Ей, още не е започнала учебната година, дневникът не съм прошнуровала, една диктовка още не съм зачервила в пламъци, бързат да ни строят да спортуваме!

Спуснали отнякъде депеша, че в петък за два часа ще постигаме олимпийски рекорди, ще подаваме щафети и топки, шпагат и вис и каквото още се сетите от един същински многобой.

Само да ви попитам, що не ни засичат спорта от ежедневието, а!? Кой не е взимал 50 м коридор на спринт, когато е пипнал чревен вирус, а класната му стая е толкова далеч от тоалетната, колкото разстоянието между две села в Северозападна България? Кой не е въртял таз и колене, за да търси сребърната обичка на Мимето, когато шестнадесет чифта крачета тъпчат наоколо, за да може малките им собственичета да гледат класната отвисоко? Кой не е превземал две-три стълби за една, когато шефчето пак е ръмжал на телефона като изпролетила мечка с празен стомах? Колко двадесеткилограмови торби с тетрадки за проверка съм пренесла, толкова на строеж на пететажен жилищен блок  не тежат тухлите и арматурата! А кой брои обиколките между чиновете, а? За месец минавам повече километри из училище, отколкото автобусната линия до центъра на града. И ги изминавам със скоростта на страхлива полска мишка, а не на сухоземна костенурка със ставни проблеми и лека амнезия.

Събира ни онзи ден Мистър 15% (даде ги, де!) и ни строява в петък да сме по екипи и маратонки, да пускаме децата от учебни часове и всички заедно да играем на двора. Трябвало два часа да се кълчим, за да сме вземели участие в някаква инициатива. Абе, не обявят някоя национална програма по учителско веселие и балнеосанаториално стимулиране на физическото и психическо здраве, ще ме карат да играя на Врани и врабци в училищния двор! Алоу, в нашия двор само орлици и кукумявки има, ама хайде някой да не се припознае по погрешка.

Секретарката ни раздава инструкции – всеки клас трябва да се включи в турнира по футбол, народна топка, баскетбол, волейбол, топка над въже, скок от място, 50 м. спринт, дълъг скок в пясъчник с локва и кучешки орнаменти, ориентиране в южната част на двора, която е с естествени декори за Джурасик парк и др. Не знам как не са се сетили да ни пратят и в близката река за плуване по и срещу течението, спортен риболов, ветроходство и гмуркане. Ама ще си замълча, че началникът иска да ни прави иновативно училище, знам ли дали няма да му дойдат добре идеите…

В четвъртък вечер си отварям гардероба, за да търся къде ми е анцуга. Не, че няма да го обличам за еднодневна екскурзия скоро, ама тя е чак другия месец. Изтърбушвам гардероба по пода на цялата стая и сред осем ризи и дванадесет поли намирам горнището. От долнището няма и следа обаче …Не помня дали не бяха излезли едни големи бримки по шевовете от вътрешната страна на чатала миналия ноември и дали не го пратих на почивка към отдел „Сметосъбиране“ към общината. То винаги едно триене пада по бедрата, но аз подбирам материите, щото някои са леснозапалими, а знае ли човек на какви скорости ще го включи живота.

Обаче ми няма долнището на екипа, а магазините са затворени. По пола не мога да тръгна, защото не съм Серена Уилямс и автографи няма да давам, а в такъв вид най-много да си разпиша само споразумението за напускане по взаимно съгласие. Обаче моят мъж има много хубави анцузи. На размер са внушителни, но поне в ханша са ми повече клинести, а надолу – шалварести. Не съм най-сръчна в ръцете, но се решавам едно от долнищата му да ми спаси честта за спортния ден. Разшивам набързо от коляното надолу, събирам крачолите в по-секси кройка, така, по-скосени да са и подгъвам осемнадесет сантиметра навътре, че после мисля да му го връщам в мъжки вид. Като знам, че само за два часа ще привличам внимание, не си давам много старание във фестон-бода. Хайде, да не би Тенева и Славчева ще дойдат по трика и цвички? Аз си мисля, че ще се загубим в ученическата тълпа и ще си останем незабележими и неотбелязани като всеотдайни радетелки на такива хвърковати идеи.

Обличам новосъздадения уникат на спортна тематика, станал е перфектно, само малко розовото горнище не прелива хармонично в зеленото долнище, ама мога да си завържа някой индийски широк шал като колан, да прелея цветовата гама. Имам седем, които са вдъхновени от колорита на няколко породи папагали и други екзотични птици.

