Каквото и да си говорим, лятото не е за почивка. Хората са рекли „Залудо работи, залудо не стой!“, затова и аз няма да подвивам крак? Съвсем естествено, взимам пример от нашето  министерство, да изкарам едно трудово лято, изпълнено със смисъл и пари.

Моя приятелка ме покани да стана учителка в лятно училище. Отивам на място, където никой не ме знае, а и моят осанка никога не е стъпвала там. Обещана ми е добра заплата, та не се замислям много. Миналата година като белих чушки, прах китеници и подреждах гардероби какво? Само едни пет лева паднаха от есенното сако на розови лилии.

Отивам с гордо вдигната глава на новото работно място. Зарекла съм се да покажа класа и висоти, постигнати след дългогодишен упорит труд, 3 медала от олимпиади, 3-то ПКС и репутация на старши учител, нищо, че още преди 8 години трябваше да ме направят главен.

Стигам по едни криви сокаци, с тротоарни плочки тип „римска мозайка“, толкова ситно наронени имам предвид. В квартала се стига по случайност, само с 1-2 транспорта, които според мен се редуват през ден. Училището не е голямо, на 3 етажа, с решетки по прозорците, мушкато по первазите, с естествено затъмнени прозорци от фини прахови частици споени с дъждовна вода.

Портиерът, който стои на пост на вратата, е на години, достойни за почетно гражданство и плакет за дълголетие. Представям му се три пъти и съм вече леко притеснена, че ми се е изтрило червилото от артикулационните премеждия на устните. Записана с леко сгрешени цифри с ЕГН и номер на лична карта като да не ставам гарант на нечий кредит, ме праща да се срещна със заместник-директор, дето щял да ми обясни всичко. Силно се притесних, вървейки към третия етаж, дали няма да слушам лекция за дидактични проблеми и методика на лятното училище без кредит-точки.

Посрещна ме заместник-директорка с присвити устенца, малки очички, прическа тип „каска на римски пехотинец“ и модна линия Базар „Автогара-Симитли“. И двете ще ходим на работа целия август, ама аз ще взимам и втора заплата, а тя не. Не е словоохотлива, в забързана крачка ме повежда към кабинет 103, където ще се помещава лятното училище. Мислили, че няма да има интерес за август към такава услуга, щото юли и юни групите били по цели класове  така, както си вървели и през учебно време. Обаче родители не спирали да звънят и да се молят някой да им гледа децата и през август. Не, че нямали отпуски, ама в училище на децата им било по-добре.

Връчва ми списъка с групата, наброяващ 42 реда с имена на ученици. Казва, че можело и още да дойдат и ако така станело, направо в салона по физическо щели да ни изместят. Понеже повечето майки нямало как да изпращат пържени картофи за обяд на децата си, та помолили и столът да работи. Работно време:  7:30 – 18:30, заплатата няма да я споделям, за да мога евентуално догодина пак аз да се пробвам. Днес съм пробно, трябва да видя дали ми харесва.

В 7:30 четири деца вече са в кабинета. Носят тежки раници, гледат сънено-намусено и директно полагат морни главици по чиновете. За две от тях имам подозрения, че може да са спали в училището снощи. Аз се представям с усмивка, а заместник-директорката ми подвиква, отдалечавайки се едно „Хайде, спорна работа!“ и хлопна вратата.

Стаята е голяма, чиновете са за повече от четиридесет деца, има фикуси, драцени и разни други цветя. Южното изложение загатва за  модерна фурна с четворен грил реотан. Цялата мебел в стаята носи спомени от датата на производство – годините на късния социализъм. Има компютър с екран 3 педи и половина, на който децата щели да гледат филми. Интернет няма, затова преносът на данни става посредством юесби флашка, ама не с 4 Джи, а само памет. Имало качени някакви филми някъде из компютъра, да съм ги търсела. Все едно да помоля мъжа ми да ми намери синята химикалка в дамската ми чанта.

Междувременно, докато се озъртам и изучавам кабинет 103, идват още петнадесет деца. Сякаш имат ритуал да влачат подметки, да хвърлят тежки раници на пода и да полагат недоспали главици по чиновете. Мълчат тъжно и чакат нещо да се случи. Започвам да ги разпитвам как се казват. Оказва се, че четири деца не са записани в списъка. Към 8:15 кабинет 103 се пръска по шевовете, има над петдесет деца, според мен ще идват и още. Спешно звъня на заместникът да отключва физкултурния салон, защото в стаята вече и по земята няма как да се стъпва. Салонът е наблизо, децата грабват столове и хукват.

В салон по физическо със столове съм била само на училищни тържества и когато трябва да правим общо събрание. Децата ги подредиха в единия край, извадиха топките от кафяв скрин и започнаха да ритат кой където свари. Аз имената не им знам, трудно ми е да ги преброя в движение, но поне заставам мирно на входа да не допусна някой да тръгне. Междувременно идват още 3 деца, заместник-директорката се убеждава, че групите трябва да са две-три.

