита с ръмжащия си глас дали иска доброволно някоя от нас да е квестор, аз едва удържам напора в мен да не му се метна на врата и да не дам на никоя друга да поиска да ми заеме мястото. И докато петнадесет ще се престорят на глухонеми и кьорави сколопендри, чиито земен път е разписан с точност в извървяването на трасето дом-училище-дом, то при мен не е така. Излез малко, виж свят, нека видят и теб, макар и да не си много за гледане…, те – не! Ще си умрат невзрачни и неугледни.

Всяка школска година, като й се види финала, си умирам да ходя по чужди училища. То само тогава това е законно и се гледа с добро око. Друго си е да видиш какви класни стаи има, колко по-неуютни могат да бъдат учителските стаи, дали има прах по первазите на прозорците, щори ли спускат или дърпат пердета. В едно училище видях и доматен разсад да отглеждат. В друго стърчаха от подиума два недозабити пирона и ми разпраха подметките на еспадрилите, които носех вече осмо лято. Но най-често ми се е случвало да сядам на счупени учителски столове – от падащи колелца, през люлеещи се подлакътници, та до строшени седалки тип „ела на земята“.

Квесторството е трудна задача за психиката на един ерудиран даскал, предвид това, че е принуден да мълчи с часове в класна стая пълна с ученици. Те затова и колегите сигурно избягват да се бутат там, щото знаят, че хем не могат да изкарат матурата, хем ще искат да се пробват на всеослушание. Абе напира си ти отвътре да вземеш да им показваш на учениците как се решава някоя от задачите или да дадеш подробни инструкции какво точно да напишат в изпитното съчинение, ама не може. А ги гледаш едни такива стреснати, леко застреляни, айде да не кажа смотани и ти се налага да мълчиш! И аз на няколко пъти съм се спирала тъкмо, когато съм била на крачка да им изнеса урок, ама съм се усещала. Но е имало колежки, дето не са успявали.

Аз обаче ги владея тези неща и не се поддавам така лесно на вътрешните пориви, напиращи като пясъчна буря върху изсъхнал кактус. Да са учили. Аз да имаше къде, можеше и по една двойка да зашия на някои от тях.

За квесторските години съм натрупала богат опит и съм се ошлайфала много добре. По-важното е, че не съм успяла досега да хвана нито един преписвач. Отдавам го, разбира се, на осанката си, на строгия дрескод, с който карам учениците да са внимателни с мен, на прическата и очилата, а и на някои хитрости. Една колежка ме е научила, че на контролно се седи в дъното на стаята зад гърба на учениците. Така хубаво им следя гърбовете и ръцете, очите ми се стрелкат по рафтчетата под училищните чинове и всичко е сканирано в рамките на секунди. А за капак няма как да се разбере към кого гледам. Хем не съм кривогледа. По принцип. Сигурна съм, че усещат леденият ми поглед как ги стрелка отзад, ама не смеят и да се обърнат. Само знам, че ако някой се обърне да ме гледа три пъти, вече става съмнителен и потенциално опасен преписвач, до когото заставам в следващите 15 минути и предотвратявам всичко в зародиш.

Телефони не ни разрешават да ползваме, ама то и не се налага. Стаите са украсени с едни шарени табла и аз си ги наизустявам през тези дълги часове на нирвана. Три часа не мога да преподавам, но пък да уча – сега ми е паднало. Тази тишина в стаята предразполага към задълбочаване на знанията по каквото ни е предложено от колегите в училището. Направо съм готова да пиша на МОН да приемат предложението ми заедно със служебните бележки за квестор, да добавят и по една бележка, че сме изкарали 1 кредит за обучение. Па да ги планират тематично тези обучения, пардон, квесторства, не да слагат само най-здравите и нови табла по стените! Един път някой беше забравил учебник по история под един чин, та падна четене за траките и римляните. Опресних знанията от едно време и сега по-уверено мога да споря с истеричката по история. Все за нещо ще я клъвна преди съвета във вторник, защото е голям дразнител и се мисли за нобелов лауреат по обществени науки.

Другата ми голяма страст по квесторството се крие в това, че в края на учебната година толкова ми е писнало от всичко, че направо ми се иска да зарежа и директор, и колеги, и ученици и портиера даже! Да стъпя здраво на стълбите пред главния вход и да си накъсам трудовия договор на шестнадесет хиляди малки парченца. И да хвана белия свят на свободата и да се навра в друго училище. Па да им покажа на всички колко важна личност съм била за школото, което за двадесета поредна година озарявам и украсявам. Обаче като огледам учебните заведения, където отивам квестор, бързо се разделям с тези мечтани революции.

Всяко училище се познава по облеклото на директора, по тоалетните му и по бройката квестори, които ще се съберем сутринта в учителската стая. Ако е малко школото, тоалетните ще са чисти, директорката ще е едра жена с широкоскроени дрехи, а ние квесторите ще сме няколко. В обратния случай със сигурност тоалетните няма да греят, шефът ще е лош, а ние ще сме един батальон хора, които ще се гледаме подозрително кой какъв социален статус ще покаже и кой ще го сложат на вратата, за да си лафи с портиера колкото си иска.

