Част 1

Хубаво приключение е зеленото училище в края на учебната година. Има си класове, които като ги помъкнеш на зелено и после директно отиваш в Алеята на славата.

Аз ходя на зелено училище от малка, тогава лагери му викаха. Понатрупала съм опит, защото съм следяла зорко моите даскалици какво правеха. Е как какво правеха – закачаха се с мъжете, които се мотаеха там. Обаче аз не съм такава, въпреки, че основно това помня.

Опитът и спомените ми показват, че на лагера, понастоящем  зелено училище, трябва да има ред и дисциплина. Страхът на учениците се взима още в класната стая. Към последните дни преди заминаването рева като мечка с малки, така че и чистачките от време навреме да ме питат що се ядосвам така. Закрещявам  в ниска октава и винаги поемам дъх  с долната част на белите дробове (издишам с диафрагмата), прозорците вибрират, пердетата се поклащат от лек бриз, учениците замират. Веднъж даже и шефът нахълта, онемя, изгледа ме със смесени чувства отгоре до долу и смотолеви нещо, че ме чака в дирекцията в междучасието. Аз обаче не ходя при него като е ядосан, за да не се напрягаме излишно. За тая мижава заплатка съм решила само по едни розови очила да го раздавам.

Щом учениците свикнат с гневния ми рев, значи вече мога да правя списъците и да подканвам родителите да плащат. Започнала съм да събирам таксата веднага след нова година, защото до първи юни повече от половината пак няма да са платили. Една майка ме пита защо точно този хотел сме избрали, без да знае, че на нас, учителките, ни е все едно в кой хотел отиваме, при положение, че сме денонощно на работа. Мен ако питат, най-добре ще е да ни настанят във войнишки палатки, разпънати в голямо празно хале. Ама не ме питат.

Винаги пътуваме три колежки, които едва се понасяме, ама сме си свикнали. Досега не помня да сме се хващали за косите, но един път за малко да стане. Асенова вика, че съм хъркала като стара дъскорезница и затова ходела като замаяна и недоспала на следващия ден. Тая цяла нощ се дере като бенгалски тигър, сутрин глас няма да говори от гърлените шестчасови арии, на мен тръгнала да ми обяснява каква съм! Затова спим в отделни стаи, че ще стане някой сакатлък.

Другата колежка кърка като Пацо Тигъра. Само чака да и задремят учениците, вади от чантата една парцуца и вика наздраве по петнадесет пъти на вечер. На лягане винаги й идва музата да пее, чат-пат и в танци се впуска. Един път тръгна даже да се съблича, ама я спрях. Щяла да  си къса сутиена, че не нямала риза по себе си. Само като си помислих, че утре ще ми иска моя, веднага овладях положението. Иначе не е лош човек Спасова, нека си пийва, важното е, че се сдържа до към девет часа. То и аз си пийвам джинче и водка, нося си ги също в багажа, ама нямам спомен да съм се оливала.

Първи ден

На сутринта, щом пристигнат автобусите, родителите се струпват върху децата си, сякаш в Сирия на мисия да ни пращат. Абе то си е баш така, па и ако знаеха какви работи стават по тези лагери, жив човек нямаше да си довери детето на мен, ама хайде! Бутат се найлонови пликчета против повръщане, други завили сандвич в салфетка, трети бършат сълзи и подават допълнителна батерия за телефон, за да си говорят постоянно. Има и родители, дето с такива блага усмивка си оставят детето и сака в ръцете ми и се затичват към колата с едно далечно подвикване „Бързааааам за работааааааа!“, та чак ми иде и аз с тях да хукна. Тези първи си плащат за зеленото училище и винаги питат кога пак отиваме.

В автобуса децата леко откачат, щото знаят, че са освободени от родителский хомот, а аз нямам двадесет и пет чифта очи и не съм стоножка. До към табелата за край на града вече съм толкова напрегната от репликите „Не се изправяй с обувки на седалката!“, „Не отваряй прозореца!“, „Не сядайте по двама на седалка!“, че обикновено си сядам до шофьорчето и си бъбрим за нещата от живота, за семействата ни, колко харчи автобуса, къде има радари по пътя и защо не ни се живее в България. Веднъж с един и рецепти за мусака си обменяхме, ама не останах доволна от неговата – много постна ми дойде.

На първото спиране с автобуса, обикновено на някоя бензиностанция, става веселба… за децата е веселбата, да уточня. Половината чакат пред тоалетната, другата – на опашка да си купуват кока-кола и фанта от 3 лв. Аз, естествено, съм обяснила, че тези напитки са вредни и скъпи, обаче са ме чули само онези, дето са последни на опашката за тоалетна и няма да им остане време да се редят на втора опашка.

Щом затръгваме, автобусът затваря врати, аз като кондуктор минавам да броя седалки. Помните ли как беше като ви разказвах за екскурзията – „две, четири, шест, осем…двадесет“? На зелено училище така е дни наред. Броим постоянно, а децата щъкат напред-назад и понякога броя по 2-3 пъти. Докато ми писне.

Винаги при пристигането в хотела настава хаос. Ако не можете да си представите малки деца с големи куфари, то е достатъчно и самоходни куфари да си представите. Родителите винаги пращат децата си с най-големия багажник на колела, който имат вкъщи, или комшиите имат. Следващият размер сигурно съвпада с малка каравана. Винаги съм се чудела с какво толкова запълват тези складови пространства, но ще ви разправям как на тръгване със зор и инженерна мисъл успяваме да ги затворим.

