Не е много редно сега да ми се смеете, че съм секретарка. То и на вас ще ви се случи все някой ден!

Директорът е на почивка на Златни пясъци, заместник-директорките: коя копае картофи, коя е на гости на сина си в Италия… Съвсем са опразнили училището откъм управленска тежест и авторитет. Оставили на Снежа-секретарката да върти деловодството, да пише заповеди и да разпределя задачите на трите дежурни колежки от горен курс.

Обаче Снежа вчера получила други тип разстройство от перманентното невротично, което си го носи от поне десетина години. И я пуснали в болнични в петък, та да си сложи у ред поне храносмилателната система, щото ни деловодната, ни комуникативната, ни неврологичната са й в норма, ама това е друга тема. Да не казвам, че и фейсконтролът на цирк Арлекино няма да я пусне на представление, но сега поне пет от вас ще ми кажат, че и аз не съм Ален Делон.

Директорът ми звъни на пожар в четвъртък и ми нарежда да прекъсвам отпуската и да заминавам за секретарка в петък. Аз „не“ не мога да му кажа, щото преди четири години още помня как му отказах да участвам в една комисия и целия първи срок после бих рекорда на всички общински училища взети заедно в нашия район по направени проверки и изнесени открити уроци. Такъв ценен спомен имам от това изпуснато и инатливо „не“, че цял живот ще си живея с мисълта за няколко неотбелязани рекорда в Гинес.

В петък сутрин съм в канцеларията. Поне съм сама, няма кой да ми създава стресови ситуации и да събира рунтави вежди под различен ъгъл.

Осем и двадесет и пет е, аз пускам компютъра. Операционната система има дълга стартираща процедура по събуждане на прашасалия вентилатор на захранването, хъркащия харддиск и кой знае още какви прескърцвания на различни дванадесетволтови смущения. Докато ръмжи, вие, скърца и бучи, звъни служебният телефон. „Алооооу!?“ аз по навик малко така отговарям, отсреща се чува „Добро утро, моля да ми кажете какви документи се изискват за кандидатстване за обявените свободни места!“. Чувствам се безмълвна, но решавам, че няма да се давам лесно на такива провокации. Питам за кое работно място е интересът, отсреща чувам „За всичките!“. „А като спечелите всички конкурси, после с колко заплати ще разполагате на месец, а?“. Отсрещната страна затваря слушалката… Изпревари ме просто с няколко стотни.

Осем и четиридесет е, аз правя кафе на шефа на канцеларията, т.е. на г-жа Даскалова и в мига, когато искам звучно да изсърбам първата ароматна глътка, звъни телефонът „Ало, добър ден! С кого говоря?“. Викам „С училището“. „Как така с училището да говоря?! Училището е една сграда само, а вий сте човек!“. Ето такова поведение направо ми бие звънеца в главата и всички задръжки ми отиват в междучасие! „Алоууу, госпожа, то и вий сте човек, нали?! Знаете ли какво искате, та да ми го кажете на чист български език? И руски зная, можна пагаварит и па рускаму язъйку!!“. Тряяяяс, но в по-кратък вариант – нещо като щряп! Класически стар домашен телефон със слушалка на шнур и възможност за трясък. С днешните технологии вече трудно можеш да си озвучиш така опънатите нерви.

 

Отпивам си от кафето, пускам на служебния компютър онлайн телевизия и си вадя плетката на две куки. Гледам сутрешните блокове, нижа кордели и си говоря как ей сега ще ми мине дежурството и ще изприпкам вкъщи.

Девет и две е, телефонът звъни. „Здравейте, училището ли е? Да попитам малко повече за конкурса за работа – изисквате ли трудов стаж по специалността и трябва ли минимален опит?“. Гласчето е на младо момиче, пита за свободно място по музика. Идея нямам, че са обявили такова?! Окуражавам я бързо да подава документи, с идеята да я огледам що за стока е и да дам ценно мнение на директора дали става или не. Въпреки, че младите учителки директорът винаги еднолично си ги избира и не му трябва чужда подкрепа.

