Крайно време е да разберете какво му е на един учител. Знаете ли защо, отговаряме по три пъти даже и когато ни питат колко е часа? Заради трудовия стаж е! Заради всички онези пет хиляди въпроси на ден, които по смисъл, всъщност, са само четири.

Започва часът по четене. Влизам в класната стая, „Дооооооооообъъъъъъъъър дееееееееееен, гуууспоооожууууу (тук вече е с фалцета на Дони от Момчил) Дааааскаааалоооовааа!“. Пет минутно изпълнение на Мистерията на българските гласове в терца, кварта, квинта и октава. Сакаш и пет прегракнали петела има в стаята. Добре, че не пишат „гуспожу“ по диктовките, но след тези шлагерни изпълнения всеки час, може и да дойде заветният миг да спорим кой е прав.

Обявявам темата на урока. Ще четем стихотворения. Учениците мразят стихотворенията, защото знаят, че след това ще ги учат наизуст, особено ако съм в лошо настроение. Ако съм в добро, един-два куплета само.

„Госпожо, какво е „оросена“?“ се изчуруликва нейде от стаята. Търпеливо разказвам как росата пада сутрин, как малки капчици вод…“Госпожо, какво е „сърп“?“. Така, за росата не разказах, камо ли за „оросена“. Обаче какво е сърп? Как да им обясня за това сакрално сечиво, възпято във всяка четвърта народна песен? Те жътва не знаят какво е, само четири са виждали комбайн, докато са ги возели на някъде. На последното контролно по Човекът и обществото всички са открили жито на картина с царевична нива.

Решавам, че ще рисувам сърп на дъската, за да мога да им го онагледя. Половината клас ме гледат подозрително. Асето вика, че това е Луната, ама с дръжка. Пламен се сеща, че съм нарисувала турското знаме и ме пита дали съм от Турция.

„Госпожо, какво е „зорница“?“. Изтривам сърпа, за да не излязат още съмнителни парейдоли. Само остава довечера да ми се обади бащата на Явор и да ми държи сметка защо съм проповядвала идеите на „Ислямска държава“. Утре да ме посрещнат репортерите на шестте национални телевизии и да ме питат нося ли в чантата си бомба, а ГДБОП да ме арестуват преди да съм си написала обяснението в дирекцията. Тъкмо съм изтрила сърпа и в стаята някой изчуруликва „Госпожо, сърп какво е?“. Много бързо рисувам сърп пак, викам „1,2,3 – хоп! СЪРП!“ и изтривам. Децата се заливат от смях. Маринка обаче е изпуснала купона, озърта се плахо и с неразбиране, но вдига ръчичка. „Кажи, Маринче?“. „Госпожо, какво е „оросена“?“. Оп, ето шанс да си довърша разказа за росата, нежните капчици вода, как сега ще станат на слана… Никой не ме слуша. Тишина. Сигурна съм, че са запомнили какво е оросена. Не зная кога ще им потрябва тази дума, защото в големия град трева няма, дървета почти не се забелязват, а по колите има толкова прах, че даже и да падне роса, гледката е, все едно някой си е изтупал торбичката на прахосмукачката върху мократа ламарина.

Започва четене на глас. Всички вдигат ръце, аз се чудя състезание за скорост ли да им направя или за изразителност. Както винаги, състезанието е по сричане с елементи на разгадаване на буквените комбинации.  „По-шал-пах-ме, госпожоооо, какво е това?“. Следва бърза корекция, поправям на „Пошляпахме с …“ Ама какво е това? Да ходиш в локвите. Тази тема отприщва бурна дискусия в класната стая. Шест деца разказват как майките им ги обували с гумени ботушки по цяла есен и пролет, за да не остана локва необходена! Има майки-новаторки, които са открили интерактивното обучение още в яслената възраст на техните деца.  Асен разказва, как винаги от ботушите изсипвал по две шепи вода, особено когато усещал, че му е трудно да ходи. Веднъж като скочил, даже опитал на вкус калната комбинация от хумус, дъждовна вода и цял Китай едноклетъчни.

