Любов Даскалова записва първолаци

Виждам как сте се развълнували от националните външни оценявания. Очаквам скоро от МОН да започнат да набират и всички коментари от мрежата, касаещи НВО: от емотикон, после GIF до задълбочен анализ и исторически преглед на работата на министерството. Според мен така ще могат да направят съвършеното НАЦИОНАЛНО оценяване на цялото народонаселение. За четвъртокласници и седмокласници – посредством засекретяване и прилагане на шаблон за отговори. За останалото – задълбочен анализ на психическото здраве на обществото, който ще се проведе от здравното министерство. Ми така е, ние скрининг на афективни разстройства нямаме, само статистиките за стотици раздадени шамари по кръстовища и улици има, щото, то като ти засече някой колата и да не дава Господ да се подпрете ламарина у ламарина, си е повод за влизане в клетката на ММА състезанията.

Скринингът ще се разгърне и по отношение на въвеждане на нови думи в най-новия български език, за да може да се подпомогне БАН да ускорят малко работата си в актуализациите на матерното ни слово. Не за друго, скоро деца и родителите няма да разбират не само „Под игото“, но и урока за Второ българско царство от учебника по „Човекът и обществото“ от трети клас. То за децата това важи вече, ама ако пък няма кой да им го обясни този урок в неделя към осем и половина вечерта, не знам.

Чрез анализа на гневните коментари и постове след НВО може да се проведе едно ПОСТ НВО, щото не е честно само четвъртокласници и седмокласници да берат срам от прояви на неграмотност. Неграмотни ни били учениците, ама го написали хиляди, дето после да им вкараш текстовете в едни тлъсти сборници и да ги отпечаташ в такъв тираж, че от първи клас децата им да се запозната с многообразието на ненаучени уроци по граматика. И хич няма да отварям въпроса с литературата, качеството на изразяване, та дори и брой от използвани думи. Щото има такива, на които бройката им е равна на онова преброяване до дванадесет, дето се завърта като шлагер всеки месец май.

Обаче аз записвам първокласници. А това е дейност, която е достойна също за задълбочен анализ, и мога да кажа, че има възможност да се разглежда също като национално оценяване.

Първи ден

Системата не работи. Всички го знаем, стоим кротко пред празните класьори, рестартираме рутери и операционни системи по стар народен обичай, звъним си по телефоните като на Нова година „Здрасти! А честито! И при вас ли не работи? Абе да сме живи и здрави!“. Пет майки все пак идват да си запишат децата. Няма как. „КАК ДА НЯМА КАК?! МЕН НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА ТОВА!!!“ И по погледите им личи, че, ако не си изядеш супата, не си оправиш леглото, не препишеш „Патиланско царство“ и не решиш четиридесет и девет задачи правилно, няма да си ни жив, ни здрав по някоя време още към обяд. И нямаш дилема, трябва да си жив, щото ще дойдат и други да си записват децата, а за тях може да няма и кой да свърши тази работа.

Втори ден

Опашка се вие откъм 7:30. Системата май работи, обаче човек на опашка освирепява зловещо с отместването на всяка мъничка секундичка от циферблата на часовника. Това ни е атавистичен проблем от времето на комунизма, знам, ама се влошава положението. Тик-так, тик-так, тик-так и това сякаш се трансформира в главите като „та-та-та-та-та-та“, до болка познат звук от Кънтър Страйк. Добре, че не идват въоръжени, а само може да се стигне до ръкопашен бой, в който шансовете ни са малко по-големи за евакуация. Цялата комисия знае схеми и чертежи, знае как да клекне под чин, да намери авариен изход, нарамила лаптоп и важни документи под мишница . Та сме с едни гърди напред поне засега и поне в нашето си училище.

По обяд идва семейство с роднини до трето коляно, за да запишат детето за първи клас. Носят се росни китки, торби с армагани, напитки и храни за новогодишен банкет, а преносима колонка ни дарява с тържественост посредством хоро от Пиринска фолклорна област, подходящо за прескоци, подскоци и високи свивки, съчетани с пружинки. Оглеждаме плахо документите, за да не стане грешка и при подписване на заявлението да вземем да оженим и някой от гостите. Завърта се хоро в училищния коридор, част от танцьорите се отбиват в тоалетната, че били на зор. Баби и дядовци се втурват на оглед по класните стаи на втория и третия етаж. Таткото иска да му покажем снимки на класните ръководителки, за да си избере най-арната за детето му. Обещава после да не пропуска родителска среща.

Трети ден

Телефонът звъни. „Мога ли да попитам какви са шансовете на детето ми да влезе във вашето училище на второ класиране?“. Аз задачи с повече от едно неизвестно трудно изчислявам, но правя плах опит да обясня, че то нищо не зависи от комисията. Ние само натискаме тука един бутон на мишката, която пък от своя страна натиска друг бутон, който е на екрана на компютъра и е част от Системата, пишем входящи номера и отговаряме на място за това до колко часа най-късно децата могат да останат в училище и в колко часа най-рано могат да бъдат доведени в сградата. Никой не се интересува как ще пишем ченгелчета, как със средно тире ще свързваме букви, как ще усвоим десетиците след единиците. Ни-кой! Важното е манджата в стола да е топла и днешна, на лавката да няма чипс, щото по магазините е по-евтин, да има извънкласни дейности поне до някакво там по-нормално време от 20:30-21:00, да не се носят чанти всеки ден и да не се пишат двойки. Двама-трима питат настоятелно къде е паркингът за колите им, когато дойдат да си взимат децата вечер, щото сега е безобразие навън, няма къде да се спре!

Четвърти ден

Телефонът звъни. „Алооо, Вие ли сте?! А, да! Добре. Аз се обаждам, че няма да си запиша детето, нищо, че е класирано. То не е завършило подготвителна група още, обаче аз реших да пробвам системата. Ама съм доволна и за догодина ще ми е по-спокойно. Аз съм идвала и миналата година на деня на отворените врати, тази също бях, за да видя има ли някакви разлики и да ми е по-спокойно, ноооооо, догодина вече и ще се запишем! Да ми е по-спокойно. Хайде, със здраве!“. Нищо не можах да кажа, щото някак ми стана по-спокойно, че все пак това е само един телефонен разговор. Но се прекръстих пред една икона за всеки случай. За да ми стане още по-спокойно, че имах някои съмнения относно състоянието ми.

Пети ден

Две майки сядат пред комисията и поставят искане за избор на класен ръководител. Викаме в хор „Тук шефът решава!“. Казваме го с благи усмивки и се надяваме, че от някъде той ни чува и се размазва от удоволствие, отваря големия тефтер и пише по едно плюсче на всеки член на комисията, а след това плюсчетата ги приравнява към левовата им равностойност в ДТВ-то. Майките се прегрупират в отряд за масово поразяване, отварят телефони, за да звънят на адвокати и инфлуенсъри, защитници на правата на фейсбук обществото, които се натоварват със спешните задачи да се окопаят в текстове и контекстове, запечатани из дебрите на наредбите на българската образователна система и да открият точно „къде го пише това, че баш майката няма пък да си избере най-личната сред личните да й чува детето!“. Образува се лека опашка пред вратата, а ние, от комисията, обмисляме стратегически план как да привлечем прииждащите на наша страна и да се освободим тихомълком от извънредното положение чрез тих преврат и превземане отново на територията, наречена класната стая за записване на първокласници. Иначе рискуваме да пламне революция, ако и новопристигащите се включат към отсрещната страна, която е тук да поставя искания, за които има вероятност да се развият като подписка, палатков лагер, гладна стачка и пряко включване от национална телевизия с участието на представители на Български хелзинкски комитет и развени везани знамена с надпис „СВОБОДЪ ИЛИ СМЕРТ!“.

Шести ден

Телефонът звъни „Алоу! Искам среща с директора! Ако направя дарение за училището, щото съм финансово осигурен, да ми взема детето в първи клас!“ . Викаме, че шефът е в среща и ще му предадем посланието. „И Вас ще Ви черпя, нема страшно! Давайте ми телефона на тоя господин, че немам време!“. Този разговор ме подсеща, че трябва да мина през пазара после за кервиз.

Седми ден

Пет човека искат да влязат със седмокласниците и да изкарат поне първи модул от любопитство докато някой им записва децата в първи клас. Това го чуваме на осмия ден. Какви били тези тъпотии да се затварят училищата за някакво си там НВО! Било безобразие! Дали пък от там не тръгна шлагерната песен, че НВО е безобразие?!

Осми ден

Никой не идва да си запише детето. Телефонът звъни осемнадесет пъти с едно и също запитване – за шансовете. Всички от комисията сме единодушни, че за следващата година в Системата трябва да се включи и графа „Шансове за приемане на второ класиране“. Ама сложете ги тези вероятности, нали всичко е автоматично?!

Девети ден

НВО, притеснени седмокласници, кръстещи се родители на седмокласници. Минали са двама-трима, които все пак са решили да видят, дали на второто НВО има промяна в правилата и дали се записват първокласници. Успокоили са се, че няма промяна и всичко си е същото. За всеки случай, за да е по-спокойно.

Десети ден

Никой не идва да си запише детето, а има пет свободни места. Телефонът не спира да звъни, което все пак прави деня шарен и весел. Не пишем с думи, но рисуваме разнообразните предложения за дарения и се шегуваме, че ако шефът реши да приеме на среща всички „дарители“, дето ще си записват децата по втория начин, ще можем да си построим второ училище и да удвоим учениците за две-три години. Добре е и това да се включи в Системата за догодина като падащо меню с отбелязване на сума и вид инвестиция, архитектурен план, КСС и линеен план за изпълнение и банкова гаранция.

Ще запишем и тези първокласници. То децата са си деца – прекрасни, усмихнати и добрички. А да можеха така да са всички…

Любов Даскалова и “Гледай сега какво стана!”

Нужно ли е на тук четящите да им обяснявам какво може да му се случи на един учител в класната стая или на двора да училището? Нужно е! На мен най-редовно ми се случва да ми бъде разказано от някой развълнуван родител какво са видели моите очи и са чули моите уши. Обаче на преден план по значимост не излизат моето ментално здраве в едно с все още добрата памет, зоркия ми поглед и отличен слух и най-важното – „кой командва парада на ето тези двадесет и четири малки човечета?“. Тук е важно родителят да вземе телефонната слушалка и да ми разкаже един тежък драматичен сценарий ала „Мъченици“ по Паскал Лаугиер, по време на който човек може да изпъшка стократно с „ауууу“, „уууу“, „аай“ и така нататък и накрая съвсем искрено да попита „Ама Вие за какво говорите?“.

