Хайде, не ви ли омръзна да четете за това зелено училище? И на мене ми втръсна всичко, ама трябва да се прибираме.

Към 4 часа идва при мен Ивчо и ме разтриса яко по рамото, докато събирам сетни сили, вероятно хъркайки като състезателен автомобил без резонаторно гърне. Скачам с последните останали няколко калории в безкофеиновото ми тяло. Какво има ли? Телефонът му останал на пейка в парка, в съседната стая при момичетата или на масата в ресторанта. Сигурен е, че си го е взел от вкъщи, щото според него е говорил с майка си преди три дни и не помни кога, но е играл и на игра. Може ли да звъннем, за да го чуем дали звъни. Но пък го държал винаги само на вибрации, щото майка му често му пишела, даже и нощем. На молбата ми да го търсим по светло, по личицето му просветват няколко сълзички, които мигом ми променят решението. Телефонът ми е до главата, на вибрации, с 9 пропуснати обаждания от родители и нито едно от моите деца. Обаче нямам номера на Ивчо, той също не си го знае… Докато леко размишлявам как да постъпим, Иво вече е изтичал да събуди Мартин, щото в неговия апарат бил записан. Вече трима сме будни, първите петли са още с пижами и няма да кукуригат скоро. Слънцето е някъде над Владивосток. Идва Мартин сънен и ми дава да си препиша номера, защото той нямал минути за разговор. Подавайки старата си нокиа, веднага разбираме, че му е паднала батерията. Снощи светел с фенерчето да си търси падналия спинър под леглото и забравил да го изгаси. А зарядно не носел, щото телефонът се зареждал на десет дни веднъж. Докато говорим сънено Иво е събудил Явор, който крещи разярено, че не си дава телефона, сам щял да си играе на него. Разбират се. Явор направо звъни. След минути се понася писък от момичешката стая. Нищо не дрънчи, за сметка на това вече три момичешки истерични гласа будят целия хотел. Възглавницата на Асето извибрирала, Дама Пика й била под леглото и деряла с остри нокти по главата й направо. Вече всички стаи на етажа са отворени, сънени деца пищят и тичат по стълбищата. Някой си дърпа полуотворения куфар и крещи „Земетресение!“. Четири деца от горния етаж звънят на родителите си и обясняват, че в хотела има пожар. Спасова тича с цигара в ръка и с басов глас реже детската глъч „Какво става тука, бе?“ . В този момент от цигарения дим се задейства противопожарната система на хотела и руква дъжд от едни душове по таваните на коридора. Завива отнякъде сирена. Рецепционистката вече обяснява на 112 как в хотела има бедствие и да пращат пожарна и гражданска защита. Не зная на кого ще звънне, за да пратят и екзорсист за Дама Пика. Аз съм по нощница, едната ми джапанка я е обул Мартин. Гласът ми не се чува от хора на викащите деца, душ ме облива от тавана, косата ми е закрила половината лице, но мократа дреха е полепнала по мен. Някои деца в полумрака даже не ме разпознават и продължават да крещят , сочейки ме – „Кърваватааа Мееериии!“. Искам да кажа на всички, че всичко е наред, но вече и сама не си вярвам на това. В 4:20 половината деца са на двора на хотела, другите търчат от стая в стая по спешност да събират багаж, Спасова пише обяснение защо пуши в хотел. Ивчо си е намерил телефона и щастливо си е легнал в леглото. Мартин си брани куфара някой да не му го грабне по погрешка. Аз слизам на двора да прибирам децата и да ги успокоявам, че просто е станало недоразумение, че е време да поспим и после да си тръгваме към вкъщи. След още около половин час пожарната си е тръгнала, на Спасова й се е разминал актът, децата са по стаите, аз се чудя успокоително или кафе да пия. Часът наближава 5, всички сме си легнали да се опитаме да поспим, първи петли приветстват последните будни. Навила съм си часовника за 7.

Обаче това с навития часовник нали не е класическо навиване на реален часовник, та нищо не ме е събудило до към 8:40, а Спасова и Асенова вече закусват. Набързо ставам, сръчквам учениците си и вземаме по две стълби за една надолу към ресторанта. Днес хапваме и веднага освобождаваме стаите. Не можем луксозно да престоим до 12:00 ч., както повелява традицията, защото идвала следващата ученическа група и трябвало да се оправи този погром, който е нанесен на хотела след нашия престой. Управителят е намусен, а аз не съм си доспала и го бия по точки.