Към 9 часа решавам, че е време да усмиря физкултурните изпълнения от волната програма и да поема вокално-изпълнителска роля.  „Тихооо! Тихоооо!“ викам с всички алвеоли на белите дробове, които дрънчат по гласни струни, обаче си оставам надвикана от четирите посоки на света плюс ехото от тавана и пода. Сещам се да святкам и гася осветлението, но и това не помага, десет деца се развеселяват и крещят „о-ще, о-ще!“. Е, няма как, последен вариант е да им събера спортните пособия. Връщам всичко в скрина, а 60 чифта очички ме гледат някак недружелюбно и особено гневно. Разгледала съм програмата и зная, че сега трябва да има час по четене. Обаче децата казват, че са пренесли само столовете, а раниците са им останали в кабинет 103 и на спринт се отправят към него. И аз тичам след тях, нищо, че ми е малко трудно с тези 83 кг., но леко запъхтяна влизам последна в стаята. Шестдесет раници се отварят, за да се извадят книги, списания, таблети, смартфони. Можело да се чете и от електронно устройство, така разрешавали учителките, та коя съм аз да питам кой го позволява това. Обаче място за 60 деца в стаята няма, а столовете са в салона. Някак в суматохата ги уведомявам, че се връщаме на закритата спортна площадка да четат седнали. Казвам „някак“, защото на средата на изречението първите вече тичаха по коридора. Е, да, ама половината група не иска да ходи пак в салона, а другите са вече там. А аз, горката ? Набързо решавам, че ще ги събирам всички в кабинет 103, защото във физкултурния салон ми е неуютно. Ама как в салон, бе, никой не е сложил катедра, стол и бюро, без които една учителка е неразпознаваема!

Обаче да събереш близо три паралелки дечурлига, които не те познават що за талант си и да се опитат да те предизвикат на тема дисциплина… Не зная дали ме разбирате?!

Кратките ми упътвания от рода „Хайде всички да отивате в кабинет 103!“ остават неразпознати, неразкодирани и неизпълнени. Много бързо взимам надхитрящо решение да изведа учениците на двора, само сменям 103 с „двора“ и мигом картината се пренася в деня на големите намаления в Щатите, когато милиони граждани превземат магазини. Може по план някой да е искал да се чете в момента и сигурно за шест или шестнадесет деца щеше да е пасторална картината, но при шестдесет е въпрос на късмет да изкараме деня в радост и без тъга.

Четири майки и един татко на прибежки и опулени очи, но дяволито усмихнати, дърпат малчугани за ръце в двора на училището. На мен пътьом само ми се усмихват, таткото се престрашава да попита това „лятно училище ли е ?“. След 5 минути са отново на двора, групата ми се е уголемила на към 67 ученици, които пърхат волно като пеперудки из училищния двор. Аз, разбира се, съм седнала до вратата, обаче не зная накъде точно да гледам и понеже природата ме е дарила с късогледство, вадя си едно книжле на Джаки Колинс и се унасям в любовните авантюри на млада бизнесдама.

По едно време една баба ме потупва по рамото и ме връща в реалността. Сигурно е станало към 11 ч., неопределен брой деца тичат в разнообразни посоки из училищния двор. Възрастната жена се е спряла леко до мен и ме пита дали съм учителка. Аз само поклащам глава и добавям „при това старша“. Бабата обаче ми казва, че дали съм страшна или не, това нямало значение. Оставила си е двете внучета с останалите деца да ги гледам, че имала да ходи до поликлиниката и после до една далечна аптека за лекарства. Едва произнасям „Ама как така?“ с тон на уволнена сервитьорка от оборотна созополска кръчма, но уви, бабата си заминава неотговорила.

Дванадесет деца влизат в двора на училището с колелета, заключват ги за перилата на стълбите и се впускат в игра. В далечината едното подвиква „Госпожооо, и ние сме записани на лятно училищеее“. Аз съм онемяла вече. Имам чувството, че ако започна да броя децата, ще заспя на предпоследното.

На вратата на училището се показва пълничка  млада жена в бели дрехи и шапка, която подвиква „Обядът е готоов“.  Мигом всички деца захвърлят игри и закачки и хукват към училищния стол. И аз отивам плахо, поне да разбера колко порции обяд ще сервират. Били приготвили 100 за всеки случай като за първи ден от новия месец. Боб с наденица и нишесте ванилия свършват за кратко време, 3 порции остават. Аз съм стъписана от броя на учениците. Слиза заместник-директорката в стола, води 6 жени с нея. Представя ми ги като майки, които от утре ще си доведат децата на лятно училище, днес искали да видят дали се е събрала група. Заместничката подхвърля с половин уста, че групата ми е с маалко повечко деца, ама ще се справя, можело и още да дойдат. Засега обаче съм била единствен кандидат за работа, та …

Аз леко си вземам чантата под ръка, питам дискретно къде е тоалетната и със засилка  прескачам по две стъпала за едно по старите мърляви стълби. Затичвам се през вратата на портиера, сякаш ураган ме е понесъл и с най-бързата си крачка поемам на бегом към следващата спирка на автобуса. На следващата, за да не се сети някой да ме търси на близката.

Леле, кракът ми няма да стъпи повече там…

 

 

 

 

 

 

 

 

Advertisements