Уважаеми читатели, искам да Ви запозная с тайните и тънкостите на вездесъщите иновации в българското образование, които можете да изрежете и подлепите в удобен за Вас формат на гланциран лист от албум в часовете по технологии и предприемачество.

Вие представяли ли сте си някога фантастичните преживявания на първолаците в часове, в които имат да осъществяват дейности, съобразени с техните компетенции в едно друго измерение, напред във времето?

Аз, като една обръгнала учителка, очукана от стотици разпределения, учебни програми и планове, които съм изписала в течение на моя трудов път, решавам, че не само животът, но и МОН няма с какво да стреснат дългогодишния ми учителски ступор. Наричам си шепнешком, че точно предмет като „труд и творчество“, който дори да го кръстят и на планинска верига в Монголия, не би могъл да ме затрудни. Имаме едно лепило, една ножица и с разни подръчни материали – конци (висящи от разбридана жилетка), изпопадали сухи листа от дърветата по двора или в класната стая, кестени, шишарки и шипки, разбира се, можем да откараме творчески поне един учебен срок.

Първи час

Тъкмо подписвам тетрадките по математика в междучасието, когато се сещам, че трябва да дам инструкции на учениците ми какво да подготвят за следващия час. Подготовката на първолаците по принцип трябва да протича дори един час още по-предварително. За децата училището все още не е толкова досадно и те с интерес си ровят в чантите и с удоволствие си разглеждат учебниците. Казвам им да си извадят комплектите по „технологии и предприемачество“ и си казвам само на пазвата, че на този предмет правописа ще го учим най-рано през седмата учебна седмица на 2020/2021 година. Нито едно дете не успява да уцели правилния учебник, четири вадят несесери, две показват мултифункционален комплект от 101 канцеларски принадлежности, едно се обажда на майка си да я пита какво е „технимачество“.

Аз съм на подиума, стъпила здраво на левия и десния си крак върху обувки на ниско токче и гледам с невярване в очите. Бързо отварям шкафа, изваждам учителския комплект, за да покажа картинка на учебника. В този момент децата започват да ме гледат с друг тип разбиране, не с този от преди малко и пак се втурват на творческо издирване из дебрите на ученическата чанта. Седем изваждат математиката, осем ми показват учебната тетрадка по български, две размахват музиката, останалите показват химикалки, молив и блок №4. Изчитам на пресекулки тех-но-ло-ги-и-и-пред-при-е-ма-чес-тво, две момиченца са се втренчили със зяпнали уста в моята и ме питат на коя песен рецитирам текста – на Алегро Вендидо или на предпоследната песен на Енрике Иглесиас. Накрая се налага да ги накарам да извадят всичко от раниците и аз сама да намеря комплектите. Родителите им са запомнили, че в първия час по предмета ще разкъсаме целофанените обвивки на тази трилогия от учебник, албум и пликче с материали. Започвам да се разхождам между чиновете, звънецът вече е избил и е време да работим. Първата тема на часа е да се запознаем. Аз запознавам децата с учебните пособия. Всички с небивал интерес разкъсват опаковки и гледат какво има вътре. Елементът на изненада ми е малко съмнителен, защото през найлона всичко се вижда. Никой не се мъчи да прочете два реда наименование на учебник. Започва да ме притеснява мисълта, че заглавието е било включено в някои от тестовете на PISA и това е довело до ниските ни резултати през годините.

В този първи учебен час децата откриват, че подарък в грижливо опакованата трилогия няма. Има конци, сламки, клечки и други неща, които майките им събират по пода на къщите им и изхвърлят в кошчетата за отпадъци. Като ги събират тези неща, обикновено крещят, че е мръсно и разхвърляно вкъщи.

Втори час

Проверявам тетрадките по математика, но съм задала още предното междучасие инструкция за изваждане на учебниците, албумите и материалите по технологии и предприемачество. Учебниците са грижливо подвързани, ламинирани с фолио, други са претапицирани с твърд картон, но всички са старателно модифицирани така, че трябва да разгърнеш чак средата на учебника, за да разбереш за кой предмет е. Всички родители са скрили надписа, съмнявам се, че четири майки дори са го задраскали, след пореден неуспешен опит да изчетат заглавието му.

Днес ще правим джоб за материали. Усещам, че подготовката ми за часа е трябвало да започне от двадесет и втори август, за да имам време да осмисля как дънков джоб от картон ще събира материали тип „по-малки картонени изрезки“, залепен на корица на учебник. Става ми ясно, че нищо не разбирам от съвременните технологии, а за предприемачество въобще не ми се мисли. Ето, хората вече лепят хартиени дънкови джобове по учебници, за да се събират материали вътре, а аз гадая и търся себе си, изгубена в съвременното образователно изкуство на МОН („е“ няма, не го търсете). Докато съзерцавам джоба, шест деца вече режат, две си търсят ножиците, едно ми показва албума и пита това ли е учебникът. Девет деца вдигат своите и казват, че имат. Двамата правят опит да надвикат голямата група, като по този начин валидират своето твърдение, че нямат ножици. Вече единадесет крещят, че имат. Три деца са изрязали картонените джобове и се оглеждат къде да ги лепят. Анабел се осмелява да прикачи дънковия-картонен джоб към роклята си посредством лепило. Опитвам се да накарам децата да работят в синхрон. В съзнанието ми идват стотици шивачки в голямо производствено хале как изкарват многохилядна продукция в този миг. Но моментално се завръщам в класната стая. Темата за кой носи или не носи ножица е преляла във въпроса „Госпожо, къде да лепим джобовете?“ . На по-голямата част от учениците учебниците, както описах вече, са подвързани така, че джоб не може да се лепи. А това в разпределението не го пише.