Оня ден съм извела класа на двора. Нали сега са ни разрешили децата да пеят и рисуват извън ковид-лабораториите на училищната поликлиника, в която смесваме плюнки с разтвори и капем в плочки така, както преподаваме, изпитваме и пишем оценки. Викам й на Аспарухова предния вторник „На твоето комшийче Жорко му е гола вода диктовката и съм му отчела две чертички по БЕЛ, да знаеш.“ . Тя първо малко мига с очите в такта на коледни лампички, ама после залепи релето и вика „Аааа, ми на Жорко семейството на онлайн обучението бяха две седмици в Дубай“.  Та, да не се отплесвам, че и за това мога да изпиша една малка библия, извела съм децата да полудуват малко, щото тясна за тяхната енергия е всяка стая с четири стени и чинове в пълнеж.

Обаче Спас и Ники взеха, че развалиха дипломатичните отношения. В момент на отлично взаимодействие, когато коалиционното партньорство в класа бе за показ, за един държавнически пример как всичкото тичане, бутане, гонене може да преминава в естествена симбиотична връзка, стана нещо непланирано. Ники, без да види, че Спас бяга от Христо, се сблъскват по естествен начин. Ударът е челен, скоростта е ниска, виновни за пътното произшествие няма, защото всичко става на основата „ми не те видях“. Но развитието на събитията не последва тази съвсем естествена причинно-следствена връзка. След нелепия сблъсък на две волно тичащи хлапета, съзерцаващи света в разнопосочни ракурси, последва кратка бойна схватка, подходяща за обучителен материал по джиу джицу. Спарингът бе кратък, защото аз съм един миролюбив рефер, който не допуска физически контакт между разгневили се момчетии. Веднага ги разделих от клинча, свирих наказателни точки и на двамата, казах им, че ще им поставя по „две чертички“ за неприемливо поведение и като всяка разбрана учителка ги накарах да се извинят един на друг. На първата минута от погледите им все още летеше бенгалски огън, а дишането им бе като след финала на Есенния маратон. На третата минута бе започнал същинският дебат „А ти защо ме бутна?“, „А ти защо ме удари в ръката?“, по време на който и Цветанка Ризова не мож‘ взе думата. Тук обаче дистанцията вече се държи от рефера, т.е. от  самата мен, която също не може да прекъсне тази трели, но търпеливо изчаква. Детското чуруликане попривършва, щото нали се сещате, че тече времето за игра, а такова време не се губи там с някакви си глупости. Юнаците бързо разбират, че всичко случило се е по често срещаното неписано училищно правило „не те видях“, което после успешно се прехвърля по родните улици, шосета, булеварди и магистрали. Последва подаване на ръце, енергично ръкостискане в стил подписване на Парижкото споразумение от 2016 година, където великите на деня така се изръкостискаха, че за малко да не изиграят и една „камък-ножица-хартия“. После Спас и Ники се прегърнаха, побратимиха се, единият извади от джоба си портокалови бонбони и почерпи врага, а другият обеща, че в класната стая ще му даде смартфона си да изиграе едно ниво на кендикраш. Двамата се прегърнаха и всичко продължи като в католическа църква след неделна проповед.

Дотук свършва репортажът по действителен случай, по време на който аз, репортерът, Ви представих обективно една типична ситуация в двор на най-просто училище, поновому Ковид-лаборатория за провеждане на масов скрининг на населението с цел осигуряване на учебен процес. Дано, когато премине цялата тази Ковид-истерия, да става ясно какво точно съм имала изподнадвпредвид.

Вечерта звъни телефонът в цикъл от две пропуснати обаждания в рамките на 3 минути с продължаваща упоритост към трето настоящо. Обажда се майката на Спас, гласът й напомня право хоро, изсвирено с окарина. По-любопитните могат да си го пуснат в YouTube в изпълнение на Трифон Трифонов. Следва разказ за епично сражение от времето на Втората световна война, когато в окопите лежат поразени войници от шрапнелите на падащи бомби, а нейният герой Спас е бил ненадейно нападнат от вражески войник, който се е опитал да го намушка с щик, да го нацепи в челото с приклада на шмайзер, да го сгази с танк, да го пусне от самолет с нарязани въжета на парашута и още много други. Слушам с интерес за едни трагични събития и през цялото време се чудя за кой филм, награден с много Оскари, ми говори. Викам си, че това може да е само някой епос я на Ридли Скот, я на Копола, а може и да е нещо ново на Мел Гибсън, щото след „Смело сърце“ трудно пускам сълза за други, ама пък той го може. Отворила съм imdb и скролвам по военните епоси, когато изведнъж и аз съм поразена от шрапнел. Идело реч за днешното събитие, когато нейният Спас е бил на косъм от смъртта. Детето в момента е със синина на дясната ръка, където неочакваният сблъсък е срещнал контактна повърхност у лакътя на Ники. Но в очите на майката синината е толкова тежка, че Спас е развил алергична кашлица, вдигнал е висока температура от вътрешния кръвоизлив, в момента избива уртикария на нервна почва и най-вероятно е с високо кръвно, но нямат домашен апарат, за да го измерят. Пулсът на детето в момента е изключително висок, някъде към 62 удара в минута, което се оказва много притеснително, защото в покой, особено нощем, пулсът на Спас бил 55. Това, разбирам от разговора, най-вероятно ще му увреди и сърцето.

Аз слушам внимателно окарината в гласа на майката на Спас и в един момент, слава Богу, ме осенява мисълта, че ние говорим за днешния нелеп инцидент, в който телесната среща при скорост от 5 км/ч е допринесла за образуване на синка. Тази синка, обаче, е отключила творческите заложби на майката, за каквито българската кинематография лелее, но не може да открие талантливи сценаристи от такъв ранг през последните тридесетина години.

Правя плах опит да разкажа какво видях с очите си и да пресъздам събитията като репортер на БИБИСИ – точно, ясно и с хладнокръвието на очен хирург в операционна. Отсреща окарината бива заменена светкавично със соло барабанче в тремоло, а от стаята в близост до телефонната слушалка проехтяват гонг и тимпани от гласа на таткото. Разговорът бива прекратен еднолично с план за действие „Ние отиваме да вадим медицинско на Спасчо и ще се разправяме по друг начин!“.

Малко по-късно вечерта телефонът отново проехтява в коледна мелодия, щото това също е част от украсата за празниците. Звъни бащата на Ники. Вдигам плахо и за малко да успея да кажа „Ало, да?“. Ама не успявам. Започва речта за свобода и равноправие сред погазените от репресивни режими народи, за малтретираните и онеправданите, за хората, живеещи в гнет и робство. Следва атака по фланга със заведен иск за  системен психически тормоз от страна на Спас към Ники, който се разгръща ежедневно векове назад, още в предишни животи. Въпреки, че такива събития в класната стая не се случват, аз разбирам от бащата на Ники, че синината в лакътя на неговото дете също вероятно ще се окаже тежка телесна повреда с трайни и дълбоки психически травми, които ще останат за цял живот, та дори и за следващ, предавайки се през трета чакра по кармичен път към инкарнация .

Освен това бащата в своето изложение, трета част, предлага Спас да бъде наказан тежко от Педагогическия съвет с наказание от поне преместване в друго училище, но преди това, докато му се намери училище, да рине сняг, да чисти тоалетните и да измие прозорците на основната сграда и големия физкултурен салон.

Опитвам се да втъкна в този монолог част от реалните събития днес и да споделя, че момчетата съвсем случайно са се сблъскали, но пък веднага след това всичко е продължило като по перфектното изпълнение на плана за мир между Израел и Палестина, предложен от Европейския съюз.

Уви, това допълнително разярява таткото на Ники, за когото вече самото преместване в друго училище на Ники не е никакво решение. Следва представянето на нов план за наказване на тежко престъпление, който включва публичен съдебен процес, в който участват родителите на всички паралелки в начален етап, прокурор е Кьовеши, съдът в Хага ще реши въпроса, а Алкатраз ще бъде новият дом за Спас. Всичко това ще бъде изпълнено в кратки срокове, но всичко ще започне още утре с жалба до директора за това, че бъдещи серийни убийци не могат да прекрачват повече портала на знанието, какъвто имаме в нашата училищна ковид лаборатория.

Следва неутрализиране на разговора посредством бутон с червена слушалка. От негова страна.

Аз потъвам в 5-минутен размисъл как реалността може да бъде пренаписана като великолепен сценарий за култова драма през фантазиите на всяко дете. И как фантазиите на всяко дете могат да доведат до култова драма в почти всяко едно семейство.

Чакам си наградата „Черноризец Храбър“ ! Не за постижения в образованието, там нямам шансове ни с успехи, ни с признателност някаква. Ама искам поне някаква статуетка да получа в този живот, или плакет, та дори и нещо на хартия.

„Храбър“ ако има, ще ми е спокойно на душата.

Любов Даскалова и плюенето – в ТикТок, кашлянето – в Тиймс

Драги образователни експерти, зная, че само такива ме четете, а в нашата китна малка Българийка всички са такива. Гледам последните дни как масово се говори за плюене. То преди избори не е нужно да се говори на тази изтънчена тема, достатъчно е само телевизор, радио или компютър да работят. Точно сега е моментът, когато човек може да анализира видовете плюене, изплювания, изхрачвания и онези мощни напъни, дето стигат и до по-фатални изпускания. Наближат ли избори, чак ми иде да полегна и да се разсъня едно 100 дни след тях, ама не дават. Дано поне разрешат децата да учат в понеделниците след масовото гласонатискане на електорални машини, щото уж нали се приключи с онова вековно броене на влезли, излезли, подписани, неподписани, използвани, останали и накрая всичко пак. Че и с протоколи.

Нашият народ чудесно си знае как се плюе. По тротоарите ни от години тече състезанието между кучешките артефакти и желираните орални субстракти. Виждала съм невероятни изпълнения, защото винаги си гледам в краката. Ако имаше олимпиада за това състезание, никой иностранец никога нямаше да види медал! Ама, на! Не сме се сетили още къде сме първи! То по улиците може да е види всичко, но по плочките и асфалта винаги е важно човек да се съсредоточава, за да не си докара допълнителни занимания с обувките. Особено неприятно е да направиш едно футболно воле на кафява торта, сготвена в кратък период от близкото минало куче, преяло снощи с руска салата, вкиснала шкембе чорба и пилешки кокали. Не искам да кажа, че е по-резултатно да пуснеш пас на преминаващия насрещно гражданин с добре оформено кебапчеподобно, защото вероятността той неочаквано да го спре с леко повдигнат свод и пръсти чрез изправена вертикално подметка, е малка. По-често се случва да го настъпи и играта да приключи неприятно. А вие знаете, че този тип тротоарни футболни аксесоари нямат плондер, който да удържи напрежението в него. Всичко си заминава наоколо като шрапнели, повлияни от експлозията на шепа динамит. Едно такова поражение с неговите малки шрапнели винаги бележи високи резултати – поне до коляното, по панталоните, чорапите, чорапогащниците, ботите, обувките, та да се стигне в по-детайлното описание на пръсканата мазилка по подметката, шевовете на чепика, ако има връзки – задължително е тяхното грундиране и така нататък. Трудно се описва аромат, но не е от тези, които ще срещнете в парфюмериите. Не е и от тези, които ги има в градския транспорт през зимата, защото знаем, че куче чесън не яде. Може би се доближават до ароматите, които се носеха от кварталната месарница това лято, когато по време на летния отпуск Дора, продавачката, обзета от пълно щастие предвид предстоящите бурни нощи в Приморско, взе, че изключи тока на целия магазин. Така ни даде шанса да си правим редовна проверка на обонянието и мириса, които се явяват естествен ковидиндикатор, но и измерител на търпимостта на съкварталците към аромата на открит екарисаж.

