Колеги, знаете как е! (то други не ме четат, щото въобще не разбират някои изречения, нищо, че са от живия живот). Колкото и ударно-натоварено да започва учебната година, редно е да си помагаме и да се заместваме. Аз така десетина пъти съм ходила на балнеосанаториум в учебно време,  Царска туршия затварям поне един дълъг уикенд с включващ работен петък и понеделни , даже и за профилактичен преглед при джипито ходя в сряда през януари.

Звъни ми онзи ден Татарска и ми се моли като на неделна литургия да я замествам една седмица в предучилищната група. Закъсала го в Гърция, нещо колата им се развалила, та, горката, да изчакали семейно на плажа, докато я ремонтират. Да съм поемела групата й от пет-годишни в първа предучилищна. И аз се занимавам с малки деца, ама да попитам пет-годишните не се ли водят някаква ясленска група, ми то много малки, бе?!

На петнадесети септември им събрах букетите на двора, ръкостисках се с все непознати хора, гледам мъничета с кукли и колички в ръце. Па току претичам и към моя клас, на които съм им казала, че букетите ще ми ги подаряват в класната стая. Така, де! Няма по снимките хората букети в рокля да гледат. Прическата ми е за тридесет лева. Боята за коса е на промоция, слава Богу. Тия пари за снимките съм ги дала, щото прическа с шампоан се отмива, ама от снимка – не!

Идва и първият непразничен учебен ден. Влизам в стаята на предучилищната група към 7:30 сутринта. Вътре подредени едни красиви пластмасови масички, столчета. Обаче не смея да ги пробвам, защото си мисля, че столчето ще направи двоен шпагат. И за масичката се отнася същото. Има телевизор от плоските, вдигнат високо на стената, за да може и учителката да не го стига. Явно директорът минава да го пусне с дистанционното от джоба и после така го спира.

Татарска дневник на групата не е попълвала, ама неин си проблем, да си го е взела с плажното мляко и хавлията.

По списък децата са 35 с напечатани имена и още 4 написани с молив. До 8 ч. имам време да разгледам съдържанието на всички шкафчета, какво има зад пердетата, как се пуска водата в тоалетната, какъв е етикетът на килима (че много ми харесва), комплектите с флумастери са с 4 повече, прибирам един в чантата за всеки случай.

Звъни се на вратата, отивам да посрещам малките възпитаници. Един наперен татко, мой ученик от втория випуск, води бебен, опс! момченцето си. Разпрегръщахме се с Краси, синът му ме гледа заплашително и вика „Ще кажа на мама!“. Малчуганът се стрелва в стаята с бързината на петокласник със запалена цигара в училищна тоалетна.

Идват още пет деца наведнъж. От мънички, по-мънички. Влизат направо в стаята и се заиграват. Аз се чудя дали да стоя на вратата и да посрещам следващите или да влизам вътре, нищо, че телевизорът е уж високо монтиран. И докато съм изпаднала в тази сложна дилема ми звъни телефона. Директорът се обажда, да съм идела в дирекцията. Казвам му, че няма как да стане, че в детската гради…опс! в предучилищната група е пълно с деца, а той ми нервничи нещо отсреща. Сетих се как навремето една приятелка хитро си прекъсваше досадните разговори – развиквам се отчайващо „Ало, алооооо, нищо не се чува! Алооо! ЧУ-ВА-ТЕ-ЛИ-МЕ?“. После се затваря мигновено и се изключва телефона.

Решавам все пак да съм при децата в стаята, който иска – да влиза, който не иска – майка му да му бърше сълзите.

Три деца играят на гоненица, две са седнали на столчета, едно е намерило пастелите и рисува на стената йероглифи. Впускам се на мига да изтръгна масления червен пастел и да спася новата стена от дълбоко чегъртане. Едно детенце ми липсва. Звъни се на вратата, тичам да отворя. Посрещам следващите три малки човечета, в този момент липсващото го виждам да тича към футболното игрище, където играят четвъртокласници футбол. Захвърлям токчетата и хуквам боса, за да го настигна. Днес обаче пак съм с пола и ситня повече като за копаница, при което целият двор спира да играе кой каквото там си играе и всички започват да ме сочат с пръст, смеейки се. Едно момиченце се сеща, че все пак не съм тръгнала с тях на физическо, подгонва малкия беглец, настигна го и го задържа. Мисля си, че даже и на държавната граница да ме пратят, ще се справям чудесно и ще настигам всеки бежанец, та ако ще да е от националния отбор по маратон на Кения. Държа здраво за ръчичка мъничето, директорът е отворил прозореца от третия етаж и крещи „ЛЮБООООВ!“. Отдолу пет тийнейджърки от горните класове му отвръщат „И ние ви обичамееееее!“. Правя се, че не съм го чула. Знам, че през носа ще ми излезе, ама ми е напечено.

Връщам се в стаята – три реват, осем играят на гоненица, десет са седнали на столчетата и се гледат, вече две рисуват по стената. Аз заключвам вратата и ще отварям само при специални случаи. Ключът го закачам на един боядисан като стената пирон, който е бил закован  там със строежа на училището, но още се явява функциониращо съоръжение – закачалка за учебни табла. Това е така, защото отдолу има шкаф и никой не си е закачал на него тежко мокро зимно палто. Или торбите с тетрадки за проверяване. Или три кила картофи, купени на прибежки в някоя голямо междучасие от близкото пазарче.

Събирам моментално всички пастели, 3 липсват, трябва да внимавам кой незнаен естет ще продължи първите си опити по графити майсторството.

