Search

Любов Даскалова

Претоплен тюрлюгювеч за родното школо

Любов Даскалова и малките матури

 

Бързам тези дни през глава, защото вървят малките матури, където мъченици четвъртокласници се борят със зъби и нокти с изпити. Хората на запад са направили от тази абревиатура прекрасен телевизионен канал, изпълнен с любовни, драматични, криминални сюжети, пресъздадени в сериали и филми. Ние им ползваме буквите само за мъчение.

НВО в България струва доста по-скъпо от една смешна месечна таксичка към сателитния оператор. Годината започва с купуване на разнообразни книжки с тестове, различни издания и авторски колективи, сякаш за да може да се изчетат всички възможни въпроси, измислени на тази планета и зададени на четвъртокласници. Учениците решават тестове в междучасия, в занимални, вкъщи, половината ходят на уроци за решаване на тестове, защото думата „матури“ е като ампула адреналин, изстреляна от спринцовка в сърдечната област.

Родителите още от октомври са преброили по 5 -10 хиляди изричания на мантрата „Тази година те чакат матури!“, но знаят, че това е само началото и така ще е всеки месец. Всяка майка преживява този трепет неколкократно на ден, обливат я топли и студени вълни, ступор и тремор, хълцане и крампи чат-пат, защото си представя как на заветните матури нейното чедо току виж се изложило. Ама изложило наистина, не си представяйте австралийски музикален фен на сцената на Евровизия до Джамала, а нещо по-хард в съзнанието на майката. Нещо от рода на ниска оценка. На много ниска оценка, като четворка или тройка, защото двойки не се пишат. То, щото няма луд начален учител да пише двойки и да си изпрати лятната ваканция и отпуската сама да ходи на море в Китен, а той да си насърчава и подкрепя онази двойка, която сам си я е завъртял патетично месец-два по-рано.

По-заможните родители, за които матура е дума, отключваща странни асоциации с цензура, диктатура, номенклатура, конюнктура и ехото от предишния управленски строй „Учи, мама, за да не работиш!“, което дрънчи и в техните уши, планират в семейния бюджет перо „матури“, съботно-неделни курсове в школа или частни уроци при г-жа Терзиева, която да изгради светло бъдеще и стабилен ум у четвъртокласника. Пари се леят в сивата и по-светло сивата успоредна (урочна) система, за да се решават тестове, да се наизустяват въпроси и техните отговори и да се стигне до генерални изводи от рода „Най-често на четвърти въпрос се пада отговор „Б““.

С наближаването на малките матури, се увеличават големите драми в семействата. Оценките се гледат под лупа, грешките при решаване на тестове носят система от наказания за неориентираните четвъртокласници, успокоителните таблетки по аптеките свършват.

За учениците НВО също е по-добър вариант като телевизионен канал, отколкото като дума, споменавана в училище. Кой ти знае в четвърти клас какво е матура, бе?! Та повечето четвъртокласници са се возили до този момент най-много осем пъти на тролей, качвали са се само два пъти на Витоша до Дендрариума за около два часа общо, живели са толкова у тях, колкото и в мола, а някой е решил, че ще имат матури!

В началото на учебната година тестовете им харесват. Носят едни тънки книжки в раницата, а не онези големи и досадни сборници, пълни със задачи, и празни откъм съчинения и преразкази. Не, в тестовите книжки всичко е написано с верни и грешни отговори и още тук се отключва страстта по играта с лотарийните билети. Сега още ще завъртат кръгове, опитвайки се да познават верен отговор, като пораснат и започнат да им дават заплати, ще купуват талони и понеже няма да носят химикалки, ще търкат със стотинки. След училищните години, знаете, че химикалката вкъщи е една и седи в секцията, до една кристална чаша.

Вярно и невярно и печелившо и непечелившо са синоними ако не знаете, а националната лотария и националното външно оценяване будят едно и също у детското сърчице.

Някъде към средата на декември сме взели материала за края на първи срок, преполовили сме тестовете в осем тестови книжки, чакат ни други шестнадесет. На учениците им е леко писнало, но са затвърдили краснопис на малка буква „о“, плътно запълване с мастило на малка буква „о“ и зачеркването й с чертичка под ъгъл 45 градуса.

Колежката Петрова носи от някъде нови тестови книжки, току що излезли от печатницата и дружно решаваме, че и тях ще включим в подготовката. И в тях има някои въпроси, които ги няма в другите тестови книжки, което автоматично означава, че такъв риск, да са пропуснали въпрос, няма да се поема – ми нали утре на матурата ще напишат същите въпроси?!

Някъде към февруари вече сме стигнали до годишния преговор за четвърти клас. И точно тук се крие тънкостта на учителската чиновническа дейност. Да пишеш едно в дневника, а да правиш съвсем друго в реалния живот. Това го могат и счетоводителите, само дето като си свършат така работата, получават баснословни премии. За нас няма такова нещо, защото и политиците го умеят това – да пишат нещо в предизборните си платформи, а реално да се случва нещо друго. Знаем се, дето се вика.