Но да се върнем на плюенето, което си го имаме като вековна юнашка традиция. Никога не е съществувал, няма и не може да има работнически колектив, в който гърбовете на главните герои на хорските уста да не са окъпани в сосни храчки. Това, ако можеше да се трансформира в течности, язовирите ни щяха да преливат, а по Черноморското крайбрежие нямаше да се стъпи заради хиляди цунами. Добре, че дума дупка не прави, а плюенето в такива моменти и фактически е навътре.

В България плюят всички, но мъжете го правят и нагледно-образно. Всеки начинаещ лаборант може да направи една богата представителна извадка за живота и здравето на българския мъж стига да се разходи по Женския пазар и да събере проби от двете пазарски алеи. Най-добрите проби са около сергиите с домати по левче, където най-отпред са подредени музейните експонати, които ще идат в търбуха на продавача, обилно залети с дресинг от ракия и кромид. Там плювните са екстра качество, защото за левчето всеки бързо разбира, че получава онези бройки, които по правило е трябвало да идат в контейнера за сметоизвозване.

Пиша всичко това, за да сме наясно, че с тестовете за нашите ученици ще се справим без проблем. Важното е да уточним някои подробности.

Иска ми се и на мен да се върнем в клас. Нека децата да учат от бялата дъска и проектора, а не от преразказа на баба си, която е иззела половината ми функции на даскал и води упражненията и обобщенията на внучето си без да спазва хода на урока, целите и задачите на урочната единица и потъпквайки ми грубиянски плана за контролните работи за този срок.

Обаче с тестовете трябва да се справим някак.

Ако приемем, че е възпитателно да научим утрешните български мъже и жени да плюят в чашка или пликче, а не по пода или по гърба на хората, наемам се безрезервно да се отдам на тази възпитателна-образователна кауза! И аз искам веднъж завинаги изваждането на различни секрети от триадата – уши, нос, гърло, да става елегантно и да се прибира в пакетче, не да се разхвърля в околната среда.

В часовете по БДП ще включа теми за всички рискове как пешеходецът може да се подхлъзне на зелен тротоарен сопол и да извърши самонараняване преди пешеходна пътека, откъдето ще мине куцайки и може да стане причина за ПТП.

В часовете по здравно образование ще направя задълбочен анализ на съдържанието на лигавия орален отпадък и ще акцентирам на милионите обитатели на този миниатюрен океан. Повече време ще отделя на пренасянето на тези микрообитатели в училищния коридор и класната стая, където те ще имат срещи с паднали предмети, които редовно са приютени из детските устици – дъвки, химикалки, ябълки и др.

Както и да е. Това и досега съм го правила, но скоро ще е с ново тематично разпределение.

Ако приемем, че в класната стая ще тестваме учениците, аз нямам против. И без друго с онлайн обучението един нормален тест не мога да им пусна, без да го е решавал семейният съвет. Не зная колективния имунитет кога ще го постигнем, но вече съм измерила чудесно колективния интелект. Не е нещо, с което да се похваля. Самата аз покривам нормативите за десетокласниците по ФВС с по-добър резултат, хем няма спорт, на който мога да се опра като познат или изпробван. Нито мога да се оплача от липса на апетит.

Обаче е важно да върнем децата в клас. Нищо, че ще плюят в пликче. Плюнки сме виждали всякакви. И всички ученици са били обърсани навреме. Но имам колеги, дето им се гади от плюнки и храчки, а повърнато вече няма да събирам.

Не било разумно сутрин да концентрираме енергия в чашата с кафе, веднага след това детска плюнка осмукана от капкомер и раздрусана в шишенце, топла лига на ръкава на дете и щрак! -започваме с диктовка по български език. Прави са, аз също трудно ще измисля плавен преход между тези дейности.

Затова предлагам тестовете да се правят в домашни условия. Да, чувам ви вече всички как роптаете, че всяка сутрин в пликчето секрет ще отделя баба Дечка от осмия етаж, която не е излизала от вкъщи от по-по-предните парламентарни избори. Това ще е така, за да могат родителите от нашия и съседните два блока  да са спокойни, че децата са сертифицирано на училище. И няма никой да има наглостта да им ги отпрати обратно вкъщи, щото, видиш ли, имали остатъчна кашлица от априлската ваканция и градински сопол, с който са се примирили, че ще живеят задружно още десетина години.

Ние тези шмекерии ги знаем.

Затова предлагам децата у дома да си правят тестовете и да ги качват в ТикТок. Развиването на детското креативно мислене и творчество трябва да излезе от рамките на училищните кръжоци. ТикТок е и място, където могат да се събират гледания, лайкове и така по естествен начин плюенето също да бъде оценено подобаващо от широката аудитория. То всеки знае да изстреля биологичен куршум, зареден в носоглътката и чакащ да прониже плочника на градски тротоар, ама който ще го видят десетина човека, докато някой разсеян гражданин няма да стъпче творението и да съсипе експоната. Друго си е обаче да има иновативен подход в акомпанимент на актуален денс хит, леко филтърче и накрая негативен резултат. Така ще се засили и класната общност, в която деца и родители ще удрят лайкове и ще следят епидемичната обстановка изкъсо. Всички гласувания ще касаят творческия подход, а плюенето ще разкрие нови хоризонти в съвременното българско изкуство на средната класа. Ще имаме плавен преход и към компютърното моделиране и информационните технологии, защото учениците ще бъдат записани в трети клас с широк набор знания и умения в техниките за създаване на нови интелектуални продукти. Това ще се окажат и първите стъпки на младото ни поколение към лекарската и лаборантската професии. Какво по-добро професионално ориентиране ще предложите вие?!

Освен това нито едно хлапе няма да остави друг да е главният герой в неговия клип! Представяте ли си дядо Любчо да опропасти шанса на малката Никол да направи своята поредна режисьорско-операторска крачка към голямото кино? Еми няма как да стане! Днес лайковете в ТикТок могат да значат много в надпреварата за Оскари след двайсетина години!

Ако в ТикТок се пуснат клипчета с позитивни резултати, то е ясно, само се сменя приложението и животът продължава във виртуалната реалност. Там лайковете ще са с много повече емотикони, а могат да се нароят и клипчета с измерване на температура, на килограми, на височина и накрая в ТикТок да открият един отделен голям канал People Wild.

Алоо, МеЗето, само ви моля да не купувате тестове-близалки! Ако сработи иновативният план за тестване на утрешната ни нация чрез ТикТок, то това ще е само чрез плюене, отсега го съобразете! Не, не защото ни е навик, който сигурно вече е закодиран дълбоко в ДНК верижката. А защото с близалките ще стане мазалo и ще ни изпоблокират не само от световната мрежа, не само ще приводнят светкавично в Тихия океан сателитите, пръскащи 5G за България. Може да разсърдим някой пуритан я от Северна Корея, я от по на запад, и да се свърши изведнъж не само с възстановяването на учебния процес.

Ако този план не ви харесва, следвайте ме! Има още.

Любов Даскалова и Бедепето

Здравейте на онези, дето оцеляха след държавните зрелостни изпити! Който не е бил квестор на изпит, само той не знае, че трябва сертификати да се връчват на 24 май и за успешно провелите квесторство и предалите протоколите на директора. А след 10тото да се полага 10-дневна карта за баните в Наречен, за да не се влошава психичният статус на даскала, че лошо й се пише на цялата нация. Всяка пролет, когато зачакам изпитите и с вълнение се заслушам за името на школото, в което ме е пратила Системата, си изричам и една киприянова молитвичка за здраве, берекет и успешно попълване на протоколи, правилно изчитане на инструктажа за ученика, коректно полагане на два подписа наляво-надясно и с точност времето на от и до тоалетните похождения на потенциалните преписвачи. Толкова зорък поглед вадя по време на изпит, че после една седмица книгите ги чета от метър разстояние, щото трудно ги фокусирам.

Пречистването, наречено „квесторство“, е дъвкано от мен,  знаете. Огледите на тоалетни, директори и класни стаи продължават и на предстоящото НВО. Но не съм повдигала така фундаменталния въпрос за бедепето все още. А без него не може да се прекрачи прага на нито едно училище, да се пресече улицата към насрещния тротоар, нито да се затвори електронният дневник.

Вие написахте ли си петминутката?

Петминутката е най-задължителният елемент от училищната волна програма, която уж ни се осигури с отпадането на разпределенията. Всеки от нас може да забързва или да забавя с учебния материал (да се чете – да ускорява или да бие спирачки), но БДПто си остана като едно обикновено ремарке, закачено за полското фиатче на образованието.

Обучения и отчет до припадък

Тези дни ще мина да предложа на ръководството, когато избират нови даскали за нашето училище, да ги допускат до интервю не с имунизационен паспорт, не с отлична диплома, а със златен талон и след изпит на полигон, какъвто имаме в двора на училището. Защото само един опитен шофьор може да обгърне и оформи петминутката по един уникален начин така, че да не се повтаря всеки ден като „нивото на река Дунав в сантиметри“.

Бързам да уточня, че нямам книжка и освен, че обичам да се возя на първата седалка до шофьорите на градския транспорт и гръмко да одумвам нарушителите с гласа, с който строявам учениците си на първия учебен ден, друго до педалите, скоростния лост и кормилото не мога да правя. То и това си е опит, често се препотявам от различни ситуации на пътното платно и се успокоявам най-лесно, че за петминутката днес ще имам готов материал и тема. Но пък не винаги успявам да подбера подходящи за децата изрази, с които да заменя онези, спонтанните, които изстрелвам във върховия момент на кризисната ситуация.

