Search

Любов Даскалова

Претоплен тюрлюгювеч за родното школо, даскалите и дангалаците по чиновете.

Любов Даскалова изнася тържество за 8 март

Бързам през глава в коридора, за да раздам на учениците реквизит. Време е да започваме, а аз досега писах заповеди в канцеларията по нареждане на директора. Усещам една неприсъща свобода в ханша, нали клекнах да изключвам принтера, та не знам какво е състоянието на централния заден шев, съединяващ полата ми в едно цяло. Мисля си, че платът се е раздалечил и се осланям на надеждите поне хастарът да прикрие следващия кат бельо. Защо шият хастарите бели, винаги съм се чудела…

Влизам в стаята, повечето деца са на подиума, повечето родители – по чиновете. С влизането ми 10 светкавици ме заслепяват, чувствам се като треньор с купата на Шампионска лига. Обаче учениците са неподготвени, а коронките с осмомартенски лаленца, зюмбюлчета и кокичета са в дъното на стаята. Не съм забравила за съсипания заден шев и пращам Пламен да вземе кашона. Родителите са нетърпеливи, пристигат още, виждам по чиновете четири баби и седем дядовци. Вече има и правостоящи. Бащата на Стоил пита кога ще започваме, аз само се усмихвам, не смея да погледна часовника, редя коронки по главите на децата.

Невена е с розово червило, едри къдрици и екстеншъни до кръста. Майка й я е подготвила за корицата на ELLE, нищо, че цяла седмица идва без химикалка и тетрадката по математика. Дани е със съдрани крачоли на анцуга, налага се да го подредя на втори ред, защото коленцата му са се ококорили като очите на чичо Скрудж. Наско стиска в ръцете хеликоптер и костенурка-нинджа, идея нямам кога ще ги включи в програмата.

Ето, почти съм готова, не съм забравила, че гъ..рбът ми гледа към дъската. Някой има зад мен и чувам подхилкване.

„Добър вечер, родители! Днес учениците от четвърти „Б“ клас ще ви изнесат празничен спектакъл по повод Деня на майката…“ .

Изправя се дядото на Сашко и изкрещява „КАКВО КАЗАХТЕ? НИЩО НЕ ЧУХ?“. Дъщеря му го дръпва за ръката да сяда и започва да крещи два пъти по-силно и от мен, че започва тържеството по случай осми март. Всички гледаме втренчено и се възхищаваме на гласовия капацитет на тази крехка женица. Ей, самороден талант е за учител по физическо, а работи касиерка в общината. Ето така тази държава си пропилява потенциала! Па да вземат от „Заедно в час“, бе, па да я влеят в редиците ни!

Аз подпирам стената до дъската, децата запяват първата си песничка. Разрешила съм им да импровизират на сцената по отношение на танцови стъпки и ритъм. Съвсем неочаквано Невенчето се впуска към бюрото ми и за секунда се качва на него и започва да танцува … както аз не само, че не съм я учила, но и като видя такива танци по телевизията, от срам веднага сменям канала. Да де, ама майка й също мигом се изстрелва от чина, стъпва и тя върху широката табла, на която до преди час трих думи с три и пет букви, и заиграва на тия тънки токчета по същия начин. До нея седи таткото на Гошко, който с блага усмивка се е загледал в късата пола на майката, гледа от ниското с поглед към звездите и простенва едно „Ехаааа!“. Секунди след това всички татковци са станали и дружно пляскат в ритъм, наобиколили майката на Невена, а тя вече си е пуснала някакъв кючек на телефона и се е развихрила като скален петел търсещ кокошката на живота си.

Децата спряха да пеят песента за мама, защото знаеха и другия текст и запяха него. Аз не мога да направя и една крачка напред, затова стоя мирно и чакам всичко да свърши по естествен начин.

Идва ред на 4 стихотворения, започваме с първото, децата рецитират умело, Наско в този момент съобщава за полет R-N-420 и хеликоптерът се изнася във въздушното пространство. Половината родители ръкопляскат, мислейки си, че това е част от програмата и очакват от летящата машина да се изстреля плакат с надпис „МАМО, ОБИЧАМ ТЕ!“ . Наско само придържа играчката и бръмчи гласовито, стаята е притихнала в очаквана за елемент „изненада“.

