Учениците ми с нетърпение чакат денят, в който ще отидем на еднодневна екскурзия. Искат с нетърпение да се качат в рейса, да загледат от високо, да махат на преминаващите коли там в ниското и цял ден да щуреят някъде. Аз също чакам този ден, ама краят му.
Еднодневната екскурзия за учителката започва отдалеч. Всяка даскалица знае, че ще измине няколко пъти по толкова от километрите за деня, само докато приготви цялата бумащина. Всеки родител получава декларация, че е съгласен детето му да бъде с учителката на екскурзионния ден, ама това, че е забравил да се подпише, да напише дата или името на детето си не е толкова важно. Декларациите пристигат във всякакъв вид, от прилежно прибрани в прозрачен джоб, до старателно стискани на топчица в джобчето на якето. Някои са се возили в ученическата раница до поничкита за закуска и имат мазен отпечатък, наподобяващ воден знак с розово клеймо от захар, други изпадат от нотната тетрадка сякаш са били на лов за ключа сол.
След като се съберат декларациите и се види списъка, се започва събирането на парите. Тук датите и сроковете нямат никакво значение, до края на първия срок винаги има някой, който ще плати „утре“, обикновено проблем няма, защото всичко се забравя на минутата, от сроковете, през четирите подсещащи телефонни разговора, та фактически, до денят на екскурзията, когато детето е скатало паричките в предния джоб на раницата и ги дава на класната с щедростта на дядо Добри.
Учителката не трябва да забравя да си проведе инструктажа, за да са наясно всички дечица колко е важно да са заедно, да не се отделят от групата, да не тичат в различни посоки, да вървят в група, най-добре в редичка, да са тихи, за да чуват какво им… крещи (щото не се чува иначе) учителката. Децата се подписват, половината казват, че нямат подпис и пишат три имена, адрес, едва ги спирам да не пишат телефоните на мама и тате. Надписвам старателно бланката за доклад за екскурзия, пиша списъци няколко, подписи, входящи номера, а, тоя беше за туроператора…декларациите са надиплени, всичко чака зелена светлина от семафо..опс, от директора.
Две майки питат кога ще тръгнем, защото е добре всяка новина да бъде проверена от поне три независими източника (ще звъннат след малко и на секретарката на училището за всеки случай), в 13:18 ч. къде точно ще бъдем и други въпроси, касаещи някои теории на вероятностите.
Денят-екскурзия настъпва. Учителката не е спала, защото знае какво я чака с 23 палави дечица, решили, че екскурзията е форма на състезание по многобой.
Настъпва заветният миг: „Хванете се по двойки! Две, четири, шест, осем,….. двайсет и две. Кой липсва???“. Не тръгваме към рейса, защото Иван е отишъл до училищния стол да си купи вафла. Осем майки прегръщат сърцато децата си като да отиваме на военна мисия в Афганистан. Други три ми одумват анцуга, който се е впил по краката ми, имитирайки клин. Един татко ме пита за оценката по математика от миналата седмица на детето му, обаче целият клас крещи „Иван дойде!“ и аз се измъквам, защото не помня.
Две-четири-шест-осем-десет..двадесет и три. Тичаме към рейса, който е спрял на 200 метра от училището. Майките тичат с нас, децата спират и започват да се смеят, защото една майка сменя посоката рязко, усетила се, че си е забравила количката на колелца в двора на училището.
Качваме се в рейса, две-четири-шест-осем-десет….22… „Кой липсвааа? – „Петьооооо!“ –изкрещяват 7 гърла. Петьо е прегърнал майка си до гумата на рейса и иска да я води с нас на екскурзия. Тя бърше сълзи и го моли да се върне жив и здрав, защото ще ходят на хиляда екскурзии после.
Тръгваме! Две-четири-шест-осем…23! Добре! До следващото отваряне на вратите.