Обаче, само опитът, натрупан от мястото на кондуктора, не стига. Вие видели ли сте как пресичат хората по улиците и по-конкретно учителите покрай училищата? По диагонал и по правилото „не е важно къде и кога, важното е да не виждам кола“. Оглеждането е атавистичен навик, развиван през вековете, когато са те гонили диви животни, после подивели хора, после и по-кротки хора (но пак са гонили, де), после самолети и сега спортът в градски условия се развива най-мащабно чрез автомобилния трафик и спринтовете на къси разстояния. Понякога се тича и по градския транспорт, спрял на спирката малко предварително от собствения план за деня, но там маратонът е по-застъпен сякаш. Тогава правилата за БДПто се изтриват с delete от съзнанието, за да се заместят с други команди за действия. Така разноликата ми нестройна душа сутринта почти я блъска кола, но не успява само заради предполагаемия златен талон на шофьора или светкавични рефлекси, добити от някоя компютърна игра, решавани в изобилие логически задачи или благодарение на липсата на тежък махмурлук. Следобед говоря на учениците си по петминутката по БДП и как трябва да се пресича правилно и на определените за това места. Да не дава Господ да съм им за пример!

Всъщност, аз не мога да съм за пример и с велосипедите. Как да кажа на децата да карат внимателно това двуколесно изобретение, когато самата аз не се научих да въртя педалите след осемнадесет интимно близки срещи с асфалта в моето детство. Как да погледна в очите онези деца, които скачат майсторски от бордюри и градски препятствия, когато  едно БДП ме е научило да пея мантрата за правилно каране на велосипед без да знам какво е. Как се преподава задачата с крушите и ябълките, ако не си я проигравал на живо, бе?  Със същия успех и за живота на Луната мога да им говоря. Или да им показвам как аз се оглеждам всеки път, когато догонвам автобуса, но пресичам натоварената улица с риск не за живота, а да изпусна транспорта. Рискът да изпуснеш автобуса и да те мъмри шефът пред целия колектив е много по-голям за душевното здраве, отколкото да поседнеш на предния капак на някаква си там кола. Кой даскал кара колело днес, бе? Служебният компютър, дамската чанта и пазарската торбичка са ни ежедневен реквизит, разпределен във фън шуй баланс между дясно рамо, ляво рамо и дясна ръка. Лявата винаги стои свободна, за да може да бъде проведен телефонен разговор с някой нетърпелив родител, който иска да разбере детето днес изяло ли си е моркова от кутийката или пак е паднал на земята, а от там витамините са отлетели в кофата.

Обаче аз съм креативна учителка, която лесно не се предава на предизвикателства. Един път водих учениците ми да гледаме на близкото кръстовище как свети светофар, какво е пешеходна пътека и пътен знак. Казвам така, щото зебрата в училищния двор е метър дълга и децата подскачат на нея, когато играят на дама. Не съм успяла и до днес да ги убедя, че е част от пътното платно, защото Асето всеки път ме пита кога коли ще минават от там, за да се види и как спират. Ами спрях се с тези опити, по-лесно ми е да им говоря за Луната.

Проверихте ли си сертификата?

Питам само, не се заяждам. Ако няма даскалът сертификат за методика на преподаването на БДП, изпада в една тежка, почти непоправима ситуация според държавните нормативни книжа. В същото коматозно състояние трябва да се почувства и когато му изтече 4-годишната давност на удостоверението, че е избутал поредното обучение с премрежен поглед и мисли междувременно за резултатите от входните равнища от една камара тестове, седем неизвинени отсъствия, дето висят в дневника, презентацията за гласните за вторник и графика за втория час на класа. За 4 години може да изкараш един випуск в начален етап, няма да те инспектират два пъти, може да те повторят с атестирането, но за сметка на това трябва да учиш за бедепето същото, дето си е същото от години. Що държавата е решила, че имаме циклична мозъчна недостатъчност, която поразява тежко онези шестнайсет клетки в паметта, които ти пазят текстовете по темите за зебрата, звуковете от двигателите на различните превозни средства, трите цвята на светофара и малко пътни знаци, не знам. Казвам малко пътни знаци, защото съм сигурна, че и кварталният полицай не ги знае всичките.

Училището ни е закупило по принуда шест вида пътни знаци, които редим като работници от пътното строителство по двора. На вятър обаче не правете това упражнение, щото ще си обърнете часа по БДП в час по ФВС с клекове и спринтове и към края на час по музика с орнаментика и извивки на народна песен от Родопската фолклорна област. Има и волан БДП. Да, волан. Само волан. Като тези, дето радват децата на 3 годинки. Добре, че оправя настроението поне, освен това не издава звуци. Бих го пробвала дали лети хубаво, но ще изчакам някоя вечер на петминутка по тъмно да изпробвам заложбите си по олимпийския спорт „хвърляне на диск“. Заради камерите в училищния двор, не защото няма да направя рекорд, та да ме е срам и затова по тъмно.

Ако чете колежка, която не е обедепеткана още, да знае, че има и учебна програма по тоя предмет, както и план в часа на класа, който пък от 2016 година трябваше да бъде прекръстен на „Часа на Наредба 13“. За вписването на темите в електронния дневник не мога да преразкажа и да давам насоки, защото там си е много сложно и на мен друг ми го прави.

Хайде, с пожелание да не изпускате волана, да не падате от колело и да няма ден без петминутка!

Любов Даскалова и МОНже ли да почиваме вече?

Алоо, МОНастерствотооо, МОНже ли да почиваМОН вече? Май някъде из закона се мъдреше текст, че педагогическият специалист трябва да бъде уважаван и да му се зачита достойнството. А достойнството се зачита, когато се проявява уважение от всички страни. И това достойнство се гарантира не само от един слоган, звучащ като послание пред партийно събрание, а от действията на властимащите към нас, простосмъртните даскали. Аз за зеленото училище съм писала вече :

https://rb.gy/igqbix https://rb.gy/3us3js https://rb.gy/uqcvkd https://rb.gy/0hm24a

Когато затръгва учител на зелено, внимава да не предозира успокоителните и да не заспи вечер преди децата. Внимава също да заспи веднага след тях, щото най-ранобудното става около пет минути след като е заспало последното, което е плакало за мама до втори петли. На трети петли стават минимум три хлапета, които търсят филия с пастет, зарядно за таблет и футболна топка. С пакети нарязан хляб, консерви с пастет апетит и швейцарско ножче ходя вече десет години на лагери. Само на вестник не сервирам, а върху тънка мушама на карамфили и зюмбюли. За еднократна употреба е, ама е здрава и ми носи спомени от 2017 година.

Оня ден шефът ме наредил да съм председател на комисията за подбор на ученици, които следва да отглеждаме още седмица в името на спокойствието на семействата им. Вика ми: „Любовче, ти с тези методики на преподаванe по десет предмета в начален етап що не впишеш и още една в сивито – образователен аниматор?“ . Погледнах изпод диоптрите и така, без да искам, реших да питам: „Шефе, малко анимационни герои ли са ме заобиколили, та искате и на творчество да ме избие?“. „Не, бееее! Не такъв аниматор! Уф, нищо не разбираш!“. Аз ли нищо не разбирам?! Сега, ако бях аниматор, а не учител, щях да си нарисувам по-гъст мустак, така, като четка за обувки да стои, па щях да се усмихна като МОН-а-Лиза.

Събирам заявления и провеждам интервюта с родителите, за да може да си намерим критерии как да подберем учениците, които ще ги водим командировка с нас, за да си починат семействата им от дистанционното обучение. Аз  до сега не съм била командировка с десет деца от цялото училище, които даже да не се познават. Все съм си водела моя клас, на които им познавам тениските, шортите, чорапите, гащите, а така също раниците, гуменките, банските, шапките с козирки, портмонетата, телефоните, а също така и номерата им знам наизуст, както и тези на майките и на част от бащите. Трите имена също им знам, датите на раждане е излишно да ги споменавам. Адресите им не мога да ги объркам, гласовете им ги разпознавам на втора сричка.

Обаче явно това са го пропуснали от по-горното ниво на началствата или просто не знаят, че даскалът тръгва на път с онези ученици, с които имат симбиотична връзка до такава степен, че е достатъчно да комбинира поглед с вежди и от конфигурацията всяко чадо да разчете послание, равностойно на десет минутен монолог. А сега правим сборни групи с цялото училище?! То дали аз ще ги водя или Вие, е все тая. Еднакво весело ще бъде, особено за децата.

Настанили ме в канцеларията, за да звъня на телефони и да провеждам интервюта на родители, които настойчиво са подавали заявки за командировка на децата из страната.

Първо заявление, майка на седмокласник.  

• Добър ден, аз съм Любов Даскалова, от училището се обаждам. Не, не новото! Да не би да знаете вече къде са Ви приели детето?! Аууу, а числата на тотото познавате ли? Голмайсторите на това Европейско кои ще са? Не, не! Шегата си е шега. Искали сте да Ви заведем детето на море? ААА, не било на море, ли? А на какво? Искате на планина? Еми има и такива оферти, да, за планина. О, ама Вие и планината сте избрали?! Чудесно! Да не е в Пирин, че е страшно там, да не е и Рила, че сте ходили… такаааа, а да е на Родопите, по възможност Пампорово. Да, разбирам. И какво още?! Аха! Добре ли чувам, че и записвам… да има вътрешен басейн и да се храни детето на блок маса, че е капризно? Чудесно! Записах! Още нещо ли казвате? Датата да е между 21 и 28 юли? Иначе сте ангажирани, разбирам… Добре, затварям Ви сега. Ще се чуем по-нататък пак. Е, чакайте, нали първо ще изберем критерии. Как да Ви кажа на кой етаж и в коя стая на кой хотел ще спи детето?!

Второ заявление, майка на второкласничка.

• Добър ден, Даскалова съм, от училището. Не, не, не сме му намерили изгубените шини. Подали сте заявление за детска командировка, хахаха, шегувам се, разбира се! Ама не е ли?! Да отидат децата на определено място, за да си отучват?? Кажете сега, искате на море? А защо точно Китен? Аха, искате да сте хем с детето на море заедно, ама хем да сте в различни хотели, за да си починете? Ееее, да, на морето детегледачките са кът и доста скъпи. Датите са Ви от 5 август седем дни? Ами, един ден в повече идва? Аха, комшийката ще посрещне детето на автогарата и то ще спи у тях, разбирам… И какво казвате, че нещо не Ви чух? Искате през тези дни да го виждате и денем по 2-3 часа и да сте на плаж заедно, за да не се удави при нас? Дообре, записвам. Ооо, да, храната и спането са в командировъчното за детето. Детегледач… чакайте, че се обърках, даскал ще има. Пригответе се психически за учебен процес под чадърите. Е, защо да ни е срам?! На нас така са ни казали! Хайде, пак ще се чуем! Нека първо измислим критериите!