В този момент вратата се отваря и нахлува чистачката с репликите „Абе аз докога ще чакам да я чистим таа стая, бе!“. Поглежда родителите, запазва самообладание, но понеже знае, че не може да си тръгне без да е изпълнила трудовите си задължения, продължава наперено „Само че си дигнете краката уеко, за да заметем и че си одим!“. Татковците ръкопляскат за репликата за вдигнатите крака и започват да се оглеждат с интерес. Дядото на Пламен пита „А бастуна да го вдигам ли?“ , при което стаята избухва в смях. Чистачката мете, децата рецитират, започва състезанието по кихане. Всички културно спираме рецитала, за да си казваме „Наздраве!“, аз притеснено гледам към някой татко пак да не извади бутилка с ракия и да продължат с този поздрав още много пъти.

Чистачката Цецка приключва трудовия си ден, а ние продължаваме тържеството. Време е за танца на момиченцата. Децата заиграват великолепно, на мен ми се пълни сърцето, правя две стъпки напред, за да затанцувам, когато се усещам, че полата ми не е за танци. Правя две крачки назад, естествено в ритъм и стъпка, Данчо вече ми сочи полата и се превива на две от смях. Правя опит да го застрелям с отровен поглед, но не успявам, защото той е присвил очи и цвили необезпокояван на пода. Не смея да приклекна, само побутвам Явор да му помогне да стане. Майката на Данчо обаче е дотичала вече и пита уплашено какво става. Данчо се изправя и казва гръмогласно, че ми видял гащите. Пет деца вече са се обърнали и подвикват всеотдайно „Я, я?“, аз се залепвам на стената с мисълта, че вече не мърдам от там во веки веков. Може и „Амин!“ да казах на финала на тази мисъл, не съм сигурна.

Тъкмо ситуацията се успокоява, аз давам тон за четвъртата песен, когато вратата на стаята се отваря и влиза майката на Ася. Усмивката на Асето изгрява от ухо до ухо, защото вече и мама е тук. Жената обаче е видимо ощастливена от някой и друг градус, поет чрез спиртна напитка по повод на женския празник. Класната ни стая по принцип не е голяма, чиновете са сгъчкани благодарение на шкафчета и шкафове от различни епохи, многото родители са дозапълнили всички възможни фуги, процепи и пространства в стаята, но въпреки това майката на Ася успява да залъкатуши, подпирайки се тук-таме по главите на приседналите зрители. Разбирайки, че ще се пее песен, заявява желание за участие, защото и тя много обичала майка си. В този момент Асето подскача до тавана и вика майчето си да застане до нея. С невъзможна за описване зигзагообразна траектория на зашеметена бълха от пет минутна центрофуга, майката успява да достигне дъщеричката си, да се подпре като мен на стената и да занити поглед с усмивка нейде в таблото по Математика на отсрещната стена. Пеем всички, аз най-силно, за да не изпуснем текста. Децата очакват нещо да се случи, майката на Ася пее, пляска с ръце, тук-таме текстът й се губи, но самообладанието й не. Тя запълва ефира с „Ля-ля-ля-ля!“. И заразява децата, които решават, че това е новата ни песен и започват дружно да й пригласят едносрично. Майките и татковците се изправят на крака, и започват също да пляскат с ръце и да викат „ЛЯ-ЛЯ-ЛЯ“. Дядото на Сашко пита какво става. 5 минути всички викат „Ля-Ля“ и не спират, сакаш са на олимпиада по издръжливост на циклично повторение на сакрална едносрична мантра за изцеление, късмет и световен мир.

Някъде, към седем и половина успявам да сложа точка на представлението, като изваждам на показ капацитета на белите ми дробове, преминал през остриетата на гласните струни. Половината ми гласни струни са скъсани по рождение, но другата половина даже и без акордиране си вършат работата. Обявявам „ЛЯ-ЛЯ-КРАЙ!“ и деликатно се впускам към учителския стол зад катедрата, за да го яхна победоносно и да не стана докато и последното човешко същество, приготвило евентуален наръч подигравки на скъсаната ми поличка, не се изниже от стаята.

Ля-Ля-ЧаЛ!

Любов Даскалова подготвя Тържеството

Училището е образователна институция. Децата уж идват да учат, главичките им да се препълват със знания, умчетата им да преливат от факти. Родителите, обаче, си мечтаят да гледат представления.

