Хайде сега пък и вие, не казвам така на класа си!

По-предния петък решихме за еднодневна екскурзия да заведем учениците на зоопарк. Ние под сурдинка си приказваме, че и при нас е зверилник, ама така, завоалирано го правим, за да не чуе някой от високите стелаж…оп, етажи, и да ни заварят по една решетка и на вратата. Щото на прозорците вече си имаме.

Сега сме наели автобус, който да ни закара и върне. Навремето можеше да се качим на 83 и да пропътуваме половин София с усмивка. Днес тая работа вече не става, щото половината деца ще останат на спирката, докато другите вече ще са се пръснали из превозното средство, а аз няма да зная с кой крак да се кача в автобуса, с кой да остана на спирката.

Знаете как започва един ден с еднодневна екскурзия, нали? Ако не, припомнете си го, защото сега нямам време да правим преговор.

Родители водят рано сутринта децата пред училищния двор, откъдето ни взимат с автобус. Учениците носят на гърбовете си огромни раници, все едно в тях има всичко за месец напред, в това число и спални чували. Изчаквам да се посъберат половината и плахо запитвам очерталата се група какво точно е понесла на гърбовете си. С тих ужас се надявам да не вземат многочислен превес, надъхани от поредния епизод на „Оцеляване на предела“ с Беър Грилс и рейсът да завие към Амазонка, Южна Америка за структурно наблюдение примерно.

Децата с неповторим ентусиазъм започват да разтварят тежки раници и да изваждат съдържанието им – чипсове, солети, кока коли, снаксове, зрънчовци, хляб, банички, сурови и варени яйца, банани, ябълки, моркови, бисквити, вафли… Петър даже е набрал трева, за да я дава на патиците. Питам учениците защо им е толкова много храна, но в този момент майките взимат думата и една през друга, без да се изчакват, а с надвикване (като на стадион по време на дерби) започват да разказват колко гладни са миличките животинки в зоопарка и как децата им ще им занесат да се наядат.

Подозирам, че заради ранния час и незакусилите събеседници храната в раниците се е увеличила неимоверно. Майката на Жорко го гали по главичката и му нарежда „Хайде, мами, като идеш при маймунката, да й дадеш сухата пастичка и едно бананчИ“. Жорко гледа умилително майка си и й обещава, че гладно животинче няма да остане. За змията е приготвил вафла, а за лъвовете – ДЗП. Майката на Асето взима думата по-гръмогласно и ми разказва, как цял живот е учила дъщеря си, че трябва да е добричка към животните. Затова в раницата й е сложила десет пакета зрънчо, уверява ме, че са обемни, но не тежат, за да може патките и лебедите да се заситят, а Асето да се научи на човещина. Явор отваря раницата си и вади от там огромен пакет с различни по големина кокали, които семейството събирало цяла седмица, за да ги хвърли на лисиците и вълците.

Автобусът идва, майките изваждат бели кърпички – мокри, сухи, коя каквато има, за да помахат за довиждане на дечицата си. Ние се качваме набързо в превозното средство и още докато върви преброяването осем раници вече са отворени, а шумоленето на всякакъв род опаковки заглушава мощния двигател на икаруса. Децата се веселят, рейсът заприличва на една пътуваща закусвалня. Всички вече дъвчат нещо, Петър рови в сака, щото помни, че на дъното под тревата, която е понесъл за камилите, има буркан домашно козе мляко с мюсли, годжи бери и авокадо. Не открива лъжицата, но Вили му подава своята от малка кофичка разтопен сладолед, който току що е изпила. Шест деца стават от местата си и започват да търсят кофа за боклук в автобуса. Осем вече са пуснали опаковките по пода, защото не трябвало да има боклуци при храната им. Мимето е стъпила на седалката и се мъчи да отвори малкото прозорче, за да освободи превозното средство от още една непотребна опаковка, призовавайки я да стане птичка.

В чантата си нося винаги по три торбички, изваждам най-похабената, за да прибера отпадъците. Спас ме пита за какво са ми, а Пламен му обяснява, че много учители работели и нещо допълнително, за да изкарат някой лев, та днес сигурно съм работела като чистачка.

