Може да ви се стори смешно, но учителката има роля и на ловджийка. Това няма да го прочетете в Закона за предучилищното и училищното образование, нито в Наредбата за приобщаващото. Ще го чуете, когато дойдете на педагогически съвет в моето училище. Обаче дойдете ли, да знаете, че сигурно ще ви включат да участвате в изпълнението на тази съдбоносна и високорискова задача.

На съвет сме във вторник, директорът както винаги е ядосан на всички, с поведение на ранен глиган е. Говори ни колко е важно да събираме ученици от района, съседните квартали и всички, живеещи в гранични квартали на съседните. Периметърът на действие се раздува до един Люксембург. Трябва да се борим за всяко дете! Става физкултурничката, една същинска Фидосова, и на всеослушание заявява, че ще се бори до последна капка кръв. Повечето присъстващи успяват да се съсредоточат върху себеовладяването да не прихнат да се хилят, някои обаче не успяват. Ми как ще успеят, учебната година е към края си, нервното напрежение – към своя апогей.

Тези, дето не намираме спирачки у себе си, сме единодушно избрани да представляваме училището в „Игрите на глада“, но в учителски вариант. Който не е гледал „Игрите на глада“ да избира – филма ли да гледа или нас, едно и също става и в двата случая. Освен това и гладни ходим, ама това е друга тема.

Директорът изисква от нас да тръгнем по детските градини. Предната година така Иванова беше ходила в близката детска градина уж, когато изпращат децата, да си говори с родителите им, обаче там даскалицата им се беше възползвала да си тръгне по-рано от работа, оставяйки цялата група на началната учителка. Далновидна женица излязла, нали след три месеца тези деца пак Иванова ще ги дундурка.

Тръгваме на своеобразен кръстоносен поход, на една дългоочаквана олимпиада след четири-годишно прекъсване.

Подготовката за тези срещи никак не е случайна. Училището е приготвило еднакви униформи за трите ни – риза, поличка, сако. Някоя тънкокрака, четиридесет килограмова стройна колежка е дала модел за кройката и сега това парченце плат, едва покриващо две педи баджаци (не зная дали козунаци не случайно се римува с баджаци?), издайнически показва всички разновидности на женския целулит. И понеже за по-евтино полите са ушити без хастар, та на всеки две крачки се налага да се привеждаме леко напред и да ги дърпаме към коляното, докъдето никога не са стигали. Едно същинско олицетворение на българското образование сме, с нахлузените възкъси поли, лишени от хастар и разкриващи цялата ни голота, така де, прелест.

Стигаме първата детска градина, родителите са се събрали до пясъчника на двора и ни очакват с интерес. За някои от тях нужда от разговори няма, достатъчно им е само да ни огледат на какво приличаме. Сигурно остават безмълвни по някаква причина, но не посмявам да ги питам.

Първият въпрос отправен към нас е каква е храната в стола на училището.

Съвсем естествено е родителите да попитат как отрочетата им ще засищат физиологичните си нужди първо. А, да, и за тоалетните говорихме. Разказваме как храната се готви само с пресни продукти, как старателно се мие посудата, как готвачката не опитва от гозбите със същия черпак, с който после ще разлива в купичките. Една майка пита, ако оставало неизядено от порцията на дъщеря й, имало ли практика да й го опаковат за вкъщи. Не беше удобно да се изсмеем спонтанно с Янева и Коприварова, затова обещахме да попитаме.

Друга майка пита какъв цвят са покривките по масите, защото имала 2 непотребни зелени и искала да ги донесе, за да внесат разкош и уют в столовата. И на това предизвикателство издържахме стоически да не прихнем в истеричен смях. Обяснихме, че ще ги вземем и в краен случай може да ги ползваме за декор на някоя ученическа пиеса в централното фоайе.

Млад татко попита менюто в стола фиксирано ли е и може ли да се прави заявка за шкембе чорба в 11:30 и каква скара се предлага. Пет майки цъкат с език какво било това нещо, възмущението им минава от лютото в чорбата, през ужаса как ще се ядат такива вредни неща, до едно едва изстенато АМИН!, в което се крие цялото грехопадение на човечеството от последните десет столетия.