Дали детенцето им ще изпее песничка, въртейки се на по четвърт оборот наляво и надясно, без танцова стъпка и орнаментика на ръцете, дали ще забърсват нос с бяла салфетка, защото миличкото им детенце е рецитирало „Аз съм българче“ за сто шейсет и трети път пред роднини, гости, родителите в детската градина и новогодишните тържества, това е без значение. Всяка загрижена майка иска да дойде в училище, да седне на чина и да види детето си на импровизираната сцена, да аплодира всеотдайно с най-шумните шамари, така де, с пляскащи ръце, да се изправи на крака, колкото я държат и да вика с пълно гърло „Бравоооооо“.

Ето затова всяка година правя по четири тържества. Декори в склада има, полички с крилца, потури с цървули и какво ли още не се съхранява в училищната хазна, както го наричаме с колегите.

Подготвям представление за осми март, разбира се. Трябва да се уважаваме ние, жените, че понякога си ходим така с месеци, неуважени.

Подготвила съм за тържеството 3 песнички, 10 стихчета, 2 танца и викторина. Много го мислих този сценарий, какво ново да добавя. Обаче като знам как хората си ръкопляскат на децата, как примрежват поглед от умиление, как щракат с тези фотоапарати и решавам да не си давам много зор.

Ще учим всичко в клас, защото ще се развали изненадата. Преди години имах една Мариела, която си забрави репликите на сцената. Майка й обаче ги беше научила прилежно и представлението изведнъж се пренесе по чиновете. Тези родители се отнесоха и започнаха сами да рецитират стиховете от програмата. Па като дръпнаха дайчовото между чиновете, па като извади таткото на Атанас една бутилка гроздова от една найлонова торбичка, па като започнаха да си викат наздраве… Абе, селска вечеринка.

Идват децата на училище, аз вместо да говоря за трудовата дейност на хората по Човекът и обществото, ги подкарвам да наизустяваме стихове. Стиховете се учат най-добре, когато се казват на глас всички заедно. Няма мърдане тогава – целият клас ниже римите в транс.

Ти люлката ми си люляла

със песни жалостно-упойни,

над мен по цели нощи бдяла

през мойте нощи безпокойни.

Под твоето крило растял съм,

наяквал съм под грижи мили,

от твойта реч и взор черпал съм

и радост, и духовни сили.

Изправя се Гошко и вика с пълно гърло, че майка му не е кокошка и няма криле. Крилца бил ял само на фурна, но под тях пера растели. Всички прихват да се смеят. Чакам ги да се успокоят, за да им обясня, че думите на поета са специални. Какво им пука обаче, Марина също има изказване – не се пишело „черпал“, а „черпак“. Тръгва да звъни на майка си, да и разказва колко е глупава госпожата и как не знае да напише един черпак на дъската. Едва я спирам, щото до довечера и директорът ще знае, че пиша черпак по особен начин.

Продължаваме да редим куплетите на глас, когато влиза Петрова от съседната стая и вика „Абе, какво правите тука, бе? Аз правя диктовка, половината ми клас изпонаписаха твоето стихотворение! Айде ако обичаш без тия!“ И ми тресна вратата, все едно ще й направи заварка от силния удар и ще си отживеем живота в класната ни стая.

Смутих се леко, щото Петрова е ухо на шефа и все ще намери начин да ме наклепа пред него, така че като дойде диференцираното плащане направо да имам да давам на училището.

Викам им на учениците да преписват стиховете, няма как иначе. Редя куплетите на дъската, когато Невенчето се изправя и заливаща се от смях ми обяснява, че „моЙте“ съм го сбъркала. Баба й й забранила да пише Й освен в името Методий. Никъде другаде не можело.

Аз пак се опитвам да разкажа, че когато се пише стих, правописът на думите може да е … никой не ме слуша. Целият клас очаква пряко включване от бабата, която Невена вече я е набрала, за да изслушаме беседата й по български език. Докато се усетя какво става, бабата оглася стаята с репликите „Аййй, Нивенчии, ко прайш, на баба шушиту?“. Невена затворя в същата секунда, когато 5 момичета й крещяха с пълно гърло, че майките им деликатно наричали сещате се кое… Край. Бабата не можа да се изкаже.

