Училището е необятно средище на какво ли не! То не е водопад от знания в дълбоките води на всеобщата наука, то не са взаимоотношения и въртележки с колеги и колежки, то не е неописуема родителска любов в границите на Вселената и амбивалентността на ин и ян. И всичко това човек може да го разбере, когато е в болничен.

В нашето училище в болничен не се излиза по много причини. На всички квартални докторки им е спусната депеша, че българският учител е здрав като бик (и вол става, а не сме чували и коза да има грип) и боледува само в малкото междучасие между петия и шестия час. Личните лекари се интересуват единствено от годишен технически преглед, по-известен като профилактичен, когато измерването на едно кръвно налягане и бърза справка с обема на наднорменото тегло, изчертават картината на дълголетието. Направления няма, ще има евентуално към края на третото тримесечия на по-следващата високосна година.

На един опел в Съюза на българските автомобилисти му обръщат далеч повече внимание като му настройват фаровете, проверяват течността за чистачки, помпат гумите с азот, определят до края на следващата година ръждата ще даде ли възможност на кварталните котки за уютен подслон през по-хладните месеци.

Ето, колежката Живка Здравкова всяка година си взима 45 дни болнични винаги и само в учебно време. Жив пример за здрав съюз между кварталната докторица и даскалица. Подозирам, че при всяко кихане на Живка, една работна седмица след кихавицата прераства в домашен санаториум за възстановителни процедури – психически, физически и емоционални. Щото може да се е изложила пред учениците като е кихнала.

В болничен не се излиза и по друга причина – няма кой да замести кашлящия и сополив даскал на подиума пред черната дъска. Няма кой да работи, бе! Няма кой да обясни на децата какво е транспортир, радиус и градус. Има риск да смесят тези понятия с реалния живот, където спомените им от математиката ще звучат така: Джейсън Стейтъм в Транспортер се радва на пиле „Градус“.

Младите неочукани, но дипломирани учители, които искат стартова заплата от хиляда и петстотин лева, с присмех гарнират всяка оферта да се потрудят в реална работна атмосфера за някой и друг лекторски. Колегите в пенсия също намират поводи за смях по тези въпроси.

И така, като истински гладиатори от римски колизеум, всеки от нас излиза в истинска и себеотвержена битка с актуалния за сезона училищен грип, развиващ мутации в класните стаи.

Родителите са работещи, отрудени люде, чиито отпуски са само за Китен, Боровец, малко СПА на Велинград и една Гърция през септември. Когато децата им се разболеят, обикновено няма кой да ги гледа. Освен учителят, който така или иначе е на работа и му влиза в задълженията да обгрижва всеобхватно всеки зачислен му ученик.

Един учебен час през грипно време изглежда леко модифицирано от схемата, която я знаем от първи курс на студентството. След проверката на домашните в началото на часа следва бърсане на сополи, раздаване на антибиотик по схема, въведение в темата на учебната единица и запис на дъската, премерване на температурата на трима. В хода на урока се извършват различни по същност задачи – обучителни и палеативни, без да се има предвид кой за какво е учил.

Миналата седмица в моя клас отсъстващи нямаше, а болните ученици бяха повече от здравите. На перваза на прозореца между мрежата и стъклото са подредени осем вида антибиотик, пет опаковки пробиотик, седемнадесет ампули витамин Ц, шест сиропа за кашлица, няколко шишенца капки за нос и още десетина лекарства, които сигурно имаха само плацебо ефект. Майката на Деси даже инхалатор е донесла, за да може в голямото междучасие дъщеря й и три комшийчета от съседните класове да идват на процедури. Аз на няколко пъти се замислям дали да питам директора за този и следващия месец да ми замени няколко стола с походни легла. Ама не смея де, убедена съм, че не е редно да му се мяркам пред очите по такива текущи въпроси, защото покрай тях възникват и други.

Учебният процес върви предимно на здравна тематика, а аз се замислям половината ми часове не може ли да ги вземе поне медицинската сестра, докато аз проверявам тетрадките. Идват ми всякакви идеи, но се оказва така, защото съзнанието ми било помрачено от мутант-бацил, който, подскачайки из класната стая, се е прехвърлил на моите отрудени плещи.

Усещам как температурата ми бие по градуси коефициентът на полезно действие на промишлената нафта, старателно загряваща локалното училищно парно. Е, хайде да не обяснявам, че тая нафта спъва и колата на шефа по светофарите, където старият градски икарус сигурно се представя като ново поколение болид от F1 на светофара, докато шефския ситроен не може да вдигне обороти, за да потегли.