Един път влизам в тоалетната на едно даскало, няма седалка, а клекало. Аз трудно сгъвам колене да седна в тролея, камо ли да добия по-изнесена назад поза,  отдалечена от обувките ми. Не за друго, а са велурени и няма да мога да ги забърша. То па не мога и да ги стигна, когато са обути, ама това е друга тема. И направих грешката да пусна водата, която се спусна като Райското пръскало и ми наля вода през чорапите, та чак до петите и пръстите отпред. Не знам дали всичко това беше по заповед на директорката, обаче се чувстваш като щъркел в блато до края на изпита.

Друг път пак в тоалетна влизам, ама нали не съм слаботелесна, а вътре тесничко. Въртях се във всички посоки, за да намеря пролука как да затворя вратата, която почти се опираше в тоалетната чиния. Накрая прегърнах казанчето за вода, с левия крак стъпих върху  четката, а десният остана да виси над порцелана с риск да наджапам. Но успях да затворя някак и да се извъртя без поражения. Излизането беше с по-малко напрежение.

Като казах директорка, се сетих, как една колежка беше ходила в едно училище да квесторства, а там я черпили със сандвичи, напитки, не разбрах за алкохол ли става дума. Вика, че била като на сватба, имало софра и за учениците, които под строй яли и се веселили между двата модула.

Не зная дали е вярно, но аз съм виждала повече намусени директорки, на които и едно кафе им се свиди, сакън да не ни разбият нервните системи. А не се усещат, че може да се одремем по време на изпита и да напоизкарат дечурлята само шестици. То това може и да не е лошо, но не е и добро.

Веднъж отивам квестор в училище, където директорката ни помоли да напишем имената на учениците по бланките. Вика, че не толкова заради грешките, а да може да се чете нещо, за да им броят, че са се явили на изпита. За какво им беше всичко това, като половината ученици не разбраха как и къде точно да заграждат верните отговори. Някои заграждаха буквите на подусловията, където трябваше да пишат свободен отговор. Трети пробваха да търкат буквите по навик, за да видят отдолу ще излезе ли звездичка с печалба.

Квесторството е време, което не трябва да бъде пропилявано само с дебнене на преписвачи. Една колежка си беше взела да пише бележниците на четвъртокласниците си. За трите часа щяла да ги попълни, а ако остане време и изходните нива по БЕЛ щяла да прегледа. Дано не беше взела вестници и препарат за прозорци, та по погрешка да измие тези в класната стая, вместо на остъкления балкон вкъщи.

Друга колежка си беше взела книжка със судоку. Влезе в стаята, огледа за камери, прибра телефоните на учениците и щом попълни протокола, извади судокуто и за 3 часа осем изреши. Без да се усети, реши и една от задачите на ученик, който отиде при нея да я попита може ли да драска по листа с формулите.

На един изпит, директор пред пенсия подкара инструктажа толкова революционно, че с патос ни разказа за тайните и слуховете, които се носят за директорите, в чиито училища работим. Не зная как от вестник „ШОК“ още не са го потърсили, осем броя щяха да издадат само от стенограмата на този инструктаж.

И квестор на изпит по рисуване съм била. Там най-страшното настъпи, когато една миловидна красавица извади картон в неин ръст, извади 84 цвята флумастери, нарисува дребни цветчета и малки дечица и се отдаде на защриховане. И докато траеха тези пет часа изпит, всички останали вече бяха забравили, че са рисували нещо, малката госпожица редеше чертичка до чертичка в дълбок транс, който бе нарушаван често от почивки, гарнирани с усмивки, благ поглед и пълно щастие, лишено от смисъла на думата „бързам“. А пет квестори седяхме и гардирахме тази талантлива персона да не извади от някъде нещо за преписване. Не си представях точно какво и как се преписва на изпит по рисуване, но в един момент ми идеше да й скрия флумастрите, да преместя времето напред, да изрежа бялата част на картона и да я пратя да поиграе на люлките навън. Хем и тук поне едно кафе не ни бяха черпили.

Искам само да кажа, че от МОН да помислят да ни пращат да преподаваме по месец в годината в различни училища. Хубаво е да ни разнообразяват живота по заповед, щото доброволно не се получава. Иначе няма как да видиш, че има училища, в които се пише с тебешир, а в други се работи с маркер на батерии и се ползват интерактивни дъски. Има места, където интернетът влиза посредством кабел само в компютъра на директора, а други – където и на учениците им е разрешено да ползват глобалната мрежа за учебни и познавателни цели през мобилните си устройства. На едни места има алуминиева дограма и модерни шкафчета, а на други – отзяващи дървени прозорци без стъклопакет.

Не може да се работи в училища, изглеждащи като педагогически музеи на XIX и XX век. Иначе трици да ни раздадат, да хващаме … нали!

И ако някой се реши да пооправи нещо, моля да започне от тоалетните!

Advertisements