Песните ги учим в часовете по музика. Свалила съм ги на компютъра и ги пускам през една колонка, която едва я чувам…аз. Никой друг не я чува. Някак овладявам стаята да има поне 1 минута тишина, обаче на двора се вика юнашки „Аре, бее, идиот! Подай топката!“ Дотук беше едната минута, до края на часа никой не можа да млъкне. Наложи се да пея, при положение, че самата аз си знам, че го правя като пресипнал пъдпъдък в ранна пролет.

Танците ги играем на двора в голямото междучасие. Вярно, събират се други ученици да ни гледат. Едни ръкопляскат, други са се опулили и някак с недоверие подхождат към зрителното си възприятие, трети направо си ни се смеят. Няма как обаче да танцуваме в класната стая. Чиновете са нагъсто, раниците са по земята и не съвпадат с танцовата стъпка. Нали не е нужно да ви разказвам как съм се спъвала в гуменките на Явор и съм падала хоризонтално на паркета?

И така, идва ред да пишем поканите. Тържество без покани е като празник без картонени коронки по главите на дечицата.

Раздавам бели листове, пиша на дъската съобщението. Не смея да рискувам да е на база знания от втори клас, защото тези грешки някак дразнят родителите – не могат да ги показват във фейсбук.

Децата преписват и прибират по чантите „билетчето за вход“ на галаспектакъла на училището. Съвсем естествено, след края на часа четири покани покриваха паркета под чиновете, а аз така и не разбрах до кого няма да стигнат.

Заветният 8 март настъпва. Аз преглеждам снимките от миналогодишното тържество, за да не направя грешката да дойда със същия тоалет. Не, че не се е случвало друг път.

Ще притичам до гаражчето на Нушето да ме накъдри набързо и се връщам в училище.

Отивам час по-рано, за да поизтъркам чиновете с гъбичка и веро. На последните има нарисувани едни неща, дето непременно ще направят впечатление на родителите и не дай Боже някой да не попита кой седи там! Търкам усърдно училищната собственост, когато влиза директорът и ме вика в канцеларията да пиша заповеди, че секретарката си тръгнала. Тъкмо да му кажа, че имам тържество, той хлопва вратата като оная Петрова и аз се налага да го гоня по коридора. „Ама, господин Директор…“. Няма „Ама“, явно Петрова ми е изплакнала пред шефа.

Набързо съм щяла да ги нащракам, но първо да ги измисля, че той бързал и тръгвал за среща. Гъбата, верото, нокиата и чантата са ми в класната стая, аз съм в другия крайна училището, тържеството започва след 20 минути.

Успявам да напиша всичко за 18 минути, обаче тъкмо пускам за печат, принтерът изхърква нещо, лампите му заиграват алегро виваче, чува се звук от интензивно отделение. Навеждам се да изключа от контакта, но някак рязко го направих, нали не ми е спокойно и чух едно „Хряс!“ някъде отзад. Е, това беше! Последна ще вляза и се залепвам за стената… Дано не забравя, де!

Любов Даскалова, родителите искат да Ви кажат 7 неща

Родителската среща не е и нашата идея за приятно прекарване.

На повечето родители се налага да се обърнат към преподавателя на детето си в някакъв момент от учебната година. Като повечето институции, училищата понякога се нагорещяват и фактът, че става дума за тяхното дете, понякога кара родителите да изпушват много лесно и да изглеждат заядливи и раздразнителни, макар в действителност да не са. Чак-пат някой родител се престрашава да сподели с приятелски тон какво би искал да се промени и да подаде ръка за помощ на учителя. Ето предложенията на една майка към учителите.

Continue reading “Любов Даскалова, родителите искат да Ви кажат 7 неща”

Свещената крава на българското образование*

Всяка дългогодишна учителка сънува през вечер промяна в законите и наредбите. Наяве обаче не смее да ги каже или напише от свое име, защото директорското червено килимче ще я призове на разпит.

За Явор Ганчев това не важи. На него никой не му дърпа ушите, не го кара да пише обяснения и да трие статуси от социалните мрежи. Препубликуваме текста с *оригинално заглавие “Свещената крава на българското образование“, заради интересния и иновативен поглед върху образованието в България. Явор Ганчев е съосновател на “Национална мрежа на родителите”. Клас стани, клас мирно! Моля, четете на глас! 