Пристигаме там, накъдето сме се запътили. Ще ходим на музей. Две-четири-шест… знаете как е, „Пишка ми се ! И на менееее….“. Едно гласче смело казва, че му се ака, ама няма салфетка. Подавам, ама не била такава, каквато мама му дава, друга трябва. Разтваряме раници, за да предложим всички налични модели, марки, от най-сухите до такива с алое вера и алкално РН.
Влизаме в музея след 40 минути, защото тоалетната е една.
Старателно съм обяснила, че експонати не се пипат, стъклените витрини не са за сядане, онова е манекен, а не вещица. Три деца възсядат ореховото топче, щото мислят, че ще се полюлят на него. Успявам да го овардя, сигурно така е било и едно време, когато им е трябвало целево.
Едно момиченце ми носи пискюл от знаме, чудесен бил за коледната украса в стаята, елегантно го завързвам за едно знаме, дано да е от него.
Светкавици премигват всяка минута, повечето са за селфита. Вили чете надпис на снимка и крещи, че е пълна с правописни грешки. Разказвам, че така се е пишело едно време, обаче децата не ми вярват. Питат ме защо не казвам така в клас, когато проверявам диктовките.
В една от залите Асето звъни на мама, за да й каже, че е дошла да гледа камъни, майката се чуди скъпоценни ли са, а детето й разправя, че са събирани от улицата. Вековете отпреди раждането на Христа и камъните по улицата са се срещнали по случайност в музей. Обяснявам на малката душичка, че не е точно така, експонатите са на много хиляди години. Хиляда още не сме учили и никой не ми вярва какво говоря.
Излизаме от залите на музея, половината деца са до тоалетна, другите купуват сувенири. Две-четири-шест-осем…. Ми половината ги няма, трябва да почакам на две места – тоалетни и будка. Притичвам на къса дистанция, няколко тичат с мен, без да знаят защо.
Събираме се. Две-четири-шест – девет – 15 – 22 – 23. Ох, добре, отиваме на разходка до парка. Шест деца ходят вляво от групата, други девет са се заприказвали и аха да завият по друга улица. Тичам да ги взема обратно. Спирам групата., половината не знаят що сме спрели, няма парк наоколо. Обяснявам, че трябва да вървят по двойки, да не се отделяме от групата, да не се крещи, да не се сочи с пръст, ако видим нещо интересно или необичайно. Децата запомнят всичко без думичката „не“, нея въобще не са я чули. Тръгваме пак – 2-4-6-8-10-22-23, добре. Спираме в парка, всички хукват по посоките на света, аз пазя 19 телефона и три таблета. „Ака ми се!“ , а в парка има само храсти. Тоалетни може и да има, ама нямам карта, не зная къде са, 15 деца тук, а 7 с мен до тоалетна…. Няма как да стане. Всички 23 до тоалетна – пак не става. „Ака ми се!!!“ вече звучи със строгостта на старши в армията. Хора няма, храсти има. Нека не изпадаме в подробности.
Децата тичат, аз съм като амбулантен търговец на мобилни апарати, току призвъни някой, обаче все пише МАМА и не зная кого да повикам, за да се чуе с мама. Започвам да вдигам, щото не е редно някой родител да си мисли, че нещо е станало. „Алоо, даааа, пристигнахмеее. Децата играят. Ааа, да, ето го там Васко, да, нека играе. Чудесно пътувахме! Не съм го загубила, пред очите ми е! Времето е чудесно, намираме се на полянка с ето тези gps координати…“. Този разговор се повтаря тринадесет пъти. Децата сядат да похапнат. На Лили й пада кюфтето на земята, купувам ново, защото детето не може да стои гладно. Разбрали сме се какво правим при „пишка ми се“ и „ака ми се“. Майките се чуват с дечицата си. Ако сравнявам разказите на децата, ще си помисля, че говорят и за хижа Вихрен, и за Античния театър, за Етъра, за Джурасик парк, даже и за училищния коридор. Ама не сме там.