Трето заявление, майка на шестокласничка.

• Алооооо, чуваме ли се?! Любов Даскалова от училището е! Обаждам се заради молбата да пратим командировка детето Ви на обучителен семинар. Хахаха, шегувам се! Кажете сега Вие как си го представяте? Искате етнотуризъм? За да е по-забавно за детето ли? Къде казвате? Аха, в района на Велико Търново, доообре. Записвам. Чакайте, много бързо ми диктувате, така: Ловеч, Троян, Търново, Арбанаси, после Габрово и Етъра, после Трявна. Да минем после Балкана и да обиколим Карлово, Хисаря, Шипка… Аха, искате и учителят по история да ги води, така ли? Ахаа, увлекателно разказвал и да им е забавно на децата, разбирам… Кога да тръгнат, че не ви чух? От този вторник? Защо? Ахааа, през август излизате в отпуск, ясно! Искате и с четири приятелки да тръгне? Ама ние критериите още не сме… Да сложим критерий „приятелство“? Ами записвам, ще предложа.

Четвърто заявление, майка на третокласник.

• Ало! Любов Даскалова е, аааа г-жо Христова, драго ми е, да! Аз замествах три път тази зима във Вашия клас. Как е Мони? Браво, нека напредва с футбола! То детето си има силна страна! Кажете сега за лятната командировка за деца, един иновативен проект в действие. Какво точно искате? Да е спортен лагер ли? В Костенец? Защо там? Аха, че селото Ви е наблизо и Мони да идва да храни кокошките сутрин и вечер, ясно. Да, хубаво е да учим на труд децата. А защо спортен лагер? ААА, да идат с учителя по физическо, ясно. Ама той е в отпуск. Еми що да го е срам. Има си дни, по време на които си е планирал нещо със семейството. О, да, има си семейство, не живее в училище. Ами не можем да го върнем принудително от отпуск, шефът така ни каза. Да, зная, че е строг и много добре се справя с дисциплината, ама вероятно ще пратим учителката по рисуване. Е, как така?! Разбирам, че си искате определен учител, но той не може да дойде. Да, да, парите за заплата му идват от бюджета, който Вие запълвате с Вашите данъци. Ама сте пропуснали да посочите точно Вашите данъци, че е трябвало да идат по това направление… шегичка! Еее, недейте с лошо, защо РУО-то? Учебното време свърши и можем вече да се пошегуваме и ние. Не се карайте! Между другото, когато тръгнем, не е ясно още накъде, детето Ви ще спи със седмокласник в стая. Чакайте, чакайте, не ми се карайте на мен! Пише да събираме ученици от цялото училище. Момчетата спят в една стая, момичетата – в друга. Ами да, няма разделение по възраст, както ги напаснем. Ееее, не се отказвайте сега! Не съм прочела в указанията на МОН да има доплащане за единична стая, но и да има, кой ще спи вътре с детето? Ааа, само не може. Е, как учителят? Щом сте си платили данъците, бил длъжен ли? Или нещо не Ви разбрах, че връзката е лоша? Алооо, не Ви чуваааам?? Еми, затварям, нещо не се чува…

Някой да е правил критерии за подбор за командироване на деца в страната? А някой да е искал да носи отговорност за живота и здравето на непознати деца, далеч от сградата на училището, в което се знае, че влиза да образова, обучава и учи (по националната рамка)? А колко от Вас искат да се трансформират от учители в аниматори, а от там – в анимационни герои, вечно длъжни да свеждат глава на „платения данък, който ти дава заплатата“?

Отварям тема за размисъл: Достойнството на българския учител. И за статута на българското училище. И за това, че ще летим стремглаво в бездната на неграмотността и срамните резултати от различни оценявания, защото даскалът стана детегледачка, вечно длъжна да е на разположение и в услуга. У-слуга… Училищен слуга… Нямащ право на глас, на мнение, на достойнство.

И махнете онзи текст в Закона, който казва: “На педагогическите специалисти се дължи почит и уважение от учениците, родителите, административните органи и обществеността.“

Или си го припомняйте всеки ден!

Любов Даскалова и цифровият съвет на училището

Не знам вие как сте и какво празнувате в този безкраен март, изпълнен с празници и циклони, мартеници и трибагреници, снежни покривки и родопски китеници, но аз лично празнувах и празника на интернета. Чудесно е да имаш камера, микрофон и устройство с интернет и да си си поседнал на диванчето в кухнята, краката да са отпуснати на табуретка, а не там, стиснати в някакви заострени боти на ток. Аз освен това и половината дрехи си ги свалям, то това го правят и в телевизионните студиа понякога, та аз ли? Камерата обхваща само лампата, която винаги я позиционирам някъде над бретона, за да ми създава ореол и да ми придава блясък леко към очите и  веждите. Грим започнах да слагам от тази година, че ме е яд да хвърлям направо новото червило ей така в кофата.

Описвам тези детайли, за да разкажа, че иновациите в училищата през 2021 няма как да спрат, защото виртуалният свят крие нови хоризонти на забавление и развлечение, тъкмо когато шефът си е помислил, че пак ни е вързал юздите… за маските.

Обявили онзи ден, че ще правим общо събрание и педагогически съвет в едно. И понеже щяло да се проточи като конкурс за народна песен с богати родопски орнаментики и много напеви от страна на ръководството, решили да го правим трета смяна – след часовете. Да нямало КОВИД край нас, а салата и мусака, вика във вторник Иванова. Аз обаче си мисля, че ни подготвят да свикваме първоначално с работа по педагогически съвети и общи събрания по мръкнало. Да караме девети, десети и единадесети час.  После за тренинг да ни пратят на зелено училище, където се знае, че се работи 25 от 24 часа в денонощието. И така неусетно ще си обособим местенца в училище за по-дълготраен престой – да загнездим, да пренесем два-три костюма, чифт елегантни обувки и готово. Ми така де, децата ги водят сутрин по първи петли, т.е. като изкукурига петел, а вечер ги вземат от училище преди “Айде, маме, да си лягаш!“. Колко му е пък да поостанем още малко? Ми ей го къде! През голямата отпуска лятото ще си се приберем по къщите, па ще се припознаем отново с родата, ще ме прегърнат на прага на семейното огнище, ще разпитват коя съм, как е там, откъдето идвам. И пак ще чуя „Намирала ли си ми втория чорап от ето тези?“.

Девет колежки се уговаряме да се включим половин час по-рано, да отворим зуума, да се видим от малкия екран поне. Аз съм се подготвила за събранията подобаващо. Сложила съм до себе си бутилка с лимонада, една малка водка, пепелник зад монитора, таратор на нощното шкафче, три кебапчета с бобена салата и две филии хляб, малка виличка и салфетка на табличка в ляво от мишката. Не се сетих за тулумбичките в хладилника, можеше и тях да заредя около клавиатурата. За червилото писах по-горе, но се понапудрих малко, щото знам, че във всяко телевизионно студио така си готвят гостите за камера. Някои ги правят като да са излезли от брашнен чувал, обаче, та не прекалих. Светнах междувременно водката и си сипах нова. Никой не видя. 

Идва половинката час преди срещата, но да не мислите, че сме девет? Двадесет и девет сме, явно си липсваме. Седем са с маски, щото имало такава заповед. Другите двадесет и две се подсмихват под мустак. Шефове няма и се диша свободно. Някой казва „Наздраве!“ и седемнадесет чаши с различен калибър се вдигат на камерите. По-хитрите са си сипали в порцелан и са готови да кажат, че пият чай.

Говорим си кой какво пие и се вричаме, че повече с „наздраве“ няма да се издаваме.  

20 минути до началото на цифровия съвет

Разбъбрили сме се и изведнъж Кънева забелязва, че се е намърдала тихомълком едната заместник-директорка, а ние говорим за това колко е глупаво да се попълват таблици за отчет за работата от деня и отделно да се пише в електронния дневник. Кънева вика „Абе, тея луди ли са, бе?! За какво са им тези екселски таблици, в които пишем едно и също всеки ден? Имате ли идея някой гледа ли ги, отчита ли ги?“. „Да, бе! Отчитат ги! Шефът няма ексел на компютъра!“. „Е, за какво са тогава?“  Следва пълно мълчание, защото сме започнали да търсим връзката за какво един човек иска неща, които са му непотребни. Андреева се включва „Е, какво пък? Аз така преди години си купих велоергометър, щото беше на промоция, а аз – за отслабване. То горе-долу е същото.“.

Някой пуска „Няма ли наздраве, другаркиии?“. Танева се усеща навреме и  пита „Кой кихна, бе?“. Още по-голямо мълчание, две-три кашлици и следва дежурните теми за „Абе, знаете ли, че секретарката пак си е купила нова чанта?“.

10 минути до началото на цифровия съвет

46 човека са на камерите. Звучат новини, куче лае, осем микрофона са включени. Всички научаваме като по домова книга за прането, цената на бензина и кой не е пуснал водата в тоалетната. Петрова се включва към колегията и пита получили ли са си парите за интернет за онлайн обучението? Пет подхвърляния „Абе ти за 30 лева ли си, ц, ц, ц!!?“.

Съветът започва

Целият наличен педагогически състав е на екран, дванадесет човека са с маски, около осем се носи дим (от ароматни пръчици, разбира се). Някой подхвърли, че тамян е запалил, за да прекади съвета. Шефът веднъж чете конско, че е аморално и недопустимо да се пие и пуши по време на цифров съвет. Така порцеланът и керамиката станаха много модерни.  Все едно има някаква разлика с банкетите, където си се пуши и пие и по-разумни решения се вземат. Да не кажа, че всеки педагогически съвет трябва да е банкет и да се броят само вдигнатите ръце на танцьорите, ама, хайде да не го казвам, де!

Явява се шефът на монитора, разговорите от първа линия приключват. Остават включени осемнадесет микрофона, откъдето звучи народна музика, Даниела Тренчева, потропване на лъжици и вилици и чат-пат някоя реплика на второстепенни герои.

Началникът е ядосан, че думата е раздадена по братски с колектива и сгълчава едната заместничка да спрем микрофоните моментално. Настава тишина. За него, де. Да не мислите, че някой е спрял да слуша народната музика или новините?

„Събрали ли сте се всички? Че започвам да наказвам тези, дето редовно ги няма на съвет!! Какво е това нещо, бе! Вие нищо не работите, а и на съвет не идвате! После ще искате бонуси, нали?!“

Пълна тишина.

Петрова си включва микрофона: „Нищо не се чува!“ .

Осемнадесет включени камери показват различни видове смях и усмивки.