Continue reading “Свещената крава на българското образование*”

Любов Даскалова има открит урок

Съвсем случайно предната сряда директорът поиска от мен да направя открит урок, че сме имали нови колежки, които имали нужда да се обогатят с методически идеи. То ако ставаше само с гледане, то кучето щял да стане касапин, но да оставим кучетата обаче, че едно миналата седмица ми съдра десния крачол на вълнения панталон.

Сърцето ми заигра ръченица в пазвата, но нямаше как да се измъкна, викам му – другия вторник елате по математика, втори час. Втори час, нали, защото докато трае първия час половината клас открива учебния ден в различно време. Continue reading “Любов Даскалова има открит урок”

Любов Даскалова и електронният дневник

Поне от 10 години мразя хартиените дневници и материалната книга. Хеле последната я махнаха завинаги и дано не изкопаят някой министър от по-новата ни история да я върне.

Няма никога да забравя как една инспекторка от РИО тогава дойде да ни прави проверки и наред ни написа протоколи, че БЕЛ имало на полето, закъдето сме били всички, а в материална книга се пишело Български език и литература, на един ред, в 2.6 сантиметрова отсечка, колкото беше ширината на правоъгълничето, наречено поле. Някои колежки без очила недовиждаха точно в кое поле пишат – в тяхното или в нечие чуждо, а инспекторката искаше „Под игото“ да препишем вътре…

Тази проверка дойде в навечерието на най-учителския празник 24 май, но ни вкара в „празници“ назад в календара на учебната година, за да бършем сълзи от умиление, прелиствайки 31 учебници седмици назад до 15 септември и да изписваме Български език и литература върху лопатите на инспекторката. Continue reading “Любов Даскалова и електронният дневник”

Любов Даскалова ще ходи на среща

Дали фейсбук профилът ми ще ми докара неприятности в училище? Ами ако попадна на ученик? Онлайн срещите крият много въпросителни, някои от които с повече от един верен отговор.

Ходенето по срещи може да се окаже минно поле, ако си необвързана учителка. Всъщност, особено ако си необвързана учителка. Ясно е, че балансирането между работата и семейството е като да вървиш по тънко въже в много ветровит ден за тези, които вече си имат партньор, деца и домашни любимци, но да ви кажа, жонглирането между работа и личен живот никак не е лесно и за тези от нас, които до себе си вкъщи имат само една саксия с ендрише. Continue reading “Любов Даскалова ще ходи на среща”

Учителко любима на родителска среща

Родителската среща едно от най-емоционалните събития в живота – на училището, на разклатената нервна система на класната и този на отрудените родители.

Всеки учебен срок започва с планиране на среща с родителите. Директори и заместници се суетят върху проблемите по документацията. Много е важно да бъдат измислени и написани декларации, касаещи пълната гама вероятности, за които е важно мнението на родителите. По разбираеми причини, декларации не се пращат по учениците, защото се оказва, че пътят на важния документ придобива непланирана нова дестинация и никога повече не се завръща в дирекцията. Някои бланки просто потъват в дебрите на учебниците и тетрадките, други стават алтернатива на „Забравих си тетрадката, ще пиша ѐ върху т‘ва!“, трети се увиват като гладни змии около блажна баничка, четвърти поемат директно към завода за рециклиране. Съвсем естествено, половината ученици са забравили, че носят нещо за предаване на своите родители, други откриват заветната бележка преди да си изперат раницата в края на учебната година. Това е и една от основните причини да съществуват родителските срещи. Continue reading “Учителко любима на родителска среща”

Учителко любима и причините за майчин стрес в края на учебната година

Наближават май и юни, когато тегобата, което представлява ходенето на училище за децата, ще приключи, но не без свидни жертви от психиката на милите майчици на ученици. Ето какво се случва в главата на горките мамчета в този период.

Кога свърши пролетта?! Току-що осъзнах, че учебната година свършва след около десет минути и макар че нямам търпение да съм по цял ден с децата вкъщи, непрекъснато, всеки ден, по цял ден, цяло лято, искам да кажа: О, БОЖЕ МОЙ, ПОМОГНЕТЕ МИ, ОЛЕЛЕ!

Краят на учебната година е и моментът за поредната равносметка „Какво се обърка (и) тази година“, за допълнителен стрес преди началото на лятната ваканция: Continue reading “Учителко любима и причините за майчин стрес в края на учебната година”

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