Започва епичното прибиране на стоки от различно естество. Големите куфари са създадени да побират обзавеждането на боксониера така, както караваните и кемперите стават луксозни жилища. И ако в часовете по Технологии и предприемачество трябва да учим семеен бюджет, то нека един от предходните уроци да бъде стягане на багаж, сгъване и подреждане на дрехи, спускане на надуваеми топки, опаковане в компактно състояние и др. Електрическата четка за зъби със стойка и зарядно има място до маратонките. Балсамът за устни е до най-голямата четка за коса, размер XXL, чистите гащи са в плика с мръсните чорапи, зарядното за телефон вече плува в найлоновото пликче, в което се е разлял шампоан и балсам 2 в 1, но в семейна еднолитрова опаковка. Две пликчета с лекарства против разстройство, против запек, против кашлица и против акне са прибрани в левия крачол на дълги панталони, сложени за всеки случай през юни. Ключодържател-сувенир, дебелият том Български народни приказки от 856 стр. и ръчна помпа за футболни топки са опаковани в шушляково яке с вата. В един куфар имаше и малка кана за вода, че на Насето мама му е забранила да пие вода от чешмата, за да не простине. Има и мухлясал сандвич от предната седмица, забравен до хавлиената кърпа. Палитра с грим от 36 цвята, дезодорант от 300 мл., несесер с пили, нокторезачки и електрическа пила за пети са добре натъпкани в къси панталонки. „Госпожоооо, поомооощ! Не мога да си намеря джапанката! То май и двете ги няма, няма как да Ви покажа как изглежда.“. „Госпожо, имате ли допълнителна торбичка, защото няма къде да си прибера маратонките, вълнения пуловер и плюшеното крокодилче?“ . Всяка година поне по 10-15 такива торбички със здрави дръжки и кратка употреба вършат чудодейна работа на зеленото училище. Хубаво е човек да не се връща с празни ръце от дълъг път, та ако ще това да са и кални маратонки, последен сезон.

Осем пъти вадя от куфарите бели хавлиени кърпи на хотела. Децата мислят, че са им подарък – комплимент-извинение за лошата храна. Връщаме кърпите и давам наставления къде да свалят багажа и да чакат идващите автобуси.

Започваме огледа на стаите с управителя. „Тази дръжка на банята е счупена!“ ако мине, ама не минава, защото съм за деветнадесети път на зелен лагер. Номерът с липсващите кърпи също не минава, броила съм ги днес повече от децата. „Тука по тавана има отпечатъци от подметка!“. Да ама те си бяха така, викнали сме рецепционистката да ги види още при настаняването. В този момент автобусни клаксони озвучават природата, управителят вече е загърбил огледа по средата, тича да посреща новата върволица.

Автобусите са два, спират, от тях политат ученици от друго училище. Колежките ни също слизат от автобуса на прибежки – коя до тоалетна, коя да гони разбягалите се деца.

Моите ученици си стоят кротко до багажите, на всички им се спи и с прeмрежили очи им е все тая ще тръгват ли към вкъщи или ще спят върху куфарите още час-два. В това време при нас дотичва едно дете и задърпва куфара на Асето, крещейки с пълно гърло „Кой ти каза да ми крадеш куфара, мааа! Госпожооо! Крадечкаааа!“ Асето на свой ред влезе в отбранителна позиция, решена, че няма да се раздели с нищо свое, застава пред 90 сантиметровия скрин на колела и на свой ред обвинява малчугана, че иска да я обере посред бял ден. Една очукана от живота колежка дотичва при нас, извинява се за детското объркване и дръпва възпитаника си, обяснявайки му, че неговият куфар е все още в автобуса.

Осем момчета играят футбол в цялата лудница, Краси е клекнал в райграса и с клечка рови в почвата. Милена е подпряла кална маратонка на голямата витрина на хотела и говори с майка си. На няколко пъти управителят се хваща за сърцето и преговаря нещо със стиснати устни. 2-4-6-8-знаете-как-е се качваме на автобуса, който е добре зареден с опаковки от вафли, разпилени солети, сухи и мокри салфетки и бонбонки тик-так. Децата приемат обстановката за нормална, ще останат инкогнито, ако добавят още отпадъци.

Настаняваме се удобно, аз съм готова да поспя поне докато вратите са затворени и няма шанс някой да хукне на някъде. Неусетно съм задрямала на първата седалка, леко съм килнала глава към коридора, когато рейсът набива спирачки в завой и аз поемам рязко към пода на превозното средство. Както и да падна, няма страшно, щото винаги падам на меко, но смехът, който докарах от случката, предизвика доброто настроение на всички деца – 12 телефонни разказа до знайни и незнайни родители, подробно обяснено как точно съм паднала по лице и очилата са ми се оплели в косата. Калинчето идва при мен и ме пита добре ли съм, а Асенова ме праща с устно направление на доктор, за да ми прегледал главата, че можело от силния удар да съм се чалнала нещо. Много й се иска, ама нищо ми няма.

Спираме по път към вкъщи на бензиностанция, децата нямат пари, изконсумирали сме ги качествено. На никого не му се ходи до тоалетна, 24 деца спят непробудно по седалките.

На входа на града предупреждавам онези, на които са останали живи телефони, да звънят на родителите, че се прибираме. Аз провеждам лично 18 разговора. 10 родители ще дойдат навреме, 4 малко ще закъснеят, останалите питат „Ама днес ли се прибирате?“.

Слизаме на паркинга, багажът е строен, повечето родители – също. Деца скачат по вратовете на татковци и майки, някои от тях идват да ми стиснат ръката за геройското справяне с трудностите, които ни е поднасял живота. Аз в просъница броя оставащите деца и чакам стоически под жаркото слънце. След около час и половина съм предала и последния останал зелен ученик и се отправям към вкъщи. На средата на пътя се сещам, че съм си забравила куфара на плаца, поправям тази своя грешка. Вкъщи имах точно 14 крачки до леглото, в което следващите 12 часа и в полукоматозно състояние регенерирам.

Обаче в банята със страх да не почука някой с думите „Госпожооо!“ влизам и сега.

Advertisements