Часът е 5 и 10, което по мои сметки означава, че в следващите 15 часа няма да мигна. Асенова е седнала на възглавницата ми, защото е ниска и иначе няма да я видя,  бута нервно рамото ми с лявата ръка, за да ме събуди, а с дясната се пресяга да ми вземе чашата с вода и да ме полее с нея. Изпреварвам тези мокри събития, скачам в леглото, застъпвайки си нощницата, което води до раздиращия звук на скъсани конци или разпрано хасе. Облещвам поглед  „хамелеон на лов“ и вече не помня с какъв точно тон и децибел я питам „Какво става?“. Снощи в тъмното нашата си объркала хапчетата за дископатията с тези за запека. И понеже много я е болял кръста (от какво – не знам, сигурно от креслото пред телевизора), та изпила три за всеки случай. Сега, за да дойдела до моята стая, влизала до тоалетна във всяка отключена стая на нейния и моя етаж, такова било напрежението. Имала ли съм хапчета нещо да я затегне? И тъкмо ме пита, нашата скача с най-бързата стъпка на патешкия танц и хуква към банята, откъдето се понасят други резки звуци. 10 секунди след тях Асето се подава на вратата ми уплашена и ме пита какво става? Изпращам я да си ляга, викам й, че това не е от мен.

Ставам и ровя в лекарствата, които нося. Аз винаги си нося 4 вида кутии със сортирани лекарства за всеки случай. Навремето майка ми беше лекарка и съм получила по наследство  някои знания от нея. В кутия номер 2 намирам имодиум, приготвям 3 хапчета, за да е съответна реакцията поне по брой, подсигурявам на втори фланг чаша вода с 25 капки йод, изваждам 2 смекти и една ампула гентамицин. С тази комбинация смятам, че ще бетонираме клозетната офанзива и днес само сериалите ще вървят по вода, а Асенова няма да изпусне и кадър от тях. Пита ме не е ли много всичко да изпие, но я уверявам, че майка ми и по повече е давала.

В 5:20 вече се чудя какво да правя, щото ми се спи, ама няма за кога. Вадя игла и конец и започвам да си шия нощницата, която е получила хоризонтална цепка на седалищната област, защото съм я застъпила с петите. Лошото е, че конецът не е толкова дълъг, няма да стигне за фестон бод, затова зашивам набързо с бод „тропоска“, колкото провисналото парче плат да не забърсва пода пред тоалетната чиния.

Чакам и  Спасова да нахълта, ама явно цигарените облаци в стаята й я затрудняват да намери  вратата.

Разбърквам си едно кафенце, пускам телевизора и подхващам плетката. Планирам днес отново да обикаляме с учениците в близките околия. Много добре им се отразява това цял ден да са в голямо междучасие и аз да нямам поводи да им правя забележки. Нека ме видят и в тази светлина, да не си мислят, че съм вечно с опънати нерви. То, нерви не останаха де…

Към 6 идва Стефчо и директно чука на вратата на тоалетната там да ме търси. Аз в това помещение не съм влизала след Асенова, щото няма отдушник и не е за посещение още. Стефчо иска да му услужа с моя смартфон, за да си проверял честовете. Аз не разбирам каква е тази дума обаче и го питам коя зодия е да му я прочета. Детето ми обяснява, че това не е зодия, а игра и трябвало да отваря някакви сандъци и нещо щяло да има там, обаче майка му му прибрала телефона вкъщи и му дала едновремешна нокиа с копчета. Смилих се над горкото дете, останало в миналото хилядолетие в технологично отношение, дадох си бойното леново и го изпратих в неговата стая.

Ставам плахо, ослушвам се внимателно дали се чуват стъпки и гласове, предвидливо си заключвам стаята и влизам до тоалетна. Дойде и моят ред за там! Уви, и този път съм сбъркала… На вратата на стаята ми се блъска с всичка сила, три момиченца пеят в хор „Госпожооооо!“, аз на бегом отварям. Ирина се заключила в банята и не можела да си отключи отвътре, много плачела и искала да се обади на тате, да дойде да я спаси. Обувам набързо един панталон и хуквам към 206 стая да спасявам тоалетната заложница.

„Защо се заключваш бе, Иринче?“, при което ми се отговаря, че искала да си поиграе малко с ключа, да видела в коя посока се завърта. Обаче плаче през това време. Тичам към рецепция, но там няма никой. Чукам на една служебна врата и от там се подава чорлавата глава на млада дама, която, очевидно събудих. Леле, ако я бях видяла тази по тъмно, сигурно нямаше да издържа на гледката и щях да се свлека в несвяст, а Асенова и след гентамицина щеше да …нали. Обаче работникът по поддръжката идвал към 8:30, повредена хотелска интериорна врата струвала 90 лв. Аз пък съм готова да й услужа с телефон и да разговаря с разгневената майка на Иринчето, за да й наглася настроението в унисон с прическата и гурелите. Обаче телефонът не е у мен.