От март, по календар започваме да преговаряме всичко изучено от втори, трети и четвърти клас взети заедно.  Каквото и да пиша в дневника, няма значение, защото ми иде да си взема болничен до края на годината. Учениците ми съвсем са се отказали от знанията си, а аз изхабявам по една червена химикалки при преглед на тест номер осем по БЕЛ. В книжарницата до нас ги лъжа, че с червеното мастило правя декупаж, че иначе ще ми излезе лошо име в квартала.

Април винаги идва с ваканция и колкото ми се иска тогава да си почивам, да мия прозорци и фаянсови плочки, да жуля фуги и паркет, да подреждам гардероб и библиотека, уви… Април започва добре, но след почивката установявам, че една пролетна ваканция може да инсталира и криптовируси в детските главици и да архивира в непонятен код цялата информация, която уж сме създали дружно в раздел „памет“, щото нали … твърди харддискове все още не е синоним на твърди чутури. Аз тук ще ви спестя подробности и примери как се открива, че денят е по-дълъг от нощта през цялата година, как цар Петър е основал българската държава, само ще завърша с най-любимото сглобяване на сричките пе – ца – тра – зи в Петразица.

Май ми се иска да е септември, Гео Милев също щеше да си поправи стихотворението ако ми седеше на мястото. Учебен процес няма, има подготовка за малки матури. Аз все повече бъркам матури с шамандури, един път даже се изпуснах пред директора без да искам, добре, че той не ме чу, иначе щях да отплавам.

Учениците ми нищо не знаят, а аз от деня на труда съм престанала да вдигам телефона на родители, а от Гергьовден и на колеги. Джипито ми е дало жълта рецепта за ксанакс, а аз пресмятам, че до момента, само този месец,  съм изпила деветдесет и осем шишенца мента-глог-валериан без особен ефект. Тестове правим, аз смело си купих цяла кутия с червени химикалки, че да не обяснявам как съм ги губила и подарявала на колегите. И кутия сини химикалки си купувам, триещи се, за да пиша дневник, бележници и характеристики и свидетелства.

В дните на НВО настава смут. Тук не е важно как ще се представят учениците, а коя колежка ще им проверява работите. То ви е ясно, че сред нашите редици Ботевите слова – „силно да любим и мразим“ са широко застъпени. Любенето е във вертикална посока към заместник директори и директор, а в хоризонтална се шири другото чувство. Ама това няма как да го обясня на родителите, колкото и желание да имам да им отгърна завесата на реалността, където интерпретацията на отговорите по български език може да се развихри като непредсказуемата Катрина, която отнесе къщите на половин Америка.

Друг е въпросът, който касае PISA, ама в най-опростения й вариант – разбирането на въпрос, в който се иска да се отбележи НЕВЯРНОТО. Е, оказва се, че както няма тотофиш, който да печели с неизтеглени числа, така и средностатистическия измъчен четвъртокласник бърза да огради вярното с инерцията на валяк без спирачки, слизащ от Златните мостове.

По другите учебни заведения, където директорите са по-целеустремени към почетни завоевания при междучилищната надпревара, се купуват кутии химикалки от един цвят и се раздават на ученици и проверяващи, за да се пести червения цвят, че не отива много очакваните резултати.

Мисля тези дни да пиша до НВО и да ги питам, защо след 00:00 часа не дават от онези палави филмчета с 18 в червено кръгче, където верният отговор е заграден правилно с яркочервен цвят. Денем този жанр ми омръзна да го гледам, за нощно време ми е по-подходящ.

Advertisements

Любов Даскалова в училищния стол

 

Наред с черната дъска, събирането и изваждането на многоцифрени числа, Двубоят между България и Византия и народната топка, учителката има и други функции. Как си представяте обяда на първокласниците, ако там периметърът не е обхванат от зоркия поглед на една достолепна госпожа?

Ходенето на обяд се осъществява посредством малки хартиени листчета с печат, дата, надпис, за които децата трябва да се грижат от понеделник до петък като за домашни любимци. Купоните трябва да живеят в онова малко джобче на раницата, което мама грижовно е нарекла за тази цел. Обаче купоните си имат свой собствен път и смело обикалят голямата раница, несесера със страшната ножица, кутията за сандвичи, кутията за плодове, бележника, читанката, джоба на якето, рафтчето под чина, а най-безотговорните купони се търкалят по училищните коридори и върху таблата със супа, пиле с грах и ябълка.

Поради тези и други причини родителите искат от мен да купувам, съхранявам и предоставям купоните за стол. В такива моменти се вълнувам много, защото изживявам моята несбъдната мечта да работя като банкерка на касата на някоя помпозна банка. Представям си как си играя с крупни суми и ги раздавам щедро, нося пачка и я подавам със замах на жената с бялата престилка, която ведро отвръща на жеста ми и започва с една лекота да разлива гореща супа-топчета в купичките алпака.

Понякога съм си забравяла червената химикалка у дома, и парите съм си забравяла, но купоните на децата – никога.

В столовата организацията е изрядна. Учениците си измиват ръцете и се строяват на дълга опашка за храна. Повечето от тях не са гладни, защото на път са минали през училищната лавка и след тях пицата и баничките са свършили. Строевата подготовка е на средно ниво. В редицата винаги има поне десет деца да побутват другарчетата с коленца и лакътчета. Успокоително ми действа тази гледка, когато все пак ги виждам да търсят такъв физически контакт преди да са взели храната, а не след това – с табли на ръце. Според мен така е започнал някога кристал-балансът като циркова дисциплина и съвсем естествено е стартирал като алпака-баланс. Не, че не се спъват и не пада киселото зеле по земята, а свинското не подскача като гумена топка още известно време.

