Сигурна съм, че се питате къде съм изчезнала.

През последните дни се загубих между редовете на тетрадките по развитие на речта.

Много искам да развия речта на всеки индивид, когото познавам, но засега успявам да развия само: някои откъслечни мои умения, опаковката на кутия с бонбони, две-три гайки на разнебитения учителски стол, както и малко жица за скъсания ми простор (ако от Варненско ме четете, разбирайте „простир“).

Но в четвъртък пишем преразкази.

Едно е да пишеш преразказ, съвсем друго е да обясняваш на децата защо така се пише.

Винаги съм си представяла, че влизам в класната стая, правя две-три ситни крачки на подиума, изпъчвам едни гърди напред, прихващам ръцете отзад на кръста, изкашлям се толкова силно, колкото да вдигна едни поне десет децибела повече от общия фон, гонещ двигателите на излитащ самолет и взимам думата.

Обикновено взимам думата по друг начин. Защото толкова силно не мога да кашлям, има риск да ми се откъснат сливиците, които трябваше да изрежат още в детството ми. Преди осем години с по-предния ми випуск така се изкашлях, уж да ме чуят, но изненадващо успях да съборя вазата с три зюмбюла, а водата да попие в осем ученически книжки, оставени за забележки на бюрото.

Поради тази причина не кашлям излишно, само викам колкото ми глас държи, но с едно наум, да не ме чуе директорът. Това, как да викаме без да ни чуват зорките уши на свитата му от придворни довереници, си го знаем от опит.

Когато започва часът по развитие на речта, винаги ми е едно чоглаво, защото трябва да давам разяснения как се пише преразказ. „Ученици! Преразказ се пише на „ла-ло-ле-ли“!“

Асето протяга дясна ръка и пита „тичал“ само с „л“ не може ли да се пише, или задължително да е само „ла-ло-ле-ли“. Отговарям с да, че може, но звучи, че един вид аз й разрешавам. Иван въобще не чака да се изкажа, дава пример: “Един мъж тичалолели“ и съвсем естествено половината ученици прихват да се хилят, а другата да повтарят „тичалолели“, а малко след това „ало-лели“ добива нов смисъл и разкрива нови хоризонти на детското поетично творчество.

Тъкмо някак си положението се успокоява, когато Пламен се изправя бавно, премества леко стола назад и пита дали ако напише колело, няма да е грешно, защото според него не може да има и ло, и ле. Аз гледам в захлас и се чудя с какво съдържание и с какъв словоред да ми е отговора.

Отваря се вратата на класната стая и влиза заместник-директорката, за да прочете съобщение. Забранява се храненето в класните стаи. Хванали ученици да ядат банички по чиновете.

Божидар чува „хванали“ и със завиден порив на духа прекъсва уважаемата заместваща директора, за да я пита дали не чете преразказ. Трудно се описва последователността от действия как се смъкват очилата до върха на носа, как се разкрачват леко краката, за да се заеме по-стабилна, леко бойна стойка, как ръцете се свиват на юмруци и се нареждат по изпъкналите овални очертания на ханша, как от погледа летят мълнии, генерирани от червения спектър по челото и бузите. Следва канонада от нечленоразделна реч, която аз едва успявам да прекъсна и да подчертая с цялото си спокойствие, което намирам някъде скрило се изплашено от очертаващата се буря на хоризонта, че учим за преразказ и „ла-ло-ле-ли“.

Заместник-директорката е информатичка, нищо не разбира от български език, а това понякога си проличава и в документацията, която води. Не само, че не ме разбира от методическа и дидактическа гледна точка, но и решава, че аз също съм я взела на подбив. Погледът й се променя, устните й добиват онази форма, която издава изненадата от голяма лимонова хапка, веждите й хвърлят сенки на половин метър напред, очаквам даже нещо да гръмне. Да, точно, вратата е затворена с гръм и трясък от външната й страна, вазата с кичест зюмбюл на бюрото ми се разлива. Отново. Попивам мигновено водата с всички налични салфетки, намиращи се в джоба ми.

Време е да се съсредоточа върху писането на преразказа. Смятам, че инструкцията „Думичките, които изразяват действие и състояние, трябва да завършват на „- л–ла-ло-ле-ли““ е достатъчна. Обяснявам, че ние не сме били там, по време на случката, която ще преразказваме и реално не знаем какво е станало. Асен ме пита дали не може да проверим наоколо за видеокамери и да гледаме записите. Така нямало да се налага да пишем въобще, даже сме щели да гледаме клипчета и да се учим да ставаме влогъри. Питам какво е блогъри, а целият клас прихва да се смее и да ме сочи с пръст. В един глас, но с различни езикови средства, всички започват да разказват какво са влогърите и блогърите. След толкова години учителски стаж съм постигнала уникалното качество да чувам и разбирам до осем различни гледни точки, изказани по едно и също време от различни точки в класната стая. Излишно е да питам вие до колко сте стигнали. Знам за една колежка от Пазарджик, дето може да прослуша осемнадесет едновременно говорещи деца в класната стая и едно от коридора, ама ми се струва малко невъзможно все пак.

„Госпожо Даскалова, а защо на лалолели? Не може ли да шашошеши?“. А в стаята политат десетки предложения като „станашо“, „тичаши“, „пееша“ и всички се заливат от смях до припадък.  Явор се сеща да предложи, че пеша ставало пешаша, пешашо, пешаши. Аз започвам леко да се притеснявам, че няма кога да им предам останалата част от урока.

„Госпожо, а какво е това лалолели?“. Казвам им ей така, спонтанно, че това е минало деятелно причастие. Жорко и Асен ме питат на църква ли ще ходим, като ги учим причастията. И тъкмо да обясня, че на лалолели завършват думите за действие и състояние, когато Иван се изправя и започва да нарежда като поп на литургия при неделно причастие. Целият клас подвиква „амин“, „алелуя“ и „анатема“. В този момент в стаята нахълтва медицинската сестра, прекръства се, казва едно „амин“ и пита какво става тук? На свой ред й обяснявам, че нищо не става и за всеки случай добавям едно „амин“ и аз.

Веселбата в класа продължава, Елена се изправя с репликата „Госпожало Даскаловала, колколо ел часала?“. Излишно е да описвам обстановката в следващите пет минути, когато двадесет и четири деца говорят на този странен език, в който лалолели се разлива в окончанията на разнообразната детска реч.

Тропам с десния крак по подиума с лек риск да му разхалтавя дъските, та дори и да избия някой пирон, който да отскочи с ряз нагоре и да ме промуши като куршум.

Правя последен опит да продължа урока за преразказа.

Тъкмо да започна да говоря и звънецът бие.

Биел, биела, биело, биели си повтарям, леко тананикайки си, и тръгвам към тоалетната, че едва удържам положението вече.

Мисля си, че ако животът на второкласниците, третокласниците и четвъртокласниците не минаваше през лалолели, дали щеше да е по-добре положението и децата нямаше ли да развиват уменията си за мислене, изразяване на собствено мнение, защитаване на позиция.

Вместо да се мъчат над минало деятелно причастие.

Амин! (защото и в църквата няма да ми дадат причастие с тези нечисти мисли).

Advertisements