Както съм ви разказвала, малките деца рядко ходят, защото пружинките им са навити за тичане. Та слизаме от рейса, грабват се куфарите и се започва тичане с тях по паркинга, по коридорите, фоайетата, двора, футболното игрище. Минават няколко часа докато въдворим ред и успеем да натикаме ученици и куфари по стаите. Следва разпределяне на легла, пространства, шкафчета, гардероб и етажерки. Обяснявам как балконите трябва да са затворени, за да не реши някой да си пробва късмета с повечко адреналин, обаче друго си е да ги видиш след малко провесили се от втория етаж да пробват да минават по парапета към съседната стая.

Тъкмо всички са по стаите и са започнали да си смесват в едно тениските, чорапите, чехлите и четките за зъби, аз решавам да си взема душ. Точно пускам топлата вода, когато на вратата на банята се чука „Госпожооо, забравил съм си зарядното! Може ли да ми дадете Вашето?“ Аз, за късмет, дибидюс гола, не съм си взела зарядното с шампоана в банята, помолвам тактично „СЛЕД МАЛКО!“ и вече почти попарена, пускам студената вода. Удоволствието от това да разтваряш лепкавото усещане от кожата си, която сякаш е забравила да диша от два часа, се нарушава с ново почукване на вратата „Госпожоооо, имате ли нокторезачка?“ . Аз само се моля да съм заключила добре вратата, за да не реши някой да провери с колко стотин броя нокторезачки съм се заключила в банята, а на него да му трябва само едно, обаче веднага.

Вратата на стаята, където спи учителката, зее винаги широко отворена. Просто правило в живота на зелено училище е, че колкото са повече учениците, с които тръгваш, толкова по-малко са минутите, в които можеш да дремнеш, да посетиш тоалетна или да се изкъпеш.

По принцип хотелиерите спокойно могат да настаняват учителките във фоайето, за да можем да следим зорко пътникопотока, както и да долавяме различните шумове по етажите. Първият, който се усети, че ще си разпусне рецепционистите в неплатен отпуск и още малко ще забогатее.

Минавам по стаите да раздам правосъдие, графика за хранене и инструкции за поведението в хотела. В крайна сметка никой не е разбрал кога е закуската. Четирима питат на ол инклузив ли са. Аз ще мина още двадесет и шест пъти до вечерта по тези стаи, та не се притеснявам, че от втория и третия път не са ме разбрали.

След като дечурлигата са се усетили сами по стаите, съвсем естествено започват да изпълняват волна програма на всичко забранено у дома. Това – скачане по леглата, бой с възглавници, хвърляне на обелки от бонбони по земята, пръскане с дезодоранти, обличане на банските и къпане докъдето стига водната струя около банята, са само най-кроткото начало на нашия престой. Не, че не е имало рисунки по стените. Или лепене на желе-гущери, желе-топки, желе-паяци и други желе-изчадия по таваните на стаите. Да не разказвам какви премеждия с дъвки съм имала.

След като мине първо ниво на полудяване, следва гоненица по стаите. Правила няма, кой кого гони не е ясно, но всички тичат. Един път се бях опитала да крещя и да ги спирам, ама тъкмо три пъти ме побутнаха с репликата „Ти гониш!“, та ги гоних, де! Ама да се прибират и изправят до куфарите. Щото „по стаите“ е много общо понятие.

После са огладнели вече и искат да вечерят. Шест от тях говорят с родителите си по телефоните, правят снимки и им ги пращат, коментират и мен сигурно. Отнякъде се появява Спасова и ме пита дали си нося порцеланова или стъклена чаша да пиела едно … „лекарство“. Ама и да не й дам, до пет минути ще е пила от бутилката, затова не ми е притеснено.

В ресторанта на който е да е хотел, винаги са обрали всяка декорация, положили са мушамички по масите, чиниите са като за гръцка вечер – кой-каквито е имал като непълен комплект у тях, ги е донесъл на доизживяване. Сервират на децата вечерята, която като количество е колкото да нахрани полугладна кокошка – малко картофи, двадесет грама свинско, зелева салата и чаша айрян.  Ама учениците са щастливи, в куфарите си имат хранителни запаси да оцелеят и при евентуална окупация на хотела в следващите дни.

Най-трудното настъпва, когато трябва да въдворяваме ред първата вечер. Ако си мислите, че гоненицата е приключила след вечеря, не е. Бъркате. Врати се отварят и затварят, деца се возят в асансьора на хотела за разкош, други са изпили вече по литър кока-кола преди да сме се скарали с барманите, че на деца такава напитка не се дава. То това се разбира към 00:30-01:00, когато кофеиновите човечета са в разгара на олимпийските игри на закрито. Влизам в една стая, две момчета спят седнали срещу картуун нетуърк на телевизора, а другите две се състезават колко пъти ще скочат от легло на легло на един крак без да паднат. Ама и за такива ситуации имам готови решения – броя до три и загасям лампите, па кой успял да си стигне леглото – успял. След двадесет минути се връщам да будя заспалите да си лягат по местата. Една майка ми пише смс, че не се е чула с детето си, дали всичко е наред.

Когато полунощ е превалил, влизам за душ в банята и се моля да не ми почука някой на врата. Не, че ме е страх от призраци. Спасова вече е на осмото наздраве и разказва как дъщеря й е изкарала студентската бригада в щатите. На моя етаж всичко е утихнало, часът е 2 и е време да събирам сили за утре. Оставям вратата на стаята да зее отворена, да се създава усещането за фоайе.

Advertisements