След като храната бъде разменена за оцелял купон, идва ред на консумацията й.

Ей, това днешната младеж не знае да яде супа, защото не знае какво е супа! Децата винаги я възприемат като нещо за пиене, с парченца храна в нея. Онзи ден спорих с Данчо, че крем-супата не е правена от банановата каша на по-малкия му брат. Нали, ама да не изпадам в подробности как описа рецептата за приготвяне, качен върху един стол и надвикващ с пълно гърло десетки метално-лъжицени кънтежи в столовата. Естествено, половината деца повярваха напълно на готварския гуру и осигуриха количества питателна храна и за свинекомплекса, който възприема и преработва изостанали въглехидрати и белтъчини от ученическото меню.

И докато майки-орлици облитат всяка година рецептурната книга, изпадащи в яростни спорове кое е по-полезно – Дюкян или Червенкова, д-р Емилова или д-р Гайдурков, то децата им не познават що е това храна, която се яде с лъжица.

На мен лично осем първокласници са ми искали сламка, за да си изпият доматената супа, мислейки я за нектар от сини сливи. Две деца са ми обяснявали, че грах не се яде, както и никакви малки играчки не се слагат в устата, защото може да се глътнат. Една малка дама веднъж ми препоръча да не ям домати, защото в тях се складирали яйцата на жабите. Да не обяснявам каква е теорията за спагети със сос Болонезе…

Насето често протяга вратле през малкия отвор на готвачката, за да я пита кога ще има пържени картофки, държейки баничка в ръка и гледайки намусено мусаката. Като казах мусака, бяха я спрели от готвене за един учебен срок, защото Митето от съседния клас пак така спонтанно беше обяснил на второкласниците, че това не е мусака, а повръщано. Сигурно подозирате колко загрижени майки обследваха менюто в следващите три месеца с капацитета на началник отдели в Агенцията по безопасност на храните. А се оказа, че повече от половината не знаеха какво е бланширане.

Щом седнат да обядват, децата откриват различни видове игри, които да подпомагат процеса хранене. Една от тях е стрелба с хлебни топчета. Всеки обед политат повече амуниции в нашия стол, отколкото на военни учения в Източна Европа за една календарна година. Имало е моменти, когато видимостта рязко намалява и след втория стол трудно се вижда по-натам. Лелките  отвърнаха на удара като започнаха да предлагат само препечени филийки, но това донесе нови недоволства на майчиния отряд, който написа петиция до директора, че децата им растат без зъби (сменят млечните с други думи) и не може да се затормозяват по този начин. Една майка само беше подписала петицията с особено мнение, разгърнато на 2 машинописни страници, в които ни обясняваше колко вреден е хляба с купешка мая изначало и как е безумно въобще да се предлага на деца.

Друга любима игра е изстрелване на топчетата от супа-топчета чрез тарани и катапулти посредством лъжици. Така една колежка беше носила три седмици в чантата си две случайно попаднали миниатюрни кюфтенца там. И нали сме вечно заринали се с тефтери, химикалки, списъци, та открихме храната едва когато беше започнала да приютява по себе си и по-големи представители на животинския свят от обикновените бактерии. Казвам открихме, защото след първата седмица я отбягваха половината колежки, след втората седмица учениците със сълзи на очи я молеха да държат отворени поне последните два прозореца на класната стая, на третата седмица само аз се бях престрашила да я доближа два пъти, втория път да инспектирам чантата.

Освен, че играят и на гоненица, учениците обичат да си общуват докато се хранят. Това от една страна е хубаво, а от друга – говоренето с пълна уста носи спонтанен обмен на пюреподобни хранителни единици, примесени със сещате се какво. Сближаването продължава и тогава, когато панираната риба на Ася прескача интензивно в четири поредни купички, докато стигне до тази на Явор, който с удоволствие ще изяде четвъртата панирана порция. Супите не стават за разменна монета, защото се явяват в повечето случаи като демонстрационна дейността на готвачките за запълване на празни чинийки. Когато има леща или боб, децата идват до стола само за наблюдение. Изпитват страх да го опитат, пък и няма нищо шоколадово в чинията, с което да им се привлече апетита в правилната посока.

Едно от най-трудните предизвикателства в ежедневното изхранване на учениците е шумът в обширната трапезария. Едновремските бели теракотени плочки създават невъобразим резонанс за продукцията на ударни инструменти, която се изнася всеки обед. Хоровите и соловите рецитали преливат в различни гами и тоналности, докарват децибели, достойни да приглушат двигателите на стар руски боен самолет. Благодарение на тези обстоятелства, началните учители сме усвоили и жестомимичния превод на отлично ниво.

Когато тръгнат за стола, три колежки си слагат оранжеви тапи за уши, за да сме се чували по-добре. Подозирам обаче, че ги е страх да не оглушеят, да не пропуснат последния звънец и да забравят да си отидат вкъщи.

Добър апетит!