Следваща част от програмата е известен паметник в града. Преди да тръгнем има 10 минутно строяване и 2-4-6-8-10….22 . „КОЙ ГО НЯМААА ?“ Ани е зад храстче, ама е настъпила нещо меко и миризливо и трябва да изчистим обувките… Намирам локва и твърдо клонче, клякам да зачистя задхрастовите артефакти, намазали подметката със солиден слой силноароматно … айде да ви го спестя.
Няма тръгване, докато не преброя 2-4-6-8-10-22-23. ДОБРЕ! Изминаваме 300 метра по пешеходната алея. На път се спираме до градска чешмичка с 4 чучура. Децата пият вода, две се сещат да запушат чучурите, другите другите два чучура изстрелват водата на 2 метра височина. Всички наоколо взимат душ. Писъци и смях правят невъзможно моят глас да бъде чут освен от самата мен и никой друг. Наближава женица, на която не й се пие вода, но се е улисала по децата, мъчи се да ги заговори. Всички са притихнали, Наско натиска два чучура другите два сплескват бухналата прическа на госпожата. Неприятно изненадана, тя идва да ме пита как не ме е срам. Ми срам ме е, ама през смях не мога да й се извиня. Пробвах поне.
Смеейки се, започвам 2-4-6-8-10-22-23, ДОООБРЕЕЕЕ! Отиваме към рейса, защото ще оставим раниците и там, до него ще поиграем на народна топка. Пет деца не ходят по тротоара, а притичват по платното. Спирам движението, анцугът се трие крачол у крачол, мисля, че някъде над колената ми вече има пламъци. “Явореее, Николааа, Стефчоооокачвайте се на тротоара!!!“, няколко човека съобразително пресичат на отсрещния тротоар, за да не се сблъскат с нас. Невена казва, че има вода в обувките, успокоявам я, че когато вали дъжд и аз имам. Тя си представя какво ми е на всеки дъждовен ден и започваме да се смеем. Обажда се майката на Силвия, пита ме кога ще се приберем. Ами … в 17:30, ама то не зависи само от мен. Жената държи да знае с точност, аз също, но засега всичко е само надежди. Надето ме пита къде й е шапката. У мен има 3 таблета, 7 телефона, 4 раници на лявото рамо, 3 раници на дясното рамо, две на кръста, обаче шапка нямам даже и на главата си. Надето се спира, почти със сълзи на очи тропва с краче и казва да се връщаме в музея, че сигурно там е шапката. Отпред някой вика, че на Жорето му се пишка. Звъним на майката на Надя, за да разберем каква шапка търсим. Майката ми казва, че шапката си е у тях. 2-4-6-8-10-12-14-16-22-23 – ДОООБРЕЕЕ!!! Продължаваме към рейса. Телефони звънят, обаче аз не вдигам, за да не изпусна от поглед децата и дълготрайните материални активи по себе си.
Стигаме до автобуса, изваждаме топки, обръчи, въжета. Лили и Яна са ми сърдити, че не съм взела ластик за скачане. Сигурно този от моя анцуг ще им свърши работа, и без друго всичко ми е впито по мен, но все пак не посмявам да им го дам.
Децата играят, аз от време навреме си повтарям 2-4-6-8-10… 22, обаче се успокоявам, че не съм ги преброила както трябва и няма да ги броя повече… Ама започвам пак, де, щото съм съвестна.
Време е за прибиране. 2-4-6-8… знаете как е, сметките ми излизат, пишка ми се, ама няма храсти, няма тоалетна… ще стискам. В автобуса сме, наближаваме, децата звънят на родителите. На шест от тях аз звъня, че батериите отишли. Няколко майки са учудени защо толкова рано се прибираме, все пак 17:30 е време, в което не им е удобно да си вземат децата. Даже получавам инструкции, че до 18:30 да намеря начин да ги пазя. Явор и Стефчо ги взимат без да ми се обадят родителите, разбирам от другите деца, че все пак момчетата не са си тръгнали сами. Анцугът ми се е скъсал на две места по шевовете отвътре, дърпам тениската, да прикрия розовото, което контрастира на тъмносинята сейлонова материя. То добре, че се стъмва по-рано, та мога да се правя, че не съм аз.