Стигаме пред зоопарка, строявам децата, купувам билети и влизаме. Всички знаят, че ще ходим групово, шест се надяват да са водачи на класа и хукват в различни посоки. Аз озаптявам тези, които още не са разбрали какво става, слагам ги да седнат на четири пейки и спринтирам след най-бързоногото. Днес съм се обула с любимия ми клин и маратонки, което стича обстоятелствата така, че да го настигна малко преди шестата клетка вдясно. Давам кратка инструкция да се връща при класа и с още по-завидни щафетни умения поемам към другата неизвестна посока. Не зная точно накъде тичам, посоките на света са четири, на мен ми избягаха шест деца и никое не е хукнало към изхода, което означава, че тичам със сигурност в правилната. Надбягвам два гълъба, мечката отдолу тича успоредно с мен, но аз я изпреварвам все пак и настигам втория ми бягащ пътеводител. Кратка инструкция, връщам го към групата и тъкмо леко се оглеждам накъде да поема, когато Асето ми сочи с пръст, че Борко и Пламен са хукнали ей натам, за да настигнат Валери. Нямам време да броя децата, загряла съм, мога да тичам и за републиканско в момента, хуквам от нисък старт и след двадесет секунди съм догонила последните лекоатлети. Така разходката ни започва с покриване на норматив на 300 м., пет случайни посетители ми ръкопляскат, една баба цъка с език и вика „Как па не я е срам тая!“

Класът е строен, подреден, готов за бавно и напоително наблюдение с множество беседи.

Спираме пред клетката на мечката, имам чувството на превъзходство пред нея, въпреки че като гледам и двете сме на една и съща диета – ябълки с вода. Само дето тя няма да проверява контролни по математика тази вечер, нито ще ходи утре на съвет. Да не казвам, че няма и шеф, за което най й завиждам.

„Деца, това е мечка, тя е бозайник…“. Гошко ме прекъсва, заявявайки, че и баба му вари боза в чайник. Всички деца прихват да се смеят, мечката започва да издава странни звуци, учениците я имитират, а трима работници на зоопарка тичат с всичка сила към нас. Притеснили се, че нещо става, след като чуват, че всички мечки едновременно реват. Викам „Деца са, още не са станали… оп, (не мечки, разбира се) по-големички и не разбират“. Няма кой да ме чуе какво ще разкажа за мечката, но Силвето и Сашко вече са отворили раниците си, скъсали са по едно зрънчо и пускат с шепи в мечешкото царство от царевичните… хайде да не казвам каквото ми е на уста. Зоопарковите момчета са край нас, със сила прекъсват дарителската акция по нахранване на мечка в голям зоопарк и обясняват на децата, че всички животни в парка са закусвали добре все едно бабите им са ги гостили за закуска. Учениците се заливат от смях, Иван вади филия с масло и мед и я хвърля по мечката, за да опитала закуската на баба му. Батковците обясняват, че са нямали предвид това буквално и молят никой да не дава храна на животните.

Мечката е спокойна, дояждайки си гризинките, а ние поемаме към големите котки. По пътя се спираме да видим вълците и лисиците. Половината от класа питат къде са Кума Лиса и Кумчо Вълчо, защото били сигурни, че зад решетките имало само немски овчарки и финландски шпицове. Опитвам се тактично да разкажа, че и кучетата са от това голямо семейство, когато три деца ме гледат с недоверие, а други осем започват да ми задават въпроси от различно естество, касаещи моята некомпетентност по отношение на кинологията. Всички искат да ми обяснят, че бъркам, щото животните не правели сватби и разводи и нямали фамилни имена.

Смотолеввам си нещо под носа: „Сигурно не разбирам много“ и продължаваме към следващите клетки.

Там са рисовете, а учениците се спират да ги гледат. Четири раници се отварят, докато се усетя и няколко солети, локумена вафла и половин ябълка вече са набутани през ситната мрежа. Котките не обръщат внимание на благотворителната акция, децата се чудят защо. Елена се сеща, че сигурно тези животни обичат гранулирана храна и специални консерви с добавки от витамини и минерали. Тъкмо искам да разкажа как тези великолепни животни са удивителни ловци, когато Спас излита със скоростта на стрела в посока клетката с видри. Всички деца, без да знаят защо, хукват след него. Даже и рисът се засилва, но оградата го спира. Мен обаче няма какво да ме спре. И аз тичам все едно не съм на наблюдение, а на републиканско по многобой или щафетно бягане. Към края на този спортен ден ще съм по-наясно с обобщението. Малчуганите са удивени от къпещите се гризачи. Били грозни плъхове, при това огромни.  Тук дори не правя опит да разказвам нещо, защото и аз с очите си виждам грозни плъхове като онези, дето тичат из мазетата ни. Иван ме пита защо не пуснат рисовете при плъховете, а аз се оглеждам внимателно дали има някой около нас. Няма никой, затова обяснявам по-завоалирано, че всяка животинка на този свят заслужава да живее, когато Асето казва на всички, че пилетата дюк живеят само, за да ги опаковат в тарелка и да ги пуснат в магазините, защото стават за готвене. Аз оставам безмълвна, правя няколко крачки в случайна посока, загледана в облаците и подпитвам уж себе си дали няма да завали.

Шест деца са сигурни, че Емо Чолаков сутринта е обещал гръмотевици и градушки и всички заедно ме молят да тичаме към терариума, където били и лъвовете и тигрите. Докато казват „тичаме“ установявам, че само аз не тичам… (следва продължение)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Advertisements