Покрай новогодишни, коледни празници и банкети, човек съвсем криво започва новата работна година. Едно, че трудно се ходи с това уравнение от неизвестно количество придобити килограми върху единица площ, но пък и на никого не му се учи…

Реших да се самообразовам и между постните гозби, лозовите сармички и царската туршия, прочетох как се справят с мотивацията за учене колегите ни по света.

Е, не съм чела как е положението в Северна Корея, за да не ми осигурят дълготраен престой я в Курило, я в Карлуково. Въпреки, че си има ученици, които на драго сърце бих командировала на културен и учебен обмен в Пхенян, в някое елитно квартално училище, в което по цял ден учат песни за фамилията Ким. Поне „Шушана“ да забравят, за начало ще ми стига.

Реших да използвам разни интересни методи и практики в класната стая, за да разчупя онази празнична атмосфера сред учениците ми, която прилича повече на ресторантски джумбуш по време на абитуриентски бал, отколкото на час по математика примерно.

За тази цел отделих малко от малкото си свободно време през ваканцията, за да чета как се разчупват ледове, как се правят сутрешни срещи, как да възпитавам меки умения или да преподавам чрез смесено обучение и всякакви чудеса на съвременната педагогическа мисъл, които старателно заобикалят пределите на страната, председателстваща Европа днес.

В понеделник, по-предишния, се настройвам да направя разместване в класната стая. На една конференция две млади момичета говореха как чиновете днес трябва да се премодулират, да се настройват така, че учениците да работят в екип. А в моята класна стая чиновете са от онези, сглобени през петдесетте години, за да обслужват нуждите на индустриалната революция, настройвайки бъдещите работници с привкуса на производственото хале. Те не могат да се пренареждат, защото са такива едротаблести и ръбати, че освен да се подредят като барикади за някое издание на Форт Бояр, друго не ми ражда главата. Затова ги избутах по стените и казах на децата да донесат килимчета, за да седнат на земята. Във Финландското училище ходят по пантофи, защо не и при нас да е така? Родителите с желание подкрепиха моя стратегически поглед на север и всяко дете дойде на училище прилежно подготвено да седне на мекичко и да заработи така, че групова и индивидуална дейност да се препозиционират за минутка.

Обаче за късмет влиза една колежка, която уж да попита имам ли пергел. Ма не ми било пергел, най ми било клюкарка долна. Как ли е тичала до кабинет номер 201 – Директор на долния етаж, идея нямам. След няма и осем минути в стаята връхлита господин началника, за да ми покаже най-учудената си физиономия, която някога е успял да сътвори от мига на неговото раждане, до тоз заветен час. Пита дали децата са наказани, ама не мен, а директен въпрос към учениците. Те, естествено, доволни от новия си интересен престой в стаята, в един глас му отговарят НЕЕЕЕ.  Това въобще не му хареса. Очакваше децата да са напълнили четири локви със сълзи от онези, които до миналата година си ги имахме при дъждовно време в класната стая. Обаче учениците ухилено и щастливо му накривиха яда в моя посока. В междучасието да съм при него, на неговото килимче да поседна и да давам обяснения.

Защо казват на доносниците така? Долносници е по-благозвучно някак. Слизам аз при господин директора, за да стана няма свидетел на една дълга прокурорска пледоария, достойна да изпрати в затвора цяло село със смъртни присъди.  Толкова тежки обвинения получих, колкото Софийски градски съд не е издал като присъди за последните шест месеца по всички наказателни дела.

След бърза проверка на дневника ме пита защо не правя петминутна инструкция всеки ден на учениците по БДП. Алоу, ма те шофьорска книжка ли ще вземат на края на учебната година, бе? На кому е нужен този комунистически лайфстайл да продължава да живее из книжа, дневници и директорски заповеди? И като ме подпука началството, недоволно, че съсипвам детската физика и психика по най-бруталния и садистичен начин, та чак ме покани пак да дойда при него утре. За втори епизод, ако съм пропуснала от мъмренето нещо днес.

Ама аз не отидох. Направих се на приятно разсеяна и реших, че иновации по света бол, няма да опра до тази.

Решавам да въведа нов метод на обучение. Не, не съм го измислила аз, защото по това време съм боядисвала класната стая с блажна боя, че нямаше кой.

Възлагам на учениците да си учат урока у дома, а в училище да правим беседа. За четенето е просто идеално – сричат по емнайсе пъти „Вулкан от сладолед“  на дивана в хола вкъщи, а в класната стая само си говорим как ще заменим сладоледа с шоколад, чипс или кетчуп и какво чудо ще настъпи. Обаче майката на Асето се похвалила на съседката си от третия етаж, която има ученичка при Джоланова. И, съвсем естествено, на педагогически съвет предния четвъртък Джоланката се изправя пред всички и вика „А Даскалова не знам какво прави в час, но кара децата да си учат уроците сами вкъщи!!“ . Петдесет и шест чифта очи като копия на зулуси се насочват срещу мен, от левия ъгъл на залата долита „Ма, Божкееей, как може?! Тая полуде!“. Петрова, синдикалната лидерка, се изправя достолепно, като да я е налегнало ломбагото пак, вика „Не се прави така! Има си други методи на преподаване! Аз по рисуване знаете ли как хубаво обяснявам?“. Директорът завършва скоропостижно моралните учения, като иска да му напиша едно обяснение, подкрепено с реферат по темата.

Отказах се и с това да се занимавам. Но пък се сетих, че в някакъв форум бях чела, че имало учебна платформа с уроци на български, при това напълно безплатно. Откривам Кан Академия и веднага се влюбвам. Не го споделям с колежките, за да не се налага три дни да обяснявам, че не е филмов фестивал. Гледам, математиката им чудесна, разделена по класове, има си уроци, упражнения, тестове. Часовете за сметки и теглилки стават забавни, вдигнатите ръце при решаване на уравнения са като при въпрос „Кой иска да изяде този шоколад?“. Децата питат дали може и по другите предмети да учим така. Обаче се обадила майката на Петър на директора, за да му каже притеснена, че детето й учи по американската система математика, а тя е против, защото не отговаряло на българската учебна програма. Пишели с хикс точката за умножение, което си е направо неправославно. Всички тези въжделения ги разбирам, когато господин началникът нахлува този петък в час по математика и много ядосан, че осквернявам непорочната учебна програма. Пита ме как си позволявам такива своеволия без писмен доклад, разрешение със заповед и резолюция с подпис от инспектор от РУО. И за това ми беше казано да пиша обяснение, но аз нещо май забравих…

Много ми се иска да променя нещо в работата си, но се оказва, че не може. Училищата по света търсят промяна на всяко равнище и постигат успехи, защото са гъвкави, иновативни и позитивно настроени.

Нашата образователна система е програмирана да гледа в миналото, да се радва на постижения от преди четиридесет години и да търси в наредби и правилници какво е разписано след точката и запетайката на най-невзрачния и безумен параграф. Или пък две колежки да разкажат на трета какво прави Даскалова, а третата да отиде и да го предаде на Първия като съчинение с митологизация на основната идея. Ама така описателно и одухотворено, че да може да спечели конкурс за сценарий на фантастичен филм с деветдесет милионен бюджет в Холивуд.

Учениците, учениците къде са? Някой за тях мисли ли?

 

Advertisements