Докато се качвам на тролея, на път за вкъщи, си повтарям 2-4-6-8-10 … 28 пътници има вътре. Успокоявам се, че са повече от 23 и всичко е наред.
Преди да напазарувам нещо за вечеря, ще мина да се преоблека.
January 30, 2017 at 10:43
Много приятно и забавно разказче, звучи абсолютно достоверно – от опита ми на родител на малък ученик. Но има някои елементарни организационни неща, които биха Ви улеснили живота много, ако ги приложите – Вие, нашата госпожа и всички останали учители. Най-малкото, по отношение на информацията – изнасяйте я публично и общодостъпно, за да не Ви звънят 28 родителя един след друг да питат едно и също.
Иначе, радвам се за Вашите ученичета – изглежда, че ги обичате наистина. Поздрави!
LikeLiked by 2 people
January 30, 2017 at 12:27
Тя, информацията, си е общодостъпна, като се почне от групи на класа във Фейсбук, общи имейли, уебсайта на училището, та чак до най-важния документ – декларацията, която родител или попечител подписва преди да прати детенцето екскурзия. Освен ако нямате предвид обаждането за проверка на прогреса, както и нашите класни, разбира се, едно време са пращали ежедневни телеграми и са се обаждали от пощата на Кранево на всички родители всяка сутрин и всяка вечер да кажат съответното дете колко грама сирене е изяло и дали е с розови чорапи днес?
LikeLike
January 31, 2017 at 11:45
Здравейте Г-жо, предполагам всички родители сме наясно, че професията “Учител” не е лесна както не са лесни и много други професии. Но професията “Учител” е и призвание и изисква преди всичко любов към децата и невероятно търпение. След като една екскурзия Ви коства толкова негативни емоции, то може би това не е Вашата професия. Когато сте избрала да сте учител със сигурност сте била наясно, че ще се занимавате както с разглезени деца, така и с разсеяни родители и ще го правите с привидно спокойствие и въоръжена с невероятното търпение за което споменах. Нека Ви разкажа как преминава деня на екскурзията за една майка. Детето ми е в детска градина и за късмет организират интересни екскурзии за децата ни, въпреки възрастта им. Предишния ден грижливо сме подготвили раничката, която трябва да съдържа всичко необходимо, но и не трябва да е тежка, за да може детето да си я носи през целия ден само и да не ангажира учителката да му я носи. Въпреки че спазвам стриктно списъка, който са ми дали учителите винаги се оказва, че нещо е било излишно или е липсвало по думите на детето и на учителя след екскурзията, което го няма в списъка или просто не се е наложило да се използва. Аз като майка не спя предишната вечер, защото колкото и да Ви имам доверие знам, че това е път и колкото и опитен да е шофьора винаги стават непредвидени ситуации, за да не го кажа по-брутално и това са деца и не може да се знае какво може да им хрумне. Също така съм наясно, че групата е голяма, а възпитателките само две и предвид, че знам нуждите на детето си и какво коства на мен да ги удовлетворя предполагам какво коства на учителките да удовлетворят нуждите на всички деца. Не спя, защото знам, че не бих могла да изисквам да има специални грижи за моето дете и да му се обръща внимание само на него и си давам сметка, че ще има момент в който то ще се нуждае от нещо, но на учителката няма да и е възможно да откликне. Денят на екскурзията: детето се събужда превъзбудено, въпреки подготовката от предишния ден и въпреки, че сме проверили всичко няколко пъти – проверява се пак. Отиваме до детската градина, където всички са видимо притеснени, има необичайна еуфория и при учителите и при децата и приемът на децата става привидно по обичаен начин, но само привидно с далеч повече притеснение. Това притеснение се придава и на нас родителите неизбежно и колкото и да сме били “спокойни” започва едно терзание какво