Шефът : „Пак повтарям – Длъжни сте да сте на педагогически съвет, бе! Щото така не си взимате и часовете! Ще ви уволня всичките! ААААмаха!“

Петрова чака паузата и се включва „Пак не се чува, шефе! Алооо, шефеееее, май говорите нещо, ама не се чува. Колеги, вие чувате ли?“

Двадесет и шест микрофона се включват под строй само за секунда, за да кажат „НЕ“ и пак се изключват.

Илиева обаче не участва в постановката, щото винаги си е била на обратната страна : „Шефеее, чакайте, за мен няма никакви пробл…“. Десет колеги се усещат светкавично как нещата отиват на кино, пускат микрофони и започват да говорят едновременно: „ Абе, що така не се чува?“, „Леле, нещо ми се развалиха слушалките…“ , „Мартинчооо, мамин златен, ела да пуснеш звука бе, маме, че нещо не работи!“ , „Нещо не се чува, що така?“. И още такива, ама стана малко като надпяване на селски събор, та пропуснах детайлите.

Шефът вече видимо ядосан се развиква: „Как не ме чувате, бе! Какво става с този зуум?!“

На трето действие на този флашмоб всички дружно викаме „Шефеееее, не се чуваааа“, също и „Не се чува, шефееее“. Ама с блажени усмивки, щото тях поне не можем да скрием.

Директорът побесня, изпсува цветисто по начин, който винаги е бил труден да се опише, онагледи, да не кажа „ослови“. Прати ни на „майната ни“ всички и изхвърча от срещата.

Последва най-дългата минута на мълчание и тишина, които не се срещат в природата в чист вид.

Цялото ръководство се самоизключи от съвета, всички сме на камери и пуснати микрофони, вижда се как десет човека натискаме F5 за всеки случай.

Панайотова се престрашава първа: „Кой каза наздраввееееееее?!“

Четиридесет и осем чаши танцуват пред камерите, дванадесет колеги се изстрелват като зенитни ракети да си налеят и техните.

Някой пуска Дунавско хоро, тридесет и пет солови изпълнения върху паркет, килим, мозайка, гранитогрес, ламинат и друг тип настилки се излъчват в ефир.

Идея нямам дали този педагогически съвет ще го впишем като редовен в книгата, но мога да ви кажа, че има изгледи и следващите да са като него.

Любов Даскалова и единият учебник

Една политиция поискала оня ден да има един учебник за клас. Аз бързам да се изкажа, за да не ми открадне някой идеите. Четете по-надолу, защото написаното остава и един ден и мен ще ме празнувате по читалищни сбирки, поетични вечери и форумни клики.

Сега, единият учебник за клас следва да бъде разгледан от всичките му страни.

 Започвам с това, че учебникът щом е един, означава, че ще включва всички предмети, ще има страници за седмичното разписание, кутия за закуска, несесер, на предна корица транспортир, а на задната – слънчева батерия и юесби кабел.

Предлагам да започва с раздел математика, като на втора страница моля да се залепи тънък калкулатор. Математиката да е с по-малко текстови задачи, за да не става обемиста бумагата, а и децата вече са си свикнали да пишат ЗДР, КПР, НП – повече от 6 страници, пряко сили, няма нужда. Стигат формулите, определенията и по един пример. Все пак сборниците няма да ги спират. Слагаме веднага след математиката изобразителното изкуство. Няма учебник по точна наука, в който да има снимка на историческа личност и тя да не е шлифована с богат набор от графични техники, елиминирани зъби, очи, присадени бради, мустаци и всякакъв вид косми и бодли по лицето и тялото на горката личност. Така преходът от точна наука към точна калиграфска ръка ще е кратък и коректен, а талантът на ученика ще е в подем. Тези страници може спокойно да са от необработена вестникарска хартия, за да носят на рисуване, писане, драскане и да изглеждат по-автентично. Грапавата хартия е полезна винаги, когато сухите и мокрите кърпички се окажат изчезнали от ученическата раница. Четири страници, оставени така, без никакво мастило, вършат чудесна работа и се обръщам от сега към авторите на този учебник – Оставете ги празни и нищо не пишете на тях!

След белите листи на изобразителното изкуство предлагам да се втъкне българският език посредством една брошура, дето е много известна. Само в осем странички А8 формат са събрани всички по-важни правописни правила на езика ни. И не да ми учите „Опълченците на Шипка“ наизуст, защото само след седмица от научаването, вече половината куплети се забулват в мъгла и минават към раздел „Широка интерпретация без елементи на звучност и рими“. На едни максимум десет страници с все литературата и развитието на речта трябва  да се препечатат и онези осемнадесет правила, та да се ограмотим веднъж за винаги като нация. Като тегля чертата, навремето Кирил е написал глаголицата, после Наум – кирилицата, не знам дали на мен не се пада честта да напиша граматицата. Да взема да го махна това досадно „я“, дето много затруднява нацията в множествено число. Вместо простолюдното „и“, нашенецът му придава и по един пафта отгоре, за да може българщината да пребъде дори и в писмената реч. Махам и Ю-то, щото много се крие по клавиатурите и хората го избягват. Щ-то и ермалък вече са изпаднали, тях не ги броя. И като махнем „ь“ няма да ми пишете „камьон“.

След български език е редно да пъхнат историята, но понеже ще трябват малко карти, та предлагам и географията да е там. Сега някой ще викне, че история и география са два отделни предмета, и аз това го знам. Ама пък картите са едни и същи, нали? Ако тръгна да ви питам сега за Европейския съюз и държавите-членки, по кой предмет ще си говорим за Великобритания? А? Ето, виждате, че светът сам ни тласка в единия учебник да сме по-обрани и да не изпадаме в конкретика, че само се объркваме.

Предлагам следващите раздели да са разтоварващи. В  технологии и предприемачество да има възможност да се пусне шнур, на който да е привързана ножица. И да помоля да слагате готови мартеници, че да стигнем и ние до някакви по-завършени варианти. За поредна година китайските са по-красиви, а учениците ми стигат до ниво на направа несиметричен масур от вълна и конец, който половин час се гърчи като дъждовен червей на припек.

Редно е при раздела на ФВС-то да има в средата на страниците дупки, за да се побират чифт гуменки от 38 до 43 номер. Сега ще кажете, че никога не е имало учебник по ФВС и аз ще кажа, че е така, но единият учебник ще е с пренос към светли бъднини. Защо да няма снимки и инструкции как се правят лицеви опори? Дали пък си мислите, че мога да ги покажа? А вие да не би пък да можете?!

Идва ред на човекът и природата, и предлагам да е веднага след гуменките по ФВС, за да може да превърнем учебника в един автентичен СТЕМ-център, на който му трябва само един микроскоп, за да разгледаме не само света около нас, но и вътре в нас. Аз не виждам реална възможност да се сложи в този учебник и микроскоп, но пък има едни умалени модели, за които може да се помисли дали не е разумно да се втъкнат някъде като междупредметна връзка. Микроскопът може да служи и за по-по-предния раздел с картите, защото така може да се помести повече информация. За поместването на повече информация на един кв.см знаем, че се правят дългогодишни опити. Така сега този процес може да се подобри светкавично и в същото време да се сбъдне мечтата на всеки ученик раницата му да не тежи колкото полуремарке на тир.

Иска ми се в учебника да има помагало и за безопасност на движението, защото всяка колежка знае, че без него свят не светува, училище се затваря, директор подивява и само КАТ още не са идвали да ни треснат по един акт и да ни надупчат талоните. Предлагам за съдържание да има само лъскави коли и снимки на шофьорски книжки, за да може чрез позитивната педагогика, стимулираща сетивата и поривите на подрастващите, да ги подготвяме така, че да си постигат мечтите. Щото шофьорската книжка вече се взима след изкаран десети клас, което си остава в сферата на мечтите за мнозина. Пътни знаци и маркировки моля да не се слагат поне до десети клас, че масово децата бъркат наученото на теория с напиращата нужда да го видят как става и от шофьорската седалка в движение.

След БДП-то искам да се сложат информационни технологии или компютърно моделиране. Не е нужно и тук да се престаравате откъм съдържание, защото се оказва, че доста от учениците знаят много повече от нас самите. Аз лично изпадам в паника от това, че седем деца ми знаят паролата на електронния дневник, а две пишат редовно от моя фейсбук профил. Затова предлагам на една страница да се напечата снимката на клавиатура за компютър и да тренираме бързо писане върху нея. Бързото писане е много важно и си мисля, че тук трябва да има междупредметна връзка с българския език, и по-конкретно – да се пишат диктовките по този начин. Не искам хич да ме упреквате в момента, защото утре тези деца ще подават документи за работа, които са написани на клавиатура, а не на офсетов лист посредством химикалка. И на мен ми става тъжно да го напиша това, ама го бъцкам на клавиши. А така поне клавиатурата ще е снимка на хартия и няма да губим съвсем контакта с миналото. Ако искате, може да се добави за по-напредналите и тренировка на писане върху хартиена клавиатура чрез химикалка с гумен връх за тъчскрийн. Така директно ще създадем умения за след десет години, когато и компютрите ще изчезнат по подобие на динозаврите.

Следващият раздел искам да е Менделеевата таблица, защото отдавна мечтая по нея да учим не само химия. Ако децата от първи клас започнат да я съзерцават, ще развиваме успешно визуалната памет. Аз мога спокойно да мина ограмотителния период по периодичната система. Сричкуването е идеално структурирано чрез плавен преход от по-елементарните бор и мед към по-сложните олово и манган, и директно после скачаме в дълбокото с ръдърфордий, протактиний, майтнерий. Освен това ще се научим да броим в прав и обратен ред, а както знаете – тя е чудесно помагало и за разбъркан ред. По-нататък ще вземем десетичните дроби по нея, като междувременно ще развиваме правилата за писане за единствено и множествено число в женски род, завършващо на „я“. В хардуерните науки ще разнищим елемента сиборгий, по география – „европий“, „германий“, „калифорний“ и „америций“, а в часовете по история и литература винаги можем да отделим време и за „лоуренсий“, „кюрий“, „прометий“ и „торий“.

Така, както ви описвам единия учебник, си мисля, че ще е достатъчно компактен да се побира в прозрачен джоб А4 от по-здравите, с което мисля, че можем да затворим индустрията за ученически раници. Освен това електронният му вариант не следва да е повече от 1 мегабайт заедно с всички хиперлинкове и емпетройки по музика, което означава, че може да се разпространява безплатно посредством мигащи банери от всички най-посещавани сайтове, от касите в Лидъл, градския транспорт и в краен случай да се пръска с кемтрейлс.