Връщам се в стаята, за да си взема подръчни инструменти – нося си 4 броя прави и кръстати отвертки, малко гедоре с тресчотки, 3 вида клещи, малко чукче и фазомер. Фазомера преди 7 години го ползвах, за да установя, че бие ток по парапета на футболното игрище. В няколко кутийки съм прибрала пирони, винтове, болтове и гайки. И все по зелени училища се е налагало да спасявам положението, а и разходи за нанесени щети съм гледала да няма.

С тънка права отвертка се опитвам да препълзяна езичето на вратата и да отворя залостената порта, зад която се крие плачещата Ирина. Успокоявам детето, че всичко е наред и ще я освободя скоро. За временно отклонение на вниманието ползвам стар прийом, започвам да я изпитвам на таблицата за умножение, както и да ми прави фонетичен разбор на думи. В същото време муша отвертки в тънкия процеп, обаче нищо не се получава. Идват Христо и Венци и питат какво става, а аз им отговарям, че отваряме трезора на банка, където е скрито голямо съкровище и преди да съм си довършила крилатите мечти на безмерното богатство, двамата юнаци се хвърлят с рамене върху вратата и почти я отварят едновременно и отляво и отдясно. Абе направо си я откъртват. Ирина е спасена, а момчетата се впускат да търсят злато и пари. Аз на свой ред заковавам пантите с два пирона. Добре, че Асенова сутринта не беше успяла да се заключи в тази тоалетна, че си представям как щяха да се издушат децата в стаята. Явно много е бързала и не е имала време да се занимава с ключалки.

Събирам учениците и отиваме под строй на закуска. Сервирали са мляко с ориз без канела и чаша светъл чай без захар. Иво казва, че майка му ориза го готви с пиле или на сарми, а не му го дава за закуска. Пет деца питат ще идват ли китайци да ядат традиционната им храна. Други четири викат, никой да не яде, защото това е десертът, а закуската не са я сервирали още. Всички малчугани се вслушват в съвета и не пипват сутляша, две питат келнерите къде им е храната. Спасова се изправя и се опитва да крещи с пълна сила, че това е закуската, обаче се задавя от тези цигари и започва да говори кашляйки. Всички ученици отправят поглед към нея, в първия момент се заслушват в призива й да започват храненето, но понеже кашлицата вкарва разни рап-елементи в речитатива, Виктор от съседния клас се изправя и като Печенката започва да показва знания в бийтбокса. Децата грабват лъжиците и започват да дрънкат по купичките-алпака, Спасова не спира да кашля, Асенова яде втора порция в цялата тази лудница, че оризът затягал. Аз си мисля, че се е циментирала за две седмици напред, но само времето ще покаже.

Целият лагер почти на бегом взима разстоянието до близката баничарница. Посрещат ни с усмивка, защото са ни очаквали, днес също са ни предвидили с допълнителна продукция. Всичко се разграбва за минути, децата вече не са гладни и са готови за игри.  Направо продължаваме към детските площадки, където тичането и скачането са основни елементи на всички видове игри. Асенова се върна в хотела, децата й ще си почиват по стаите, защото цяла нощ не са спали. Аз и Спасова продължаваме напред, носим 2 чувала с топки и федербал, които физкултурничката Панайотова ни ги е зачислила на отговорно пазене и употреба по време на зеленото. Надписани са футболните, волейболните и хандбалните топки, даже и перцата за федербал са изографисани с тъмносиньо мастило, че са на нашето училище. Даже има и съкращение „Панай.“ , ама не е стигнало мястото за останалото.

Цял ден мерихме улици и площадки. Въобще не се прибрахме за обяд в хотела.

Асенова каза, че са сервирали постен гювеч, печено пилешко крилце и компот от праскови. Представих си всичко това изсипано в една купа и загубих апетит. С децата се получи същото, само не зная кой какво си е представял.

Ядохме пица на парче и сладолед, парите съм ги прибрала на всички, за да ги изразходваме само за калории. Колкото и да са красиви, сувенири не се ядат за вечеря.

Времето е хубаво, не напича силно, аз и Спасова вече сме посядали на всички пейки в парка, отметнали сме разнообразни теми за разговор и решаваме да поиграем с учениците на народна топка. Избират ни за консули, щото не ни отива да подрипваме очукани.

В този момент ми звъни телефона, директорът е отсреща. Вдигам смело, защото не виждам как ще съм сгафила далеч от полезрението му, но бъркам. Сутринта Стефчо като си проверявал чест… какво беше там, го набрал по погрешка. В 7 без 20, когато началството още спяло. Трябвало да сядам и да пиша обяснение какви били тези своеволия и какво правел моят телефон в ръцете на учениците ми толкова рано сутринта. Запазих самообладание и му казах на шега на началството, че ще напиша обяснението върху пощенска картичка и ще я пратя по Български пощи отворена, без пощенски плик, за да могат да се насладят на хубавата гледка и от двете й страни всички пощенски служителки от тук до Мизия, Каварна, Кърджали и Петрич. Тази моя каламбура явно съвсем разгневи нашия ръководител, който само изсумтя, че като се върнем от зеленото училище, ме чака в дирекцията и затвори без да чака отговор.

Чакай да се върнем първо от зеленото щях да му кажа и засилих топката по децата, направо три очуках наведнъж.

Advertisements