…още тичам, да не мислите, че съм спряла.

Стигаме до терариума, където са и едрите хищници. Там знаете как ухае, ако не, спокойно ще си припомните през летните месеци из градския транспорт. Първите осем крачки в затвореното пространство вдигат част от сетивата на стачка. Сетих се за онази голямата от 2007, която също доведе до масови повръщания. Ама, хайде да не си разваляме настроението, щото сега всичко е цветя и рози!

Вътре сме с учениците, аз се уверявам, че всички са тук, но ги умножавам като а по бе, за да е по-бързо. Получавам число, сходно на очакваното, но зная, че даже и да бъркам, точно в зоопарка има доста огради и загубените няма да са по-загубени от мен. Заглеждаме се по едрите котки, които дремят унило из клетките. Иде ми и на мен да дремна някъде наоколо, но пък носът ми ме води навън. Пламен ме пита защо пантерата е черна, като Пинко е розов. Асето ме пита защо е мъжка пантерата, а е розова? Сашко съвсем ни отнася с питането защо Пинко е мъж, а пантера е от женски род. Аз леко се изненадвам от тези разсъждения и с ужас и мълчание пристъпям към паяците и змиите. Естествено, защото „кобра“ е нарицателно за зла … да, и змия, и учителка. Добре, че няма кобри в зоопарка, щото си представям как с фамилни имена щяха директно да са кръстени. Не като пумите и гепардите – с по едно малко име.

Децата са се скупчили пред един голям аквариум и търсят паяк. Всички зяпат в очакване от някъде да излезе чудовище и да ги изпоизплаши. Сред една нетипична тишина в затвореното пространство лъвът в долния край започва неистово да реве. Половината деца хукват любопитни надолу, към клетката му, другата – нагоре, за да се спасяват. Аз искам някак си да се разцепя, за да си изпълня учителския дълг по опазване живота и здравето на всичките ми ученици едновременно. Добре, че директорът не е на този коридор, та да ме хване как непрофесионално си върша работата. Догонвам изплашените, че те са някак по-непредсказуемата част от класа. Чакат ме отвън, дишащи тежко и питащи дали лъвът и мен не ме е гонил. Усещам, че ако кажа да, следващото място, на което ще ги настигна, е вратата на зоопарка. Обяснявам, че лъвът си е в клетката и няма страшно. Петьо не вярва. Влизаме всички, аз водя да намеря другата част от класа. Групата е пред клетката на лъва, четири деца му подават зрънчо, солети, обикновена вафла, а Лидия му е отворила енергийна напитка. Аз вече си представям как ще има изядени ръце, пръсти, нокти…, лъвът обаче въобще не им обръща внимание. Отдъхвам си, защото можеше изядените да са много, а пораженията да са като след балистична ракета. За химическо оръжие не споменавам, защото сме под влиянието му непрестанно, когато бродим в затворените пространства на зоопарка. Аз не знам защо не кръщават залите на различни бойни отровни вещества, та хем да влезеш при слона, хем да знаеш, че на излизане главоболието е като от поразяване със зарин.

Повеждам децата към езерото с лебедите. И понеже там огради няма, благотворителната акция по нахранване на животинските видове се разгръща с пълна сила. Менюто включва пълна палитра от всевъзможни вариации – от айран в бутилка до дъвки-дражета (хвърлям се самоотвержено да не стигнат до животинчетата), от сандвич с лютеница до трева от градинката пред блока, от дежурното зрънчо до вегански сладки, студено пресовани . Започвам да си мисля, че днес е така с храната. Ами ако утре решат тези деца и родители, че дрехи и обувки ще даряват на бедните животни, ако решат шапки и ръкавици да носят на лъвовете?

Само питам.