Разрешавам на децата да залепят този педагогически устрем на предприемачеството там, където се сетят точно в този момент. Две деца питат защо джобът е предвиден за залепване от двете страни, а третата – долна част няма място за подгъване и подлепяне. Обяснявам им, че когато стигнем до там да може да си прочетат и напишат без грешка името на предмета, тогава ще намерим отговор и на този въпрос.

Трети час

Този път съм се подготвила от неделя. Чета у дома и се чудя къде да сложа двадесет и пет саксии с цветя. Не, няма да мия прозорците, а ми трябват десет метра свободен перваз, за да може класът да се подреди и да съединява гирлянд. Ще лепим верижка от изрязани картончета, на които ще има залепени цветенце и дръжчица. Не съм намерила още къде е цветето в албумчето. Има го някъде из албума, но не е указано къде. Часът започва. Децата устно и с надвикване се самоосведомяват кой има ножица и лепило, кой има ножица и тиксо, кой няма лепило, но има ножица и кой има само тиксо. Вярвам, че този процес на информиране също трябва да залегне в методиката на преподаване на предмета и заглавието му да бъде променено – технологии, информационен и предприемачески обмен – ТИПО (ще звучи така, защото нямаме много думи, започващи с ер голям). Едно дете, което няма ножица, но има лепило и тиксо, заявява, че цветето се намира на друга страница някъде из албума. Учениците питат дали всичко до там да изрязват. Аз успявам да ги спра навреме без две. Първолаците трябва да си напишат имената в цветенцата. Хубавото е, че не трябва да напишат и името на предмета, по който са изработили този коледен повей. Първокласници, пишещи своите имена върху гланцирана хартия е една умилителна гледка, която предизвиква безпомощност и създава сърцераздирателна епистолярна картина в очите на средностатистическия учител. Три деца си написват името, шест успяват да нарисуват първа буква, три ме питат защо като пишат с флумастер и после могат да трият. Останалата част от класа ме питат кой ще им надпише цветето, защото те не знаят да пишат. Аз тръгвам между чиновете да надписвам цветенца, които учениците ще залепят върху картончета, ща залепят и дръжки и ще обединяват. Всички деца питат защо е толкова малко мястото за залепване на дръжката. Разрешавам им да слагат лепило и на по-голяма площ, нищо, че е есен и дръжките изсъхват бързо, което е обяснимо защо ще паднат скоро. Две деца вече лепят дръжките на паднали листа от стайните цветя по саксиите. Други осем се чудят къде да застанат, за да стигат до гирлянда и да си залепят техните творения. Аз съм спокойна, че и този час мина креативно.

Четвърти час

Ще показвам на учениците как се рециклира хартия. Подготовката ми е достатъчна, покрай нея научавам много нови неща. Изпадам в умиление дали няма някъде клубове по технологии и предприемачество за хора от третата възраст. Може да ни научат на по-интересната част от материала за втори и трети клас. Подготвила съм се старателно с миксер, кърпа, ютия и пластмасова купа, които съм донесла в една голяма пазарска чанта в класната стая. Децата ровят в чантите да търсят същото, ама не откриват, две звънят на майките си, за да питат къде са им ютиите. Шест деца крещят, че имат ножица и лепило, две викат по-силно, за да обявят, че нямат. Наляла съм вода в купата и започвам да късам малки парченца от хартията, във водата. Три деца започват да късат от учебника, едва ги спирам. Пускам миксера, за да спазя технологията, но в този момент връхлита заместник-директорката и прави успешен опит да извади десет децибела в повече от тези на миксера, нищо, че вече съм спряла работата с него. Пита ме как си позволявам и не съм ли запозната с всички правилници и инструктажи, които стоят в шест класьора по безопасни условия на труд и противопожарна безопасност, грижливо прибрани в хранилището в мазето. Аз не отговарям нищо, защото до сега повече пъти са ми отговаряли по същество от програма Хоризонт, отколкото заместник-директорката е успявала. Децата очакват с нетърпение да видят какво ще направя с миксера. Едно от тях пита защо не го насоча към заместник-директорката и да я деактивирам. Тя чува тази реплика и разярена изчезва от стаята, блъскайки вратата така, че гирляндът от миналата седмица пада на пода. Аз разливам гъстата каша на една дебела хартиена кърпа и започвам да я гладя, една лампа спира да свети. Щастлива съм, че ютията не издава звук, учениците също гледат какво ще се случи с притаен дъх. След дълго и упорито гладене изваждам нещо като хартия. Учениците гледат гланцираната хартия в учебника, гледат моя опит и установяват, че не е същото.

Знам, че не е същото.

Но пък часът свършва, звънецът чурулика в коридора, всички без мен тичат, вероятно бягайки от нещо. Иде ми и аз да се затичам, но не помня имаше ли изход.

Advertisements