може да се обърка и как ще изкараш деня привидно спокойно след като учителите са толкова притеснени. Децата влизат да закусят, а ние родителите изчакваме отвън. Всички строени изчакват автобуса, който никога не се знае къде точно ще спре, защото общината когато е давала разрешение за строителство на детска градина изобщо не е предвидила доспът за тази цел. Автобуса спира на улицата и задръства и двете посоки, а всички деца трябва да се прекарат безопасно докато изнервени бързащи шофьори дават зор. Ние родителите или поне аз гледам да помогна на учителките като пазя колоната от деца някъде по средата, за да не реши някое да изскочи пред някоя кола. И естествено е да дам целувка на детето макар и въздушна преди да тръгнат. Всички деца са в автобуса и тръгват, а аз съм закъсняла за работа вече с два часа. Шефът ми, колкото и да е разбран, не е очарован от този факт. Въпреки, че нашите учителки са така добри да изпращат информация и снимки по време на екскурзията на мен ми е свито сърцето цял ден и трудно се фокусирам над многото задачи, които имам да изпълня, защото и моята професия е отговорна. Гледам да подтискам желанието си да звъня на учителките, за да не ги притеснявам, но по някое време се питам кога точно се очаква да се върнат децата. Понеже вече съм закъсняла сутринта се опитвам да оптимизирам времето и да си тръгна от работа възможно най-късно, което пак е преди края на работния ден. Търсейки информация кога точно пристигат информацията е към 4-5 ама това е един час, на мен ми трябват 10-15 мин,, за да стигна до детската градина. Разбирам, че е път и не се знае и затова звъня, за да проверя как се движи автобуса – е този път няма на кой друг да звъна освен на учителката, защото няколкото родители които съм питала подобно на мен имат противоречива информация. С нова информация, която е в рамките на половин час аз тръгвам. Оказва се винаги, че съм много по-рано пред детската градина и отново започва чудене къде точно ще спре автобуса. Този ден за мен е ужасен, защото Вие госпожо сте през цялото време до децата, но моето дете е далеч от мен и незнам какво може да се случи. Притеснение, терзание и се чувствам гузна кое е по-добре да спреш детето си и да го лишиш от положителни емоции и да е на малко по-сигурно в детската градина или да го пуснеш с риска, че може всичко да се случи и не би си го простила никога. Може и да е всичко ясно за Вас учители и да е изнесено публично, но повярвайте ако сте от другата страна ще си задавате хиляди въпроси и информацията и организацията Ви не е достатъчна. Децата са ни приоритет, но и ние работим и имаме шеф над главите си, за мен 10 мин. по-рано тръгване от работа са огромен проблем. Родител съм, но и работя, за да мога да осигурявам всички ни у дома, а най-много ме мъчи къде е детето ми и дали е добре. Ако се сърдите, че проявяваме интерес, че заради притеснението си може да Ви зададем някой неуместен въпрос или че на детето му се пишка и Вие сте единствения човек на тази екскурзия, който може да му помогне – то тогава сте си сбъркали професията. Предполагам на всеки му е трудно да работи, каквото работи, но аз никога не съм се жалвала на учителките на детето си колко ми е трудна професията. Пожелавам Ви търпение и любов!
LikeLike
January 31, 2017 at 11:58
И ще добавя всичко е въпрос на организация, ако прочетете сама статията си ще осъзнаете, че много от нещата които са Ви се случвали през този ден е можело да бъдат много по-добре организирани и не е имало нужда да тичате и да се чудите защо децата тичат след Вас – ами деца са, познават само Вас и са там с Вас нормално да Ви следват. Ако не успявате да се организирате не може да очаквате, че децата ще са организирани, а още по-малко родителите, защото нашата организация зависи от Вашата.