Правя опит да спра тази повсеместна атака над горките животни. Премествам се на 100 метра и викам учениците при мен. Започвам дълга лекция за това, че в зоопарк животните не се хранят, защото има кой да се грижи за тях. Разказвам как те са любопитни и биха пробвали да хапнат всичко, но не трябва. В този момент се обажда Асен и пита може ли и той да опитва всичко, щото майка му така му казвала да прави. През това време край нас минава възрастна жена с малко дете на триколка. Чува думите на Асен и веднага го напада, че ще стане наркоман и алкохолик. Децата стоят потресени, бабата изважда дълъг показалец с яркочервен лакиран нокът, който започва да размахва като диригентска палка и дръпва един качествен монолог за вредите от хероина, марихуаната, ракията и тютюна. Асен е готов да се разплаче, Асето гледа намръщено, но в този момент Пламен пита бабата тя откъде ги знае тези неща. Това отключва нов порив на ораторски умения у възрастната жена, която само това чака „Охооо, ти ли, моето момченце, ме питаш откъде ги знам тези неща? Ти знаеш ли колко опит имам аз като учителка?“. След тези думи децата прихват да се смеят, и едно през друго обясняват, че и те си имат учителка, но бабата не признава никоя друга освен себе си. Даже не ме и търси с поглед, тя си е самодостатъчна. Присвива очи, намества с елегантен жест очилата, отправят поглед на 5 см над главите на децата и започва да рецитира урок по биология за осми клас. Никой не я слуша, шест деца се смеят, осем ме гледат мен с недоумение какво става, Асето й се плези, но няма сила, която да прекъсне стартиралата урочна единица. Лекичко тръгвам в посока маймунарниците, не се налага да викам никого поименно. Бабата така и не разбира, че „класната й стая“ вече е празна, само внучето й стои мирно и я гледа с разбиране.

Ние вече сме пред една клетка с маймуна, която ни гледа с любопитство. Водим по численост, което не се харесва на животинчето. То се озъбва и хуква на бегом между решетките, висящите въжета, дървените катерушки. Целият клас стартира маймуноподобни физически активности, десет човека стоят отстрани и се превиват от смях. От съседните клетки маймуни са застанали в ступор и гледат неочакваното представление от цял клас ученикоподобни човечета. Мая прави клипче, което обещава да не качва никъде, защото няма да е приемливо.

Обаче всичко това носи истинска забава на децата. Продължаваме така пред още две-три клетки, където маймуните са в интеракция с нас. И ние с тях. Давам си сметка, че на всички им е весело.

Запътваме се към слоновете. Там отново влизаме в голяма зала, където хипопотам, носорог, слон и крокодили са създали неповторима атмосфера, лишена от кислород и наситена с метан. Иде ми да извадя оня рендосан учителски глас и да си припомня как е на първи април и първи октомври в 13 ч. с думите „Вни-ма-ни-е! Химическа атака!“. И докато съм се улисала в мисли, не се усещам, че вече съм го казала три пъти. Аз уж на шега, учениците ми не се впечатляват никак, но в този момент трима пенсионери лягат на пода, две възрастни дами на бегом хукват към изхода, човек в залата крещи, че е полицай и ще ни спаси. Двама служители с лопати тичат към нас, аз потъвам в дън земя от създалата се паника. Десет минути обяснявам, че с този глас съм свикнала да преподавам в час по „Домашен бит и техника“, защото никой не ме чува и вижда тогава. Освобождават ни от залата със слоновете, които нищо не разбират от създалата се суматоха.

Следващата ни спирка са клетките с диви прасета и сърни. Николай пита няма ли клетка и с ловджии, че било крайно време всички да бъдат затворени. Веско пита може ли да му освободят една клетка и за баба му, че била много досадна и само се карала с всички край нея.

В един момент всички малки очички се вторачват в мен.

Сещам се, че май и за мен търсят вече свободна клетка. Мълчат и ме гледат. И аз леко, леко хуквам към изхода, ама на бегом. Не е нужно да обяснявам, че всички ме гонят.

Спасявам се в автобуса, иде ми да поискам от шофьора да затвори вратите и да тръгва.

Ама не става, все пак съм учителка и имам дълг.

 

 

 

Advertisements