Високата температура кара всяка клетка в мен да отстоява категорично мнение да я водя вкъщи и да си лягаме, щото не се издържа вече. Главоболието е добило размери на големия взрив, който е на път пак да се случи, изригвайки като яйце в микровълнова печка. Всяка чакра в тялото ми потрепва в различен резонанс, което знаете, обърква цялата хармония на учителската душа. Болките в мускулите напомнят на последния спортен празник, на който бях отличена в много дисциплини. Нежен секрет от носа се спуска като Райското пръскало при пролетно пълноводие, аз не смогвам да обера този водопад своевременно, защото и кърпичките ми свършват още след втория час. Асето състрадателно ми подава своето пакетче носни салфетки, с които споделяме неволята да бършем зачервени носове. Ситни капчици пот са избили по челото ми, китките и стъпалата ми са обледенени, сигурна съм, че има даже скреж по тях. Все още се чудя дали ще намеря сили и кураж за себеотвержена, даже геройска постъпка, да стигна до кабинета на личната ми докторка, да се изправя опълченската, водейки безмилостна война с милионите вирусни мутанти, за да поискам БОЛНИЧНИ. Все пак се решавам на този последен ход, поддържан от седемте все още незасегнати мозъчни клетки и някак си достигам до кабинета на д-р Кълвачева.

Добре, че и някакъв обрив междувременно се бе заселил по лицето ми, та джипито склони да отпусне цели три дни за домашно лечение. Звучи невероятно, но усещането е като да ти се е паднала голяма награда при изтъркване на билетче от национална лотария. Иде ти да скачаш от радост, стига някой да отвърже десеткилограмовите невидими пудовки, пришити за крачолите на дочения панталон.

Долазвам някак до топлия и уютен дом, намирам по спомени къде ми е леглото, и от там насетне не помня въобще дали съм заспала или умряла. Обаче след няма и 2 часа животът се обажда от телефона ми. Майката на Невенчето ме пита утре какво ще взимат в училище, защото ще ходят на село, където ще наваксват със зимнината и уроците по български, математика и английски език. Издекламирам необходимата им педагогическа информация, след което се сещам, че е разумно да напиша едно съобщение на родителите във ФБ, че ако вирусът, похитил тялото ми, не ме пренесе във вечните ловни полета идното денонощие, ще мога да съм отново класна на децата им след цели три дни. Написвам им го по друг начин, че повечето от тях вероятно не биха разбрали какво би искал да каже автора.

Следва отново неравна битка между силите на доброто и вирусната инвазия и като една същинска Алиса, се отправям в страната на сънищата. Съобщението ми вече е в социалната мрежа, на която съм особено благодарна, защото иначе по новия закон сега трябваше да съм седнала на учителската катедра и старателно да бърша нос, да кашлям асматично и да попълвам двадесет и девет бележника за кореспонденция, в които да разяснявам защо и до кога личната ми докторка ме е отделила от служебните задължения. Да живей фейсбукът и болничният!

Тъкмо високата температура отново ме е пратила в дълбок сън, когато долита съобщение на телефона, че утре Виолета няма да е на училище, защото ще ходи на състезание по плуване, но ако може да не пиша отсъствия. Намирам осем остатъчни калории, които да преобразувам в енергия и да напиша, че съм в болнични и трябва родителят да говори за това със заместващия колега. Тъкмо натискам бутона „изпрати“, когато в решителна битка вирусите нанасят ново поражение върху крехкото ми стоидванадесет килограмово тяло и ме пращат в дълбокия двадесет годишен сън на Спящата красавица.

Събуждам се на другия ден с усещането, че не с часовника, а с календара трябва да направя справка и да се ориентирам във времето. Учениците ми вече са в час, вероятно ме замества Касабова. Аз все още се чувствам като сгазена лисица на трансконтинентална магистрала, когато телефонът ми звъни на пожар. Майката на Дария се обажда, за да ме помоли да пусна дъщеря й по-рано, за да я води на зъболекар. Излишно е да я питам как е забравила прочетеното съобщение във ФБ страницата. Факт е, че към този час тя отново не знае, че не съм на работа. Информирам я, насочвам я към заместващата учителка, за да се разбират директно.

Тя не разбира защо аз не се обадя и аз да се уговоря с нея, защото ще й е по-лесно и по-удобно някак си, да не си губи времето в още един телефонен разговор. Направих се на умряла лисица, сгазена на трансграничен коридор с интензивен трафик, понеже сега това много ми отива.

След няма и час, когато съм изпила 4 чая от бабини зъби, телефонът ми отново изчуруликва злобно. Бащата на Никола се обажда, за да ми каже, че синът му няма да идва на училище, но пък трябва да му разкажа какво сме взели днес. Аха да му обясня, че съм взела два тайлол хота, три аспирина и две солени вани с гореща вода за краката, но се усещам, че не е това поводът за разговор. Казвам само, че не знам, защото съм в болнични. Даже и липсата ми в класната стая не може да бъде причина родителят да не знае какво съм преподала в учебните часове, нищо, че нищо не съм преподала в никакви учебни часове за днес. Таткото съвсем възмутен ме попита отново троснато какво са учили децата днес. Аз смирено му отвърнах „Не знам“. Ядосаният глас в слушалката ме заплаши, че ще иска среща с директора заради това, че не му давам информацията, за която съм длъжна да го осведомявам денонощно и без негово обаждане.

Леле, сетих се за директора!

Не знам как си позволих да отсъствам през учебно време!

През носа ще ми излязат всички бацили, но последна ще излезе директорската „любов“.

Advertisements