LikeLike
January 31, 2017 at 12:28
По мое скромно мнение 23 деца и само една учителка, откъдето и да го погледнеш , за учителката си е пълен стрес. Колкото и да е добра , организирана и да обича професията си , да се опитваш да се справиш сама с толкова деца си е напрежение постоянно. Да не говорим, че в днешно време децата са прекалено предпазване. Едно време обикаляхме планините по десет дена и най-много да пратиш на майка си две картички (докато получи втората , ти вече си се прибрал). А това 23 родители да ти звънят за информация , къде сте, как е детето, кога се прибирате , съвсем не улеснява нещата . Евала на учителите, които успяват да оцелеят (физически и психически) след една такава екскурзия!
LikeLike
January 31, 2017 at 14:58
Диана, виртуално Ви черпим едно кафе задето уловихте (иначе дълбоко скритият) сарказъм и шеговит тон на публикацията:)
LikeLike
January 31, 2017 at 14:39
Аз не отричам, че е трудно, но е малко грубо написано и неправилно адресирано. Родители и учители не са врагове, а това изявление води леко в тази посока. Аз се опитвам да възпитавам детето си в уважение към учителя и изобщо към всички хора. Що се отнася до времената сега и времената преди мисля, че няма база за сравнение. Аз едно време помня, че си играех на съседната улица до тъмно, ходех да пазарувам през 3-4 улици от нашата сама и никой не ме е закачал и с пръст, а сега детето си само не го оставям. Не съм майка орлица, но мисля, че има за какво да се притеснявам предвид времената в които живеем. Децата са много, учителките малко, плаща им се малко никой не го отрича, но като правим сравнение непрекъснато нека бъдем обективни. На никой не му е лесно да работи каквото и да е. Аз се опитвам да помагам на учителките на своето дете с каквото мога и винаги ще им откликна за което предполагам ще свидетелстват и те, но в замяна искам поне малко уважение и преди всичко добра грижа за детето си. Мили учители Вие прекарвате много повече време с децата ни на моменти и от Вас зависи както физическото така и психическото им здраве докато не сме заедно. Аз съм поверила детето си, което ми е най-скъпо, но и най-уязвимо и очаквам то да бъде защитено и спокойно докато е с Вас. Ние имаме нужда от Вас учители и аз лично съм готова винаги да помогна, но очаквам грижа и любов за детето си в замяна.
LikeLike
February 1, 2017 at 22:58
Кое е написано грубо, г-жо? Липсата на въображение и трезва преценка, както и известна доза ресурс- не уточнявам какъв, пречи на възприятията ви!!! И не само на тях!!
LikeLike
January 31, 2017 at 14:52
Госпожо Gergana Petkova,учителите, учениците, родителите, за които пише тук, са измислени. Това не е сериозна страница и не пише за истински хора. Г-жа Даскалова помоли изрично да Ви предадем, че не сте от списъка на родителите й, затова – не се притеснявайте за нищо! НЕ става дума за Вас и Вашето дете, макар че с назидателния Ви тон и размахване на пръст родната педагогика явно е загубила един чу-де-сен и пер-фек-тен преподавател във Ваше лице, за разлика от пропадалището, което е написало този материал.
P.S. Повечето учители са и родители. Не забравяйте това. Както и че да си отговорен за 20+ деца е маааааалко по-различно от това да отговаряш за едно, две, три… Хубав ден, не взимайте нещата толкова присърце и лично!
LikeLike
January 31, 2017 at 15:01
🙂 Правилно! Благодаря! Моето дете е обгрижено! Огромно благодаря на нашите мили госпожи!
