Всяка учителка като поизкара няколко петилетки в едно училище, започва да я тормози скуката да ви кажа. Па то не може на едно място! Имам чувството, че от петите и пръстите корени ще поникнат и ще се вклинят във фугите на паркета в класната стая.
Точно затова реших да не скучая това лято и да се поразшетам из училищата, които пускат обяви за свободни работни места. Винаги ми е било мерак да разглеждам и сравнявам какви са условията на труд на нас, даскалите! А това лято си открих възможност да го направя майсторски, още повече, че ще мога да разказвам за себе си и да се похваля каква съм ухватна. Защото в моето училище а си се похвалил, а са ти дали най-ниското диференцирано, щото си се отцепил от колектива в неправилната посока!
От месец не пропускам обява, кръстосвам града във всевъзможни посоки за кеф!
Първо интервю, училището е средно, в краен квартал, води го заместник-директор и няколко учители. Искат да се представя, а аз това и чакам. Започвам, където се вика на шофьорски, „на втора космическа“ да разказвам за себе си. Колко много умения владея, как си спазвам стриктно разписанията по учебни планове и програми, как редовно си подписвам тетрадките, нанасям оценки, даже си чистя бюрото с мокри кърпички. Заместник-директорката ме изгледа мръсно за последното, сигурно, щото съм я изпреварила в тази иновация! Питат ме дали работя с електронен дневник. Аз не се плаша от такива въпроси, защото вкъщи има електронна цигара на мъжа ми, електронен звънец от лятото на 1998 година, електронна запалка на газовия котлон, както и електронна кухненска везна за измерване на продукти. Изброявам тези неща, но акцентирах, че си държа на стария тип апарати за кръвно, защото и джи-пи-то ми не вярва на новите електронни! Обаче колежките държат да знаят за дневника, а аз как да им кажа, че не го знам!? Признавам си, че електронният дневник е като фейсбук, изисква ежедневно внимание и е много важно да се ползва. Леко ги пускам по пързалката, че е крайно време да бъде въведен в училище, ама като за начало да ни раздадат по един лаптоп, та да вдигнем малко нивото, перчема и самочувствието. Казвам им, че електронният дневник трябва да бъде въведен едва след стопроцентовото увеличение на заплатите и повдигането на категорията труд! Комисията започва вече да ме гледа подозрително, едната членка си строшава химикалката, предполагам от нерви. Другата барабани с двата крака едновременно по пода, което също го отчитам за признак на краен етап преди избухване в нервна криза, която едва ли може да бъде проконтролирана без медицинско лице и системи. Това, разбира се, решавам да им го кажа, но на изпроводяк, на вратата. Просто да им споделя, че в толкова изнервен колектив не бих работила и за министерска заплата! Пращам ги да си лекуват нервите дружно, защото новата учебна година чука на вратата и няма да издържат и до Деня на будителите. Съвсем в коридора им подвиквам да не ме и търсят да ги замествам тогава, защото ще оголят щата по никое време. И почти на бегом си тръгвам, за да не ме заразят, знам ли?
Второ интервю, отново крайно квартално средно училище, този път само директорка ме интервюира. Нося си сивито, голям наръч от снимки от по-задни години, за да може децата от снимките да са станали на по 20-30 лазаринки и да не ги разпознава никой. Ама пък с кой акъл съм си написала истинските данни и в кое училище работя, а? Директорката моментално ме пита защо искам да напускам това хубаво училище. Отговарям й, че си търся ново предизвикателство, защото иначе мога да умра ненадейно от скука след толкова години учителски цикли в един и същи колектив. Намеквам й леко, че учителството започва да му проличава на човек и в обикновения живот. Разказвам й колко зашеметени колежки имам и как това влияе зле и върху мен. Директорката ми чете автобиографията и пита защо не съм си повишавала квалификацията последните пет години. Ама как да не съм, бе!? Нали чета по форумите какво става. Следя колегите какво пишат, какво ги вълнува. Па има свестни, дето качват разработени уроци, презентации, картинки! Казвам й, че обичам да влизам във всеки спор, където се изисква мнение и компетентност, защото виждам с очите си как хората нищо не разбират и имат нужда от разясняване. Както си е и в класната стая, учениците знаят, че моето мнение е най-важното и няма какво да обсъждаме различно, защото си губим времето. Шефката стои онемяла. Подозирам, че й е скучно и че няма с какво да блесна, затова решавам да й разкажа, че обичам да правя изненадващи контролни. Това винаги се е харесвало на мен и още няколко колежки, защото можем да изловим всеки, който не е положил усилия да си научи уроците. Казвам на децата да изваждат по един бял лист и да започват да разказват урока в писмен вид. Ето с такава иновация виждам аз развитието на българското образование – учениците да могат да преразказват всичко научено, но да умеят да го изписват, за да ги изловя и къде им куцат граматиката и синтаксисът. За краснопис