Сами си знаете, без да ви изпитвам, че като минат еднодневните екскурзии с учениците, идва ред и нас директора да ни заведе нанякъде. То си е като на зелено училище, само дето на нас ни гледат сеира. Един път даже и са ни строявали в Букурещ, ама хайде да не се връщам в спомените си толкова назад.

Отиваме на тамбилдинг в Димитровград – казва директорът на съвет предната седмица. Пуска списък, цена 20 лв., до напълване на автобуса. Праматарова пита къде е спрял автобусът и може ли да иде да си вземе торбите от тях. Директорът също като Праматарова приема всичко в сегашно време и казва, че ако има часове, колежката да хваща към кабинета си своевременно. Мен и на майната си ме е пращал, днес е по-завоалиран някак.

Аз бързам да си изпиша сакралното име под номер 35 в списъка, защото автобусът ще вземе да потегли неусетно. Тръгваме в петък, 7:00 ч. от автогарата, трябва да си носим динари или евровалута, защото щяло да се пазарува всичко, което ни изпадне на далавера. В първия момент се питам какъв е този наш Димитровградски битак, на който левът така да е девалвирал, че местните да не искат да го погледнат. Представих си огромни сергии с гащи, потници, камизолки и бандажи, даже и бежова фуста си представих – че нямам, а ми трябва. Събирам смелост, вдигам ръка и в суматохата питам директора защо са ни тези европари, като Шенген е далеч, а председателството е след месеци, та за един Димитровград не можем да идем с дебитни карти и двадесетолевки. И мен ме праща да влизам в час, но с добавка, че отиваме в Сърбия. Аз обаче разбирам, че нещо ме сърби и се оправдавам, че не съм се чесала по главата и за малко да му кажа, че нямам въшки, защото медицинската сестра вчера ме е прегледала.

Обаче Шопова ме настъпва сватбарската по лявата бота и ми изкрещява на ухото, че отиваме в Цариброд – Димитровград, селото-град на границата до Калотина. Добре, че за Калотина съм чувала и се възпрях да питам дали е много кално там и с гумени ботуши ли да тръгвам.

Отиваме в петък, защото бил пазарен ден. На мен събота ми е пазарен ден, тогава става най-хубавата бутаница в близкия хипермарект, количките са кът, половината от родителите на учениците ми са по стелажите, а аз използвам момента небрежно да подхвърля кой е бил без домашно, кой е бил изгонен и защо Ива пак е с въшки.

Отивали сме на Цариброд, защото там храната била истинска, а не вреден полуфабрикат, а и битовата химия – на високо ниво. Чувам от колежките, щели да си пазаруват плескавици, чевапи, вегета, червен пипер, кашкавал, урда, дюлева ракия и цигари. Това по мои сметки прави поне 4  големи пазарски чанти със средна вместимост 20 литра или 15 кг здравина на всяка дръжка.

В програмата се включвало да се разходим и до два манастира. Аз най-много съм се молила на директор по различни поводи, не виждам за какво трябва да се моля и на иконите по манастирите.

В четвъртък вечер съм приготвила торбите, взела съм за всеки случай и три резервни чанти, сменила съм си сто евро, та да се видя в шопенг и туймбилинг, две в едно, финансово подсигурена.

Обула съм си най-здравите маратонки, най-удобното черно клинче, един дебел вълнен жълт на розови цветя пуловер и черното якенце отгоре и така съм се унесла с дрехите на дивана в хола, че се събуждам директно за тръгване към автогарата.  Цяла нощ съм сънувала уравнения по математика, та леко препотена тръгвам дали ще ми излязат ли сметките днес.

Рано е, доста студено, колегите ми стоят пред автобуса, пушат цигари, пият кафета и шумно рецитират списъци с покупки и пазарски нужди. Аз също се присъединявам към сладкодумните кафеджии и се включвам в разговора с това, че трябва да купя кебапчета и урда. Трима ме гледат все едно съм им сипала извара в кафето и съм им намазала свинска лой по цигарения филтър.

Автобусът потегля след като шефът последен се е качил и ни е преброил по списък. Събира ни личните карти от автогарата. За всеки случай, да не станел гаф на границата и някой да не се сети на Калотина, че личната му карта е останала на шошинг  и кардбилдинг в София.

Пътуваме развеселени, Каратанчева от третата седалка разказва на целия автобус вицове през аудиоуредбата на автобуса. Аз съм си взела тетрадките по развитие на речта, за да проверя на две на три съчиненията. Лалчева плете терлици на съседната седалка. Димитров си е купил кифла с мармалад и шумно мляска ароматните залъци с елегантно шумолене на найлонова торбичка. Междувременно си бъбри нещо с Асен-поддръжката, а по косата на Иванова от предната седалка се лепят десетки омокрени трохи с бежови оттенъци.

След час и малко сме на границата. Преминаваме рутинно, без много чакане. Петнадесет колеги питат къде има тоалетна. На самата граница няма, ама на първите метри в Сърбия има. Автобусът спира, за да продължи след малко поолекнал. Първо ще се разходим до манастирите.