Любов Даскалова и домашните

Малко са онези от нашите редици, които не дават домашни. Всеки знае как учениците в час спят, как си играят с любимите играчки или трият пръсти върху светкащи екранчета. Да не изброявам онези, дето все гледат през прозореца, очаквайки да видят я леля си, или Халеевата комета, а един път Данчо каза, че почти забелязал летящото Спагетено чудовище.

Когато учениците блеят в час, много ясно, че ще трябва да си научат вкъщи. Затова давам домашни колкото ми сърце иска. А то е ненаситно.

Онзи ден делим едни безкрайни числа. Обаче нали сме първа смяна и децата ненаспали се, та половината не знаеха дали не са си още у тях пред закуската на масата в кухнята. Сама си изпях урока, сама си реших задачите, сама си трих дъската, сама си свърших всичко. Обаче и сама им дадох 50 задачи за домашна работа за утре. Що не им го казах в началото на урока, не зная, но им подейства разсънващо. На половината де, Благойчо и Наско по принцип не пишат домашни, а другите ще разберат за домашните чак следобед, когато се сетят да питат някой свой по-събуден съученик какво съм казала в клас.

Всъщност, това с питането е характерна черта и на родителите. И те, както и децата им, вечно нещо не са разбрали. Като напиша съобщение за спортен празник, не знам как го прочитат, но явно го правят със затворени очи. Едни десетина все преживяват цикличен стрес, че са проспали, забравили, отнесли са се или просто си нямат и идея, че са информирани. Един татко даже ме попита защо не е подсетен своевременно. В този момент си представих, че на личната ми карта вече не стои в ляво моя лик, а един прост календар, на който са надраскани датите и около тях стоят надписи с пояснения. Нищо, де. Този татко сигурно е директор, сигурно си има секретарка, която го подсеща да си прехвърли левия крак върху десния на всеки четиринадесет минути, та затова го разбирам.

Давам аз 50 задачи за деление с идеята, че ненаучен ученик от този клас няма да има. Ще им отнеме време като за следобед и половина. Няма да вдигнат главици, заболи погледи в цифри, решения, деления с опашки.

И знам как ще си решат задачите. В занималнята Асето ще ги реши светкавично, щото нали майка й от първа предучилищна я води на уроци по математика (пияно, солфеж, волейбол, модерен балет, програмиране за деца и още нещо беше, ама го забравих), та детето се е научило някак да се справя поне с времето. Останалата група ще си рисува в тетрадките, ще пише думи по испански, докато колежката ще е забола въоръжено око с 2 диоптъра в сборника по БЕЛ и ще впуска в бурни танци червената химикалка. Асето ще си сподели тетрадката с решените задачи и така набързо хитрите ми ученици ще изкопират петдесет броя аритметични действия. Забелязала съм, че за да става по-бързо, някои преписват просто цифри и знаци едно под други, а не като решение. Което означава, че и петстотин задачи да дам, ще сме упражнили само писане на математически символи и нищо повече. Поне после е лесно за колежката да направи проверка на всички тетрадки.

Веско също не пише домашни, защото майка му има тази задача. В повечето случаи даже не се старае жената да пише малко по-разкривено, та да докара разкрачения почерк на синчето й. Тя е секретарка, пише като за състезание по краснопис, едни мъниста подрежда. На няколко пъти съм й закачала съчинения на училищното табло. Малко да вдигна нивото поне.

На Наско баща му е заявил три пъти на родителска среща, че не е важно колко домашни ще напише синът му, а колко пачки ще е направил до осемнадесетата си година. Тарикат щял да става, а не академик. Съгласила съм се с тази теория на минутата, когато тежките златни гривни изтрополиха по крехкия зелен чин на една родителска среща, затвърждавайки бащината теза за просперитета на отрочето. Не съм сигурна, че Наско знае какво точно е домашната работа, предполагам, че татко му я е обяснил, чрез битовите ангажименти на жената у тях. Така де, майката.

Пет деца от класа ми са се изучили да използват интернет, когато пишат домашните. И калкулатор, разбира се. Даже веднъж Явор се изпусна да каже, че след като са създадени калкулаторите, майка му му заявила, че нямало луди на този свят, да си губят времето с изчисления. Изправя се онзи ден Явката в час и ме пита от името на майка си „Ако отидеш на ресторант и трябва да си изчислиш сметката, тетрадка с химикал ли ще извадиш или смартфона, а?“. За малко да му кажа, че аз и на ресторант когато ходя, обикновено около осми март с колежките, пак имам някоя забравена тетрадка за проверка в чантата и винаги може да изляза от ситуация. Да не говорим, че мога да си избирам и какъв цвят да използвам от осемте ми химикалки, които неотлъчно следват дебитната карта, пилата за нокти и червилото в чантата.

Тази група от петима хитреци един път ми бяха преписали от моя презентация, която съм качила в един учителски сайт за съчинение описание на ливадна теменужка. Толкова съсредоточено са търсили подходящия текст, че са пропуснали първия слайд от презентацията, на който съм си сложила снимката с предишния випуск. Аз много обичам да давам съчинение описание на ливадна теменужка, защото имам сантимент към нея. Като бях ученичка другарката Стефанова ме накара да пиша такова съчинение седемнадесет пъти. Имаше условие да съм го написала без грешка. И седемнадесет пъти откриваше минимум по три. Накрая, естествено, тя се отказа, обаче аз сънувах ливадна теменужка на всеки два месеца в продължение на три петилетки.