Откъм съдържателната част предлагам да се разгледа внимателно гореописаното предложение и да се мисли в посока следващата разработка да не е за клас, а за етап, а след по-малко от година да се пусне този учебник и за цялото средно образование. И понеже сме иновативен народ, този един мегабайт е редно да се побере в чип, а от там нататък вие си знаете. Така двойкаджиите ще изчезнат, ще повишим айкюто на нацията и петджито ще ни дойде на помощ.

Любов Даскалова и родителската среща от разстояние в разнообразна среда

Здравей, малко екранче! Привет, мои малки ситни буквички, които се нижете като чертички на бяло-синьото осветление на луминофорестото правоъгълниче! Ако не си сложа очилата, ще гледам само линии, а като пусна лаптопа за учебния час, ще виждам само ситни пощенски марки от една серия. Ако не сложа очилата, не виждам и буквите на клавиатурата, което веднъж ми донесе главоболия. Шефът беше решил да раздава служебни ангажименти в тъмната част на денонощието, а аз реших, че след около месец обучение от вкъщи в разнообразна среда ще съм добила нова професионално-квалификационна-следдипломна-степен – „Умения на машинописка“. Уви, тогава ескалиращата самоувереност се бе разляла като руйно вино на бяла покривка преди да дойдат гостите. Такъв текст без очила и на мижаво осветление от нощна лампа му бях сътворила на шефа, че след него беше събирал Етичната комисия да разчете и разтълкува посланието. Но, понеже те не успели да свържат по смисъл обърканите думи, някои от които с множество значения, та началникът  го беше пращал и на Езикови справки в БАН. От там го бяха питали дали още пускаме ученици да преминават от клас в клас, вместо да повтарят. Така се разминах с наказанието… Но и аз си взех поука, пиша вече на размер 18 и проверявам старателно всичко, което глава-пръсти-клавиатура са сътворили, че понякога се къса връзката.

Миналата седмица ни натовариха с отговорната задача да направим родителска среща през Zoom. Викам си – лесна работа! Пускам срещата, изговарям си рецитала от последните осем родителски срещи, който го знам наизуст като възрожденска поезия и гася тока после.

Настройвам срещата и пращам линк във Viber групата на родителите. То там си тече една перманентна среща на танцуващи GIF-чета, коледни рецитали, 78 пъти думата „Ехо!“ и 94 – „Честит понеделник“ или „Петък е!“ на Скафето. Искам само да разясня, че тази група се чете от 7 човека, но по стар български обичай информацията се разнася през телефонни разговори, които се явяват задълбочен аналитичен разбор на цялата образователна система от 70-те години до вчера.

Аз съм вече много уверена как стоя на екран, дори съм си мислела, че мога да издам сборник с PR-напътствия на съвременната българска учителка и нейния облик в електронния прозорец в учебните часове във всевъзможна среда. Това какъв цвят червило се възприема добре от синия филтър на екраните, колко руж да оклепам на бузите така, че да не приличам на Ким Дейвис. Както и да не забравям очилата, защото понякога се налага и да пиша нещо в чата… И много е важно кучето да не лае от щастие по печащото се пиле с картофи във фурната, а папагалът да не се е настроил да изнася рецитал. Ако котката е разгонена, винаги е добре да мяука на аквариума, отколкото да създава в ефир филмова музика за хорор индустрията. Не, че не се е случвало котката да е на балкона и да е решила да го играе вещица, както и дивият й вой да не е събирал наплашени граждани да звънят на 112 с цел спасяване на нечий живот. Случвало се е. Но аз се чувствам вече доста уверена и мога да кажа, че освен PR-ски наръчник, мога да издам и продуцентски такъв.

15 минути до виртуалната родителска среща

Влизам да хвърля едно око има ли някой там. Четири майки са с включени камери и микрофони и обсъждат как се решава задачата по математика на 46 страница в сборника. Има микрофония, от някъде се чува гласът на Юксел Кадриев.

10 минути до виртуалната родителска среща

Седем майки са на екран и микрофон, две по две си говорят, една говори на мъжа си какво има да пазаруват от Кауфланд.

5 минути до началото, щото то срещата вече тече

Всички микрофони са включени, слушаме новините от четири телевизионни емисии, два семейни съвета, едно куче и три глобални разговора, в които участват всички. Говори се за задължителното носене на маски в час, задачата по математика от преди малко и къде ще се ходи по време на ваканцията.

Начало

„Добър вечер, скъпи родители! Започва наш…“. Така започва виртуалната родителска среща – точно на третата секунда идва първият залп от „Добър вечер!“, „Здравейте!“, „Здрастии!“, „ Здрастиии на всичкиии, Елена, ще ти пиша на вайбър след малко!“, „Привет и от мен!“ , „Бау-бау-бау!“ – и куче от някъде се включва в ефир, котката ми изчезва от стаята.

Втори опит да продължа: „Започва нашата родителска среща, ще си говорим за дисциплината, оценките и какво ни предстои в оставащите седмици до края на първия учебен срок“. Четири акаунта са си изключили камерите и микрофоните, останалите са в ефир. На екраните се виждат кухненски шкафове, хладилници с магнити, пердета и щори, осем телевизора, преминаващи членове на семейства, шест деца, два полилея и един фикус бенджамин. Лицата на участниците са усмихнати.

„До момента успехът на класа е много добър, но…“ дванадесет майки едновременно питат за оценките на децата им. Подсещам ги да използват за информация електронния дневник, чуват се осем реплики „Ааа, да бе, вярно, че можеше и там“. През същото това време влизат двама родители на срещата и всички сме удостоени с „Добър вечер!“ без значение от темата. Някъде на заден план върви реклама на паста за зъби.

Трети опит да продължа „Имаме проблем с дисциплината. Има деца, които се вижда, че са участници в часа, ама като ги попитам нещо – не отговарят, което ме кара да си мисля, че в този момент правят нещо съвсем различно.“. Успявам да кажа първото цяло изречение, което ми повдига леко настроението. Влиза нов родител на срещата и с победоносен патос казва „Здравейте на всички, как сте?“. Никой не му отговаря. Аз се настройвам да говоря по темата: „Ето, например, в часа по БЕЛ в четвъртък исках да разбера какво са написали децата в учебните тетрадки на трето упражнение, но шест от тях въобще не си включиха микрофоните, да не говорим за камерите“. В този момент две майки ме питат „Извинете, как да си изключа микрофона в момента?“, „Госпожо Даскалова, може ли да ми кажете решението на задачата по математика на 46 страница от сборника?“, някъде звъни звънец на врата, чува се „Аз ще отворя!“ куче лети зад камерата с радостен лай. Влиза нов родител и казва „Добър вечер на всички!“, един татко пита дали имам още какво да кажа за дисциплината. В този момент се чува детско гласче, камерата е пусната, малката Ася е в скута на майка си и разказва, че баба й я е викнала да закусва, докато сме имали час по БЕЛ.

Пет майки ме контраатакуват – „А защо сте намалили толкова много часовете, госпожо Даскалова?! Как не Ви е срам да взимате пълна заплата, а да работите наполовина?“. Сещам се, че някъде това е описано, май в наредба беше. Всички пазят тишина, за да чуят колко ме е срам, че взимам цяла една учителска заплата, аз обаче отговарям по темата, че работим по заповед на директора, който много добре знае какво трябва да се прави. Една майка ме прекъсва с „Извинявам се много на всички, но на мен ми се налага да изляза от родителската среща, защото имаме билети за театър“. От няколко изключени камери по микрофоните се чуват реплики „Абе, как може на това КОВИД време да се бута някой в един салон с болни хора, бе!“. В този момент – “Здравейте на всички, аз сега влизам в тази родителска среща. Бях до сега на родителската среща на по-голямата ми дъщеря от шести „б“. Ще ми кажете ли какво пропуснах?“. Две майки се впускат да обясняват за дисциплината, една пита знае ли се решението на задачата по математика от сборника на 46 страница. В спортната емисия се говори за Антъни Джошуа и Кубрат Пулев, чува се репликата „Котенце, сложила ли си сол на шкембе-чорбата?“, гладен татко вдига кен с бира и казва с много настроение „Наздраве на всичкии!“.

Чува се глас без кадър „Госпожо Даскалова, моята прекрасна дъщеря си е забравила в училище очилата. Става ли да ги потърсите в съблекалните на салона по физическо или в кабинета по трудово, както и в шкафчето й? И да ни ги донесете, че съм хоум офис.“. Следват още три сходни заявления за изпълнение на издирваческа, а веднага след това и куриерска дейност. Казвам, че работя от вкъщи, а училището е затворено за посетители. Половината родители са възмутени от моето бездушие, чува се глас отдалеч „Хайде, започва „Черешката на тортата!“, „Мамо, ака ми се!“, два мобилни телефона звънят с различни мелодии в ефира.

Думата взема мъжки глас, няма включена камера. „Добър вечер, аз съм дядото на Андрей! Искам да кажа, че часовете са много кратки! Математиката и българският трябва да се изучават и по време на физическото, музиката и трудовото, за да растат децата умни! Освен това, госпожо Даскалова, искам да кажа, че още от мое време домашното се записваше на дъската в десния ъгъл горе, за да може всеки да си го запише в тетрадките и да го изп…“ тук следва прекъсване от „Приятна вечер! Оставям Ви, че ме чакат за вечеря. После някой да качи записа от срещата!“ . Чуват се още седем „Довиждане!“, „Приятна вечер!“ , „Чао и от мен!“… обаче и хората изчезват. Остават 10 човека.

Една майка взема думата „Чакайте да Ви покажа колко хубава картичка сме направили с детето за Коледа! Ще я подарим на комшийката Иванова, която в неделя ни донесе чиния с баклава и баница“. Три майки искат да видят баклавата и питат за рецептата, едно дете слага картичка пред камерата. Всички се радваме на детско-майчинското творчество. Дядото не е забравил мисълта си и продължава “… домашното да се записва на дъската и също така да Ви помоля, ако е възможно и акуратно, да съблюдавате децата какво правят по време на междучасията, защото те все пак са на училище и не е редно де се говорят неприлични думи, за които в училище не трябва да има никаква толерантно…“ . Тук четири майки питат защо в междучасията децата са оставени на произвола на съдбата, а аз се опитвам да обясня, че те все пак са си по къщите и е неясен метода как да въздействам дистанционно.

То дистанционно, дистанционно, ама е учене и не е като да сменяш програмите на телевизора или да включваш или изключваш климатика.

 Мъжът ми мина покрай разклонителя, спъна се в кабела и изключи компютъра за шести път от онлайн обучението. Включих го набързо, влязох в Zoom, но вече нямаше никой на родителската среща.