Отивам да успокоявам плачещите. Говоря нещо, не ме чуват. Разказвам им как майките им ще ги вземат на обед, но те се разревават още повече, защото чуват „майки“, а ги няма наоколо.

Звъни се на вратата, влизат още четири. Бройката вече започва да става притеснително обемна. Опитвам се да направим сутрешна гимнастика. Подканвам децата да се хванат  на хорце, аз също съм сред тях. Ще играем „Балонът се надува“. Усещам се, че няма къде да се „спука“ и тичам да преместя масичките в единия ъгъл. Идват още пет. Ключът ту е закачен на пирона, ту се ползва по предназначение. Балонът се надува, надува, надува … ръчичките и от двете страни ме дърпат, но държат здраво. Децата се смеят, разтягат хорцето с всичка сила и в един момент такава мощ се е отприщва или просто аз не съм стъпила здраво и с двата крака на земята, но всички политаме дружно на килима. Никой не се е ударил, плачещи нови няма, старите гледат учудено. Аз обаче съм седнала на земята и няма на какво да се подпра, за да стана. Столчета и маси са надалеч. Ако се хвана за дете, ще го поваля на земята като Станка Златева. Седя и си мисля какво да правя, а край мен вече е гоненица. Чука се по заключената врата, а аз не мога да се изправя. Започвам да пълзя към радиаторите. Половината деца го приемат за новата ни игра и започват да пълзят като мен. Добирам се до стената, следва здрав захват и ето, вече съм отново метър и шейсет. Аз обаче не отварям.

Ще пеем „У дома часовник трака“ и ще правим ведрина. Знаете как се танцува тази песничка, нали? Ръцете през глава наляво-надясно, чупки в кръста и не се мърдат краката. Аз внимавам повече да не влизам в ролята на сухоземна костенурка, затова пластичността да е от кръста нагоре. Идват още три дечица, бързо разбират какво правим и се вливат във физкултурната подредба. Обаче нали съм се разтресла като махало на стенен часовник и в един момент усещам едно „щрак!“ някъде в тазовата област. И така се заступорих  неочаквано и за себе си даже. Всички деца застават в същата поза и с нетърпеливи погледи, заковани в мен, дебнат как ще мръдна, за да ме копират. Аз не мърдам – те също. В този момент нахълтва директорът, отключил с ключовете на чистачката. Вижда гореописаната ситуация, но не разбира, че играта за мен е приключила преди малко.

Започва да ми се кара, че съм си подритвала трудовата книжка като не съм се отзовавала на неговите опити да говори с мен. Вече очаква да съм се изправила и да го гледам в очите. Аз обаче си седя в крайно ляво огъване на тялото, от раменете до талията съм в права линия, успоредна на килима, краката са в лек разкрач, само ръцете мога да мърдам.  Погледът ми е на нивото на горната част на панталоните му, само до толкова мога да извия глава и само това мога да видя от него. Сигурно минават три минути в назидателна реч, когато на шефа му просветва, че все пак нещо не е наред с тази клета даскалица. Казвам му, че не мога да мръдна, а той вика, че щял да прати майстора на училището да ме оправел. Оф, само това оставаше… Пристига Панайот, шефът се изниза, защото жена му му се обади със скандал веднага да  отива да плаща интернета. Хваща ме Панайот през кръста, премята ми ръцете отпред на хикс и ме дърпа рязко върху глобуса-корем, който е преглътнал с осемдесетте и шест каси бира, изпити от началото на годината. Нещо прехрупва по гръбнака ми, аз стъпвам отново на крака и се оказвам здрав и разчупена. Панайот подхвърля, че на това му се викало опъване и винаги съм можела да разчитам на него пак да ме опъне. Ай, сиктир бе! На такъв да те е страх и благодаря да му кажеш!

Междувременно две хубавици старателно свалят наред лепенките с приказни герои от шкафчетата и тичат да си ги лепят на своите. С тези стикери трябваше малчуганите да си разпознават кое шкафче на кого е, сега всички тези индикатори са се концентрирали върху две вратички. Събирам ги всички на столчетата. Това става за около дванадесет минути. Две седнат, три станат, после пет седнат, а осем се затичват към прозорците, щото едно крещи „Това е кака ми!“.  Аз имена и да искам, няма как да науча, не съм сигурна, че и те си ги знаят като хората.

Ще раздавам познавателни книжки и флумастери да започваме по годишно тематично разпределение. Както се казва, инспектор от РУО сега да нахлуе, па да се смае от порядък и методичност.

Шест деца гледат шарените цветове и питат това близалки ли са или бонбони. Яли били такива, ама не разбрах след това дали и бой са яли. Две момиченца подскачат от столчетата и се надвикват едно друго, че тези книжки са ги правили три пъти това лято с майките си, можели да четат и да пишат числата до 100, да събират и изваждат пак до 100, а едното тръгна да ми цитира таблицата за умножение. Абе, такива и през целия първи клас се чудя какво да ги правя! За какво са ми ги докарали тук!? Поне по един лаптоп да им бяха сложили до адаптираното мляко, па да седнат да учат я първи  стъпки в програмирането, я Менделеевата таблица.

Половин час упражняваме как се отваря флумастер, поставя се капачката от другата му страна, за да не се загуби, после връщаме капачката на правилното място, за да не изсъхва писеца. Преброих до 250 такива движения, та да може да ги автоматизират и да не се налага да лазя половин час след това да събирам разпилени пособия от всеки квадратен метър на стаята.

Времето леко се изниза, беб.. опс! малчуганите ги взимат до един точно в 11:30 ч.

То ще вземе да ми хареса…

Advertisements