Петър се изправя и казва на всички, че са луди. Баба му го е възпитала до локва не се припарва, защото може да се намокри и да простине. А и в локвите живеели бактерии, които по цял ден си правели състезание по плуване и гмуркане, но дебнели да атакуват и всички, които им нагазят царството. Естествено, като било мокро, баба му не си подавала носа навън.

„Госпожо, какво е „кеккерицата“?“. „Не сте ли чували за жаба-кекерица?“ В стаята настава пълно мълчание. „Не, госпожо, дядо вика на баба, че е настъпана жаба. Сигурно и той не знае какво е кукавица“. Невенчето подскача и пита кой говори за Цеца и ще има ли и други сръбски песни. Правя се на света вода ненапита и давам обяснение с Кумчо Вълчо, Ежко Бежко. Никой нищо не разбира. Трима ме питат „Защо „Бежко“?“ и аха да кажа, че става дума за Бързоходко, известен ни от „През води и гори“, когато Пламен се провиква „ Госпожооо, сърп не знам какво е!“ . Пет деца вече крещят, че сърпът е като изрязана луна или като турското знаме. Едно се изправя и вика „Абе, с това дотраките убиват лошите!“ . Леле, някой вече е гледал Игра на тронове! Тук просто нищо не обяснявам. Таня чете изразително, класът е притихнал, но знам, че някой пак ще го взриви.

„Госпожо, какво е „наглупостим“?“ . Хванаха ме на тясно. Мисля да им обяснявам с някоя тяхна щуротия. Като например как бяха заключили чистачката в тоалетната и цял час си бяха мълчали за пакостта. Чак десет минути преди да бие звънеца Кършева ми чука на вратата и ме пита кои са тези хубостници от моя клас, дето заключили леля Славейка.

„Госпожо, това ли е „наглупостим“? Ама ние веднъж и кофата с парцала й скрихме в салона по физическо, зад сандъка с топките. Цял ден леля Славейка обикаляше из училището и търсеше кофата си.“ Класът се търкаля по пода от смях. И на мен ми е смешно, само не съм по гръб на паркета.

Леля Славейка редовно гони децата от коридора и тоалетната, особено когато е измила. За да не й изцапат. Жената много се дразни на детската глъч, не й понасят шума  и несъобразителните малки човечета, за които обноски и граници все още няма. Или ги има, ама си ги оставят у тях. Най се дразни, когато трябва да измете стаята на обяд, ученици влизат и излизат.

„Госпожо, не разбирам нещо … оросена…?“ един въпросителен поглед ме приковава в размисли. А може би не успях да разкажа за росата. „Я, погледите в мен! Оставете химикалките! Спрете да пишете, четете, спрете и да си говорите! Моля, проверете дали няма нещо забравено в ушите ви! Който е бил на море това лято, нека да провери дали не е останал памук, тапи, банани…“. Пет деца си бъркат с пръсти в ушите. Асен казва, че напипва нещо…

Написвам „оросена“ на дъската, за по-нагледно рисувам трева и със синия маркер точици.

Учениците са облещили погледи и питат това синчец ли или момина сълза. Нищо не се получава. Изваждам от чантата бутилката с вода, сипвам в шепите и тичам до мушкатото на перваза на прозореца, за да го напръскам. Пламен ме пита защо цапам цветето и не зная ли, че се полива в пръстта. Калоян иска да ми донесе пулверизатор от вкъщи, за да не му мокря тетрадката и учебника. Аз победоносно посочвам мокрите листа на мушкатото, за да предизвикам интерес у учениците, когато в стаята се чува „А „сърп“ какво е?“. Иде ми да кажа, че е турското знаме на дотраките с луна, забодена на дръжка, но се въздържам.

Сещам се да пусна компютъра и да покажа на децата видео с жътва от едно време. Намирам клип от с. Чарган, обръщам монитора към класа и децата онемяват в захлас. Клипът е 40 минути, а от часа остават 10. До четене не стигнахме, сричането поне го минахме.

Дай на днешните ученици да гледат и да научават всичко ново от тъчскрийн и 4К екрани,  подсилвайки слуховите възприятия със съраунд звук и 5-D ефекти.

Четенето и възприемане на текст стават все по-непосилни и непостижими за това поколение.

А следващото?

„Госпожооо, това извитото, с което режат житото ли е „оросена“?

Звънецът в главата ми изби.

Advertisements