А при Вас как е положението? Аз отивам да пиша за важните неща във вайбър групата…

Любов заместник-Даскалова

Отдавна се каня да Ви пиша, обаче все не ми остава време. Знаете сега как е положението в училище и колко весело е с маските. Все се каня да питам дали миенето на ръцете сега влиза в служебните задължения и брои ли се като част от междучасието или си влиза в учебния час? Че много време отнема и се чака на опашка за мивка вече. И за дезинфектант, особено там, където има. Където няма, не се чака, разбира се.

Ето, в нашето училище шефът е казал на всеослушание, че всеки може и трябва да замества всеки. И докато хората, дето са го чули това, са гледали по начин, по който севернокорейците гледат новини за Ким Чен Ун, аз пак съм го пропуснала.

Шефът обяснил, че понеже сме едно цяло, ще се заместваме при всеки подходящ момент, когато работа имало, а хора – не. Вика – и заместник-директорките ще замествате, и медицинската сестра, хигиенистките – също, а по двойки може да замествате и общия работник Станой. След този разговор синдикалната станала и казала, че си заплюва да замества директорките, а три чистачки хукнали на доктор, за да си взимат болничен. Станой също го запомнили със славни думи „Евала, шефе! Утре ти носим една дамаджана от моята ракия, де я варих лани!“. Иванова, видна училищна скица, се изправила бавно от счупения стол и в цялата суматоха някак успяла да надвика джамбурето: „Алоу, заместник-директорките за това ли ги кръстиха така по новия закон? За да може цялото училище да се изрежда да ги замества?“ .

Звъни се по телефона миналия вторник някъде късно вечерта: „Любовчеее, (звъни заместник-директорката, която винаги, когато се мъчи да бъде блага, докарва извивка в гласа като при песните от Родопската фолклорна област. Ако успее да се яви на песенен конкурс, докато е на работното си място и извива ръце хората да й вършат работата, до финалите на Евровизия ще стигне. Ама няма кой да й пусне един стрийм в YouTube, та да станем известни с още нещо.) хайде, мила, да дойдеш утре към 6:15 на работа, че Роза, чистачката, се обади, че е в болнични този месец, а трябва да се дезинфекцират чинове. Ти ще чистиш до 12:45 и от 13:00 влизаш в час. Нали така, мила?“.  Не знам, дали от извивките на тази тъжна родопска песен или от някое земетресение, но нещо ме люшна и за малко да припадна. Обаче се удържах. Рекох си направо на глас „Скъпа, всичко, което не си видяла в индийските сериали, можеш да си го догледаш на училище!“ и си плюх в пазвата, прекръстих се, пих една чаша студена вода и си извадих дебелите домакински ръкавици, готварската престилка и гумените ботуши за утре. Еми така де, как по токчета да мия коридора? Като си зададох този въпрос, се сетих, че и анцуг не е зле да си взема.

В 6:15 сме аз, Надето, Ружа, Асенка и Цанко – охраната. Ох, добре, че поне той е дошъл, че можеше да ме сложат стражар на портала и да се чудя как да възпирам ордите родители, които искат да закачат якенцето на закачалката на отрочето, да му подредят първо моливчето, после химикалчицата, гумичката и линийката отляво, тетрадчиците отдясно, да го целунат по чело, да му залижат бретона, да му пъхнат 2 лева в джобчето и да изкарат 5-минутна ода на любовта, за  семейното щастие и топлите връзки с до девето коляно роднини, за кучето, Макдоналдс, ТикТок и как ще ходят на море в Турция другото лято. Одата, разбира се, свършва с „И да слушкаш!“, щото, ако не го кажат, рискуват да оставят детето в неведение цял ден какво да прави и да си стои седнало на столчето, загледало се в ступор в гумичката на чина и да върви един единствен въпрос в главицата му „Мама сутринта не ми каза какво да правя. А сега какво трябва да правя?“. Нали. Този сюжет никога не е съществувал, но и аз съм щастлива, че Цанко е на работа и няма да го замествам.

Нарамвам метлата, хващам я здраво за дръжката и си казвам „Хайде, Любовино, време ти е да полетиш като ракета в този космос, наречен училище!“. Аз така си се нахъсвам поетично понякога, че иначе само уроци, домашни, контролни, оценки и електронен дневник са ми в главата. А, и плана на методичното обединение!

Поемам да мета класните стаи на първия етаж, където по правило учат най-малките. Останки от кифла с мармалад има навсякъде – под чиновете, по рафтчетата, в шкафовете, под дъската, до кошчето за отпадъци. Следи от мармалад има от тазседмичните кифли, но, предвид цвета и видовете засъхналост, мисля, че проби от осем места по стените и на четири места по чиновете може да се вземат и за по-дълъг период назад във времето. Таваните са високи, но и за там съм убедена, че виждам мармалад по луминесцентна лампа, както и в двата срещуположни ъгъла на стаята. Събирам четири торби с останки от кифли с мармалад, преброявам и 28 ненахапани. Започвам да се замислям защо не направим селскостопански двор зад физкултурния салон.

Поемам с метлата по стълбището, а там се натъквам на цяла колекция от химикалки, моливи, някоя и друга стотинка и всякакъв вид и цвят опаковъчен амбалаж. Разбира се, имам среща очи в очи с две хлебарки. Едната явно се познава добре с метлата и кротко се прикри в една пукнатина, остави две антенки да стърчат, за да прихваща новините в ефира. Другата дори реши да не се премести, защото е добре дресирана и привикнала към динамиката на училищния живот. А кой знае, може и по часовете да е влизала и да е научила поне правилата на класа, както и по гражданско образование да е разбрала, че и тя има права на този свят и все някоя организация и нея гръмко ще я защити по национална телевизия. Викам си, хайде и те душа носят, завалийките, пък и нека подпомагат процеса по отстраняване на храната в училище, който ще приключи едва, когато всички ученици се научат да пишат правилно пълен и кратък член, и когато спрат да изписват в множественото число „й“. Докато си танцувам с метлата и гледам да не настъпя някоя закусваща хлебарчица, ми звъни телефона: „Алоу, Любенцеееееее, (Андреа Бочели на телефона, ама на български ми говори) хайде да заместиш Роксана, медицинската сестра! Болна е и няма кой да брои децата по класовете, а знаеш, че трябва справки да се правят!“. Аз обаче съм дошла по анцуг, галоши и една жълта готварска престилка на Maggie и не зная в този вид как ще тръгна след малко по кабинетите. Захвърлям набързо метлата, три хлебарки хукват пред мен, аз след тях, но искам да ги спра и да им кажа, че си отивам до вкъщи да се преоблека, за да мога да вляза в ролята на медицинската сестра. Те тичат в права линия, аз – съм след тях, движим се с една и съща скорост, те са яли цяла нощ и имат сили, аз съм само на едно кафе и 4000 крачки, измерени от крачкомера в телефона. Една хлебарка ме бие на този спринт и взима първото място, но към средата на коридора успява да се скрие. Нищо, отчитам й поне 60 м отсечка с покрит норматив за входното ниво по ФВС за втори клас.

Запъхтяна се прибирам у нас, захвърлям галоши и готварска престилка и обмислям добре как да се облека като медицинска сестра. Сещам се, че имам бял костюм от рокля и сако, бяла лачена чанта и бели обувки, понеже ходих на една сватба преди седем години. Не, не съм била булката, но тогава това съчетание ми изпадна изгодно в продавалника на бегемама. На вратата се сещам, че пазя един бадж от отминала педагогическа конференция, грабвам го, рисувам набързо червен кръст, записвам си името с едно м.с. отпред и се връщам в училище със скоростта на кенийска шампионка по маратон на лятна олимпиада. Грабвам една тетрадка с тесни и широки редове, която я пазя за екстремни ситуации и хуквам по стаите. Цялата съм в бяло, роклята малко ми стяга и не съм дръпнала ципа по гърба, но съм облякла сакото, за да не зее цепката и за всеки случай съм нанизала лачената бяла чанта на левия лакът. Да изглеждам по-авторитетно, че тридесет и четири ученици от начален и прогимназиален етап ме видяха по галоши и жълта готварска престилка, все едно съм излязла от транжорната на кварталната месарница.

Тръгвам от стая в стая да броя отсъстващи. Колегите ме гледат в захлас, а на учениците им въздействам смехотворно. Влизам в шести „а“, Антонов, по рисуване, ме пита кога да дойде в кабинета да му бия инжекция. Отговарям му, че днес само шамари мога да бия и да поставям петолиния по вратове като неговия. Еми може ли така да ме излага пред шестокласниците?! Отсъстват 4 деца, седем кашлят, едно ме пита ще му дам ли аспирин. Казвам му да звъни на майка си да го прибира, а то ме гледа странно и ме пита „Ама вие не сте ли учителка на малките?!“. Излизам бързо от кабинета по рисуване и влизам в историята. Там Неделчева ме посреща с плаха усмивка, която на четиридесет и третата секунда преминава в лек истеричен смях, после в бурен, за да стигне до там и да излезе от стаята поради тежка дихателна недостатъчност, породена от аспирация на слюнка. Докато я гледам с известно недоумение как превзема на бегом коридора, за да стигне заветните тоалетни в дъното, четири деца ме питат няма ли да я спася, след като съм новата лекарка. Казвам им, че не съм си взела дипломата още, затова само ще преброя отсъстващите. Отсъстват двама ученици, подсмърчат всички присъстващи.

Стигам да стаите на първолаците. Влизам в първи „а“ клас шумът на десет метра от стаята ми подсказва, че вътре има час новата учителка по някакъв ФУЧ. Отварям вратата и виждам гледка като от детска площадка – децата са под, върху и на чиновете, гонят се, осем си играят на пода със стикита, четири дояждат вчерашни кифли с мармалад, а учителката пее някаква песен, застанала срещу прозореца и с гръб към детската площадка. Дори не чува, че съм отворила вратата. Учениците ме виждат и вкупом започват да крещят „ле-кар-ка-та“. С известно закъснение, може би защото такава песен децата не са учили още и даскалицата им се заслуша, оставайки да съзерцава училищния двор и неразбирайки, че нещо все пак става с класната стая, тя запява текста „Ле-кар-ка-та“ с аранжимент на известен чалга хит. След около минута, която ми се стори дълга колкото половин учебен срок, извадих децибели, достатъчни да раздвижат стъклопакетите на прозорците. Всичко в миг утихна, а учителката успя да разбере, че съм в стаята и да ме погледне. Поемам дълбоко въздух и питам за брой отсъстващи, а тя ми отговаря: „Не мога да ги преброя, защото непрестанно се движат.“.

Скоро май и нея ще замествам.

Хайде, със здраве, че телефонът отдавна не е звънял, а заместник-директорките закъсняват нещо…