Като написах презентации, се сетих, че директорът все нещо не е доволен по отношение на проектите. Иска всички да работим по проекти, даже според мен и от чистачките го очаква това. Веднъж даде пример на съвет, че дори и хигиенистките могат да потърсят европейска програма за използването на безвредни препарати за миене на под, да попълнят апликационна форма и да кандидатстват някъде. Не беше удобно да се посмеем на съвета, обаче Иванов не е наясно, че фината моторика на нашите чистачки по отношение на захват на химикалката се свежда до ниво стискане с две ръце на дървена дръжка на метла. За грамотност въобще не отварям и дума, то е радост, че поне не си бъркат имената една с друга.

Най-много иска ние, учителите, да кандидатстваме и участваме по някакви европейски такива, а учениците да правят картонени проекти у дома, с които да красим училищното фоайе. И аз с желание давам такова домашно по всички предмети. Обаче винаги се намират дървени философи в родителски роли, които имат различни претенции. Звъни ми преди месец майката на Мая и ми обяснява, че детето й нямало време да се занимава с такива глупости. Откъде-накъде ще трябвало да купуват картон и да режат снимки на заводи с комини, като тя работела до 18 ч. и после трябвало да мие банята, да реже салата и да бърше прах преди лягане.

Бащата на Асен също заяви, че проекти нямало да прави вкъщи, защото той не бил педагог и не било негова работа да обучава чуждите деца. Човекът бил занаятчия, лепил плочки по цял ден, в това число и по гипскартон, та ако съм обичала, да не го тормозя и у тях си да ползва лепило и картон.

Най-старателно от целия клас се отнася Невенчето. Тя поне стриктно разпечатва на бял лист първата картинка, която й я е намерил Гугълът, и ми я носи свита на руло. Никога не е разбрала какво точно пише на черно-бялото намачкано листче, но от гордостта й, че е единствената с домашно, никой не може да я лиши.

В по-по-предишния ми випуск бях дала за пролетната ваканция да ми направят десетина домашни за почивните дни – хербарий от всички видове растения и насекоми, които срещнат сред природата; двеста и петдесет текстови задачи по математика (по двадесет и пет задачки само на ден); осемнадесет преписа на разкази на Елин Пелин, четири съчинения и седем преразказа на пролетни теми; описание на тридесет природни забележителности в България; картонена книга с бозайниците, живеещи в планините и равнините и по музика трябваше да научат десет песни за Великден и Цветница.

И искам да ви кажа, че след ваканцията после още една седмица никой не дойде на училище…

 

Приятна пролетна ваканция на всички! Домашни трябва да ви дам…

Любов Даскалова е дежурна

Всяка даскалица знае, че една от тайните на учителската професия се крие в дежурствата, с които е окичена целогодишно. Тук нито един родител не би разбрал за какво иде реч, когато се каже дежурен по лавка, дежурен на коридор, главен дежурен, дежурен през ваканция, дежурен по прием на ученици… и съм сигурна, че съм забравила за другата половина дежурства, защото вече страдам от липса на лятна ваканция по това време на годината.

Ето, например, преди години имах един директор, който поради някои особености на ръста си, оставаше незабележим в коридора през голямото междучасие. Тази своя характерна черта той използваше за изненадващи проверки на дежурството по етажи. Вървят си двама осмокласници с едва наболи мустаци като телена четка, и току те подминат, влачейки ходилата мързеливо по коридора и хоп! иззад тях изскача господин Иванов с репликата „Я, сега да видим кой е дежурен днес на третия етаж?!“. В този момент ти се радваш на първите 3 минутки избавление от тихия пристан на трудовата си каторга – класната стая и си захапал нервно онази баничка, за която мечтаеш от по-предното междучасие. Точно тогава от извънредновъзникналата изненада едно парче извара се закача в лявата ти ноздра, и се намества да полети от последвалата кихавица. Иванов забърсва куршумът-извара с погнуса и с ненавист съобщава, че не си гледаш работата, защото има тичащи ученици. Continue reading “Любов Даскалова е дежурна”

Любов Даскалова и главовите паразити

През последните години се обръща твърде много внимание на въшките. Какво са се вгледали в тези животинки? Има ли ученици, винаги ще има почесване по главиците и живи същества, притичващи волно от косъм на косъм.

Аз лично не намирам нищо странно и страшно. Continue reading “Любов Даскалова и главовите паразити”

Коя е най-добрата учителка*

Учителко любима, Добър ден!

Какъв за теб е днешния проблем?

В коя  наука искаш да нагазим?

И внимавай леко да не те намразим!

Continue reading “Коя е най-добрата учителка*”

Любов Даскалова отива на обучение

Учителите сме една интересна професионална прослойка. Обичаме да обучаваме всеки – децата по пясъчниците, бездомните кучета по градинките, гражданите по тротоарите, пенсионерите по градския транспорт, Гинчева от 34 апартамент. Несъмнено всяка от нас знае, че това е призвание, от което не може да се отърси и нощем, спейки дълбоко и сънувайки как дава акъл, разбирай води урок, във връзка с третия закон на Нютон в семпло квартално кафене.