Девет и пет е, на вратата се почуква и се влиза в кабинета веднага след това. Аз чак в последствие казвам „Да?“. Няма ни поздрав, ни друго, „Искам да ми издадете бележка за социалните!“. „А социалните какво ще ми издадат на мен, питам аз?“, обаче младата дама с дрескод на контрольорка от градския транспорт не ми разбира шегата. Успява само да попита „Мооооля? Вие как си го позволявате това?“, с което вече ме настъпва по едното голо самочувствие, дето ми е останало в опустошената душа. На такива нищо не давам! „Аууу, извинете, ама кочана с празните бланки е останал заключен в директорския кабинет!“. „Как така, бе госпожа! Нашата класна преди ги отпечатваше на принтер?!“. Обяснявам й, че хартията ни е само за заповеди, а всичко останало е на кочани, като зелки. Нервите на контрольорката се опъват на предела на разделянето им на ниво ядрото на една страна, електроните на друга. За някакви стотни жената излиза от стаята и така затваря вратата, че картината със старата къща и каруца отпред пада на паркета.

До единадесет и четиридесет вече съм изяла два домашни сандвича с лютеница, маслини и кардамон, две вафли с халва, една праскова, половин килограм череши и чакам само да стане време за обедна почивка, за да отскоча до близкото ресторантче за супа, кебапчета и крем карамел. С таратор с копър и чесън. И две филийки типов хляб.

Един и седемнадесет е, телефонът иззвънява някак стряскащо за мен. „Алооооо, алооооо, алооо, не Ви чуваааам“ (не ги и виждам, но това не им го обяснявам) и затварям, защото определено не ми се занимава сега с работа. Телефонът пронизва пренаситената с храна и напитки душевна тишина отново. Този път ще бъда по-любезна. „Алоу, да! За свободните работни места ли се обаждате? Какво не ви е ясно? Не знаете какви документи се изискват? И аз не зная, защото замествам секретарката, но донесете всичко, което имате. Да, да, разбира се … и дипломата за средно образование, даааа… и бележниците ви от осми, десети и единадесети клас, нищо, че от девети сте го загубили… дааа, донесете и този поздравителен адрес, който сте получили като доброволец в обществена кухня, дааа… ама разбира се, че и копие от шофьорската книжка, талона, както и талона на колата ви, да… Аз си мисля, че и здравния картон е добре да донесете, разбира се! Една обща снимка от пред блока с комшийките ви също, даааа… както и снимка от завършването ви в гимназията ще е полезна!“. Колежката отсреща изброява, че има още важни доказателства, с които да доказва умения и мотивация по евросивито, което е намерила някъде из интернет и сега го попълва. Казвам й да дойде в понеделник, за да избегна как документация, прилежно прибрана в пазарска количка или малко автомобилно ремарке, ще бъде описвана и добавяна към молбата за започване на работа като учител по музика. Поне съм сигурна, че Снежа няма шанс да се гътне от скука на работното си място. Няма да е от скука, не!

Решавам судоку, но не успявам цялото, защото ми се повтарят цифри на два реда. После разгръщам кръстословица, но така като гледам, са започнали много странни думи да използват напоследък и се отказвам. Отварям папката с протоколите от педагогически съвети и започвам да се смея с глас как Гинчева е писала решения с правописни грешки. Ама може ли на начална учителка да дадат да пише протокол, бе!? Грехота е да се поема такъв сериозен риск, който да оставя следи и да запечатва срам за цял живот!

До четири и двадесет и шест ровя из шкафовете, за да разглеждам какво има. Телефонът иззвънява, аз подскачам леко, но се захващам здраво за принтера, който също се е задрямал като мен. „Ало, здравейте! Да, слушам ви? Искате да разберете дали има лятно училище? Няма, не… за съжаление нямаме капацитет да отворим лятно училище. Какво искам да кажа под капацитет??? Абе никой не иска да работи, бе! Коя учителка ще ви работи по това време на годината?! Хайде, моля ви се и вие…! Къде отиде почивката на тези изстрадали деца? Защо не ги пускате да играят свободно цял ден, а искате да ги сбутате пак по чиновете?? Ало, не ви чух … от МОН ли се обаждате? АААА… имате грешка, звъните в клуб по народни танци, където съставът е на турне в Казахстан!“.

Тряяяс !

Те на мен ли, аз на тях ли …

 

Advertisements