След дълго и пространно разясняване на всички видове рецепти, включени в рецептурната книга на училищния стол, идва ред на класните стаи. Родителите се интересуват  от цвета на пердетата, габаритите на шкафчетата, квадратните метри лично пространство на ученика, както и с колко силен парфюм ходя на работа, защото можело да задушавам децата. Една майка иронично ме пита дали ходя с тънки токчета, че съм можела да пробия крака на дъщеря й, ако я настъпя. Обяснявам й, че за есенния сезон модната ми линия ще включва само еспадрили, което видимо потушава зародилия се стихиен ужас у жената. Осем родители питат занималнята до деветнадесет часа ли е? Тъкмо Янева решава да ги поправи, когато и останалата част от отбора на родителите влива емоция в тази посока. Всички майки и татковци, лели и чичовци, баби и дядовци искат училището да затваря не по-късно от детската градина, където имало сборна група до 20:00 ч. Тъкмо да разясня, че в тези вечерни часове могат да се наслаждават на разнообразни извънкласни дейности, когато настава същинска суматоха. Татковците в хор крещят, че искат футбол, майките се предислоцират в противников лагер и в една тоналност запяват „модерни танци“, три баби искат народни хора и ръченици. Отборът на учителките няма думата, слушаме и си записваме какво ни чака.

Идва ред на учебните часове. Може би щяхме да ги пропуснем като тема на разговор, ако  една майка, застанала леко в страни, не задава въпроса по колко учебни часа на ден ще учат децата. Тук повечето родители роптаят, защото като били децата в училище, какво значение имало колко и какво ще учат. Домашни никой не иска да пише вкъщи, всички да си учат уроците само в училище. Вкъщи било време за игри, трима татковци се чудят защо са купували толкова скъпи таблети, ако децата нямало кога да им се нарадват.

Тъкмо да разкажем какви часове допълнително ще учат първолаците, когато дружно всички родители заявяват, че отиват да пият бира в близкото кафене и ако сме искали, утре пак сме можели да дойдем и да им разказваме.

Утре сме на друг пясъчник, при други родители, които на есен ще се влеят в културното разнообразие на училището.

Срещата и в следващия ден преминава като по добре утъпкан сценарий…от стадо слонове … в саваната. Най-важната тема е храната за децата. Тук вече има въпроси относно ГМО, видовете Е-та, добавени в козуначените кифли, има ли чипс в лавката, защото не всеки препържен картоф е вкусен. Тук повече родители се интересуват от късната сборна група, питат може ли да е до към 20:30-21:00 поради различните им семейни ангажименти. Три майки питат кой носи тежките ученически раници от и до класната стая и как така няма да ги носим ние, учителките. Брадат татко питат дали има видеонаблюдение или те сами да се оправят. Под оправяне уточняват вече трима, че децата им можели да си носят шпионски камери и записвачки, защото всичко трябва да бъде под контрол. Идеята е гласувана единодушно, ние сме обградени в кръг, отбрана нямаме. За да успеем да излезем от тази окупация, трябва с усмивка да се съгласим. Служебните ни униформи не позволяват да реализираме тактическо смесване с родителската общност и елегантно напускане на ловното поле. Обградени сме и само сигнал до тел.112 би ни избавил от зараждащата се заложническа сага. На Коприварова й звъни телефона, тя вдига, чуваме „ООО, да, прибирам се веднага! Бях забравила!“ и с една неповторима усмивка колежката напуска спасена очертаващата се клопка.

Опитвам да сменя темата, искам да разкажа как в стаята имам компютър с интернет, когато четири майки извиват по едно „ааауууууу“, как може да се занимавам в час с глупости, вместо да преподавам на децата, да разписвам тетрадки и да следя зорко за правилен захват на химикалката. Една възрастна дама ме пита и аз ли ще си цъкам на игрички в този интернет и не ме ли било срам! Тъкмо да й отговоря, когато Янева добавя, че предимно хороскопите си преглеждаме без да уточни, че в нейния кабинет компютър още няма. Този неин блян обаче разлюлява нервите и на по-кротките родители, които стоят на втори пръстен около първия затворен кръг, в центъра на който сме ние.

Сбутвам елегантно Янева в ребрата и я питам шепнешком дали ние сме на лов за ученици, или сме станали жертва на друга хайка.

Янева гледа вцепенена в една точка и тихо ми заявява, че май я влече тази година да опита касиерка в Лидл. Вика, че и там ще ги вижда същите, ама като са на опашка, бързо ще се изнизват и няма да има за какво да си говорят.

Замислих се и аз. Това щендери, витрини, палета, колко му е да ги редя с песен на уста. А и математиката е само събиране и изваждане и табличното умножение, за останалото се ползват електронни калкулатори. А директорът като дойде на пазар, аз палаво ще му намигам и многозначително ще му подхвърлям „Как е, господин директор?“ без въобще да ми пука кое как е.

 

Advertisements