Сами разбирате, че тези дарби се образуват благодарение на десетки обучения. Continue reading “Любов Даскалова отива на обучение”

Любов Даскалова изнася тържество за 8 март

Бързам през глава в коридора, за да раздам на учениците реквизит. Време е да започваме, а аз досега писах заповеди в канцеларията по нареждане на директора. Усещам една неприсъща свобода в ханша, нали клекнах да изключвам принтера, та не знам какво е състоянието на централния заден шев, съединяващ полата ми в едно цяло. Мисля си, че платът се е раздалечил и се осланям на надеждите поне хастарът да прикрие следващия кат бельо. Защо шият хастарите бели, винаги съм се чудела…

Влизам в стаята, повечето деца са на подиума, повечето родители – по чиновете. С влизането ми 10 светкавици ме заслепяват, чувствам се като треньор с купата на Шампионска лига. Обаче учениците са неподготвени, а коронките с осмомартенски лаленца, зюмбюлчета и кокичета са в дъното на стаята. Не съм забравила за съсипания заден шев и пращам Пламен да вземе кашона. Родителите са нетърпеливи, пристигат още, виждам по чиновете четири баби и седем дядовци. Вече има и правостоящи. Бащата на Стоил пита кога ще започваме, аз само се усмихвам, не смея да погледна часовника, редя коронки по главите на децата.

Невена е с розово червило, едри къдрици и екстеншъни до кръста. Майка й я е подготвила за корицата на ELLE, нищо, че цяла седмица идва без химикалка и тетрадката по математика. Дани е със съдрани крачоли на анцуга, налага се да го подредя на втори ред, защото коленцата му са се ококорили като очите на чичо Скрудж. Наско стиска в ръцете хеликоптер и костенурка-нинджа, идея нямам кога ще ги включи в програмата.

Ето, почти съм готова, не съм забравила, че гъ..рбът ми гледа към дъската. Някой има зад мен и чувам подхилкване.

„Добър вечер, родители! Днес учениците от четвърти „Б“ клас ще ви изнесат празничен спектакъл по повод Деня на майката…“ .

Изправя се дядото на Сашко и изкрещява „КАКВО КАЗАХТЕ? НИЩО НЕ ЧУХ?“. Дъщеря му го дръпва за ръката да сяда и започва да крещи два пъти по-силно и от мен, че започва тържеството по случай осми март. Всички гледаме втренчено и се възхищаваме на гласовия капацитет на тази крехка женица. Ей, самороден талант е за учител по физическо, а работи касиерка в общината. Ето така тази държава си пропилява потенциала! Па да вземат от „Заедно в час“, бе, па да я влеят в редиците ни!

Аз подпирам стената до дъската, децата запяват първата си песничка. Разрешила съм им да импровизират на сцената по отношение на танцови стъпки и ритъм. Съвсем неочаквано Невенчето се впуска към бюрото ми и за секунда се качва на него и започва да танцува … както аз не само, че не съм я учила, но и като видя такива танци по телевизията, от срам веднага сменям канала. Да де, ама майка й също мигом се изстрелва от чина, стъпва и тя върху широката табла, на която до преди час трих думи с три и пет букви, и заиграва на тия тънки токчета по същия начин. До нея седи таткото на Гошко, който с блага усмивка се е загледал в късата пола на майката, гледа от ниското с поглед към звездите и простенва едно „Ехаааа!“. Секунди след това всички татковци са станали и дружно пляскат в ритъм, наобиколили майката на Невена, а тя вече си е пуснала някакъв кючек на телефона и се е развихрила като скален петел търсещ кокошката на живота си.

Децата спряха да пеят песента за мама, защото знаеха и другия текст и запяха него. Аз не мога да направя и една крачка напред, затова стоя мирно и чакам всичко да свърши по естествен начин.

Идва ред на 4 стихотворения, започваме с първото, децата рецитират умело, Наско в този момент съобщава за полет R-N-420 и хеликоптерът се изнася във въздушното пространство. Половината родители ръкопляскат, мислейки си, че това е част от програмата и очакват от летящата машина да се изстреля плакат с надпис „МАМО, ОБИЧАМ ТЕ!“ . Наско само придържа играчката и бръмчи гласовито, стаята е притихнала в очаквана за елемент „изненада“.

В този момент вратата се отваря и нахлува чистачката с репликите „Абе аз докога ще чакам да я чистим таа стая, бе!“. Поглежда родителите, запазва самообладание, но понеже знае, че не може да си тръгне без да е изпълнила трудовите си задължения, продължава наперено „Само че си дигнете краката уеко, за да заметем и че си одим!“. Татковците ръкопляскат за репликата за вдигнатите крака и започват да се оглеждат с интерес. Дядото на Пламен пита „А бастуна да го вдигам ли?“ , при което стаята избухва в смях. Чистачката мете, децата рецитират, започва състезанието по кихане. Всички културно спираме рецитала, за да си казваме „Наздраве!“, аз притеснено гледам към някой татко пак да не извади бутилка с ракия и да продължат с този поздрав още много пъти.