Подминаваме Митровград и продължаваме по един сокак, наречен улица, за който се твърди, че е международен път. Е, да, ама се вижда, че сърбите строят нова магистрала. Шопова също вижда това и пита колегите дали нашият премиер няма служебни ангажименти и по съседните държави. Александрова не харесва Шопова и я подсича, да не се прави на Лиляна Павлова.

Стигаме в Суковския манастир. Е какъв манастир е това? Няколко постройки в един царевичак. И петел кукурига от едната къщичка. Пред другата има столчета и масички, а по едни стълби на второ ниво се вижда църква. Едни отиват да се снимат с петела и кокошките, други тичаме да видим църквата. По нас тича сръбски поп да ни води в друга къщурка да си купуваме свещи и икони. Викаме му, че само ще гледаме, а той ни надвиква, че динари или левове за свещи първо да дадем. Щях за малко да звъня в Комисия за закрила на потребителите да питам какви са тези своеволия, ама се усетих.

Петелът изкукурига за пореден път точно когато директорът ни подвикна да се качваме в автобуса. Продължаваме към Погановския манастир. Пътят до там си е направо красота с елементи на неочакваното, особено когато се завиха ония завои и скални сечения около реката. Премрежвам поглед, представяйки си как сега ако друсне един земетръс и тези тонове скала ще разплескат половин училище за секунди. И вместо на инспекторите от РУО-то да се предадем и там да паднем в честен бой, ние под скалите може да си идем за едното нищо.

Дето се вика, без един протокол, без една забележка и без едно предписание няма как да е достойно за един учител да похлопа на райските порти.

Стигаме до Погановския манастир. Гледката е подобна – на една ливада се намира едно къще, друго къще с парници наблизо и малка църквичка. Като сме ходили на тайбилинг в Рилския манастир и съм се възгордявала много, нищо, че пак автобусът е криволичел по завоите и едри канари са ни кроили шапката над главите ни. До  манастир не стигнах обаче, като видях по какъв мост трябва да мина, а под нас едни метри и буйна река. Много ми дойде. Какво да му гледам като не мога да мина по този страшен мост, а после и да се връщам по него?! Трябваше да ме оставят в Димитровброд да прегледам магазините… След малко се връщат 10 колежки, накупили си мехлеми и капки за сто и една болести. Не били скъпи, по 10 лева, че и левове попчето взимал. Леле! Аз как ще изпусна?! Сърцето ми се разигра като на едва оцеляла мишка след котешка гоненица. Не се сдържам, изчаквам по мостчето никой да не върви, примрежвам очи, прекръствам се три пъти на това иначе свято място, към което ангелите и Бог гледат и съм сигурна, че няма да дадат да падна в реката и се затичвам, гледайки само напред, към кремовете и елексирите. Пресякох го. Половината колеги, дето са ме видели, са се хванали за коремите и се превиват от смях. А аз съм вече пред една неописуема сергия с икони, синджири, връзки за ключове с църковен надпис, мазила и още разкош. Вадя двадесет лева и купувам капки с мехлем. Няма да се мина, още повече, че колегите с тези капки могат безсмъртни да станат, а аз да си ида за нищо, защото не съм си ги купила.

На връщане по мостчето минах малко по-спокойно уж, ама май пак си го изтичах.

Автобусът тръгва обратно за Цариград.

Спира в началото на една калдъръмена уличка и ни пускат на свобода. Аз съм напъхала 5 пазарски чанти от най-големите в една, която стискам под мишница. Първо, в дясно очите ми съзират магазин за млечни произведения от гимназия в Пирот! Заставам пред вратата и изпадам в дилема – да влизам ли вътре да пазарувам продукти, дето ученици са ги творили? Аз като знам как нашите десетокласници се справят с химията и биологията, честно да си призная, ще ме е страх и веро да си купя, да не вземе да гръмне. Обаче се престрашавам. Цените са си като в кварталните магазини при нас, обаче в главата ми звънти един рефрен „тук е истинско!“. А баш тук, където учителка пазарува школски продукти, няма как да не се почувствам почти на работа. Иде ми да извадя червената химикалка и да напиша едно резюме по етикета на всеки кашкавал, ама не вярвам да ги отворят всичките и да ми дават да ги опитвам. И сирене си купувам, и мечтаната урда. По 5 кила от всичко. Ще заредя хладилника до последния кубичен сантиметър, стига е работил наполовина празен! И в левове плащам, можело.

Автобусът е наблизо, тичам пак, за да си оставя 15 килограмовата тежест и кръгом по калдъръма! Хоп, малко по-надолу съзирам менячница. Обменям еврото и ми дават към шест хиляди динара. Еха, г-н министър! Шест хиляди, е, вярно, динари, ама шест хиляди в други пари на всеки учител ги пожелавам! Излизам от магураджийницата и тръгвам с високо вдигната глава и усмивка, променила съм се от тези шест хиляди в джоба.