Маратонките са ми оранжеви, обаче не вярвам, че ще впечатля някого с безвкусица, защото всички знаят колко стилно ходя облечена всеки ден – ниско токче, широка пола и свободна риза със сако.

Петък е, аз съм се спретнала със завидна сръчност, достойна да се признае за занаятчийски умения. Даже мисля да си го допиша в автобиографията и портфолиото, че се забравят такива постижения. Отивам в клас, ама през първия час децата се разсънват само от спонтанен и безконечен смях по мен. Дванадесет не спират да се хилят по-кротко, четири обаче цвилят с глас като ме гледат. Две се обадиха на майките си, за да разкажат за новия ми спортен костюм, но описанието май заприлича на такова като за кукерски фестивал. Пламен ме пита дали може двамата да сме центърнападатели на футболния турнир, че сме щели да мачкаме наред. Само дано наистина не падна някъде по терена, че не ми се мисли какви щети мога да постигна.

Имаме рисуване, давам им да ме нарисуват както ме виждат. По-добре е да знам как изглеждам в детските очички, така поне ще си направя сметката първа ли да изтичам на двора в 12:00 или да поизчакам малко, за да се загубя в масовката. Повечето ме рисуват като балон, сигурно е от шала на талията ми. Няма да разказвам как сме учили през смях и кикот български език и математика, добре, че още сме на преговор.

Идва заветният обеден час, когато детското щастие от стоидвадесет минутната волна спортна програма започва. Ще играем първо на футбол, аз се спазарявам да съм вратар, че на друго място на игрището съм заплаха за детската сигурност, здраве и живот. Осем момчета тичат след топката, дванадесет момиченца подскачат край мен в индиански танц и пеят песен как госпожата им играе футбол! Аз си спомням как Боби Михайлов се раздаваше на световното през 1994 г., ама не се престрашавам да плонжирам. Абе, плонжове в този живот правя само в името на кариерата на учител, не в тази на вратар! Обаче ми вкарват гол, половината клас ми е сърдит, другата ме успокоява, че добре, че не са два. Аз им обещавам, че след петия гол излизам напред и ще мачкам. Така и става, след 5:0 се престрашавам да защитя достойнството на нашия клас. Футбол съм гледала само, когато съм му носила бира от хладилника на мъжа ми във вечерите на Шампионска лига. В смисъл, виждала съм, че си подават топката и съм чувала, че комбинациите са важни. Виждала съм Левандовски да бие пряк свободен удар и да вкарва гол и си мисля, че няма нищо сложно в това. Що волета съм отнесла в този живот, все пък трябва и аз да съм се научила от личен опит да ги бия. Така и става, аз тичам след топката, а учениците страхопочтително ми правят път. Ей, едно не се престраши да ми подложи крак! Ама за мен това е заради силните инстинкти за самосъхранение, не че притежавам бразилска техника. Шест момчета ми викат „Подайте!“, обаче аз гледам право в топката, за да не я настъпя, да се спъна и да се пльосна на игрището. И така съм се унесла да тичам, че и вратарчето ми направи път, за да се спра директно в мрежата на вратата. Тя, тази мрежа, е футболна, ама аз без да искам си направих асоциации с шараните по Никулден. Обаче пък вкарах гол и се реабилитирах пред учениците. Индианският танц се промени, песента вече има друг текст.

Обаче бая се запъхтях и се завърнах победоносно на нашата врата. Все пак част от ударите с топката се спират в мен, а не във вратарската мрежа, та може да се каже, че ставам за вратар. Едри мокри петна са оформили особен дизайн на блуза и горнище. Шареното шалче се е събрало в тънко коланче, а левият крачол е слязъл под подметката на маратонката и леко се е продупчил. Леле, ще трябва някаква емблема да пришивам върху дупката! Някой виждал ли е такива на Байерн Мюнхен? Моят ще „преглътне“ на такова място само картинка на любимия отбор.

Оглеждам се внимателно да видя къде са колежките, дали някоя гледа със завист на спортните ми постижения. НИТО ЕДНА НЕ ВИЖДАМ!

Шефът бил подложен на натиск и в последния момент решил само учениците да играят. Половината пият кафе до оградата. Другите сигурно зяпат от кабинетите си.

Ей, сеир гледат и не казват!

Абе, ще ви бие градушка на Видовден!

 

 

 

Advertisements