Чистачката Цецка приключва трудовия си ден, а ние продължаваме тържеството. Време е за танца на момиченцата. Децата заиграват великолепно, на мен ми се пълни сърцето, правя две стъпки напред, за да затанцувам, когато се усещам, че полата ми не е за танци. Правя две крачки назад, естествено в ритъм и стъпка, Данчо вече ми сочи полата и се превива на две от смях. Правя опит да го застрелям с отровен поглед, но не успявам, защото той е присвил очи и цвили необезпокояван на пода. Не смея да приклекна, само побутвам Явор да му помогне да стане. Майката на Данчо обаче е дотичала вече и пита уплашено какво става. Данчо се изправя и казва гръмогласно, че ми видял гащите. Пет деца вече са се обърнали и подвикват всеотдайно „Я, я?“, аз се залепвам на стената с мисълта, че вече не мърдам от там во веки веков. Може и „Амин!“ да казах на финала на тази мисъл, не съм сигурна.

Тъкмо ситуацията се успокоява, аз давам тон за четвъртата песен, когато вратата на стаята се отваря и влиза майката на Ася. Усмивката на Асето изгрява от ухо до ухо, защото вече и мама е тук. Жената обаче е видимо ощастливена от някой и друг градус, поет чрез спиртна напитка по повод на женския празник. Класната ни стая по принцип не е голяма, чиновете са сгъчкани благодарение на шкафчета и шкафове от различни епохи, многото родители са дозапълнили всички възможни фуги, процепи и пространства в стаята, но въпреки това майката на Ася успява да залъкатуши, подпирайки се тук-таме по главите на приседналите зрители. Разбирайки, че ще се пее песен, заявява желание за участие, защото и тя много обичала майка си. В този момент Асето подскача до тавана и вика майчето си да застане до нея. С невъзможна за описване зигзагообразна траектория на зашеметена бълха от пет минутна центрофуга, майката успява да достигне дъщеричката си, да се подпре като мен на стената и да занити поглед с усмивка нейде в таблото по Математика на отсрещната стена. Пеем всички, аз най-силно, за да не изпуснем текста. Децата очакват нещо да се случи, майката на Ася пее, пляска с ръце, тук-таме текстът й се губи, но самообладанието й не. Тя запълва ефира с „Ля-ля-ля-ля!“. И заразява децата, които решават, че това е новата ни песен и започват дружно да й пригласят едносрично. Майките и татковците се изправят на крака, и започват също да пляскат с ръце и да викат „ЛЯ-ЛЯ-ЛЯ“. Дядото на Сашко пита какво става. 5 минути всички викат „Ля-Ля“ и не спират, сакаш са на олимпиада по издръжливост на циклично повторение на сакрална едносрична мантра за изцеление, късмет и световен мир.

Някъде, към седем и половина успявам да сложа точка на представлението, като изваждам на показ капацитета на белите ми дробове, преминал през остриетата на гласните струни. Половината ми гласни струни са скъсани по рождение, но другата половина даже и без акордиране си вършат работата. Обявявам „ЛЯ-ЛЯ-КРАЙ!“ и деликатно се впускам към учителския стол зад катедрата, за да го яхна победоносно и да не стана докато и последното човешко същество, приготвило евентуален наръч подигравки на скъсаната ми поличка, не се изниже от стаята.

Ля-Ля-ЧаЛ!

Любов Даскалова подготвя Тържеството

Училището е образователна институция. Децата уж идват да учат, главичките им да се препълват със знания, умчетата им да преливат от факти. Родителите, обаче, си мечтаят да гледат представления.

Дали детенцето им ще изпее песничка, въртейки се на по четвърт оборот наляво и надясно, без танцова стъпка и орнаментика на ръцете, дали ще забърсват нос с бяла салфетка, защото миличкото им детенце е рецитирало „Аз съм българче“ за сто шейсет и трети път пред роднини, гости, родителите в детската градина и новогодишните тържества, това е без значение. Всяка загрижена майка иска да дойде в училище, да седне на чина и да види детето си на импровизираната сцена, да аплодира всеотдайно с най-шумните шамари, така де, с пляскащи ръце, да се изправи на крака, колкото я държат и да вика с пълно гърло „Бравоооооо“.

Ето затова всяка година правя по четири тържества. Декори в склада има, полички с крилца, потури с цървули и какво ли още не се съхранява в училищната хазна, както го наричаме с колегите.

Подготвям представление за осми март, разбира се. Трябва да се уважаваме ние, жените, че понякога си ходим така с месеци, неуважени.

Подготвила съм за тържеството 3 песнички, 10 стихчета, 2 танца и викторина. Много го мислих този сценарий, какво ново да добавя. Обаче като знам как хората си ръкопляскат на децата, как примрежват поглед от умиление, как щракат с тези фотоапарати и решавам да не си давам много зор.

Ще учим всичко в клас, защото ще се развали изненадата. Преди години имах една Мариела, която си забрави репликите на сцената. Майка й обаче ги беше научила прилежно и представлението изведнъж се пренесе по чиновете. Тези родители се отнесоха и започнаха сами да рецитират стиховете от програмата. Па като дръпнаха дайчовото между чиновете, па като извади таткото на Атанас една бутилка гроздова от една найлонова торбичка, па като започнаха да си викат наздраве… Абе, селска вечеринка.

Идват децата на училище, аз вместо да говоря за трудовата дейност на хората по Човекът и обществото, ги подкарвам да наизустяваме стихове. Стиховете се учат най-добре, когато се казват на глас всички заедно. Няма мърдане тогава – целият клас ниже римите в транс.