И хоп, пред мен пише, че има месарница при Мино. Нахълтвам вътре, погледът ми сканира мигновено какво има по витрините. Виждам плескавици и чевапчета и … по пет кила си купувам. Салами и шунки – също, но те общо 5 кг. И тази пазарска чанта ми провисна на ръката като на първолаче раница, реших, че и нея ще я оставя в автобуса. После пак по калдъръма и виждам вдясно надпис БРМКО. Алоу, вие холандци ли сте, шведи ли сте? Къде са ви гласните? Тъкмо влизам вътре да се разправям на тема правопис и фонетика, когато пред очите ми на витрината се изправят едни кроасани в пудра захар, други в шоколадова глазура, ама големи колкото заводски хляб! Цената им – около едно левче!! На мига забравям учителските си претенции и за да не наруша мира в сладкарницата и българо-сръбската дружба, само си поръчвам по пет кроасана, три щрудела, осем банички тип бюрек, една торта в чинийка и три хляба. Имам още торби, няма страшно. Изяждам си вкусната торта, докато едно мило момиче подрежда в пазарската чанта със здрави дръжки каквото съм поръчала. Аз похапвам сладко и махам през прозореца на Момчева и Танчева, които продължават по калдъръма надолу. По-добре да не влизат, та да не изкупят нещата.

Тичам до автобуса и после се поприбягвам по уличката, че може някой за нещо да ме превари.

Колегите седнали в една кръчма и надигат питиета. Сядам при тях, защото това е най-важният момент от цялата екскурзия.  Иде ред на сладки приказки, топъл хляб, дъхави чивапи с урда и разни разядки. Сервитьорчето ни носи една голяма чиния, пълна с меса, хлябове, пържени картофи и разни сосове, майонези с чушки, извари с какво ли не. Нищо, че съм яла торта преди малко, впускам се в този кулинарен водевил, защото ароматът на прясно изпечени месенца е влудяващ. Изпивам едно „Зайчарско“ пиво на крак и си поръчам второ. Повечето колеги на масата мълчат, защото дъвчат. Тези, дето пият четвърта-пета бира са по-разговорливи. Повдигнали въпроса защо трябвало в училището да се ползва облак. Дошъл някакъв младеж и прилъгал шефа да слагат облаци из класните стаи. Пет колежки са ми споделили, че някъде са си записали паролите на имейлите си, но не знаят къде и не ползват електронна поща. Да не им пиша такива писма, а да им се обаждам директно по телефона. С облакът било още по-сложно. Що да си усложняваме животите, като всичко си го пишем на хартия за по-сигурно.

Директорът го няма, някъде сигурно криволичи по дюкянчетата завалията и изпуска гурме-погрома. Колегиумът коментира в захлас вкусните гозби. Даже и шкембе-чорбица са си поръчали Асен и Димитров. По едно време идва Калинова с два чувала прах за пране. Изгодно идвал, едно пране към шест стотинки. Ето това вече ме изстреля като севернокорейска ракета към трансокеанска цел. Много не разбрах къде, но зарязах маса и гозби, оставих за всеки случай двадесет лева за сметката и си плюх на петите.

Тук-там магазинчета много, обаче от този прах няма никъде. В съзнанието ми нахлуват спомените как в един супермаркет в зората на демокрацията бяха пуснали Малби, който обърна с хастара навън понятието ми за препарат за пране. Още тогава Европата влезе тихомълком като крадец в моя дом и не иска да излиза 28 години. Вече си представях как съм изпрала ковьорчетата, пътеките в коридора, зимните юргани, пердетата, хавлиените кърпи, поларената завивка на спалнята и на мъжа ми петнадесетте чифта чорапи. От този прах няма и следа в нито един магазин до железопътния прелез и малко след него. Връщам се в обратна посока, естествено, защото съм с маратонки, тичам по калдъръменото пътно платно нагоре, позиционирала съм се между две бавно движещи се коли. За шофьорите по улицата все едно управлявам скутер. Почти съм стигнала до автобуса ни, когато съзирам мечтаните чували. Отбивам моментално от автомобилния трафик, грабвам 4 Гранде разфасовки от по девет килограма и криволичейки петдесетина метра с леко подгънати странично колене, но унесена от фантастичния аромат на сръбската ми придобивка, стигам до превозното учителско средство. Шофьорът ме гледа леко озадачен, пита защо съм се наела да пренасям на колегите торбите, без да подозира, че всичко, което съм си домъкнала до багажното отделение си е МО-Е!

Похапнала, позапотена, решавам да си допрегледам тетрадките по развитие на речта. Време е да си отметна малко от работата. Не ми се връща в бирхалето, само пари да харча.

Колегите започват да пълнят автобуса. Всички миришат на сръбска скара с лек дъх на пивоварната индустрия, която се е преляла от чаши и бутилки в добро настроение. Само да му мислят къде ще спират до тоалетна, че до София няма такива места. Директорът се качва последен, личните карти са още у него. Пита ни дали сме доволни, всички дружно му отговаряме „Искамеее паааак!“, автобусът потегля. Не разбрах какво искаме пак.

В този момент Петрова разказва как е купила от най-хубавите кори за баница.

Леле… как пък ги пропуснах…

Сега какво ще закусвам?

 

 

 

 

Advertisements