LikeLike
January 31, 2017 at 15:07
Ама госпожо! Я веднага да си вземете поука и забележка от родолюбката Gergana Petkova! Тази жена, майка и работохолик (поклон пред нейната функционалност) така добре го е пояснила, че по-добре здраве му кажи! Или си роб, помощен персонал и личен секретар или напускай! Тя, жената, въпреки натоварения си работен ден е отделила ценно време да ти поясни, че инфантилното й поведение е в резултат на безгранична обич и грижа! Ти просто не го разбираш и щом искаш да омаловажиш детето й като център на света, значи не си за тази работа! Ти трябва да наваксаш всяка минута пропуск на работещите родители, все пак те се потят за същотото това дете! Те не могат да се погрижат за първите седем години, не че не искат. Не могат! А искат мнооого! Това е причината и за второто дете! И него много искат да си го гледат като цар, но трябва да работят. А Ти госпожо, мрънкаш докато търчиш напред-назад и симулираш дейност, а всъщност си неорганизирана!!!!! Казаха ли ти го най-сетне? Хак да ти е! Щом всички искат тяхното да е по-равно от другите! Щом искат да гледаш децата им като полуидиоти! Щом не са научили децата си на елементарно уважение към ВСЕКИ ДРУГ, но очакват Ти да ги уважаваш, защото и те имат права! За задължения още е рано, но Ти и това не знаеш! Марш на полето, не си достойна за тези съкровища! Нищо не разбираш госпожо, на всичко отгоре пишеш с ирония!?! Хак да ти е госпожо, защото всички разбират от твоята работа – само Ти -НЕ! И си бездушна! Всеки ти звъни, а ти си им дала да четат декларации! В кой век живееш? Хората работят, алооо…Няма време за четене, има смартфони. Дрън и точка. Ти си на повикване, не ти ли стана ясно?! Може да им вадиш ако, да изтръгваш езици! Те хората с право се притесняват. Виж, жената не може да спи, напрегната е! Отнемаш й правото да чуе Центъра на света. Хак да ти е! Защото го обръщат на смях Госпожо, а то е ТЪЖНО!!!! А да, не пишем отрицание с глагол заедно! Не пишете НЕ МОГА слято, то не е като НЕГРАМОТЕН, г-жо Petkova. А сега без подигравки – Остават малко нормални учители (мотивирани, със здрави нерви и желание за резултати) и ако родителите продължават да проявяват претенции, граничещи с наглост и продължават да прехвърлят своята отговорност към училището, много скоро ще настъпи абсолютен крах! Оставете децата да поемат отговорност, да разберат, че имат задължения и да пораснат. Иначе, честити да са Ви!
LikeLiked by 1 person
January 31, 2017 at 17:02
Толкова изписах и едно виртуално кИфе не успях да си изпрося, а така се надявах…
LikeLike
January 31, 2017 at 18:29
Ние също организираме екскурзии на ученици. Никога никакви проблеми не сме имали.
Водила съм деца от първи до седми клас; на еднодневни и двудневни екскузии. Винаги всичко е както трябва.
Само не знам с новите промени за провеждане на тези пътувания какво ще стане.
LikeLike
June 13, 2017 at 11:28
Може статията да ви е измислена, но аз съм даскалско дете, което беше командировано почти винаги с мама, из цяла България, морета, пещери и разни чукари в периода от 1985 до 96 г. на миналият век. Все едно описахте моята майка, е вярно нямаше таблети и телефони, но децата бяхме палави и диви, не вглъбени в екраните. Какво ли не и се случи, камион повлече на зелен светофар половината клас, без жертви само ранени…години по съдилища, и пак ги водеше, това не я спря, на морето ставаше в три сутринта за да дава антибиотик, подреждаше стаите на момичетата, защото момчетата бяха изрядни…мога много да пиша. И децата я чакаха с “госпожо, кога ще тръгнем на екскурзия”, с нея идваха и от другите класове, по-малки, по-големи, баби, родители, наши комшии и чистачките от у-ще. Ноо, това си е до кръвна група, аз го нямам в себе си, и и свалям шапка. Раздаваше се много на децата, и не успя някак да го покаже на собствените си..но аз го знам, и не го очаквам (вече).
LikeLike