Любов Даскалова e на зелено училище. Част 2.

Часът е 6. Нощта е минала на отворена врата, обаче и леко открехнат прозорец до леглото. Цялата дясна половина на врата ми е закована с пирони, извъртането на погледа става чрез маневра на петите. Първо тялото си сменя посоката, последно аз, да де, главата.

Буди ме Спасова, пита дали си нося някакво кафе, че тя цигари носела, ама трябвало да ги преглъща с нещо. На зелените лагери е така – гасим лампите с кока кола, дърпаме пердетата с кафе. Добре, че тази напитка е много горчива, та децата на по-късна възраст се изучват да я пият. Спасова ме строява да ставам, да си мия зъбите и да тичам в нейната стая да гледаме сутрешните блокове по телевизиите, докато в хотела още е тихо и на всички бойни полета армиите спят.

Тъкмо сглобявам картината в полуопиянено състояние как ще изглежда денят след 4 часа сън, в банята съм, силната струя вода се бие в закованите пирони вдясно, когато на вратата на банята се чука с репликите: „Госпожооо, мама иска да ви чуе!“. Намятам хавлията някак си, обувам първата джапанка пред очите ми, отварям банята, леко със сапун по веждите, грабвам телефона и само докато три водни каки почукват говорителя на телефона в такт „АЛО“ майката отсреща ме започва с дългоподготвяната си пледоария за пленарна зала „Трррррррррррррррррррррр…не е спала…тррррррррррррррррррр…някой е тропал трррррррррррррррррррррима права…………….тррррррррррррр“ . Добрезакованата ми дясна половина е повлияла остро на изслушвателните функции на лявото ми ухо. Сглобих от отделните, едва дочути фрази, какъв проблем има. Тропали били децата от горния етаж и детето не спало цяла нощ. Ама не от трите изпити коли за вечеря, а от тропането на горния етаж на иначе спящите деца. Пращам го Асето да спи, защото е тъмно още навън и бавно повличам закования си врат по стълбите към стаята на Спасова. Нашата си избрала стая за пушачи, вътре затворила прозорци и изпушила сигурно три пакета от по двадесет къса, направо едва я видях. Добре, че беше седнала право срещу вратата, щото за странично сядане щеше да ми трябва около половин час да се завъртя във всички посоки. Давам и пакетче разтворимо кафе, Спасова пуска топлата вода от чешмата, сипва в стъклената чаша гореща вода + нес и както е натурално вряло си отпива половин чаша. После изпръхтява така, както тя си знае, кашля усърдно пет минути като и предъвква нещо по време на паузите, накрая сяда победоносно на стола и с патос изрича „А, добро утро!“. На мен ни ми е добро, ни ми е утро,  но денят тъкмо започва.

Докато прехвърляме сутрешните блокове, където вечно ни занимават с неща, от които само политиците се вълнуват, на вратата се чука, някой отваря, но в мъглата не разбираме кой е.

Аз ставам бавно и леко с изкривена глава разпознавам Явор от моята група. Пита ме къде му е телефона и едната джапанка. „А майка ми сложила ли ми е бански? Вчера май си изсипах нещата от куфара върху нещата на Гошко и сега не знаем кое на кого е…“

Отиваме заедно до стаята, където става ясно, че всички дрехи от всички сакове са добили формата на купА сено в центъра на стаята, превръщайки се в удобна цел за скачане от леглата. Коя дреха на кого е, момчетата от стаята не знаят. Гошко е сигурен само за слиповете, които е обул от вкъщи и са все още на него, Ники си разпознава един анцуг, Стефчо подозира, че една пижама е същата, каквато е носил и у дома, но останалите дрехи сякаш са се появили в стаята случайно и нямат нищо общо със собствениците им. Ако подредя дрехите и изпратя снимка на родителите, много трудно ще обясня как всичко е стигнало до тук. Не, че е лошо да тагнат дрехите с имената на момчетата, но това ще си го направят така илииначе като се приберем от зеленото. Затова строявам момчетата, визуално налагам дрехи по тях, за да видя коя на кого ще стане, разпределям ги по леглата и издавам заповед повече дрехи по земята да няма.

Минавам по стаите да събудя учениците ми, защото след половин час започва закуската. Обаче се затичвам към тоалетната, защото усещам, че е спешно. Тъкмо влизам и премрежвам очи, когато на вратата се чука : „Госпожоооо! Госпожоооо!“, разпознавам гласа на Тодор. Ужасът, че става нещо извънредно допълнително затяга спешната ситуация. Ставам изплашено, за да чуя „Какво ще има за закускааа?“. Отдъхвам си, но вече изпитвам ужас да вляза тук. Обмислям сериозно да ходя да се къпя другаде.

На закуска слизат само сънени физиономии и си тръгват пак такива. Половината не ядат силно препечени до кафяво макарони на фурна, почти без захар с едва доловими аромати на яйце и сирене. Денят е втори, джобни пари все още се намират, ще ги водя някъде да похапнат нещо за ядене. Събирам си групата, уговаряме се, че след половин час тръгваме на разходка до центъра на града и всички тичат по стаите, за да се облекат за игри.