Ти люлката ми си люляла

със песни жалостно-упойни,

над мен по цели нощи бдяла

през мойте нощи безпокойни.

Под твоето крило растял съм,

наяквал съм под грижи мили,

от твойта реч и взор черпал съм

и радост, и духовни сили.

Изправя се Гошко и вика с пълно гърло, че майка му не е кокошка и няма криле. Крилца бил ял само на фурна, но под тях пера растели. Всички прихват да се смеят. Чакам ги да се успокоят, за да им обясня, че думите на поета са специални. Какво им пука обаче, Марина също има изказване – не се пишело „черпал“, а „черпак“. Тръгва да звъни на майка си, да и разказва колко е глупава госпожата и как не знае да напише един черпак на дъската. Едва я спирам, щото до довечера и директорът ще знае, че пиша черпак по особен начин.

Продължаваме да редим куплетите на глас, когато влиза Петрова от съседната стая и вика „Абе, какво правите тука, бе? Аз правя диктовка, половината ми клас изпонаписаха твоето стихотворение! Айде ако обичаш без тия!“ И ми тресна вратата, все едно ще й направи заварка от силния удар и ще си отживеем живота в класната ни стая.

Смутих се леко, щото Петрова е ухо на шефа и все ще намери начин да ме наклепа пред него, така че като дойде диференцираното плащане направо да имам да давам на училището.

Викам им на учениците да преписват стиховете, няма как иначе. Редя куплетите на дъската, когато Невенчето се изправя и заливаща се от смях ми обяснява, че „моЙте“ съм го сбъркала. Баба й й забранила да пише Й освен в името Методий. Никъде другаде не можело.

Аз пак се опитвам да разкажа, че когато се пише стих, правописът на думите може да е … никой не ме слуша. Целият клас очаква пряко включване от бабата, която Невена вече я е набрала, за да изслушаме беседата й по български език. Докато се усетя какво става, бабата оглася стаята с репликите „Аййй, Нивенчии, ко прайш, на баба шушиту?“. Невена затворя в същата секунда, когато 5 момичета й крещяха с пълно гърло, че майките им деликатно наричали сещате се кое… Край. Бабата не можа да се изкаже.

Песните ги учим в часовете по музика. Свалила съм ги на компютъра и ги пускам през една колонка, която едва я чувам…аз. Никой друг не я чува. Някак овладявам стаята да има поне 1 минута тишина, обаче на двора се вика юнашки „Аре, бее, идиот! Подай топката!“ Дотук беше едната минута, до края на часа никой не можа да млъкне. Наложи се да пея, при положение, че самата аз си знам, че го правя като пресипнал пъдпъдък в ранна пролет.

Танците ги играем на двора в голямото междучасие. Вярно, събират се други ученици да ни гледат. Едни ръкопляскат, други са се опулили и някак с недоверие подхождат към зрителното си възприятие, трети направо си ни се смеят. Няма как обаче да танцуваме в класната стая. Чиновете са нагъсто, раниците са по земята и не съвпадат с танцовата стъпка. Нали не е нужно да ви разказвам как съм се спъвала в гуменките на Явор и съм падала хоризонтално на паркета?

И така, идва ред да пишем поканите. Тържество без покани е като празник без картонени коронки по главите на дечицата.

Раздавам бели листове, пиша на дъската съобщението. Не смея да рискувам да е на база знания от втори клас, защото тези грешки някак дразнят родителите – не могат да ги показват във фейсбук.

Децата преписват и прибират по чантите „билетчето за вход“ на галаспектакъла на училището. Съвсем естествено, след края на часа четири покани покриваха паркета под чиновете, а аз така и не разбрах до кого няма да стигнат.

Заветният 8 март настъпва. Аз преглеждам снимките от миналогодишното тържество, за да не направя грешката да дойда със същия тоалет. Не, че не се е случвало друг път.

Ще притичам до гаражчето на Нушето да ме накъдри набързо и се връщам в училище.

Отивам час по-рано, за да поизтъркам чиновете с гъбичка и веро. На последните има нарисувани едни неща, дето непременно ще направят впечатление на родителите и не дай Боже някой да не попита кой седи там! Търкам усърдно училищната собственост, когато влиза директорът и ме вика в канцеларията да пиша заповеди, че секретарката си тръгнала. Тъкмо да му кажа, че имам тържество, той хлопва вратата като оная Петрова и аз се налага да го гоня по коридора. „Ама, господин Директор…“. Няма „Ама“, явно Петрова ми е изплакнала пред шефа.

Набързо съм щяла да ги нащракам, но първо да ги измисля, че той бързал и тръгвал за среща. Гъбата, верото, нокиата и чантата са ми в класната стая, аз съм в другия крайна училището, тържеството започва след 20 минути.

Успявам да напиша всичко за 18 минути, обаче тъкмо пускам за печат, принтерът изхърква нещо, лампите му заиграват алегро виваче, чува се звук от интензивно отделение. Навеждам се да изключа от контакта, но някак рязко го направих, нали не ми е спокойно и чух едно „Хряс!“ някъде отзад. Е, това беше! Последна ще вляза и се залепвам за стената… Дано не забравя, де!

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