въобще няма да отварям тема, щото с тия телефони и бутони… Връщала съм контролно по човек и природа с две оценки – по български език и литература, защото не е спазено глаголно време и пълен член, и с оценка по човекът и обществото, защото не може да ми пишеш за рибите и да не отделиш два абзаца да напишеш всичко, което се знае за Черноморската област. Но забелязвам, че директорката съвсем онемява в този момент, а очите й още малко да ме застрелят с два куршума като от автоматичен пистолет на командос в престрелка. Обаче не мога да се спра и да не се доизкажа. Изваждам три снимки и й викам, че традициите в българското училище трябва да се спазват! Пластилинът винаги ще бъде на мода, както и глината! Какво е това ново компютърно моделиране, от което нищо не се вижда! Ами като спре токът какво ще ми моделирате, бе?! Уж тактично я питам, но леко подвиквам в самия край от вълнение. Очите на тази женица стават като на пекинез, който извършва някои физиологични нужди със затвърден характер, ако ме разбирате, нали… Тъкмо усещам как гърлото ми е пресъхнало и започвам да ровя в дълбоката си чанта къде ми е бутилката от фанта, напълнена със студена чешмяна вода, когато директорката подскача от стола си и почти на бегом излита от стаята без да се сбогуваме дори. Една чистачка само надниква през вратата и без никакво възпитание ми казва „Нема уи да си одиш, оти че мием подо!“. Достатъчно ми е да чуя този шопски диалект, за да съм наясно, че в такава некултурна среда ще ми е трудно да работя. А и с мълчанието си, тази директорка не знам дали не й се е качил на главата учителският колектив. То пък така да се мълчи някак не е нормално… Можех да й кажа, че е добре да иде на преглед поне при личния лекар, пък той каквото прецени.
Трето интервю, малко централно училище. Отивам, охраната не е на вратата и това ми дава свободата да мина по коридорите и класните стаи. То като няма ученици, няма и какво толкова да се гледа, но все пак виждам, че има картонени табла по стените. Виждам едно за Египет и преценявам, че мога да го дам да се направи същото, когато имаме тема за Европейския съюз. То Египет не е в ЕС, но може някой ден да стане, знам ли? В стаята за интервю ме посрещат 4 жени, обаче не ми се представят. Започват с въпроса коя съм аз. Нали съм ви подала документи миналата седмица, как пък ще върви интервю, а вие няма да знаете с кого е то? Алоу, Любов Даскалова съм, ако не ви е известно! Цял свят, РУО-тата в околията и седем експерти от МОН вече знаят за мен, само вие не! Казвам си името, но и питам кои са те? Може пък някоя от тях да се окаже известна, да съм чела нещо за нея по вестниците, които си купувам всеки уикенд. Идва моментът да разказвам какво мога, а за мен това е върховно блаженство. Идва ми дори цветя да си поднеса по някое време, но не съм се сетила да се подготвя по-рано. Не спирам да си хваля постиженията как е тихо в класната стая, как учениците ми идват с написани домашни, как учителката от ЦДО-то ме слуша и изпълнява всичко, което й кажа. Разказвам как съм научила учениците си да си мият редовно ръцете и как на петнадесети септември всички знаят, че обичам гербери и рози, и само такива букети ми поднасят. Подаръци не обичам, защото все не уцелват моите вкусове, за това съм им казала, че може и в пликче да ми ги подаряват. Последните думи май ги изпускам по инерция, което веднага променя настроенията на комисията. Започват да ме питат какво имам предвид, обаче аз се усещам своевременно и им казвам, че кой-каквото ще да ми носи, аз съм честна и неподкупна и всичко си им връщам, до стотинка! Тук вече настава паника в погледите на тези женици. Едната ми задава въпрос с разтреперен глас защо искам да напускам настоящото си училище. Аз съвсем непринудено й казвам, че въобще не искам да го напускам като гледам в каква нищета работят милите и колко са зле! Казвам им директно в очите, че съм дошла просто да им покажа коя съм и с какви уникални възможности съм! Тържествено им обещавам, че догодина ще дойде и моят ред да бъда наградена от д.ик.н. Янка Такева на някое тържествено събитие като учител на годината, но първо ще й стана член на синдиката, за да може да ме забележи и възнагради подобаващо! Това го казвам със същия патос, който придобивам на откриване на учебната година, когато говоря на родителите в класната стая. Ставам победоносно от пробития им фотьойл, грабвам си торбичката от супермаркета, в която има кило домати, две кила лук и една лимонада и си тръгвам победоносно!
Вечерта директорът ми звъни по телефона и нервничко ми вика що ходя по училищата да го излагам! Викам му „Шефееее, никога не съм Ви излагала, ама па да знаете, че от нашето училище по-хубаво ня-ма! И никога няма да си тръгна, защото не че няма кой да ме вземе, но аз не ги ща!“ и му затворих телефона посредством копчето с червена слушалка! Ваканция сме, няма какво повече да му се обяснявам, а и в отпуск обяснения не давам! Няма по кой член да ме задължи.

Advertisements