На мен много не ми се играе, спи ми се като на таралеж през ноември, но съм на работа.

Излизам на двора да събирам децата – 2-4-6-кой-го-ня-ма? Милена си търсела едната маратонка, слава богу, другата й била на крака. Докато чакаме, минава собственикът на хотела и веднага прави забележка на Стефан да не гази тревата. Стефан е начетено дете на майка-баничарка и баща-автомонтьор, та няма и секунда от забраната, малчуганът изстрелва „Не си ми никакъв, та да ми казваш какво да правя!“. Преди разговорът да се усложни, телефонът на собственика иззвънява Деспасито, с което нещата придобиват „спасито“ характер. Милена пристига с две маратонки, еднакви при това и тръгваме дружно към центъра. Спираме на осем поредни детски площадки, на които се изпълняват разнообразни акробатични номера от волната програма на фрий-стайлърите. Аз съм си обещала да не викам „Недей!“, „Не прави така!“ и други подобни, защото децата за да ги могат сега да ги правят, значи са ги упражнявали редовно с техните родители. Аз само присядам от пейка на пейка, в торбичката си нося фотоапарат, носни кърпички и едно ковьорче, дето го плета на една кука от пролетната ваканция. За масичката в хола, под телевизора да го сложа. Плета и броя по колко завърза на ред, после броя и децата. Малко се обърквам, че не е една и съща бройката на плетката и на учениците, ама то ще се познае после по покривката – колко ще е застъпена от телевизорната поставка. В един момент всички идват при мен и дружно изревават „глаааднииии смееее“. Тръгваме към близко магазинче, в което бързо се изкупуват солети, чипсове, вафли, крекери и царевични пръчици. Зорко следя сред напитките да няма кока-кола.

Тръгваме към хотела, защото идва време за обяд. Прасетата, които дояждат помията от ресторанта и днес ще преяждат – обедната порция е картофи с ориз и едро нарязана зелева салата с моркови. И най-гладните питат дали има друго за ядене, а сервитьорите тактично пропускат да отговарят, защото вероятно и те са останали гладни, въпреки полагащия им се порцион. Веднага след предложения обяд излизаме с целия лагер да търсим храна по баничарници и дюнерджийници.

Спасова също е напрегната, пуши си спокойно пред децата, повярвала е, че това е единственият начин да оцелее до края. От най-близката баничарница до хотела е разбрали, че има зелено училище с деца и предвидливо са направили петдесет банички в повече за деня. И съвсем очаквано свършиха всички. Асенова изпива две бози и вече иска да се връща в хотела, защото й започват сериалите. До 19 ч. никъде нямало да ходи, децата да си почивали вътре по стаите, все пак на почивка били дошли.

Мен ме е страх, че като се приберем, пак ще вляза в банята и вратата ще избумти, та предпочитам да подремна по паркове и детски площадки. Моите ученици се чувстват идеално да тичат безцелно, да се гонят и аз да не им правя забележка. Аз разчитам на това да не почиват, да се изморят едно хубаво, та довечера всички да си легнем навреме.

Телефонът ми звъни, майката на Виктор е, пита къде й е детето и защо не си вдига телефона?

Детето й е пред мен, успокоявам я, нека да се чуят довечера. Всички телефони съм ги заключила в моята стая, за да не се изкушават родителите да ни притесняват през пет минути, нито пък децата да мрънкат, че са гладни, жадни или са снимали госпожата как си бърка в носа. Цяла година за превенция говорим, няма накрая да се изложим, я! Превантивно съм си спестила една камара главоболия, обяснения и излагации.

След като на три пейки добре си подремнах между 15 и 16:30 ч., броя учениците и тръгваме към хотела. Те са играли през това време, но по-важното е, че са всички заедно и са здрави. Връщаме с преди 18 ч., вечерят каквото вечерят и после да заминават по стаите.  През този интервал за малко връщам телефоните, за да се успокоят родителите, че всички сме оцелели, на крака сме, дишаме и нещата изглеждат нормално.

Асенова се е заключила в стаята, увеличила е докрай звука на телевизора, а цялата й група пие кока кола в бара на хотела и са на финален кръг на състезанието по оригване.

Спасова също е в стаята си, не е проветрявала от сутринта, дрехите й вече чернеят от катрана. Нейните ученици се возят в двата асансьора, състезавайки се кой ще пренесе пожарогасителите от втория и третия етаж до първия. И това е възможно, защото рецепционистите тъкмо си предават смяната.

Отиваме на вечеря, децата са изтощени и гладни. Сервират ни постен гювеч с неварени сочни хрупкави картофи, твърди моркови, нагарчащ патладжан и леко гранясало олио. Салата няма, има десерт – зелена кайсия и червена ябълка. В стаите обаче има солети, крекери и зрънчо. Предвид това, че децата са много гладни, със сигурност няма да има паднали, стъпкани и натрошени храни по пода.

Избягвам да влизам в банята преди всички да са си легнали за вечерта. Към 21:00 проверявам, децата спят, в стаята на Гошко кулата от дрехи вече прилича на Бурж Ал Халифа.

Лягам си. Вратът ми леко се е поразчупил, затварям прозореца, двоумя се дали да не заключа вратата.

Advertisements